A procession of tired, withered women and children in ragged clothes and barefooted, were walking through the desert and I was following them from above the air witnessing the torture and annihilation of an ancient nation walking towards its grave. My eyes moved from face to face, remembering every feature of their distinguished race. It felt as my breath stopped and my brain like a camera – taking photos and yet my heart was numb. I opened my eyes, and I could not believe it was a DREAM – how is it possible to see faces I have never seen before, and feel their soul pain.
It was not easy to forget the DREAM, but my daily life took its turn, and it seemed modern, worthwhile and full of aspirations and wonders again.
I was walking in the metropolitan city of London, full of Victorian buildings, glazed offices, and beautiful gardens until I reached the big gates of the British Museum. I met with my friends all excited to be able to see some ancient pieces, relics in the museum. We visited different halls, with sculpture, books, artefacts and my eyes stopped at an antique map, written “URARTU.” I was wondering if the Armenians were originally from Urartu as most historians are claiming to, and if I am their descendant. While commenting on this with my friends, I shared with them a true story: “One of my relatives was running from Van[1] with his wife trying to escape the biggest massacre in 1915. During the night, the wife gave birth to a baby girl near the lake. They put the baby in a watermelon rind. In the morning the husband screamed seeing his wife’s face all in blood. She drank from the Lake Van during the night – the lake where the blood of the massacred Armenians was floating”. My friends were speechless like I was telling them about the latest horror movie; they were unaware of the cruelty Armenians suffered under the Ottomans.
I told them that, consequently because of thousands of tragedies and atrocities of the Ottoman Turks, the surviving Armenians abandoned their native lands and settled in different lands and live in Russia, the Arab world, America, Latin America and Europe.
The bitterness of my story stirred up the curiosity of my friends who did not know the facts about the fate of the Armenian people.
Going home I enjoyed the spring sun, which suffered from tides of brightness, but I was accustomed to this change. I was walking towards home with Philip Marsden’s book in my hands “At Crossroads.” It turned out that there is a missing chapter in the Bulgarian translation, as the author himself shared with me when he had a presentation of his other book, ‘Ethiopian Tragedy.’ His message to me: “To an Armenian from Bulgaria, a citizen of London,” was a modest slogan to the diaspora, proving that we are all over the world. Marsden is an outstanding narrator of the fate of the Armenian people, based on historical facts from books, papers, stories from survivors of the Genocide, and his moral assessment of what happened to the Armenians during the Ottoman Empire.
The title of his book “At Crossroads” is meaningful. Even today, I wonder whether the Armenian people are once again at the crossroads, whether today, 100 years later, the truth about what happened to them during the Ottoman Empire would be revealed to the world.
Travelling to Italy – Firenze
I was about to travel to Italy, and my heart was filled with joy and impatience. I visited my twin brother and his family in Florence. The colors, the atmosphere had a special effect, and the Italian temperament in the market was also felt, where people talked heatedly and freely waving their hands expressing their emotions. One of the sellers asked us what we are, where are we from? We replied that we are from Bulgaria, but that we are of Armenian origin. His reaction was swift: “Ah, we know about the massacre of the Armenian people, about the genocide.” A seller in the market knew in Italy about the Armenians and their fate.
We all attended a classical concert at ‘Casa Buonarroti,’ one of the most extraordinary Florentine museums and a place to remember and celebrate the greatness of Michelangelo. The house was full of paintings, beautiful sculptures, fine furniture, a grand piano and an amazing garden with a fountain. The concert was in a marquee in the garden, all presented in 15th Century costumes and Venetian masks. The music was captivating, and we lost ourselves in Verdi’s, Donizetti’s, and Puccini’s beautiful arias. My niece couldn’t keep her emotions any longer, and as the concert was at its end, she got up, applauded with great enthusiasm and shouted ‘Bravissima.’ My eyes and my brothers met with joy and approval.
Lucy began curiously to look at the garden and seemed to be looking for a comfortable place. In that luxurious ‘Casa Buonarroti’ Lucy sat on a red velvet sofa with golden – wooden backrest, and I couldn’t help but admire her gracious figure and pretty face fitting so well with the whole atmosphere – as she belonged to Buonarroti family, she was very comfortable within the surroundings. Suddenly Lucy looked with her huge and warm brown eyes and asked me to sit by her. Lucy grabbed my hand and started telling me her dream under the influence of classical music.
Lucy was talking slowly, but with deep emotion – how in a large old house in a strange town enters a tall and ardent man with three Armenians. The man turns to the hostess (an old woman) with the request to hide the refugees in the basement. The next day two ‘zaptie’[2] enter and search the house. The daughter-in-law was silent, but the old woman pointed to the basement. The three Armenians were beheaded in front of the house. A little girl started yelling and striking her grandmother stronger and stronger. ”
I stopped Lucy because I felt her tension. But she went on: “The little girl started stuttering, hiccups and completely lost her ability to talk.”
This dream was poignant, but the more terrifying was the truth that all this had happened, that was the story of my grandfather Ovanes, living in the lands of Van, where he was famous with his bravery and protecting the local Armenians. It was amazing as if Lucy was blessed with an intellectual insight through her dream. My grandfather, Ovanes, went to the house of a Kurdish friend of his, and since the owner was not in the house, he trusted his wife and daughter-in-law to hide an Armenian woman and two young Armenian men. And as in Lucy’s dream, these people have been discovered and beheaded. When Grandfather Ovanes understood what had happened, he set fire to the house of the Kurdish, rescuing the daughter-in-law and the child, and the old woman shouted to the burning house for help.
I am filled with sorrow and rage, even now after 100 years. Was my granddad’s passionate Armenian patriotism a cause for our ‘Karma’ to dream or were we condemned by the Turkish/Kurdish old woman who died in the fires.
Is it our biological inheritance reminding us through our dreams our identity – that the cruelty our predecessors walked through cannot be forgotten even if is not told the world.
[1]Van Province is a province in eastern Turkey, between Lake Van and the Iranian border.This area was the heartland of Armenians, who lived in these areas from the time of Hayk in the 3rd millennium BCE right up to the late 19th century when the Ottoman Empire seized all the land from the natives. In the 9th century BC the Van area was the center of the Urartian kingdom.[5] The area was a major Armenian population center.
[2]The word “zaptié” is derived from the Turkishzapiteh; a term which was used to refer to both the Ottoman Empire‘s gendarmerie prior to 1923
Рождество, Рождество, Рождество, – обрадовался маленький Гарри, украдкой поглядывая на красиво завернутые подарки под елкой. Эдмонд вертел хвостом и кружился, и лаял, увидев Гарри.
Айда, дружок, прогуляемся по снегу! Эдмон приподнялся и потянулся к нему, с теплом посмотрев своими искристыми карими глазами и, в знак согласия, залаял.
Мама, я выхожу на прогулку с Эдмоном, – сказал Гарри.
Не опаздывайте, я готовлю рождественский ужин, и ты знаешь, что сегодня вечером будут подарки, – ответила она Гарри… Улыбаясь, Гари окликнул своего верного друга, и они выбежали за дверь. Эдмон прокладывал дорогу в снегу, а Гарри послушно следовал за ним. Лес, укутанные снегами холмы, были изумительно красивы, везде слышался треск ракет, озарявших округу. Гарри окинул быстрым взглядом Эдмонда и увидел, что его маленький приятель остановился недалеко от ракеты. Гарри догнал его, удивляясь, почему Эдмон оцепенел, ощетинился и резко залаял, отрывисто и громко. Тут же Гарри заметил небольшой мостик, на нём виднелось много следов, но ему было трудно понять, какое животное их оставило. Любопытство победило, и Гарри медленно пошел к мосту, разглядывая снег, а Эдмон следовал за ним. Очутившись на мосту, Гарри с небольшой тревогой посмотрел вниз и увидел, что в бурном потоке реки несутся деревья и другие предметы. Вздыхая, она уверенно продолжала свой разбег среди снегов.
Эдмон, почему ты лаешь, чем ты недоволен? Чувствуешь беду, приятель? – крикнул ему Гарри. Но Эдмон, продолжая лаять, не отставал от Гарри. Через какое-то время они совершенно продрогли, очутившись на противоположной стороне реки. За мостом Эдмон рванул с такой скоростью, как будто преследовал добычу. Гарри едва догнал его и увидел, что Эдмон, озираясь по сторонам, остановился, как вкопанный, не издавая ни звука. Гарри подошел, чувствуя, как его сковала тишина, страх усилился и он обнял Эдмона.
Эдмон, где мы теперь? – прошептал он ему на ухо. Вдруг нечто молниеносное пролетело перед ними и исчезло. К Эдмону подступил удушающий запах, который привёл его к высокому деревянному забору. Гарри последовал за Эдмондом, и когда подошёл к ограде, то его внимание привлек яркий свет. За сосновым забором виднелся домик из каменных глыб. Эдмон лаял, обливался слезами, яростно пытаясь пробраться сквозь частокол сосновой изгороди и, наконец, проделал в ней лаз. Ловко прошмыгнул туда, а за ним и Гарри заполз на четвереньках, и они оба оказались перед домиком, выглядя испуганными. Гарри встал и подошел к двери, но она была тяжелой. Гарри налегал на неё всем своим телом, а Эдмонд разбегался и кидался на дверь, до тех пор, пока они не открыли ее. Свет и тепло манили незваных гостей. Гарри приблизился к камину, и его маленькое лицо озарилось.
Мы друзья, кто-нибудь здесь есть? – спросил Гарри со страхом. Ответ не заставил себя ждать:
Да, я хозяин, добро пожаловать, проходите согреться, – Откуда не возьмись, появился маленький старичок с очень живым выражением лица, он улыбнулся при виде Гарри и сопровождавшей его мокрой собачки.
А кто ты, мальчик, как ты прошел через мой сосновый забор? – продолжил старец.
Меня зовут Гарри, а этот хаски мой лучший друг – Эдмон, благодаря ему мы преодолели ограду.
Хорошо, хорошо, сядь здесь, у камина, Гарри, и согрейся, я сделаю чай, – беспокоясь, пригласил старец. Внезапно Эдмон с лаем бросился преследовать кого-то. Сверху непонятно что свалилось на голову Гарри, который панически закричал, а Эдмон посмотрел еще пристальнее. Старик появился с чайником в руке и, засмеявшись, сказал:
Габи, Габи, иди сюда, веди себя прилично, это наши гости. Затем Гарри увидел то, что было у него на голове, оказалось это маленькая обезьянка, которая грациозно перепрыгнула на плечо старика. Они сели за маленький деревянный столик с нарисованными квадратами, выкрашенными в золотой и черный цвет. Чай благоухал ароматом, Эдмон успокоился и огляделся, ластясь в ногах Гарри.
Гарри, я тоже покормлю твоего друга Эдмона, и я надеюсь, что он будет вести себя прилично и не облает нежную Габи. Я очень, очень старый, меня зовут Лео, и я живу здесь со своей единственной подружкой Габи, которая всегда меня слушается, – спокойно поведал старик.
Ха-ха, Габи не может говорить, поэтому она никогда не перечит, – сказал Гарри, улыбаясь, и продолжил:
Сколько тебе лет, дядя Лео?
Мне 120, а моей маленькой подружке 100, – ответил Лео.
О, – воскликнул Гарри, – в чем секрет долгожительства, дядя Лео? Расскажи мне – Гарри взмахнул восторженно руками.
Много-много лет назад, – начал старик, – когда я был таким маленьким мальчиком, как ты, к нам вторглись всадники из соседнего королевства и захватили наш город. Тогда я убежал в горы и излазил все высоты, холмы, и подружился с животными, обитавшими там, ведь я подкармливал их, когда мог. Когда я искал место, чтобы укрыться от холода, то неожиданно нашёл обитаемый шалаш. Там жил старик, который, прежде чем закрыть глаза, перед смертью, научил меня играть в самую древнюю игру.
Какая это самая древняя игра? – заинтересовался Гарри.
Как же так, почему никто не сказал тебе? Это игра в шахматы! – ответил дядя Лео и продолжил:
Я играл со стариком каждую ночь и все больше и больше учился и продвигался вперёд. Перед тем, как он умер, старик дал мне свою шахматную коробку с фигурами и единственную книгу, которую он смог спрятать от захватчиков. Книга называлась «Персидские сказки». Читая и перечитывая их, я, наконец, понял скрытую в них мудрость. Однажды я решил возвратиться в свой город. Я бродил несколько дней, прячась от голодных медведей, плача от страха и молясь о том, чтобы найти отца и родительский дом, – старик умолк, а глаза его заметно увлажнились.
Давай, давай, – нетерпеливо упрашивал его Гарри, и Эдмон заскулил вслед за ним.
Я добрался до города, – продолжал дрожащим голосом дедушка Лео, – и, как будто снова всё утихло, опустошительная буря улеглась. Жизнь продолжалась, везде сновали люди, а на базаре кипела торговля. Вглядываясь в продавца дынь, я закричал от радости:
Папа, папа!.. Мы обнялись, вытирая мои слёзы, он расспрашивал, где я скрывался и что это за коробка в моих руках. Добравшись до дома, я увидел, что все было, как прежде, а мама с радостью осыпала меня своей любовью. Я рассказал родителям о старце, персидских сказках, которые я уже знал наизусть, и показал им шахматную коробку с фигурами. Дядя Лео потягивал чай и продолжал.
Тогда мама, заключив меня в объятия, взволнованно воскликнула: «Завтра вечером новый Король откроет двери замка для того, кто сможет сыграть в его древнюю игру. Победитель получит приз». На следующий день я пошел в замок, а охранники насмехались надо мной: «Ну, маленький человек, что это за коробка в твоей руке, что ты в ней держишь?» « Пожалуйста, скажите Королю, что я Лео – маленький шахматист ». Стражи засмеялись. Услышав о маленьком шахматисте, Король немедленно позвал меня. Он с любопытством рассматривал меня и деревянный ящик, который был в моих руках. «Мальчик, откуда ты взял эти шахматы?» «Я получил их в наследство от старца, который научил меня в них играть», – ответил я Королю. «Тогда давай померяемся нашими силами», – предложил король с улыбкой на лице. Мы сели играть в шахматы на моей шахматной доске. Король играл очень вдумчиво и скоро перешёл в нападение. Мне не всегда удавалось разгадать его ходы, и постепенно я начал проигрывать. «Мальчик, – сказал Король, – ты умеешь ходить фигурами, ты знаешь правила, но ты не сможешь победить меня». «Король, – ответил я, – если ты дашь шанс продвинуть мои фигуры и победить тебя, не обидев, то я сделаю это немедленно». Тогда Царь внимательно посмотрел на меня и произнёс: «В тебе живёт мудрость. Как ты научился ей, мальчик?» – «Из старых персидских сказок», – ответил я ему. «И почему ты попросил разрешения победить меня?» – продолжил король. «Если я скажу тебе ШАХМАТ – это значит обидеть тебя – ведь оно означает «Смерть Королю», «О-о…», – воскликнул король,- выбери одно желание для себя, и я исполню его ». Подумав, я попросил Короля дать мне долголетие. И он щедро ответил мне: «Ты будешь жить долго, и у тебя будет приятельница-долгожительница, обезьянка Габи, королевский подарок тебе». Гарри слушал, и в его глазах заискрилось желание – умолить старика научить его играть в шахматы. Дядя Лео показал ему фигуры, и то, как они называются, и то, что они означают, и как они двигаются. Гарри любил разглядывать шахматные фигуры и расставлять их на шахматной доске. Вечерело, и дедушка Лео предложил Гарри возвратиться домой, чтобы успеть к сочельнику.
Дедушка Лео, я обещаю снова прийти с Эдмондом, чтобы играть в шахматы, – сказал мальчуган. Старец обнял его, потрепал Эдмона по голове, и попрощался с ними. На улице бушевала метель, которая заметала снегом все следы. Эдмон повел, и они снова пересекли мост, идя по глубокому снегу, проваливаясь в него и отворачиваясь от сильного ветра. Они возвратились домой, и мама Гарри встречала их, вопрошая:
Где ты, Гарри, ходишь, что, при таком ветре и снегопаде хочешь потеряться?
Мама, мама, у нас была самая волшебная прогулка с Эдмондом, но я расскажу тебе о ней после ужина. Рождественская елка сияла, и наконец, настало время дарить подарки. Гарри улыбнулся, когда отец пригласил его.
Да, вон та коробка, завернутая в золотую бумагу и голубую ленту, твой подарок. Гарри начал развязывать ленту медленно и постепенно, потом быстрее и неловко открывая, нечаянно порвал обёртку, и перед его глазами мелькнул деревянный ящик с золотыми и черными квадратами.
Шах! Шах! – победоносно закричал Гарри. – Это игра мудреца, игра великолепного ума. Родители Гарри с радостью смотрели на него, удивляясь, что их сын знал о такой игре. Глядя на них, Гарри поблагодарил их задумчиво:
И знаете ли, я никогда не захочу стать королем, чтобы я смог играть в эту мудрую игру, и спокойно говорить, когда выигрываю: ШАХМАТ. СЧАСТЛИВЫЙ КОНЕЦ!
translated from Bulgarian into English By Stefan Nikolov
THE POET FROM VARNA STANISLAV PENEV received the Big price of the International festival of poetry ‘Spirituality without boundaries’ Plovdiv 2020 — 29, 30, 31 May, this year is conducted online.
The prize is for ACHIEVEMENTS IN THE SPIRITUALITY AND IN POETRY. The prize is the statuette ‘INSPIRATION’ by the famous sculptor Rangel Stoilov-Bacho (one splendid work of art). There is also an Almanac — ‘Key to the light’, where printed are poems from the participants — 81 on number from 12 countries in 2020.
statuette ‘INSPIRATION’ by the famous sculptor Rangel Stoilov-Bacho
статуетката “ВДЪХНОВЕНИЕ” на известния скулптор Рангел Стоилов-Бачо
ПОЕТЪТ МАРИНИСТ ОТ ВАРНА СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ получи Голямата награда на Международен фестивал на поезията “Духовност без граници” Пловдив 2020 – 29, 30, 31 май, тази година се провежда онлайн (включително и днес от 15.50 ч.).Наградата е за ПОСТИЖЕНИЯ В ДУХОВНОСТТА И В ПОЕЗИЯТА. Наградата е статуетката “ВДЪХНОВЕНИЕ” на известния скулптор Рангел Стоилов-Бачо (една прекрасна творба). Има и Алманах – “Ключ към светлината”, където са отпечатани цикли стихотворения от участниците – 81 на брой от 12 държави през 2020 г..
Takouhi Minassian is a brilliant and insightful published author. A gifted creative writer, Takouhi is known to tell compelling stories through visual imagery. Through her remarkable fairytales, she is giving readers a more artistic perspective of life, while taking them on a journey of a lifetime.
Takouhi is a passionate writer with a strong background in physics. In her career years, she has worked in multiple industries. However, as a hobbyist writer, she finds it rewarding to share her rich imaginative prowess through highly engaging stories. For her works, she has earned an award in literature by Europress, “Parekordzagan” in 2015, and also an Italian award, “Firenze per la Pace,” which was dedicated to Dalai Lama in 2017.
Takouhi uses writing as a tool to inspire people to become avid learners, become more drawn to the universe, and also embrace their inner uniqueness. In her books, she aims to captivate people in the lessons of life, educating them through fairytales. Takouhi finds her strength and delight in writing compelling fairytales, leaving her readers to ponder upon their perception of the subject. Her readers find her books to be inspiring, engaging, informative, and relatable to the real world.
Translated from Bulgarian into English by Stefan Nikolov
In the madness of everyday life, in the immeasurable unawareness, in the cradle of life with the wisdom of the wise man, the truth is like a shadow in a mirror. You see it, and when you try to touch it, you follow the image of your hand. You decide: Is it there or would you just stroke the mirror and overlook another shadow? There is no retreat, no fear! Rationale and combativeness, spirit and faith, love and light. This is deep inside me, in my nature. And even if I run barefoot through the dusty streets, wading in puddles, I recognise the price of diligence, hard work and discipline.
I raise my head high and I see my father’s huge and sturdy figure, who can throw packs of 500 kg. Which is more powerful, his mind or his physique, or might it be both? When will I reach him, I want to grow up — thought the little curly-haired boy, with brown-green eyes, thirsty for knowledge!
The streets around the port were muddy, the crowd was dispersing slowly, until the whistle of the policemen startled them. The newly arrived refugees were looking for those awaiting their arrival, and those who did not have any were worried and followed their intuition. The stress and the experience made them vulnerable and somehow childishly trusting. Ten years have passed since the arrival of my parents, but they seemed to be merging with the new crowd of refugees. They wore the same clothes, spoke the same language, had the same pain… (and as if their eyes …)
I sold chocolates with lucky tickets, newspapers, read the news, went to school. The days were long, the nights, short. On the table in the evening, while listening to my mother’s prayers, I barely restrained my hands and reached for the bread. Boredom was rare, as my sisters, one by one, recounted what happened at school, recited, sung… When I heard, “Armenians, wretched exiles, tiny splinter …” my eldest sister was reading it with such excitement — I grabbed the small book from her hands and I did spell! — Ya-vo-rov… I remembered that name and the powerful words of his ‘Armenians’… I remembered them all my life. We studied in Armenian school in the centre of town. Once in a history lesson, I was not paying attention and felt the long stick on my arm and the firm eyes of Baron Shamalian. My heart was beating fast, I stood up and I did not know what to answer, but I recited ‘Armenians’ by Yavorov and like that I saved myself from detention. The eyes of Baron Shamalian were looking at me with lots of love and even a slight smile crept across the teacher’s face.
— Levon, I congratulate you for that you have learned the whole poem by heart. This time you outwit me, but you had to pay attention in my lessons and learn history…
I helped my parents and I left some time for my homework. What I learned in lessons was my whole preparation. My father sent me to learn craft.
I started as a junior welder, I learned from the best one in the city. Intertwining were hard work and ideas, friends and family, reality and dreams. I was sixteen now and I welded on a big German ship, where I intentionally caused a fire…
The gun was next to my chest and the cold blue eyes of the German were looking fiercely and threatening:
—Can you not read, what are you doing here? Who set it on fire?
I answered him with “Heil Hitler” and looked at him cold-blooded, and trembling next to him for both of us was the Bulgarian chief of ship repairs:
-He does not know how to read German, he is not guilty! He is a welder…
This is how I got rid of him, saved my skin. But of course I was not innocent, I was a member of the Scouts group and this fire on the ship was our goal …
Levon Ovanezov Minassian – 96 yrs old
I entered the barracks. I served in the “Eighth Primorsky” Regiment. The cruel laws, the fascist presence even more clearly defined my worldview and my hatred of the supporters of fascist Germany. Our country quickly changed the direction of its policy and I joined the ranks of volunteer soldiers, marching with them to the Front. I heard my father’s stern voice and his heavy hand grabbed me:
— You should have told us, that you are departing for the Front. Remember — in battle, do not run backwards, never run backwards, my boy…
The words of my father saved me from the tracer cartridges (red bullets), when I was left alone in front of the German bunker in the town of Niš. I felt my friends moving away, but I was too close to the Germans, I could even hear them. I dug myself in and awaited, until I threw the smoke bomb, so I could move away. A piece of the grenade caught me, which I will carry until my last day — it got stuck in my face. On my way I dragged a wounded soldier and that is how both of us reached the hospital in the town of Pirot.
We won! I returned in our beautiful town of Varna and I watched the sea, which also took away the victims of the cruel authority. And now on my dignified — over ninety years of age I have paid homage to these heroes(three of them Armenians and my friends), to whom I dedicated my book ‘Nine sad waves reach the shore’…
But let me be a youth again, a youngster in my stories…
I liked sport, I liked to swim, I trained to box and the boyish antics did not pass me by. I wanted to be strong like my father, proud and strong-willed like him. I knew he was a FEDAIN and had twenty-five horsemen under his command. He often told me:
Sit down, write! I have a lot to tell…
But I kept procrastinating in that and the next hectic daily life — not to miss a meeting, not to miss a match… I got excited to study… I managed to learn Bulgarian perfectly, to improve my German. I also learned Russian, not from anyone, but from the great Moshnikov, but it was not enough for me.
I continued with my education and in addition to mathematics and economics, I got intrigued by philosophy, logic, politics. The loss of the person dearest to my heart — my beautiful mother, put enormous weight and responsibility on my shoulders as the eldest son, the brother in the family. I grew up! I started competing with my father. Like him, I saw the horror of war, the cruelty of extreme thinking, the hard-hearted ‘justice.’ His practise and experience was about to be erased, about to be covered up, to be replaced by the horror of the Second World War, by my memory.
But they cannot be replaced, they should not be repeated… And now I need the stick of Baron Shamalian — the genius historian — to hit us on our arms, to teach us the truth, to scare us, to remember!
The years passed by… And the wars changed — they became more modern, some even with a global character, but their ferocity remained unchanged. The people also changed, countries were falling apart, governments were becoming corrupt.
But we, the people of the Immortal Regiment yet still carry the scar of the war!
The suffering of millions, in memory of the perished…
В лудостта на ежедневието, в безмерното незнание, в люлката на живота с мъдростта на мъдреца, истината е като сянка в огледало. Виждаш я и когато се опиташ да я докоснеш, виждаш образа на своята ръка. Ти решаваш, дали да я има или просто погалваш огледалото и отминаваш поредната сянка. Няма отстъпление, няма страх! Разум и борбеност, дух и вяра, любов и светлина. Това е дълбоко в мен, в моята природа. И дори да тичам бос по прашните улици, да газя в локви, познавам цената на усърдното, труда и дисциплината. Вдигам високо глава и виждам огромната здрава фигура на баща ми, който премята бали по 500 кг. Кое е по-силно, неговият ум или неговата физика, а може би и двете. Кога ще го стигна, искам да порасна – мислеше малкото къдрокосо момче, с кафяво-зелени очи, жадни за знания! Улиците около пристанището бяха прашни, тълпата се разпръскваше бавно, докато свирката на полицая не ги стресне. Новодошлите бежанци търсеха своите посрещачи, а тези които нямаха такива гледаха с тревога и следваха интуицията си. Стресът и преживяното ги правеха уязвими и някак си детински доверчиви. Бяха изминали десет години от пристигането на родителите ми, но като че ли се сливаха с новата тълпа бежанци. Носеха същите дрехи, говореха същия език, имаха същата болка … (и като че ли очите им…)
Левон Ованезов на 95 на Tower 42 ЛондонЛевон Ованезов в Лондон
Продавах шоколади с късмети, вестници, четях новините, ходех на училище. Дните бяха дълги, нощите кратки. На масата вечер слушах молитвата на майка ми, а ръцете ми едва се сдържаха и посягаха към хляба. Нямаше скука, сестрите ми една през друга разказваха случилото се в училище, рецитираха, пееха… Когато чух ,,Изгнанници клети, отломка нищожна…” най-голямата ми сестра с такова вълнение го четеше – грабнах книжката от ръцете й и засричах! – Я-во-ров… Запомних това име и силните думи на неговите ,,Арменци”… Запомних ги за цял живот. Учехме в арменското училище в центъра на града. Веднъж в часа по история не внимавах и усетих дългата сопа по рамото си и строгите очи на Барон Шамалян. Сърцето ми биеше силно, станах и не знаех какво да отговоря, но реших да издекламирам ,,Арменци” на Яворов и така се спасих от наказание. А очите на Барон Шамалян ме гледаха с много любов и дори лека усмивка се прокрадна по лицето на учителя. -Левон, поздравявам те за това, че си научил цялото стихотворение наизуст. Този път ме надхитри, но трябва да внимаваш в часовете ми и да учиш история…
Помагах на родителите си и малко време отделях за уроците. Каквото научех в часовете, това беше цялата ми подготовка. Баща ми ме изпрати да се уча на занаят. Започнах като чирак електроженист, учих се от най-добрия в града. Преплитаха се труд и идеи, приятели и семейство, реалност и мечти. Бях вече на 16 години и заварявах на голям немски кораб, където умишлено предизвиках пожар… Пистолетът беше опрян до гърдите ми и студените сини очи на германеца ме гледаха свирепо и заплашваха: -Ти не можеш ли да четеш, какво правиш тук? Кой запали ? Отвърнах му с ,,Хайл Хитлер” и хладнокръвно го погледнах, а до него трепереше и за двама ни българският началник по ремонта на кораба: -Той не знае да чете на немски, не е виновен! Той е заварчик… Така се отървах, спасих си кожата. Но разбира се не бях невинен, бях член на Ремсова група и този пожар на кораба беше наша цел… Постъпих в казармата. Служих в 8-ми приморски полк. Жестоките закони, фашисткото присъствие още по-ясно определиха мирогледа ми и ненавистта ми към привържениците на фашистка Германия. Страната ни бързо промени посоката на своята политика и аз се наредих в редиците на войниците-доброволци, марширувайки с тях към фронта. Чух строгия глас на баща ми и тежката му ръка ме грабна: -Трябваше да ни кажеш, че си тръгнал за фронта. Запомни – в битка не бягай назад, никога не бягай назад, момчето ми… Тези думи на баща ми ме спасиха от трасиращите куршуми (червени куршуми), когато пред бункера на германците в гр. Ниш бях останал сам. Усетих как моите приятели се отдалечават, но аз бях твърде близо до германците, дори ги чувах. Окопах се и изчаквах, докато не хвърлих нападателна димна бомба, за да се отдалеча. Застигна ме парче граната , което до последния си ден ще нося със себе си – заби се в лицето ми. По пътя си влачих и ранен войник и така двамата стигнахме до болницата в град Пирот.
Победихме! Върнах се в красивия ни град Варна и гледах морето, което също прибра жертвите на жестоката власт. И сега на моите достолепни – над 90 години отдадох своята почит към тези герои, между които и мои другари арменци и им посветих книгата си ,,Девет тъжни вълни стигат брега”… Но нека бъда отново юноша, младеж в своите разкази… Обичах спорта, обичах да плувам, тренирах бокс и момчешките лудории не ме подминаваха. Исках да бъда силен като баща си, горд и волеви като него. Знаех, че е бил ФЕДАИН и е имал 25 души конници на свое подчинение. Често ми казваше:Седни, пиши! Имам много да разказвам… Но аз все отлагах в онова и в следващото забързано ежедневие – да не пропусна среща, да не пропусна мач… Запалих се да уча… Успях да усвоя перфектно български, да подобря немския си език. Научих и руски език не от кого да е, а от големия Мощников, но не ми беше достатъчно. Продължих с образованието си като освен от математика и икономика се интересувах много и от философия, логика, политика. Загубата на най-скъпият на сърцето ми човек – моята красива майка стовари на плещите ми огромната тежест и отговорността на големия син, на баткото в семейството. Пораснах! Започнах да меря сили с баща си. И аз като него видях ужаса на войната, жестокостта на екстремното мислене, коравосърдечното ,,правосъдие”. Неговият опит и преживяното беше на път да се изтрие, на път да се потули, за да бъде заместено от ужаса на Втората световна война, от моя спомен. Но те не може да се заместват, не бива да се повтарят… И сега ми трябва сопата на Барон Шамалян – гениалният историк – да ни удря по рамото, да ни учи на истина, да ни стряска, да помним! Годините препускаха… И войните се промениха – станаха по модерни, някои и с глобален характер, но си останаха все така жестоки. Хората също се променяха, държави се разпадаха, правителства се корумпираха.
А ние,хората от безсмъртния полк все още носим белега на войната!
From the series “Dream” – In commemoration of my predecessors who walked through the horror of a cruel Empire.
Trails of tiny feet on the shoreline and the waves run to erase them.
Marie walked along the beach avoiding the hot sand. Her eyes followed her footprints, which disappeared with every impacting wave. The sea refused to calm.
She was in a foreign town, but as if her heart and her intuition were struggling with the thought of her own I of a young girl. ‘I’ve never been to this coast before, but it looks kind of familiar,’ Marie thought. ‘Perhaps I’m mistaking it for my hometown’s shoreline. Every summer, I’d run on the beach so the waves could wash against my feet, and with every touch, the memories of the vast sea; the memories of the numerous refugees, children, mothers, fathers, brothers, sisters, grandparents (if there were any), ancient people, all of whom were always met by the waves of tribulations (human survival test)’.
‘It is not difficult to know the truth, it is hard to remember it’, Marie recalled her mother say.
Now that her parents—her witnesses—were no longer among the living, her questions about this city hung in the air. Thoughts raced through her head, bringing back memories of her beloved parents. Her eyes sparkled. It was as if sadness was confronted with joy when she took a whiff of the sea breeze, the same breeze her ancestors had breathed and on this very same shore.
She was excited and full of expectations for the upcoming event. Soon, Marie would meet a relative of her parents at ‘Çırağan Saray ’. She shook some sand off her feet, put her sandals on, and walked down the narrow streets towards the Palace ‘Çırağan Saray’. She had nearly crossed the road when the horn of a car startled her. Marie jumped on the pavement. A tram was slowly crawling in front of her. The face of a passenger behind the tram window caught her gaze. And when their eyes met, it felt as if an electric pulse coursed through her spine. The girl in the tram looked just like her—her double—and wore a headscarf. Marie waved at the girl, and she saw her lips move.
Marie followed the tram, running along the sidewalk and bumping into people as she went on. She hoped the girl who looked just like her would get off at the next stop. Exhausted and out of breath, Marie stopped running. She hoped to see the mysterious girl at the stop, but she couldn’t find her. Tears rolled down her pale skin face. She felt like she’d just lost a loved one. The tram accelerated. Marie walked slowly and just when she reached the traffic lights, her image stood before her—the girl with the headscarf, her double.
The two stared at each other. Moments later, Marie stretched out her hand and introduced herself. ‘Marie Nalbantian’. The double replied, ‘Sevda Selioglu’. Marie didn’t speak the local language. Then she thought gesticulations could help, pointing the way to ‘Çırağan Saray’. The two girls entered the foyer. Sevda waited while Marie talked to the receptionist in English. ‘I have a meeting with Mrs Anna, can you tell me if she has arrived?’
The concierge asked Marie to come with him. They followed him into a smaller lobby. The golden inlays on the walls, the huge crystal chandelier lighting hanging from the ceiling, and the beautifully-woven carpets made Marie blush captivated by them, and her lookalike companion nodded in approval. They reached a wide elliptical, dark wood table whose legs were carved to look like elephants. ‘What an exquisite interior…’, Marie thought A woman dressed in a gentle purple dress turned towards them. A disobedient dark colour strand (curly hair) poked out under the woman’s headscarf. ‘Good morning. I expected one Marie, not two’, she said in a West Armenian dialect and then modestly, but with a hint of humour, the middle-aged woman stretched her hand.
‘I’m Marie, and this is Sevda Selioglu—destiny brought us together 15 minutes ago.’- smiled Marie at her relative. Sevda could gather Marie was telling the woman how they met, but in Armenian. Soon, it was Sevda’s turn to talk. She blushed. ‘Can I ask questions in Turkish and could you please translate for Marie? I’m shocked, and I have no idea what I’m doing here. But I couldn’t help but follow my lookalike. Who is she, where’s she from? I suppose you talk to her in Armenian? I do not want to be involved in something to be accountable for’, added Sevda, with a sensitive tone.
Marie looked in anticipation for the translation. Her aunt, Anna offered them seats around the table and then she started talking. ‘You know, according to the customs of this country, it’s forbidden for three females to be in a room without a male presence. So, I invited my husband. Here he is,’ she said in Armenian. Then she repeated this in Turkish for Sevda. An elegant man approached the three women.
Baron Nalbantian stared in amazement at the two girls. Their resemblance was uncanny. The first had wavy hair and the other had a carefully tied scarf covering her head subordinate to local laws.
Mrs Anna started, ‘Marie, I am your mother’s niece, but the war and other the circumstances have not allowed us to meet until now. In all these years, you are the first of our family to cross the sea. Here, we’re not allowed to bear our Armenian names. And we have jobs we wouldn’t have had if it came out that we are Nalbantian’.
Baron Nalbantian turned to Sevda Selioglu and translated all Anna had said into Turkish. Once he finished, Sevda sprang to her feet. ‘I can’t be at the same table as you people. It is humiliating for me to listen to Armenians talk; it goes against my culture and upbringing’, she bellowed.
Marie jumped and took her lookalike’s hand. ‘Don’t go. Meeting you was not a coincidence, and neither was us looking alike. The waves of the Black Sea brought me here to look for my lost relatives, and probably for new friends too. Please, stay’, Marie said in English.
‘All right, I’ll stay, but only because of you’, she said, in fluent English. ‘How could I look so much like an Armenian?’. She immediately realized she had made a mistake and felt embarrassed, so she apologised.
Inadvertently, due to the tense atmosphere, Sevda took off her headscarf. Her beautiful, shiny, curly dark brown hair complemented her little face. Now, the two girls looked even more alike. Both stared silently at each other. ‘Let’s continue our conversation in English’, Mrs Anna said. They all smiled. Marie talked about her life in Bulgaria. Being a fair-minded and judicious narrator, Marie knew life was meaningful, but she wasn’t oblivious to the enormous odds and struggle. She also praised the beautiful seaside town of Varna. Sevda listened quietly. Anna wept several times, and her husband comforted her by rubbing her shoulder.
‘I just wanted to meet the people who loved my parents, and the relatives who stayed here, so I could accolade to my happiness’, Marie said, concluding her narration. Sevda turned towards Marie, her eyes full of anger. ‘It seems like your life rests on the past. History isn’t fair to every nation; it is subjective. I am a student at Istanbul University, Faculty of History and Journalism. My head is filled with questions I have no answers to. But both my parents are honourable and respected citizens of Istanbul. I’m leaving now, but I’ll give you my address. I can’t keep on listening to a conversation of this nature’. Mr Baron approached the young girl. ‘Miss Selioglu, if you leave now, you will have one more unanswered question to bother you. And perhaps, you’d never could learn why you and Marie look so much alike. It’s probably not an accident that you two met’. Miss Selioglu looked Mr Baron straight in the eyes, nodded and sat down again. She sipped from the cup of aromatic tea that had been offered her while Marie watched. The possibility of her having been born here upset Marrie, and even more so because she could have had the same upbringing and thinking as her lookalike.
Marie pulled out a little black leather notepad that belonged to her late mother from her bag. She handed it to her aunt. There were notes in there written in Turkish. Anna opened the notepad to a page where a drawing of a dove ‘waiting impatiently to fly’ next to a handwritten text: ‘My dear Harika, I want to be a dove and be able to fly to the beautiful Bosporus , where we played as children, ran on the sand, made figurines– I, a castle, and you built a tower with bridges. Where is our bridge?’ Anna read.
Sevda’s eyes opened wide, her tender arm stretched across the table. ‘Please, Mrs Anna, can I see the handwriting?’ Anna handed it to her. She glanced at the notes and swallowed saliva in strange frequencies. She turned to Marie and spoke slowly in English. ‘Your mother was friends with my mother, Harika. We had this letter at home. Mother had hidden it for years when one day I heard her and Dad arguing. He was angry, and he tore the letter in front of my mum’s tearful eyes’, Sevda paused, drank her tea, and asked the waiter for water and white sweet.
Listening to Sevda, Marie felt like she was reliving her mother’s life. And could she really be close to meeting her mother’s girlfriend here on the Bosporus?
The two girls looked at each other with reserve for a long time before Anna broke the silence. ‘We can walk along the coast. Did you know that this beautiful Saray was built by the chief architect of the Ottoman Empire, who…?’ ‘Mr. Balyan ’, Sevda quickly said. ‘I know that the entire Balyan family have Armenian origins and are architects of sarays, hospitals, pavilions.’
Sevda got up and asked to be excused and quickly started for the reception. ‘Can I call my parents from here?’ she asked the receptionist. ‘Yes’, replied a young man. He moved the heavy black phone towards her. ‘Mum, Mum,’ she began when the phone was answered, ‘just listen to me, and don’t ask questions or repeat the names I am about to say. I don’t want Dad to be angry. Please, come to Çırağan Saray in the small lobby, Sultan Mehmet. I have an amazing surprise for you’. ‘Yes’, answered a gentle voice. ‘I will be with you very soon’.
Sevda returned to the lobby to re-join the Nalbantian’s. They were talking in Armenian, so she waited. ‘My mum is coming’, she said when they turned to her. ‘I called her, but I couldn’t tell her what it was about’, she said, with a hint of worry in her tone and quickly retied her headscarf.
‘I’m very happy and thank you for this opportunity’, Marie said, with trembling hands as she tried to retrieve something from her purse. She pulled out a small golden spoon with two initials engraved at the back. ‘I know these are the letters M for Metanet and V for Varta’. Marie’s voice was wobbly.
A woman entered the lobby. She wore a headscarf, her skin was pale, and her eyes were grey-blue—as if the waves of the sea had tinted them. The woman looked at the two girls, her daughter in a white headscarf, and the unknown girl, who looked a lot like Sevda. ‘What are you doing here, Sevda, and who are these people?’ ‘Mum, please sit down and meet Marie, who as you can see is a true image of me, and Mr and Mrs Nalbantian’. Harika, Sevda’s mum, looked at the family, then at Marie and her questions rained like a downpour, but she spoke in a Western Armenian dialect, not Turkish. ‘Where’s Aghavni ? Where is…? If you’re Nalbantian, you’re her family. I have waited my whole life for this moment, to meet her again and to hug her’, Harika said, shedding tears.
Sevda hugged her mother. Marie answered in Armenian, ‘I’m Aghavni’s daughter, and I knew that my mother’s closest childhood friend lived here… and that she loved you very much. The huge loss of loved ones, the difficulties, and the exodus from Besiktas , the pearl of Istanbul had left on her a painful trace. What she often repeated was, “Just if you could see the Bosporus, feel the warmth of the waves and play on the sands with a girlfriend like mine who saved our lives…”’
Sevda was surprised that her mother spoke Armenian. She asked her to continue in English. Harika was an English literature teacher at Istanbul University. Harika looked Marie in the eyes and grabbed her arms and spoke quietly. ‘I understand that Aghavni is not alive, you’re like my girl. Everything—I will tell you everything’, she started in English. ‘Aghavni and I were neighbours. She was attending the Armenian school two blocks from here, and I went to the Turkish school just around the corner. Every day we prepared our lessons together, hers in Armenian and mine in Turkish. She was one step ahead because she could write in Turkish too. One day we decided that I could learn at least to speak Armenian because their alphabet was complicated for me. And then the days and seasons changed, summer and winter, autumn, spring. We grew up as sisters. We both knew that the difficult days of the war were approaching. Our fathers were officers in the Turkish Empire Army. One morning, Aghavni’s mother, Varta, came banging on our door: “Hanim Metanet, open, hurry!” she cried. When my mum answered the door, Aghavni’s mum closed the door behind her immediately, entered the inner room, looked around as if she was looking for a thief. Then she said “all the Armenian soldiers have been forced out of the army by the Pasha. Some are imprisoned, others killed, tortured”. My mother hugged her, led her to the couch gently, grabbed her hands and said to her: “We are like sisters, I will send a note to Shefked immediately to get some news about your husband Vahram and help him hide! Take your daughter and all that is precious to you and come here to our home.” My mum helped aunt Varta to calm down. ‘The next day, the four of us were sitting around the table dressed in Turkish costumes when somebody knocked on the door, followed by a rough male voice: “Open, open the door”. ‘Two zaptié came in. They looked at us and asked where the men of the house were. “Where?”, replied my mother. “The men have gone to war!” “Give us your documents”, said one of them. My mum showed them mine and hers, but poor aunt Varta pulled her daughter to herself and said, “I have no papers here. We are Metanet’s guests; we are cousins”. The men looked at us and left. ‘Aunt Varta was upset, paced around the table until midnight. She asked my mum to take care of Aghavni and then left. We never saw her again. We later received a letter from my dad that Uncle Vahram had been captured, and he didn’t know where he was being held. He was afraid of asking because he feared it could arouse suspicions. Every day, whenever there was noise from behind the front door, Aghavni would wait behind it and open it, hoping it was her mum. She couldn’t sleep for days. ‘The Armenian population of the area was displaced. We heard about the torture, the massacres, and we were afraid. My mother looked after Aghavni as if she was her daughter. Aghavni and I continued to go to the Turkish school. Aghavni prayed in Turkish, spoke Turkish, wrote in Turkish. She became silent and reserved. When my father returned from the war, he called my mother aside. They decided to give Aghavni a Turkish name because she went to a Turkish school—that way, people would think she was our relative. It was the only way they could protect her. It was a disturbing time for Armenians. One morning we woke up to find Aghavni’s bed empty, the door open, and the gold coins in the little pouch gone. My mother cried, and I cried too. My dad smoked raw tobacco, which irritated my eyes. We waited every day for news, secretly asked around, but for ten years, we found nothing. Then I received a letter written in Turkish and immediately recognized the handwriting as Aghavni’s. I ran to my mother, who tore the envelope open with trembling hands and read: “My dears, it was impossible to write to you until now. After that morning, when I saw the Zaptiés circling the neighbouring house, I grabbed my mum’s pouch with the gold coins and ran straight for the harbour. While hiding, I came across a terrible spectacle: a market where half-naked women were being sold as slaves. Among them was my mother. I saw a Turk in formal salvars and fez passing by. Shuddering with fear, I approached him and offered him gold coins to free my mum. The Turk took the coins and went to the sellers and they started haggling. Eventually, the stranger managed to buy himself a slave—my mum. When mum saw me, we hugged, and I gave her my headscarf to cover her nakedness. The stranger took us to his home. He turned out to be an American born in Istanbul. We stayed at his house while he got us on a ship. We now live in Varna. Here, the people are wonderful, and we have a shelter. We know my dad’s alive. We learned this from some other settlers, and we’re looking for him. We love you very much. Mum will write to you, too, Hanim Metanet, but she’s a little weak now. The night she left your house, she was captured by the slave traders. She managed to hide the little golden spoon your grandfather made for you in her clothes, with the beautifully inscribed initials M for Metanet and V for Varta. One day, she will personally return it to you”.
Harika paused, wiped her tears and continued, ‘Not long after, I received a letter addressed to me, and there was a beautiful drawing of a dove, and next to it a note: My dear Harika, I wish I was a dove and flew to you…’
Harika stopped when Aunt Anna handed her Aghavni’s notebook with the drawing and the message. Harika’s fingers caressed the page, and her blue-grey eyes turned into charcoal grey. Her lips twitched, her hands trembled over the page and when she managed to regain her composure, she continued, ‘Marie, you now know the whole story of my childhood friendship with your mother, Aghavni, with my Aghavni’. Marie saw a flicker of sadness in Sevda’s gaze. Holding the little golden spoon, Marie said, ‘My mother told me that if I ever found a real friend, I should give this to her. Marie stretched out the golden spoon and handed it to Sevda. Sevda’s heart throbbed. She bent her head as if she was drifting away from the gift being very shy but managed to say ‘thank you’ in Armenian. Everyone smiled, and Marie answered by placing a hand over her heart, an Armenian gesture.
‘Mum, now I understand why you cried the night Dad tore the letter. I will try to tell him about your friendship and my new friend, Marie. I will try to make him hear what I heard today’, said Sevda, with glowing eyes. Mr and Mrs Nalbantian and Marie left saying their goodbyes to the Selioglus.
Sevda and her mum, Harika, walked to the tram station. Harika embraced her daughter. ‘Today was one of the happiest days of my life since your birth. But you need to know a little more about your father’s family before you tell him about today’s meeting. Come and let’s sit on this bench’. Sevda’s eyes froze at one point—impersonal, without thought, as if they had sunk into the abyss. Harika touched her daughter’s shoulder. ‘Your father is of a famous Turkish family whose ancestors lived in the times the Turkish empire lost its power, territories, and its strongest military commanders. His grandfather was an officer commanded to punish Armenians and deal with women and children. He was to either get them to become Turks or aid in their expulsion. He was young and keen on the idea of a new Turkey—a Turkey without Armenians. He happily accepted the task and served the Sultan without hesitation. He tortured and committed atrocities. In his nightmares, he shouted, called aloud, but he did not give up his work to serve his motherland, to serve what he believed in. One day while in his convoy, he saw a young readhead Armenian woman with green eyes. She had a bright look, and no matter how much sorrow was in her eyes, it did not betray her spirit. Your great-grandfather fell in love with this young woman, and against all laws, hid her and saved her life. In the house where he hid her, no one suspected she was Armenian. She was forced to pretend she was Turkish. She had lost all her relatives. Then your great-grandfather began to gradually retreat from his responsibilities in the army until one of his friends betrayed him and reported him to the Sultan. The wrath of the Sultan was enormous, but your great-grandfather managed to convince him that his beloved Armenian wife had already been Islamised, and she’d renounced her Armenian heritage and philosophy. The Sultan wished to see her. But your great-grandfather wasn’t going to let him. He returned home, cut her hair, and smeared her head with paint, but he didn’t dare mark her face. The Armenian woman knew what awaited her and committed suicide. Your great-grandfather became a renegade and was then arrested. He received the death penalty. Therefore, the son of this love was orphaned, became a real fighter, fought with young Turks and did not suspect he had Armenian blood. When he married, he had a son with curly red-maroon hair. Your grandfather was torn apart because, like him, his wife was dark-haired. After years, he learned the truth of his origins and the history of his parents. On his deathbed, he said to his young son and his wife, ‘So many evils I have done that neither tears nor forgiveness nor my pleas can help lessen my remorse and pain. Do not go against human kindness, disobey inhumane laws. And do not share my origins with anyone. I repent, and I want forgiveness. He left this world begging for forgiveness. ‘So, your father does not allow even the mention of the word Armenia in the house. Regardless, I fell in love with his naughty reddish curls (red like his Armenian grand-mother’s)’, Harika told her daughter, amid laughter and tears.
The phone rang, and Anna looked at the swinging and beating wall clock’s pendulum. It was eight o’clock in the morning. ‘Hello’, she answered the phone in Turkish. The conversation was short. Uncle Baron was holding his pipe and listened attentively, and Marie was trying to figure out what was being said on phone, especially when she heard Sevda’s name. ‘We will be having guests’, Anna announced. ‘The Selioglu family proposed we meet, and I invited them for dinner. Mr Selioglu called himself, and he insisted that we meet all three of them’. Time went by slowly. Marie went shopping with her aunt and discussed what dishes to prepare for the guests and what Sevda’s favourite dish could be. The table was laid out. It was a reception typical of a palace with beautiful porcelain plates and silver cutlery nicely arranged. Marie admired the elegance, the mastery of her aunt Anna. Her uncle, Baron polished the pendulum of the wall clock while humming an old Armenian folk song. The guests arrived. They greeted each other in Turkish. Sevda’s father was broadly built, with preserved youth features. He had curly hair and sad eyes. Marie reached out her hand and introduced herself to him. ‘Marie Nalbantian’. The man stared and could not move his gaze from Marie, then he turned to his daughter Sevda and a light smile escaped from his lips. Dinner was in a friendly atmosphere. Baron made a short speech in the name of friendship. Then Sevda’s father stood up. ‘Let me thank you for your frankness and for this invitation. I am startled by how much Marie looked like my daughter, Sevda. It’s as if fate is trying to tell us we are all the same. We are people with hearts and memories. And when we walk on the sand, our footprints are the same, and the waves always wash them away’. Marie smiled, thinking about the morning the waves erased her trails along the beach. Sevda’s father continued, ‘Though our footprints on the sand are wiped away, our memories remain. As much as I resisted and listened to our rulers on the Armenian subject, it is impossible to deny that the truth should be remembered. And I, like my father, beg for forgiveness from my contemporaries for the tragedies and the destruction, the massacre of an old nation that we are supposed to be friends with today. Yes, we know that our children are alike, some even visibly so’, he said, looking at Sevda and then he smiled at Marie. ‘Yes, we know that for each of us there is a dove—the dove of friendship’.
Harika’s eyes were full of tears. They all applauded, and just as Baron raised his glass for a toast, the ajar window noisily opened further, and a bird flew in and clapped over the table with her wings. There was a dove in the room (Aghavni!)
Виелица, снегът се въртеше и изпълваше въздуха с бели завеси. Непрогледност, бeлота и студ.
Малката Мая гледаше през прозореца, когато чукането по вратата я стресна. Момичето скочи, доближи се до вратата и попита:
Художник – Джулиана Вълчева
Кой е?
Аз съм, майка ти Леонора, отвори ми.
Не мога – отвърна малката Мая – баба ми заръча да не отварям на никого.
Да, точно така, правилно ти е заръчала баба ти, но аз съм майка ти – продължи Леонора като ту се смееше, ту се тревожеше, че не може да види и прегърне дъщеря си.
Леонора остана още малко пред вратата, долепи ухо и чу леките стъпки на Мая да се отдалечават.
Мая се доближи до печката, отвори малката вратичка, видя как тлееше огънят и бързо хвърли дървено трупче. После взе металната пръчка и разбърка, както баба ѝ я беше учила.
Залепи се отново на прозореца и видя женска фигура, загърната с огромен шал и дебело палто, бореща се със снежния вятър, опитвайки се да се придвижи. Това не беше баба ѝ. Жената беше висока, стройна, навярно беше тази, която преди малко чукаше на вратата и ѝ каза, че е нейна майка.
Мая се приближи отново до печката, сложи чайника и зачака водата да се затопли. После пусна в него липовите листа и както баба ѝ я беше научила, изчака няколко минути.
Отиде отново до прозореца и видя стройната жена почти до прозореца, закрила почти цялото си лице – само огромните ѝ черни очи се виждаха.
Художник – Джулиана Вълчева
Жената отново почука на вратата. Мая се доближи и запита:
Как се казвате? Откъде идвате?
Аз съм майка ти, Леонора, идвам от далече, моля те, отвори ми. Кога ще се прибере баба ти?
Баба отиде до фермата да изроди малко козленце и да донесе прясно мляко. Тя отиде със Сивчо, който тегли каручката.
Отвори ми, моля те Мая, ще чакаме заедно баба ти.
Детето отиде до вратата, дръпна резето и видя пред себе си замръзналото лице на жена с поразителна красота. Изтича обратно до печката и изчака жената да влезе.
Стройната жена свали дебелия шал от главата си. Грижливо прибрана кестенява коса с шнола от старо злато, с обеци като капки, а кожата ѝ като че ли беше загоряла от слънцето.
Сърцето на Мая биеше силно, изчакваше своята събеседничка първа да заговори.
Леонора се доближи до Мая и я погали по главата. После седна на столчето до печката и започна да си топли ръцете. Извади от чантата си кутия захаросани плодове.
Художник – Джулиана Вълчева
Искате ли липов чай? – попита Мая.
Да, много обичам липов чай. Твоята баба, която ми е майка, ме научи да го попарвам, тук, върху тази печка – и подаде кутията със захаросани плодове на Мая.
Мая поднесе чая в любимата си чаша и погледна жената в очите. Тя беше виждала тези очи, помнеше ги, това са очите от нейните сънища. Тогава като че ли чу и позната песничка, за миг се разсея, но погледна отново Леонора. В малката главица хаотично се въртяха мисли каква ли е връзката между нея, песничката и тези очи.
Вратата се отвори. Цялата покрита в сняг баба Калина се разтропа на прага…
Хайде Мая, вземи бидончето с мляко, ето тук, до вратата – и топло погледна към Мая, когато видя Леонора.
Баба Калина се засили със ситни стъпки и прегърна силно дъщеря си. Сълзите се стичаха по лицето на старицата, а Леонора я целуваше и хълцаше.
Мамо, мамичко, колко много те обичам…
Мая следеше тази трогателна сцена с бидончето в ръце и не знаеше какво да каже.
Баба Калина се отдръпна от дъщеря си, доближи се до Мая и ѝ каза:
Това е твоята прекрасна майка, запазила е красота си, от която ти си наследила много, внучето ми.
Леонора се доближи до Мая, клекна на нивото на очите ѝ и я прегърна:
Колко пъти съм сънувала и съм мечтала за този момент –
да се завърна и да прегърна моето скъпо момиче.
Мая не помръдваше, инстинктивно усети нещо познато, нещо, което винаги е чувствала подсъзнателно, но все още не се досещаше какво точно.
Отдръпна се с плаха усмивка и отново хвърли дръвце в печката. Там беше нейното убежище. Старата жена следеше движенията на внучката си и усети тягостно напрежение в поведението на момичето. Отиде до нея и каза:
Сeга е време да ти разкажем истината за твоите родители, тук, в присъствието на майка ти. Сега съм най-щастливата майка и баба – моите любими момичета са до мен и никога няма да ви изгубя!
Разкажи ми бабо, разказвай – Мая седна на малкото диванче до баба си.
Живеехме хубав живот, изпълнен с радост, със смях, здраве и с хората, които обичаме. Работихме от сутрин до вечер на нивата, хранехме животните, но умеехме и да се веселим, да пеем, да се събираме с приятели. В селото се появи млад и много красив мъж. Той си купи най-хубавата къща в края на селото, ремонтира я, направи я като замък. Често организираше събирания с танци и много храна. За него работеха най-работливите момци на селото. Земите му бяха плодородни, богатството му се увеличаваше, а добрината му беше пословична – баба Калина спря и погледна тъжното лице на дъщеря си. Хвана ѝ ръката и продължи –
На една от забавите за първи път взех и моята красива дъщеря Леонора. Цяла нощ стопанинът на замъка танцува само с нея, погледът му не се отместваше. Накрая ни изпрати с подаръци. Прибрахме се у дома, а съпругът ми рече: „Калино, ще омъжим нашето момиче за този прекрасен момък, не видя ли как танцува с нея цяла вечер и ни изпрати с подаръци.”
Художник – Джулиана Вълчева
Нашата дъщеря ни слушаше, а очите ѝ блестяха, тя се беше влюбила в красивия младеж.
Вдигнахме сватба. Цялото село се весели, а дъщеря ни се превърна в истинска принцеса. След година се сдобиха с чедо – момиченце с ненадмината красота и точно когато щастието беше пълно се случи най-голямата беда. Разбойници нападнаха къщата, не само я ограбиха, но убиха и красивия стопанин, и отвлякоха дъщеря ми. Единственото, което моята Леонора успяла да направи, е да скрие бебето, увито в одеалце в печката за дърва, която от години не се ползвала и имало дупки. Така се прокрадвал въздух в печката…
Когато чухме за нещастието, хукнахме с дядо ти, търсихме във всички стаи, викахме, плачехме, докато накрая чухме детски плач да идва от запустялата печка. Дядо ти отвори капака и твоето малко личице Мая се успокои. Прибрахме се в нашата стара къща. Започнахме да се грижим за теб, търсихме вести за майка ти, но нямаше и следа.
Мая гледаше баба си и силно се притисна до рамото ѝ. Очите на Леонора изглеждаха още по-големи, като огледала, в които Мая се оглеждаше с онова особено подсъзнателно чувство, че това са очите, които сънува много често.
Тогава Леонора помоли:
Мамо, нека да продължа сега аз, какво се случи, когато се опитаха да ме отвлекат. Но преди това – обърна се към Мая – всяка вечер те вдигах на ръце и се вглеждах в очите ти, които са същите като на баща ти и ти пеех детска песничка, а ти се усмихваше, като че ли разбираше всичко.
Вечерта, когато нахлуха разбойниците и убиха баща ти, аз се скрих в една от стаите, пових те и те скрих в печката. Точно когато се измъквах от прозореца към градината, където имахме скрита пушка, ме достигна един от тези разбойници. Хвана ме за косата и когато ме дръпна към себе си, успях да го ударя по главата и да избягам. Бягах дълго, през две гори и стигнах един кладенец. Скрих се в него и ги чух да подминават кладенеца. Когато излязох не знаех коя съм и не помнех нищо. Скитах се из гората, катерих се по дърветата. Изглеждах дива, дрипава и бях много гладна. Така достигнах до прага на изоставена къща, останала без сили заспах пред портата.
Баба Калина следеше разказа, научавайки за първи път патилата на дъщеря си, а Мая още по-силно стискаше ръката на баба си.
Леонора се спря, отпи от липовия чай и продължи:
На сутринта се събудих в меко, удобно легло. Опитах се да стана, но нямах сили. Тогава към мен се доближи стара жена и ми подаде чаша с отвара от билки:
Пий момиче, много си изтощена. Сега ще ти донеса да хапнеш и малко месце и картофи.
В началото не говорех, гледах тази добра жена, но не знаех коя съм, какво да кажа и какво да правя. Превърнах се в дете, което на вид е голямо. Всеки ден по малко започнах да се възстановявам, а старата жена ми четеше приказки, готвеше и беше чисто, топло и уютно.
Жената ми разказа, че от години живее сама и че има всичко, от което се нуждае и че била монахиня. Нарушила една от клетвите и я принудили да напусне монашеския дом. Така се изолирала далече от всички и от всичко. Грижите ѝ към мен не ѝ тежяха, напротив, всяка вечер се молеше да се подобря и дори започна да си тананика. Пееше прекрасно. Една вечер жената запя детска песен, която ми се стори позната. Помолих я отново да я изпее. Запяхме двете и като порой се изсипаха сълзи от очите ми, почувствах странна болка в гръдта, но пак не осъзнавах защо. Монахинята ме прегърна и каза, че постепенно ще се възстановя и ще се сетя коя съм и къде са близките ми. Не знаех, че съм живяла така цели 5 години. Постепенно си възстановявах паметта, а в главата ми кънтеше плач на дете. В началото не знаех защо. Една сутрин чух някой да удря на вратата и се стреснах. Такова чукане, такъв шум се вдигна в нощта, когато ни нападнаха. Скочих и се скрих зад вратата, изтръпнала от ужас. Баба Траяна отвори, а пред нея стоеше човек на средна възраст. Баба Траяна подскочи от радост и го запрегръща. Това беше брат ѝ, когото не беше виждала от години. Седнахме на масата. Той ме гледаше, разпитваше, но аз все още не знаех коя съм. Тогава той извади на масата кутийка със скъпоценности и каза:
Бях в големия град, оттатък тази планина и търговията е оживена. Успях да закупя тези бижута, мила сестро.
Баба Траяна ги погледна:
Да, колко са изящни и майсторски изработени.
Старата жена ми подаде шнола за коса и чифт обеци и рече:
Ето, те са за тебе, ти си млада, красива.
Когато ги взех в ръцете си потреперах, това бяха моите бижута.
Обърнах се към брата на бабата и му казах:
Това са мои бижута – замислих се и се опитвах да си спомня как знам това.
Купих ги от търговец на пазара – оправда се човекът. Не подозирах, че могат да са откраднати.
Настъпи вечерта и аз си легнах, а очите ми шареха по тавана, не можех да заспя.
На другата сутрин скочих, вдигнах си косата, сложих шнолата и обеците и се погледнах в огледалото. Тогава дочух гласа на мъжа ми: „Колко си красива, ти си цялата красота на света…” и постепенно гласът затихна. Аз знаех вече коя съм. Прегърнах баба Траяна и започнах да ѝ разказвам. Брат ѝ слушаше, а баба – изтриваше сълзите от очите си. Тогава той обеща да ме върне в моето село, но му отне време да намери каручка. И ето ме тук с вас.
Малката Мая оглеждаше лицето на майка си, красивата шнола, вплетена в лъскавата ѝ коса и обеците, които приличаха на капки.
Аз също знам коя съм – каза Мая и погледна майка си, погали баба си.
Виелица, снегът се въртеше и изпълваше въздуха с бели завеси. Непрогледност, бeлота и студ.
Малката Мая гледаше през прозореца, когато чукането по вратата я стресна. Момичето скочи, доближи се до вратата и попита:
Кой е?
Аз съм, майка ти Леонора, отвори ми.
Не мога – отвърна малката Мая – баба ми заръча да не отварям на никого.
Да, точно така, правилно ти е заръчала баба ти, но аз съм майка ти – продължи Леонора като ту се смееше, ту се тревожеше, че не може да види и прегърне дъщеря си.
Леонора остана още малко пред вратата, долепи ухо и чу леките стъпки на Мая да се отдалечават.
Мая се доближи до печката, отвори малката вратичка, видя как тлееше огънят и бързо хвърли дървено трупче. После взе металната пръчка и разбърка, както баба ѝ я беше учила.
Залепи се отново на прозореца и видя женска фигура, загърната с огромен шал и дебело палто, бореща се със снежния вятър, опитвайки се да се придвижи. Това не беше баба ѝ. Жената беше висока, стройна, навярно беше тази, която преди малко чукаше на вратата и ѝ каза, че е нейна майка.
Мая се приближи отново до печката, сложи чайника и зачака водата да се затопли. После пусна в него липовите листа и както баба ѝ я беше научила, изчака няколко минути.
Отиде отново до прозореца и видя стройната жена почти до прозореца, закрила почти цялото си лице – само огромните ѝ черни очи се виждаха.
Жената отново почука на вратата. Мая се доближи и запита:
Как се казвате? Откъде идвате?
Аз съм майка ти, Леонора, идвам от далече, моля те, отвори ми. Кога ще се прибере баба ти?
Баба отиде до фермата да изроди малко козленце и да донесе прясно мляко. Тя отиде със Сивчо, който тегли каручката.
Отвори ми, моля те Мая, ще чакаме заедно баба ти.
Детето отиде до вратата, дръпна резето и видя пред себе си замръзналото лице на жена с поразителна красота. Изтича обратно до печката и изчака жената да влезе.
Стройната жена свали дебелия шал от главата си. Грижливо прибрана кестенява коса с шнола от старо злато, с обеци като капки, а кожата ѝ като че ли беше загоряла от слънцето.
Сърцето на Мая биеше силно, изчакваше своята събеседничка първа да заговори.
Леонора се доближи до Мая и я погали по главата. После седна на столчето до печката и започна да си топли ръцете. Извади от чантата си кутия захаросани плодове.
Искате ли липов чай? – попита Мая.
Да, много обичам липов чай. Твоята баба, която ми е майка, ме научи да го попарвам, тук, върху тази печка – и подаде кутията със захаросани плодове на Мая.
Мая поднесе чая в любимата си чаша и погледна жената в очите. Тя беше виждала тези очи, помнеше ги, това са очите от нейните сънища. Тогава като че ли чу и позната песничка, за миг се разсея, но погледна отново Леонора. В малката главица хаотично се въртяха мисли каква ли е връзката между нея, песничката и тези очи.
Вратата се отвори. Цялата покрита в сняг баба Калина се разтропа на прага…
Хайде Мая, вземи бидончето с мляко, ето тук, до вратата – и топло погледна към Мая, когато видя Леонора.
Баба Калина се засили със ситни стъпки и прегърна силно дъщеря си. Сълзите се стичаха по лицето на старицата, а Леонора я целуваше и хълцаше.
Мамо, мамичко, колко много те обичам…
Мая следеше тази трогателна сцена с бидончето в ръце и не знаеше какво да каже.
Баба Калина се отдръпна от дъщеря си, доближи се до Мая и ѝ каза:
Това е твоята прекрасна майка, запазила е красота си, от която ти си наследила много, внучето ми.
Леонора се доближи до Мая, клекна на нивото на очите ѝ и я прегърна:
Колко пъти съм сънувала и съм мечтала за този момент –
да се завърна и да прегърна моето скъпо момиче.
Мая не помръдваше, инстинктивно усети нещо познато, нещо, което винаги е чувствала подсъзнателно, но все още не се досещаше какво точно.
Отдръпна се с плаха усмивка и отново хвърли дръвце в печката. Там беше нейното убежище. Старата жена следеше движенията на внучката си и усети тягостно напрежение в поведението на момичето. Отиде до нея и каза:
Сeга е време да ти разкажем истината за твоите родители, тук, в присъствието на майка ти. Сега съм най-щастливата майка и баба – моите любими момичета са до мен и никога няма да ви изгубя!
Разкажи ми бабо, разказвай – Мая седна на малкото диванче до баба си.
Живеехме хубав живот, изпълнен с радост, със смях, здраве и с хората, които обичаме. Работихме от сутрин до вечер на нивата, хранехме животните, но умеехме и да се веселим, да пеем, да се събираме с приятели. В селото се появи млад и много красив мъж. Той си купи най-хубавата къща в края на селото, ремонтира я, направи я като замък. Често организираше събирания с танци и много храна. За него работеха най-работливите момци на селото. Земите му бяха плодородни, богатството му се увеличаваше, а добрината му беше пословична – баба Калина спря и погледна тъжното лице на дъщеря си. Хвана ѝ ръката и продължи –
На една от забавите за първи път взех и моята красива дъщеря Леонора. Цяла нощ стопанинът на замъка танцува само с нея, погледът му не се отместваше. Накрая ни изпрати с подаръци. Прибрахме се у дома, а съпругът ми рече: „Калино, ще омъжим нашето момиче за този прекрасен момък, не видя ли как танцува с нея цяла вечер и ни изпрати с подаръци.”
Нашата дъщеря ни слушаше, а очите ѝ блестяха, тя се беше влюбила в красивия младеж.
Вдигнахме сватба. Цялото село се весели, а дъщеря ни се превърна в истинска принцеса. След година се сдобиха с чедо – момиченце с ненадмината красота и точно когато щастието беше пълно се случи най-голямата беда. Разбойници нападнаха къщата, не само я ограбиха, но убиха и красивия стопанин, и отвлякоха дъщеря ми. Единственото, което моята Леонора успяла да направи, е да скрие бебето, увито в одеалце в печката за дърва, която от години не се ползвала и имало дупки. Така се прокрадвал въздух в печката…
Когато чухме за нещастието, хукнахме с дядо ти, търсихме във всички стаи, викахме, плачехме, докато накрая чухме детски плач да идва от запустялата печка. Дядо ти отвори капака и твоето малко личице Мая се успокои. Прибрахме се в нашата стара къща. Започнахме да се грижим за теб, търсихме вести за майка ти, но нямаше и следа.
Мая гледаше баба си и силно се притисна до рамото ѝ. Очите на Леонора изглеждаха още по-големи, като огледала, в които Мая се оглеждаше с онова особено подсъзнателно чувство, че това са очите, които сънува много често.
Тогава Леонора помоли:
Мамо, нека да продължа сега аз, какво се случи, когато се опитаха да ме отвлекат. Но преди това – обърна се към Мая – всяка вечер те вдигах на ръце и се вглеждах в очите ти, които са същите като на баща ти и ти пеех детска песничка, а ти се усмихваше, като че ли разбираше всичко.
Вечерта, когато нахлуха разбойниците и убиха баща ти, аз се скрих в една от стаите, пових те и те скрих в печката. Точно когато се измъквах от прозореца към градината, където имахме скрита пушка, ме достигна един от тези разбойници. Хвана ме за косата и когато ме дръпна към себе си, успях да го ударя по главата и да избягам. Бягах дълго, през две гори и стигнах един кладенец. Скрих се в него и ги чух да подминават кладенеца. Когато излязох не знаех коя съм и не помнех нищо. Скитах се из гората, катерих се по дърветата. Изглеждах дива, дрипава и бях много гладна. Така достигнах до прага на изоставена къща, останала без сили заспах пред портата.
Баба Калина следеше разказа, научавайки за първи път патилата на дъщеря си, а Мая още по-силно стискаше ръката на баба си.
Леонора се спря, отпи от липовия чай и продължи:
На сутринта се събудих в меко, удобно легло. Опитах се да стана, но нямах сили. Тогава към мен се доближи стара жена и ми подаде чаша с отвара от билки:
Пий момиче, много си изтощена. Сега ще ти донеса да хапнеш и малко месце и картофи.
В началото не говорех, гледах тази добра жена, но не знаех коя съм, какво да кажа и какво да правя. Превърнах се в дете, което на вид е голямо. Всеки ден по малко започнах да се възстановявам, а старата жена ми четеше приказки, готвеше и беше чисто, топло и уютно.
Жената ми разказа, че от години живее сама и че има всичко, от което се нуждае и че била монахиня. Нарушила една от клетвите и я принудили да напусне монашеския дом. Така се изолирала далече от всички и от всичко. Грижите ѝ към мен не ѝ тежяха, напротив, всяка вечер се молеше да се подобря и дори започна да си тананика. Пееше прекрасно. Една вечер жената запя детска песен, която ми се стори позната. Помолих я отново да я изпее. Запяхме двете и като порой се изсипаха сълзи от очите ми, почувствах странна болка в гръдта, но пак не осъзнавах защо. Монахинята ме прегърна и каза, че постепенно ще се възстановя и ще се сетя коя съм и къде са близките ми. Не знаех, че съм живяла така цели 5 години. Постепенно си възстановявах паметта, а в главата ми кънтеше плач на дете. В началото не знаех защо. Една сутрин чух някой да удря на вратата и се стреснах. Такова чукане, такъв шум се вдигна в нощта, когато ни нападнаха. Скочих и се скрих зад вратата, изтръпнала от ужас. Баба Траяна отвори, а пред нея стоеше човек на средна възраст. Баба Траяна подскочи от радост и го запрегръща. Това беше брат ѝ, когото не беше виждала от години. Седнахме на масата. Той ме гледаше, разпитваше, но аз все още не знаех коя съм. Тогава той извади на масата кутийка със скъпоценности и каза:
Бях в големия град, оттатък тази планина и търговията е оживена. Успях да закупя тези бижута, мила сестро.
Баба Траяна ги погледна:
Да, колко са изящни и майсторски изработени.
Старата жена ми подаде шнола за коса и чифт обеци и рече:
Ето, те са за тебе, ти си млада, красива.
Когато ги взех в ръцете си потреперах, това бяха моите бижута.
Обърнах се към брата на бабата и му казах:
Това са мои бижута – замислих се и се опитвах да си спомня как знам това.
Купих ги от търговец на пазара – оправда се човекът. Не подозирах, че могат да са откраднати.
Настъпи вечерта и аз си легнах, а очите ми шареха по тавана, не можех да заспя.
На другата сутрин скочих, вдигнах си косата, сложих шнолата и обеците и се погледнах в огледалото. Тогава дочух гласа на мъжа ми: „Колко си красива, ти си цялата красота на света…” и постепенно гласът затихна. Аз знаех вече коя съм. Прегърнах баба Траяна и започнах да ѝ разказвам. Брат ѝ слушаше, а баба – изтриваше сълзите от очите си. Тогава той обеща да ме върне в моето село, но му отне време да намери каручка. И ето ме тук с вас.
Малката Мая оглеждаше лицето на майка си, красивата шнола, вплетена в лъскавата ѝ коса и обеците, които приличаха на капки.
Аз също знам коя съм – каза Мая и погледна майка си, погали баба си.
Виелица, снегът се въртеше и изпълваше въздуха с бели завеси. Непрогледност, бeлота и студ.
Малката Мая гледаше през прозореца, когато чукането по вратата я стресна. Момичето скочи, доближи се до вратата и попита:
Кой е?
Аз съм, майка ти Леонора, отвори ми.
Не мога – отвърна малката Мая – баба ми заръча да не отварям на никого.
Да, точно така, правилно ти е заръчала баба ти, но аз съм майка ти – продължи Леонора като ту се смееше, ту се тревожеше, че не може да види и прегърне дъщеря си.
Леонора остана още малко пред вратата, долепи ухо и чу леките стъпки на Мая да се отдалечават.
Мая се доближи до печката, отвори малката вратичка, видя как тлееше огънят и бързо хвърли дървено трупче. После взе металната пръчка и разбърка, както баба ѝ я беше учила.
Залепи се отново на прозореца и видя женска фигура, загърната с огромен шал и дебело палто, бореща се със снежния вятър, опитвайки се да се придвижи. Това не беше баба ѝ. Жената беше висока, стройна, навярно беше тази, която преди малко чукаше на вратата и ѝ каза, че е нейна майка.
Мая се приближи отново до печката, сложи чайника и зачака водата да се затопли. После пусна в него липовите листа и както баба ѝ я беше научила, изчака няколко минути.
Отиде отново до прозореца и видя стройната жена почти до прозореца, закрила почти цялото си лице – само огромните ѝ черни очи се виждаха.
Жената отново почука на вратата. Мая се доближи и запита:
Как се казвате? Откъде идвате?
Аз съм майка ти, Леонора, идвам от далече, моля те, отвори ми. Кога ще се прибере баба ти?
Баба отиде до фермата да изроди малко козленце и да донесе прясно мляко. Тя отиде със Сивчо, който тегли каручката.
Отвори ми, моля те Мая, ще чакаме заедно баба ти.
Детето отиде до вратата, дръпна резето и видя пред себе си замръзналото лице на жена с поразителна красота. Изтича обратно до печката и изчака жената да влезе.
Стройната жена свали дебелия шал от главата си. Грижливо прибрана кестенява коса с шнола от старо злато, с обеци като капки, а кожата ѝ като че ли беше загоряла от слънцето.
Сърцето на Мая биеше силно, изчакваше своята събеседничка първа да заговори.
Леонора се доближи до Мая и я погали по главата. После седна на столчето до печката и започна да си топли ръцете. Извади от чантата си кутия захаросани плодове.
Искате ли липов чай? – попита Мая.
Да, много обичам липов чай. Твоята баба, която ми е майка, ме научи да го попарвам, тук, върху тази печка – и подаде кутията със захаросани плодове на Мая.
Мая поднесе чая в любимата си чаша и погледна жената в очите. Тя беше виждала тези очи, помнеше ги, това са очите от нейните сънища. Тогава като че ли чу и позната песничка, за миг се разсея, но погледна отново Леонора. В малката главица хаотично се въртяха мисли каква ли е връзката между нея, песничката и тези очи.
Вратата се отвори. Цялата покрита в сняг баба Калина се разтропа на прага…
Хайде Мая, вземи бидончето с мляко, ето тук, до вратата – и топло погледна към Мая, когато видя Леонора.
Баба Калина се засили със ситни стъпки и прегърна силно дъщеря си. Сълзите се стичаха по лицето на старицата, а Леонора я целуваше и хълцаше.
Мамо, мамичко, колко много те обичам…
Мая следеше тази трогателна сцена с бидончето в ръце и не знаеше какво да каже.
Баба Калина се отдръпна от дъщеря си, доближи се до Мая и ѝ каза:
Това е твоята прекрасна майка, запазила е красота си, от която ти си наследила много, внучето ми.
Леонора се доближи до Мая, клекна на нивото на очите ѝ и я прегърна:
Колко пъти съм сънувала и съм мечтала за този момент –
да се завърна и да прегърна моето скъпо момиче.
Мая не помръдваше, инстинктивно усети нещо познато, нещо, което винаги е чувствала подсъзнателно, но все още не се досещаше какво точно.
Отдръпна се с плаха усмивка и отново хвърли дръвце в печката. Там беше нейното убежище. Старата жена следеше движенията на внучката си и усети тягостно напрежение в поведението на момичето. Отиде до нея и каза:
Сeга е време да ти разкажем истината за твоите родители, тук, в присъствието на майка ти. Сега съм най-щастливата майка и баба – моите любими момичета са до мен и никога няма да ви изгубя!
Разкажи ми бабо, разказвай – Мая седна на малкото диванче до баба си.
Живеехме хубав живот, изпълнен с радост, със смях, здраве и с хората, които обичаме. Работихме от сутрин до вечер на нивата, хранехме животните, но умеехме и да се веселим, да пеем, да се събираме с приятели. В селото се появи млад и много красив мъж. Той си купи най-хубавата къща в края на селото, ремонтира я, направи я като замък. Често организираше събирания с танци и много храна. За него работеха най-работливите момци на селото. Земите му бяха плодородни, богатството му се увеличаваше, а добрината му беше пословична – баба Калина спря и погледна тъжното лице на дъщеря си. Хвана ѝ ръката и продължи –
На една от забавите за първи път взех и моята красива дъщеря Леонора. Цяла нощ стопанинът на замъка танцува само с нея, погледът му не се отместваше. Накрая ни изпрати с подаръци. Прибрахме се у дома, а съпругът ми рече: „Калино, ще омъжим нашето момиче за този прекрасен момък, не видя ли как танцува с нея цяла вечер и ни изпрати с подаръци.”
Нашата дъщеря ни слушаше, а очите ѝ блестяха, тя се беше влюбила в красивия младеж.
Вдигнахме сватба. Цялото село се весели, а дъщеря ни се превърна в истинска принцеса. След година се сдобиха с чедо – момиченце с ненадмината красота и точно когато щастието беше пълно се случи най-голямата беда. Разбойници нападнаха къщата, не само я ограбиха, но убиха и красивия стопанин, и отвлякоха дъщеря ми. Единственото, което моята Леонора успяла да направи, е да скрие бебето, увито в одеалце в печката за дърва, която от години не се ползвала и имало дупки. Така се прокрадвал въздух в печката…
Когато чухме за нещастието, хукнахме с дядо ти, търсихме във всички стаи, викахме, плачехме, докато накрая чухме детски плач да идва от запустялата печка. Дядо ти отвори капака и твоето малко личице Мая се успокои. Прибрахме се в нашата стара къща. Започнахме да се грижим за теб, търсихме вести за майка ти, но нямаше и следа.
Мая гледаше баба си и силно се притисна до рамото ѝ. Очите на Леонора изглеждаха още по-големи, като огледала, в които Мая се оглеждаше с онова особено подсъзнателно чувство, че това са очите, които сънува много често.
Тогава Леонора помоли:
Мамо, нека да продължа сега аз, какво се случи, когато се опитаха да ме отвлекат. Но преди това – обърна се към Мая – всяка вечер те вдигах на ръце и се вглеждах в очите ти, които са същите като на баща ти и ти пеех детска песничка, а ти се усмихваше, като че ли разбираше всичко.
Вечерта, когато нахлуха разбойниците и убиха баща ти, аз се скрих в една от стаите, пових те и те скрих в печката. Точно когато се измъквах от прозореца към градината, където имахме скрита пушка, ме достигна един от тези разбойници. Хвана ме за косата и когато ме дръпна към себе си, успях да го ударя по главата и да избягам. Бягах дълго, през две гори и стигнах един кладенец. Скрих се в него и ги чух да подминават кладенеца. Когато излязох не знаех коя съм и не помнех нищо. Скитах се из гората, катерих се по дърветата. Изглеждах дива, дрипава и бях много гладна. Така достигнах до прага на изоставена къща, останала без сили заспах пред портата.
Баба Калина следеше разказа, научавайки за първи път патилата на дъщеря си, а Мая още по-силно стискаше ръката на баба си.
Леонора се спря, отпи от липовия чай и продължи:
На сутринта се събудих в меко, удобно легло. Опитах се да стана, но нямах сили. Тогава към мен се доближи стара жена и ми подаде чаша с отвара от билки:
Пий момиче, много си изтощена. Сега ще ти донеса да хапнеш и малко месце и картофи.
В началото не говорех, гледах тази добра жена, но не знаех коя съм, какво да кажа и какво да правя. Превърнах се в дете, което на вид е голямо. Всеки ден по малко започнах да се възстановявам, а старата жена ми четеше приказки, готвеше и беше чисто, топло и уютно.
Жената ми разказа, че от години живее сама и че има всичко, от което се нуждае и че била монахиня. Нарушила една от клетвите и я принудили да напусне монашеския дом. Така се изолирала далече от всички и от всичко. Грижите ѝ към мен не ѝ тежяха, напротив, всяка вечер се молеше да се подобря и дори започна да си тананика. Пееше прекрасно. Една вечер жената запя детска песен, която ми се стори позната. Помолих я отново да я изпее. Запяхме двете и като порой се изсипаха сълзи от очите ми, почувствах странна болка в гръдта, но пак не осъзнавах защо. Монахинята ме прегърна и каза, че постепенно ще се възстановя и ще се сетя коя съм и къде са близките ми. Не знаех, че съм живяла така цели 5 години. Постепенно си възстановявах паметта, а в главата ми кънтеше плач на дете. В началото не знаех защо. Една сутрин чух някой да удря на вратата и се стреснах. Такова чукане, такъв шум се вдигна в нощта, когато ни нападнаха. Скочих и се скрих зад вратата, изтръпнала от ужас. Баба Траяна отвори, а пред нея стоеше човек на средна възраст. Баба Траяна подскочи от радост и го запрегръща. Това беше брат ѝ, когото не беше виждала от години. Седнахме на масата. Той ме гледаше, разпитваше, но аз все още не знаех коя съм. Тогава той извади на масата кутийка със скъпоценности и каза:
Бях в големия град, оттатък тази планина и търговията е оживена. Успях да закупя тези бижута, мила сестро.
Баба Траяна ги погледна:
Да, колко са изящни и майсторски изработени.
Старата жена ми подаде шнола за коса и чифт обеци и рече:
Ето, те са за тебе, ти си млада, красива.
Когато ги взех в ръцете си потреперах, това бяха моите бижута.
Обърнах се към брата на бабата и му казах:
Това са мои бижута – замислих се и се опитвах да си спомня как знам това.
Купих ги от търговец на пазара – оправда се човекът. Не подозирах, че могат да са откраднати.
Настъпи вечерта и аз си легнах, а очите ми шареха по тавана, не можех да заспя.
На другата сутрин скочих, вдигнах си косата, сложих шнолата и обеците и се погледнах в огледалото. Тогава дочух гласа на мъжа ми: „Колко си красива, ти си цялата красота на света…” и постепенно гласът затихна. Аз знаех вече коя съм. Прегърнах баба Траяна и започнах да ѝ разказвам. Брат ѝ слушаше, а баба – изтриваше сълзите от очите си. Тогава той обеща да ме върне в моето село, но му отне време да намери каручка. И ето ме тук с вас.
Малката Мая оглеждаше лицето на майка си, красивата шнола, вплетена в лъскавата ѝ коса и обеците, които приличаха на капки.
Аз също знам коя съм – каза Мая и погледна майка си, погали баба си.
Our Planet in the World of Fairytales (Нашата планета в света на приказките) 