Африка – Лъвските Планини

 

Africa - The Lion Mountains - (Neda Doganova - 13yrs
Неда Доганова 13г

Наредени в редица, като войници строени, дърветата
чакаха командата на „Генерала”, техният могъщ и непобедим
„Генерал” – Времето. Денят беше толкова дълъг, колкото
се очакваше да бъде и нощта. Равноденствие на Острова.
„Океански вятър” – беше командата на „Генерала”, листата
летяха в красиви цветове, но войниците-дървета стояха на
стража и не помръдваха. Улиците бяха отрупани с листа –
жълти, оранжеви, като старо злато, полукафяви…
Шумът от колите, от тракането на влаковете, биенето
на камбаните от църквите се надпреварваха. Заваля силен
проливен дъжд. Забързани, прескачайки локви, пресичайки
улици, хората се лутаха в надпревара да намерят покрив, под
който да се скрият.

Но не, „Генерала” издаде своята свирепа заповед, небето
изрева, букет от светлинни лъчи се разпръсна във въздуха.
Беше 22 септември, летището беше претъпкано, много от
полетите отложени, поради силния вятър.

Лора се беше хванала здраво за ръката на майка си, а на
гърба си носеше малката си раничка.
– Мамо, нали ще успеем да излетим, всички ни чакат в
Африка, татко и приятелите ми.
– Да, Лора, само не се отделяй от мен. Ела да пием топъл
шоколад, докато чакаме за нашия полет.

*****

Монотонно, почти без шум, летеше големия Боинг, а
Лора слушаше любимите си песнички със слушалки на ушите,
когато на екрана в самолета започна прожекция на National
Geographic. Беше обичаният от нея Сър Дейвид Атънбъро
– гласът му, мек и увлекателен, разказваше за мамутите в
Африка, за шимпанзетата.

Лора поглъщаше информацията с такова вълнение, очите
ѝ прескачаха от екрана върху лицето на майка ѝ, върху лицата
на пътниците и пак върху екрана. „Генералът” се обади,
самолетът се разлюля, наклони на една страна, принизи се,
изправи се хоризонтално и започна да се издига. „Генерал”
– така наричаше Времето, малката Лора.

Загледана във филма, Лора не усети как наближиха (Free
Town) Фрийтаун. Възторжени, пътниците ръкопляскаха за
мекото кацане, с благодарност към Пилота-Капитан. Лора
скочи, грабна раничката си и на стълбичката за слизане от
самолета почувства топлия въздух.

– Ха, ха – обърна се Лора към майка си, – тук и „Генерала”
ни обича, топло, светло, а небето е толкова синьо.
Майка ѝ се усмихна, хвана я за ръка и двете бързаха към
изхода, чакаше ги кола, за да продължат към селото, където
ги очакваха.

****
Бръмчаха комари, Лора спеше в леглото си, заобиколена
от тюлени завеси. Почувства нещо топло в краката си и леко
хлипане. Отвори очи и видя малкия си приятел Буно, който ѝ
се радваше. Лора скочи и прегърна белия пудел. След закуска
грабна Буно и хукна към училището в селото, където децата
я посрещнаха бурно. Улиците бяха прашни, въздухът тежък,
но небето беше синьо.

– Лора, Лора, добре дошла – провикна се слабичката
Касандра и се хвърли отгоре ѝ да я прегръща.
Двете приятелки се смееха, заобиколени от няколко
техни връстници. Учебната година вече беше започнала.
– Лора, ще учиш ли с нас, запиши се отново в нашия клас
– примоли се Сам, а Касандра ги прикани да я следват.
– Искате ли да отидем в края на селото, където има едно
огромно блато, зад него красиви дървета и палми, където
живеят шимпанзетата?
Лора я попита учудена:
– Но как така, шимпанзетата живеят толкова близко, не
са ли опасни, те са пакостници.

– Тръгвайте – подвикна Касандра.
– Тръгвайте дружина – насърчи ги Лора. Къдрокосия
дребосък Фино и Сам палавника последваха момичетата.
Групата стигна блатото и ято комари кръжаха около тях.
Децата бяха тренирани, започнаха да се мажат с гел против
комари и да пръскат със спрей против насекоми, докато
напълно се отърваха от малките щипалки.

Лора усети потупване по главата и подскочи, погледна
встрани и видя маймуна, която седеше на задните си крака
изправена като човек. Буно побягна с лай. Пот започна
да избива по челото на Лора и със заекване тя попита
приятелката си:
– Каква е тази маймуна? Ходи като човек на задните си
крака, страх ме е…

Касандра се доближи до маймуната и ѝ подаде орех.
Маймуната сръчно счупи ореха със зъби и задъвка с
удоволствие.
– Това е Бонобо – тази маймуна е дошла от Конго, тя е
много близка до човека, не е като онези малки шимпанзета –
Касандра сочеше към едно дърво, където бяха се разположили
няколко маймунки.

Лора погледна в посока към дървото и видя как едно
шимпанзе се облизваше, хрупаше листа. Обърна се към Бонобо
и срещна черните му очи, побутна го по рамото. Маймуната
усети това побутване като закачка и отвърна по същия
начин.
– Бо-но-бо, Бо-но-бо – бавно говореше Лора и гледаше
маймуната в очите.
Касандра пое на свой ред:
– Бо-но-бо, Бо-но-бо…
Всички деца в едно изговаряха името: Бонобо.
Очите на маймуната се движеха от Лора към Касандра,
после се преместиха върху Сам и достигнаха малкия къдрокос
Фино.

Фино се стресна, когато Бонобо отскочи и се доближи до
него. Маймуната хвана ръката на изплашения дребосък, така
както би го направил и човек. Всички гледаха изумени.
Докато голямата маймуна държеше за ръка Фино, ято
комари ги нападнаха. Бонобо размаха лапи, за да ги прогони.

Слънцето грееше някак неестествено. Потъмня, въздухът
стана оранжев, като че ли всички гледаха през оранжева
завеса. „Генерала” се намеси – помисли си Лора.
– Вижте Бонобо, козината му блести в оранжево –
въодушевена сочеше Косандра с ръка към Бонобо.
Бонобо се размърда, мина покрай всички деца, като ги
удряше леко по рамото, като че ли ги предупреждаваше за
нещо.

– Бонобо ни кани да го следваме – досети се Лора.
Тръгнаха по прашния път, а камъчетата по пътя имаха
оранжев оттенък. Едва догонваха голямата маймуна, а Фино
се спря задъхан.
– Накъде вървим? – попита той изморен.
– Върви, върви – подкани го Лора, – „Генерала” ни спусна
тази оранжева завеса, за да виждаме всичко в красиво и топло
оранжево.
– Кой е „Генерала”? – попита Касандра.
– „Генерала” е времето, той раздава командите – хитричко
отговори Лора.
– Ха, ха – се чу дружно хихикане, – Лора, ти си фантазьорка
– каза Сам и хвърли камъче по Бонобо. Маймуната издаде
силен звук и подгони Сам. Грабна го с двете си ръце и го вдигна
високо.

Всички затаиха дъх, Лора се доближи до Бонобо и се вгледа
в черните му очи, смесени чувства я обзеха. Като че ли Бонобо
изпитваше болка и яд едновременно.
Лора погали огромния си приятел.
– Бонобо, не се дразни, Сам си играе, това е момчешка
игра.
Бонобо гледаше красивото личице на Лора, направи
гримаса, отвори широко уста, прозя се и пусна Сам, който
полетя към земята. Голямата маймуна отвори широко
дългите си ръце и започна доволно да се бие по гърдите ту
с лявата, ту с дясната ръка. Лора разтвори ръцете си и
имитирайки Бонобо, започна да се удря по гърдите, всички
я последваха. Бонобо проследи малчуганите с поглед, тупна
леко Лора по главата и ги прикани да го следват.

Въздухът ставаше все по-плътен и по-оранжев.
– Почакайте, почакайте – със задоволство се провикна
Касандра, – знам защо въздухът е плътен и оранжев. В часа
по география учителката ни обясни, че се очаква Сахара и
Атлантическият океан да се „съюзят”. Вятърът ще разнася
песъчинки от Сахара във въздуха и океанът ще помогне за
това.

– Да, точно така – потвърди Сам и продължи, – но какво
ли правят животните в горите, в пустините, в океана?
Лора следеше разговора замислена, когато бяха
стреснати от поредното прозяване на Бонобо и продължиха
да го следват. Техният водач понякога правеше скокове,
за да прескача купчини камъни или дъбове, но децата се
затрудняваха. Движеха се бавно. Изведнъж гледката пред
тях се промени.
– Вижте река, о-о-о-огромна е… – провикна се Лора.
– Това е река Сева – в нея има малки крокодили – отвърна
Сам.

Доближиха се до реката. Оранжевото слънце ѝ предаваше
мистериозно синьо-оранжев оттенък. Продължиха да вървят
покрай реката, поглеждайки плахо за крокодили. Плуваха
рибки, обагрени в оранжево от слънцето, Лора се спря и
замечтано въздъхна.
– Изглежда точно така, както в приказката „Златната
рибка”, дали да не си пожелаем нещо, може и да се сбъдне.
– Ха, ха, ха – дружно се разсмяха всички, а Бонобо с един
отскок се озова до Лора.
Но се чуха чуруликане на птици, летящи в различни
посоки.

– Вижте, вижте, зелен гълъб – провикна се Касандра.
– А тук на това дърво, погледнете, кацна сив папагал –
разпалено сочеше нагоре Сам.

– Погледнете – разнесе се пискливото гласче на Фино-
птица в металическа зелена пелерина.
Чуваше се невероятна песен от различните птици в ярки
цветове, с красиви крила.

Бонобо подскачаше и за миг се отзова на едно от
дърветата, опитвайки се да хване сивия папагал.
– Бонобо, слизай, не гони папагала – провикна се Лора.
– „Бонобо, не гони папагала” – чу се тънкото гласче на
папагала… ”Бонобо, не гони папагала” – отново се разнесе
пискливото гласче…

Всички прихнаха, а Бонобо подскачаше от клон на клон,
докато папагалът полетя и се загуби в гората.
– Ху-ху-хю-хю – чу се граченето на птица.
– Вижте колко е безшумна – провикна се Лора, – погледнете,
точно на клона над главата на Бонобо.
– Това е сова – продължи Лора – мъдра и тайнствена.
– Красива е – провикна се Фино, въртейки се около дървото
– има кичур от перца по главата си, тъмношоколадови пера с
бели ивици по крилата.

Совата се снижи, за да избегне Бонобо.

– Клюнът ѝ е жълт – пое Касандра, – красива е, но от баба
си знам, че совата е предшественик на зла участ.
Хищната птица започна да лети безшумно около Бонобо,
който се беше отказал да я гони и беше се изправил отново
на задните си крака с приятелчетата си.
За голямо учудване на всички совата кръжеше около Бонобо
и го докосваше с крилата си. Бонобо се въртеше и следеше
с поглед крилатата красавица. Совата кацна на рамото на
голямата маймуна и запя:
– Ху-ху-хю-хю…

Всички наобиколиха приятеля си и се втренчиха в острите
нокти, големия клюн и кафявите очи на птицата.
Бонобо заподскача с птицата на рамото си, а дружината
го последва.

Вървяха, отминаваха махагонови дървета, блата, докато
накрая се измориха. Седнаха около един дъб, върху листата,
окапали от дърветата, когато се чу как нещо разрязва
въздуха. Няколко стрели се забиха около тях. Децата скочиха
пъргаво и видяха, че са заобиколени от хора с кожени полички
и стрели в ръцете си.
– Това е местното племе – започна Касандра, когато пред
нея скочи Бонобо в целия си ръст. Но Касандра продължи,
провирайки глава под раменете на Бонобо със странни думи.

Един от ловците-стрелци ѝ отговори.
Бонобо пристъпи напред, но Касандра подскочи към
стрелеца и го приветства по странен начин.

Всички последваха нейните жестове, а Касандра поясни:
– Това е едно от малкото останали племена. Те
продължават да живеят недокоснати от модерния живот.
Това е племето Сусу. Зная за тях от баба си, която е живяла
в близост до тези места, тук, до река Сева. Единственото,
което успях да кажа на техния племенен език, е МИР.

Появи се момче с лък в ръка и започна да събира забитите
стрели около малчуганите. Момчето от племето следеше
совата, която прехвърчаше безшумно. Лора гледаше без-
мълвна, а Фино се доближи до Бонобо. Совата кръжеше, но
полетя и се изгуби в необятната гора. Жена от племето се
доближи и каза нещо на техния език. Обърна се към Касандра,
наведе се и докосна земята пред нозете ѝ и с жест ѝ показа,
че това е тяхната земя, земята на племето.

Тогава Лора се доближи до жената и вдигна високо ръцете
си към небето, разтвори ръце и се обърна, сочейки Сам, Фино,
Бонобо, Касандра, после момчето от племето, жената и
останалите.
– Небето е за всички – се чу нежният глас на Лора.
Бонобо вървеше, имитирайки Лора, с вдигнати дълги ръце
към небето и после обикаляше и сочеше всеки с ръце…
Мъж от племето с малка брадичка, гола глава и украшения
– гердани по врата, каза нещо и посочи с жестове да го
последват.

Бонобо и дружината му го следваха, вървяха между
дървета в близост до реката, по хлъзгави камъни и стигнаха
до сламените къщички на племето Сусу. Деца, жени, старци
се разхождаха наоколо в полички от различни кожи. Тогава
мъжът-водач от племето се обърна към своите хора, каза
нещо на Сусу-език и всички присъстващи вдигнаха ръка за
приветствие и поздравиха малчуганите.

Водачът ги заведе до невероятно красиво място, реката
течеше от едната страна, а от другата препускаха коне,
странни като леопарди-котки в сиво и черно, бягаха маймуни…
а в далечината група лъвове ревяха и се гонеха.

Децата гледаха и им се искаше да се доближат до
животните, но човекът от племето застана пред тях и ги
спря. После се приближи до Лора, която не изпускаше от очи
Леопарда-котка на сиво-черни петна, беше малкa и си играеше
и тичаше между останалите животни.

– Това е Леопардова Генета – се чу на развален английски, и
племенният човек се обърна към Лора. Лора подскочи:
– Леопардова Генета, колко е красива, а вие говорите
английски? – зарадвана продължи Лора и сивосините ѝ очи
станаха още по-ярки.

Мъжът се усмихна и продължи:
– Говоря крио и развален английски. Тук се говори езикът
на природата – като посочи животните, небето, земята и
доближи лъка до гърдите си.

Децата ги наобиколиха и заслушаха в думите на човека
от племето.

Чу се прозяване, Бонобо отново напомни за себе си. Когато
се обърнаха към него, го видяха да бяга, отдалечавайки се от
тях.
– Бонобо откри семейството си – възторжено извика Сам,
сочейки към група маймуни, към които Бонобо се приближи. И
те като него седяха на задните си крака и радостно се биеха
в гърдите.

Племенният човек прикани дружината да го следва и
стигнаха до реката.
– Погледнете колко е чиста реката, можем ли да влезем?
– продължи Фино, събу сандалите си и нагази във водата – О-
о-о, тя е ледено студена…

Сам, Лора и Касандра нагазиха в студената вода, а
племенният човек ги гледаше, когато до него се приближи
момчето от племето, заедно с малката Леопардова Генета.
– Вижте, вижте, дъното блести, какви са тези камъчета
– каза Фино, наведе се и извади едно блестящо камъче.
Камъчето отразяваше оранжевото Слънце.
– Фино, това е диамант – в тази река има диаманти – каза
Сам.

Всички се приближиха до Фино да пипнат диаманта и при
докосването му цялата река засвети с невероятна светлина.
С цвят на старо злато и сребро се покри реката от блясъка
на диаманта и силните оранжеви лъчи на Слънцето.
Совата се появи отново. Тъмношоколадовите ѝ крила сър-
фираха по повърхността на реката, а очите ѝ се превърнаха
в диаманти.

Не само децата гледаха учудено, но племенният човек
изсвири с уста и всички жители на Сусу се насъбраха.
Заобиколени от блясък, Лора, Сам, Касандра и Фино от една
страна в диамантената река Сева, племето Сусу на брега, а
совата кръжеше над всички и пееше:
– У, у, у… ю, ю, ю…

Леопардовата Генета се престраши и нагази в реката,
когато совата силно заграчи и я прокуди със силните си
диамантени очи и огромните разперени крила.
Изведнъж оранжевият въздух се избистри, небето отново
беше синьо. Дъното на реката се виждаше ясно с накацалите
по него диаманти.

Совата прелетя, устремена към Фино, грабна с големия
си жълт клюн диамантчето от ръката на дребосъка и се чу
само едно „пльок”… – камъчето падна в реката и потъна при
останалите камъчета.

Децата стъпваха внимателно по неравното дъно на Сева
и излизайки от реката, бяха посрещнати с песента и танца
на племето Сусу.
Сам започна да се полюлява в такта на песента, последван
от мокрите до колене Лора, Касандра и Фино. Тогава момчето
от племето, с което те се срещнаха по-рано в гората, им
заговори:
– Аз съм Тама и говоря английски.
Сам доближи зарадван и му се поклони.
– Аз съм Сам, това са Фино – дребосъка, Лора и Касандра.
Тама им се усмихна, загледа се в сивосините очи на Лора за
миг и после каза:
– Сам, ти си смел, приеми този лък и стрели като подарък.
Използвай ги само ако е нужно.
– Лора – обърна се Тама към нея, – поверявам ти
Леопардовата Генета, тя има същия цвят очи като твоите.
Тя ще ви пази по пътя – усмихна ѝ се Тама.

Децата се сбогуваха с племето и поеха своя път.
Голямата котка грациозно подтичваше, а Лора се
опитваше да споделя същите крачки. Касандра и останалите
вървяха зад тях. Спряха се до едно красиво дърво, когато
изведнъж почувстваха хладина, свеж въздух.

– Вижте отсреща Планините – посочи Фино…
Сам застана до него, Лора и Касандра се присъединиха.
Леопардовата Генета започна да се върти и да души.
Беше се стъмнило.

– Тези планини приличат на два огромни лъва. Погледнете
главите и гривите около тях – говореше бавно Лора.
– Да, вижте отворената уста на лъва, отляво, а зъбите
му сигурно са от дъбовете на дърветата – отбеляза Сам.

– Тези планини са Лъвски планини – природата ги е изваяла
от скали, дъбове, дървета, пръст… – продължи Лора.
Сам за първи път опита да стреля с лъка и изпрати една
стрела право в главата на Лъва-Планина.

Леопардовата Генета изръмжа и побягна. Планината се
разтресе. Всички се сгушиха до дървото уплашени от шума.
– Не използвай стрелата, ако не е нужно – се чу гласът на
Тама от племето Сусу – ехото разнасяше неговото послание
и кънтеше силно в ушите на децата…

– Сам, какво направи? – с укор го погледна Касандра.
– Но как е възможно гласът на Тама да идва от планината,
където забих стрелата? Та нали той остана назад близо до
реката и животните – тревожно говореше Сам и препли-
таше езика си. Думите му почти не се разбираха.
Тогава пред тях се появи совата със светещите диаман-
тени очи, която кръжеше с красивите си шоколадови крила.
Тя прелетя покрай Лора, после около Касандра и докосна всеки
един от тях…

– Следвайте совата – продължи гласът на Тама, – тя ще
ви покаже пътя, се чу отново откъм планината, като че ли
Лъвът-Планина говори с гласа на Тама.

– Нашата страна носи името Сиера Леоне, което озна-
чава Лъвски планини – продължи Тама. – Лъвски планини,
Лъвски планини – кънтеше наоколо.
Красивата сова полетя напред и пътят се освети от
диамантените ѝ очи. Децата я следваха, следваха гласа на
Природата, заобиколени от Лъвските планини.

****

Комарите бръмчаха, кацаха по нослето на Лора и накрая
я събудиха. Буно се хвърли в скута ѝ и започна да лае, радваше
се, че Лора е отново в своето креватче.

– Мамо – каза Лора, – толкова много имам да ви разказвам,
за гората с махагоновите дървета, за красивите птици
и совата с диамантените очи, за приятеля ни Бонобо, за
племето Сусу и Тама – пазител на Лъвските планини.

– Да, чакахме те да се събудиш, малка скитнице. По-добре
напиши всичко видяно, за да го прочетеш на съучениците си.
Започваш училище днес в класа на твоите приятели.
Лора подскочи радостна, отвори тетрадката си и
написа:
„Ние живеем в прекрасна Планета. Нейните тайни се
пазят от дърветата, животните, племената, които са
близко до природата. Ние трябва само да я обичаме силно
и съхраняваме истинските ѝ жители, родени на нея… Лора
продължи и завърши с „Щастлив Край” – повтаряха го
Лъвските планини и въздухът кънтеше с гласа на Тама.
В света на приказките

Advertisements

Africa – The Lion Mountains

 

Africa - The Lion Mountains - (Neda Doganova - 13yrs
Bulgarian Artist – Neda Doganova – 13yrs

Ordered in a row, like soldiers lined up, the trees were waiting for the command of the ‘General,’ their powerful and invincible ‘General’ – The Weather. The day was as long as it was supposed to be the night. Equinox on the Island. ‘Ocean Wind’ was the command of the ‘General.’ Leaves in beautiful colours were flying, but the tree-soldiers stood on guard and did not move. The streets were covered with leaves – yellow, orange, like old gold, semi-brown…

The noise of the cars, the trampling of the trains, the ringing of the church-bells – all of them were racing. Heavy torrential rain made people run, jump over puddles, people were wandering in a hurry to find a roof, under which to hide.

But no, the ‘General’ issued its fierce command. The sky roared and a bunch of light rays scattered in the air. It was September 22; the airport was crowded, a lot of flights delayed due to a strong wind.

Lora had held her mother’s hand firmly and carried her rucksack on her back.

– Mom, will we be able to take off? Everyone’s waiting for us in Africa, my dad, and my friends.

– Yes, Lora, do not get away from me. Let’s have a hot chocolate drink while we are waiting for our flight.

Monotonous, almost no sound, the big Boeing was flying, and Lora listened to her favourite songs with earphones when screening on the plane was showing National Geographic programme. It was her beloved Sir David Attenborough. His voice, soft and fascinating, narrated about the mammoths and chimpanzees in Africa.

Lora absorbed the information with such excitement, her eyes jumped from the screen over her mother’s face, on the faces of the passengers and again on the screen. The ‘General’ called, the plane swung, tilted to one side, lowered, and then elevated upright and began to rise. ‘General’ – this is how little Lora called the Weather.

Watching the natural wildlife documentary of David Attenborough, Lora completely lost track of time, when the plane landed at Freetown Airport. The passengers enthusiastically applauded for the soft landing, thanks to the Pilot-Captain.

Lora jumped, grabbed her little rucksack and walked down the aisle and reached the ladder of the plane and felt the warm air.

– Haha – Lora smiled -here the ‘General’ loves us. It is warm, bright, and the sky is so blue.

Her mother smiled, grabbed her hand, and they both hurried to the exit. Outside there was a car waiting to take them to the village, where they were expected.

*****

Mosquitoes buzzed, Lora slept in her bed, surrounded by tulle-netting curtains. She felt something warm at her feet and light sneezing. She opened her eyes and saw her little friend, Buno, who was happily playing. Lora jumped and hugged the white poodle. After breakfast, she grabbed Buno and ran to the school in the village where the children greeted her with pathos. The streets were dusty, the air heavy, but the sky was blue.

– Lora, Lora, welcome – the slender Cassandra shouted and jumped up and down, and hugged her.

The two girls laughed, surrounded by several friends, classmates. The school year had already begun.

– Lora, will you study with us? Please re-enter our class – Sam asked.

Cassandra asked the little group to follow her:

– Do you want to go to the end of the village where there is one huge swamp, and behind it, there are beautiful trees and palm trees where chimpanzees live?

Lora asked her friend with astonishment:

– But how can chimpanzees live so close to the habitable area, aren’t they dangerous species, and very mischievous?

– Let’s go – Cassandra shouted.

– Ok, let’s go guys -Lora encouraged the rest.

The curly haired little boy Fino and his mischievous friend Sam followed the girls. The group reached the swamp, and many mosquitoes ran around them. The children were trained and started to apply gel against mosquitoes and spray with an insect spray until they were completely rid of the small ’earwig.’

Lora felt a pat on her head and jumped, looked aside and saw a monkey standing on its legs, standing as a man. Buno ran with barking. Sweat started on Lora’s forehead, and she asked with a stammer:

– What is this monkey? – It walks like a human on his back legs; I am frightened..

Cassandra approached the monkey and handed him a walnut.

The monkey deftly broke the walnut with teeth and chewed with pleasure.

– This is Bonobo – this monkey has come from Congo, he is very close to mankind, and it is not like those little chimps – Cassandra pointed to a tree where a few monkeys had settled.

Lora looked at the tree and saw one chimpanzee licked, crunched the leaves. She turned to Bonobo and met his black eyes, and gently pushed his shoulder. The monkey felt this as a tease and responded the same way.

– Bo-no-bo, Bo-no-bo – Lora said slowly, looking the monkey in the eyes.

Cassandra took the turn:

– Bo-no-bo, Bo-no-bo…

All the children called at once the name ‘Bonobo.’ The monkey’s eyes moved from Lora to Cassandra, then they moved to Sam and reached the little curly haired Fino.

Fino was startled when Bonobo jumped up and approached him. The monkey caught the hand of the frightened little boy as a human would do. Everyone was amazed.

While the big monkey held Fino’s hand, a flock of mosquitoes attacked them. Bonobo waved his paws to drive them away.

The sun shone somewhat unnaturally, darkened the air and it turned it in orange colour. It looked like everyone was looking through an orange curtain. The ‘General’ had intervened, was Lora’s thought.

– Look at Bonobo; his coat shines in orange – excitedly pointed Cassandra.

Bonobo shifted, passed by all the children, gently slapped each of them on their shoulders, as if warning them for something.

– Bonobo invites us to follow him – Lora got Bonobo’s message.

They walked the dusty road, and the pebbles along the way were with an orange tinge. The children were barely catching up the big monkey when Fino stopped breathless:

– Where are we going? – Fino already tired asked his friends.

– Go ahead – Lora said- The ‘General’ has dropped us this orange curtain so we could see everything in a beautiful and warm orange colour.

– Who is the ‘General’? – Cassandra asked.

– The ‘General’ is the ‘Weather’ who gives orders – Lora answered.

– Ha, ha – all laughed – Lora, this is a fantasy – Sam said, and threw a pebble towards Bonobo.

The monkey made a loud sound and chased Sam, grabbed him with its both paws (hands) and lifted him up very high. Silent moment as all children held their breath. Lora approached Bonobo and stared into his black eyes, and she got mixed feelings. Bonobo felt pain and anger at the same time.

Lora stroked Bonobo’s shoulder:

– Bonobo, do not mind, Sam is only playing with you, it’s a boys game.

Bonobo stared at Lora’s beautiful face, and he stretched his chin, opened his mouth wide, yawning and let go of Sam, who flew to the ground. The big monkey opened wide its long arms and began to hit (tap) happily on his chest first with the left, then with the right hand. Lora opened her hand’s too and imitated Bonobo, began to tap herself, everyone followed her. Bonobo looked at them all, gently tapped Lora’s head and then invited them all to follow him.

The air grew thicker and more orange.

– Wait, wait – Cassandra called her friends – I know why the air is dense and orange. In our geography lesson, the teacher explained to us that the Sahara and The Atlantic Ocean are to “unite.” The wind will spread grit (sands) of Sahara in the air, and the ocean will help this process.

– Yes, that’s right – Sam confirmed – but what will the animals do in the woods, in the deserts, in the ocean?

Lora listened to the conversation when they were startled by Bonobo’s next yawn, and all of them continued to follow the big monkey-guide. Their guide sometimes jumped over piles of stones or oaks, but the kids couldn’t do that. They moved slowly. Suddenly the view in front of them has changed.

– Look at the river, oh-oh-oh-oh – Lora exclaimed.

– This is the river Seva – there are small crocodiles in it – continued Sam.

They approached the river. The orange sun contributed to the mysterious blue-orange hue of the river surface. They continued to walk along the river, looking timidly for crocodiles. They saw fish swimming coloured in orange by the sun. Lora stopped and sighed dreamily:

– It looks exactly like in the tale of the ‘Golden fish,’ and according to this tale we make a wish, and the golden fish will make it happen.

– Ha, ha, ha- all of them laughed together, and Bonobo with one jump joined Lora.

There was a chirping of birds flying in different directions.

– Look, look, this is a green pigeon – Cassandra shouted.

– And here on this tree, look, a grey parrot – Sam pointed upward.

– Look – Fino’s squeaky voice – a bird in a metallic green cloak.

There was an incredible song from different birds in bright colours, with beautiful wings.

Bonobo jumped, and was on the tree, trying to catch the grey parrot.

– Bonobo, get off, do not chase the parrot – Lora called.

“Bonobo, do not chase the parrot,” said the parrot with a thin voice

…”Bonobo, do not chase the parrot,” the shrieking voice continued…

They all laughed, and Bonobo jumped from branch to branch, while the parrot flew away and got lost in the woods.

– Hu-hu-hue-hue – a bird croaked.

– See how silent it is – Lora said – look all, right on the branch over Bonobo’s head.

– It’s a screech-owl – Lora continued – wise and mysterious.

– She is beautiful – said Fino, spinning around the tree – she has a string of feathers on her head, dark chocolate feathers with white stripes on the wings.

The screech-owl lowered to avoid Bonobo.

– Her beak is yellow – Cassandra said – it’s a beautiful bird, but I know from my grandma that the screech-owl is a precursor of evil fate.

The predatory bird began to fly silently around Bonobo, who stopped to chase her any further and was standing up again on his back legs amongst his friends.

To the great surprise to all, the bird was circling Bonobo and touched him with her wings. Bonobo was spinning and watching the sight of the winged beauty. The screech-owl landed on the shoulder of the big monkey and sang:

– Hu-hu-hu-hy…

They all surrounded their friend and stared at the sharp nails, big beak, and brown eyes of the bird.

Bonobo jumped with the bird on his shoulder, and the company followed.

They walked, passed mahogany trees, swamps until they finally got tired. They sat around an oak, on the leaves fallen from the trees when they heard something cut the air. Several arrows jammed around them. The children jumped, and they saw that they were surrounded by people with leather skirts and arrows in their hands.

– This is the native tribe – Cassandra started moving forward towards the tribe man, and Bonobo jumped in front of her with his full stature. But Cassandra pushed her head through Bonobo’s arm and continued saying strange words.

One of the hunters answered.

Bonobo stepped forward, but Cassandra jumped to the shooter and strangely greeted him.

Everyone followed her gestures, and Cassandra explained:

– This is one of the few remaining tribes. They continue to live untouched by modern life. This is the Susu tribe. I know about them from my grandmother who lived near these places, here, to the river Seva. The only thing, which I could say in their tribal language is ‘Peace.’

A boy came up with a bow in his hand and began collecting the arrows around the kids. The boy from the tribe was following with eyes the screech-owl that passed silently. Lora was staring speechlessly at the boy. Fino approached Bonobo. The screech-owl was circling but flew and lost in the vast forest.

A woman from the tribe approached the group and said something in their language. She turned to Cassandra and leaned forward and touched the ground at her feet and, with a gesture, that this is their land, the land of the tribe.

Then Lora approached the woman and lifted her arms up to go to the sky, opened her hands and turned, pointing to Sam, Fino, Bonobo, Cassandra, then the boy from the tribe, and the rest.

– The sky is for all – Lora’s said with a gentle, soft voice.

Bonobo was moving; mimicking Lora with his long arms raised to the sky and then went around and pointed each one with his hands…

At this very moment a man from the tribe with a small beard, and a colourful necklace on his neck said something in his language and gestured to the kids to follow him. He was the tribe leader.

Bonobo and his friends followed him, walking between trees near the river, slippery stones, and they came to the straw houses of the Susu tribe. Children, women, old men were walking around in different colours leather skirts alike. Then the tribal leader turned to his people; he said something in Susu-tongue and everyone present raised their hands to greet the strange group of kids.

Then tribe-leader took them to an incredibly beautiful place, the river running on one side, and horses on the other side, strange like leopard-cats in grey and black, running monkeys… and in the distance, a group of lions roared and chased each other.

The children were looking, and they wanted to get closer to the animals, but the tribe-man stood before them and stopped them.

Then he approached Lora, who was following with eyes the leopard-cat in grey-black spots which was little and was playing, running between the other animals.

– This is Leopard Genetta – somebody said in broken English.

Lora jumped and saw the tribe- leader talking to her:

– Leopard Genetta, how beautiful she is, and you speak English? – asked Lora and her grey eyes got even brighter.

The man smiled and continued:

– I speak Krio and broken English. But here all of us speak the language of nature – and he pointed the animals, the sky, the earth and he brought his bow to his chest.

The children surrounded them and listened to the words of the man of the tribe.

There was a loud yawn; Bonobo reminded of himself again. When Sam turned to him, saw Bonobo run away, moving away from them.

– Bonobo has found his family – Sam shouted incredulously, pointing to a group of monkeys that Bonobo approached. And they like him stand on their hind legs and tap themselves happily in the chest.

The tribal man urged the company to follow him. They reached the river.

– Look at how clean the river is, can we get in? – Continued Fino, took off his sandals and hurled into the water – Oh, it’s cold…

Sam, Lora, and Cassandra broke into the cold water, and the tribal man looked at them. A young boy approached the tribe -leader along with the little Leopard Genetta.

– Look, look, the bed of the river is shining, what are these pebbles – Fino said, leaning forward and pulling out a glittering pebble.

The pebble reflected the orange sun.

– Fino, it’s a diamond – there are diamonds in this river – said Sam.

Sam, Cassandra, and Lora approached Fino to touch the diamond and with the touch of the diamond the whole river illuminated in incredible light. With the colour of old gold and silver, the river was covered with a glitter of the diamond and the intense orange rays of the sun.

The screech-owl reappeared. Her dark chocolate wings wandered on the surface of the river; her eyes turned in diamonds.

Not only the children looked astonished, but the tribal man whistled, and all the inhabitants of Susu gathered together.

Surrounded by brilliance, Lora, Sam, Cassandra and Fino of one side of the river Seva, the Susu tribe on the shore.

The screech-owl rounded overall and sang:

– Uuu, u, u…

The Leopard Genetta run, waded into the river when the screech-owl forced her out (caw) with her strong diamond eyes and huge outstretched wings.

Suddenly the orange air cleared, the sky again was blue. The bottom of the river was visible with shining diamonds.

The screech-owl flew toward Fino, grabbed the diamond with her big yellow beak from the little boy’s hand, and all heard “plock” – the stone fell into the river and sank to the remaining pebbles.

The children stepped carefully on Seva’s uneven bed and coming out of the river were greeted with the song and the dance of the Susu tribe.

Sam began to swing into the tact of the song followed from the wet to knees Lora, Cassandra, and Fino. Then the boy from the tribe they met earlier in the forest said:

– I’m Tama, and I speak English.

Sam approached and greeted him:

– I’m Sam, that’s little Fino, and those are Lora and Cassandra.

Tama smiled at them, staring at Lora’s grey-blue eyes for a moment and then said:

– Sam, you’re brave, take that bow and arrows as a gift. Only use them if necessary.

– Lora – Tama turned towards her – I trust you, the Leopard’s Genetta has the same colour eyes like yours. She’ll keep you on the road -Tama smiled.

The children said goodbye to the tribe and took their way. The big cat was graceful, and Lora was trying to share the same steps. Cassandra and the rest were behind them. All stopped by a beautiful tree when suddenly they felt crisp, fresh air.

– Look at the mountains – Fino said.

Sam stood beside him, Lora and Cassandra joined. The Leopard’s Genetta began to sniff. It was dark.

– These mountains look like two huge lions. Look at the heads and the hairs around them – Lora said slowly.

– Yes, look at the open mouth of the lion, on the left and the teeth formed from oak trees – Sam said.

– These mountains are Lions Mountains – nature has sculpted them from rocks, oaks, trees, earth… – Lora continued.

Sam first attempted to shoot with the bow and sent one arrow right in the head of the Lion-Mountain.

Leopard’s Genetta growled and fled. The mountains were shaking… Children all huddled at the tree, scared by the noise.

– Do not use the arrow if you do not need it – the voice of Tama from the Susu tribe, echoed, and spread his message loud.

– Sam, what did you do? – asked Cassandra.

– But how can Tama’s voice come from the mountain, where did I hit the arrow? And we left Tama back near the river, and the animals – Sam said stammering. His words were almost incomprehensible.

Then the screech-owl with the glowing diamond eyes appeared and circled with her beautiful chocolate colour wings.

She flew past Lora, then around Cassandra and touched every one of them…

– Follow the screech-owl – Tama’s voice continued – she will show you the way – the voice was heard again from the mountain as if the Mountain Lion speaks with Tama’s voice.

– Our country is called Sierra Leone, the ’Lions’ mountains’ – Tama continued. – ‘Lions’ Mountains’, ‘Lions’ mountains – echoed around.

The beautiful screech-owl flew forward, and her diamond eyes illuminated the road. The children followed her, following the voice of nature, surrounded by the Lions’ Mountains.

*****

The mosquito buzzed, landed on Lora’s nose, and finally woke her up. Bono jumped into her lap and began to bark, glad that Lora is back in her bed.

– Mum – said Lora – have so much to tell you, about the forest with the mahogany trees, about the beautiful birds and the screech-owl with diamond eyes, about our friend Bonobo, and the Susu tribe and Tama – the Guardian of the Lion Mountains.

– Yes, we waited for you to wake up, a little wanderer. Better write everything you see to read it to your classmates. You start school today in the class of your friends.

Lora jumped joyfully, opened her notebook and wrote:

“We live in a wonderful Planet. Her secrets are kept by the trees, the animals, the tribes that are close to nature. We only need to love our Planet loudly and to keep her true inhabitants born to her… Lora continued and ended with “Happy End,” repeated the lion’s mountains and the air echoed with Tama’s voice.

Вълшебното перо

The Magic Pen - (Neda Doganova 13yrs)
Художник – Неда Доганова – 13г.

В неделя, преди първия учебен ден, Зара реши да набере
горски цветя за любимата си учителка.

– Мамо, излизам, ще събера цветя за госпожица Шахинян.
– Добре, но не се бави, готвя от любимите ти пълнени
червени пиперки – отговори майката на Зара.
Зара се облиза доволно, усмихна се и се забърза, вратата
се хлопна зад гърба ѝ. Хукна по стълбите с обичайното си
тананикане и на втория етаж срещна баба Назо, която
я привика и почерпи с шоколад. Зара благодари и прегърна
старицата.
– Къде си се забързала, красавице? – попита я с треперещия
си глас немощната баба.
– Отивам до горичката на хълма, в края на селото ни, да
набера горски цветя за първия учебен ден.
– Тази горичка – започна старицата – е моето любимо
място, от моите детски години. И аз като теб често ходех с
приятелки, събирахме цветя и нетърпеливо чакахме появата
на костенурка, на диво животно и треперехме да не ни
настигне змия.
На Зара очите бяха изпълнени с нежност и обич. Прегърна
бабичката и се забърза, излезе от блокчето и тръгна по улица
„Гарибалди”. На тази улица бяха любимите ѝ магазини. Зара
гледаше витрините и кокетно се усмихваше на собственото
си отражение. Дяволита мисъл мина през главата ѝ: „О, утре
ще бъдат изненадани как от най-мъничката в класа сега съм
най-висока, а може би и най-стройна!”
Зара усети нечий поглед, обърна се и изкрещя от
радост при появата на най-красивата си приятелка –
Шушан. Двете момичета се прегърнаха и не смогваха да
се наприказват. Тръгнаха заедно и вървейки по тротоара,
подритваха жълтите есенни листа, а топлият вятър
галеше развълнуваните им лица. Шушан се спря до едно
дърво и отключи катинара на новото си колело. Очите на
Зара светнаха. Шушан ѝ предложи разходка и Зара седна на
рамката на колелото. Отначало Шушан завъртя педалите
несигурно, но постепенно ускори. Бързо стигнаха до хълма,
до горичката. Зара скочи пъргаво от колелото и прикани
Шушан да я последва. Шушан предпочиташе горските рози и
минзухари, а Зара се оглеждаше за големи цветя.
– Шушан – с приповдигнат глас извика Зара, – познаваш
ли нашата съседка, баба Назо? Тя като дете е брала цветя
от тази гора и е виждала костенурки, змии и други горски
животни.
– Като че ли тази гора е единственото вечно място тук, в
нашето селце – отвърна Шушан, която радостно подскачаше
от крак на крак. – Моите родители също обичат тази горичка
и дори знам, че тяхната първа среща е била тук.
Шушан събираше диви рози, а Зара се бореше с едно
високо цвете, което наподобяваше слънчоглед. Зара дръпна
цветето няколко пъти, но не успя да го изтръгне. Шушан ѝ
се притече на помощ. Двете момичета дърпаха ожесточено,
пъшкаха и лека пот потече по челата им. Изведнъж дочуха
глас. Слънчогледовото цвете отвори листата си и отвътре
се показа малка пчеличка, която с тънките си крачка се
прехвърляше от лист на лист, като че ли искаше да задържи
слънчогледа отворен.

– Здравейте, мили мои, аз съм пчелата Джиджи и нося със
себе си тайни от миналото, тайни от векове.
– Но как е възможно това? – надпреварваха се Зара и
Шушан.

– Как е възможно една пчеличка да говори? – продължаваха
развълнувани момичетата.
– Аз не познавам друг начин на живот, знам, че съм по-
различна от моите горски приятели. Живея тук, в това
огромно цвете, което никога не увяхва, не изсъхва и ме топли
през зимата – жужеше пчеличката.

– Джиджи, Джиджи, това е невероятно, какви още тайни
крие тази горичка? – попита Зара.
– Следвайте ме, ще ви заведа при вълшебното перо–
пискливото гласче на пчелата се разнесе в горската
тишина.

Слънцето залязваше, въглено-черните очи на Зара като че
ли ставаха все по-тъмни, а зелените очи на Шушан блестяха
като изумруди. Красотата на момичетата още повече
развълнува Джиджи и тя кацаше от цвят на цвят, летеше и
докато стигна до един стар пън и помоли:

– А сега, красавици, пъхнете ръцете си зад този пън и ще
намерите вълшебното перо.

Зара избърза, заобиколи стария пън, бръкна в дупката зад
него и усети нещо хладно, издърпа малката си ръка, която
държеше перото. Шушан го грабна от ръката на Зара и двете
започнаха да се карат и да се гонят.

– Не ти, а аз го намерих, перото е мое – настояваше Зара,
– върни ми перото!

Джиджи бръмчеше около тях и кацаше ту върху Зара, ту
върху Шушан, и повтаряше:
– Спрете, спрете, не се карайте, перото няма да пише,
ако продължавате така!

Но зачервени, приятелките продължаваха да спорят и не
отстъпваха.
Силно раздразнена, Джиджи се устреми първо към Зара,
боцна ръката ѝ, а след това последва боцване по ръката на
Шушан. Двете момичета извикаха от болка и Шушан изпусна
перото, което падна върху листата по земята. Настъпи
мълчание и изведнъж се чу шумолене. Перото се издигна леко
и феерично и се спря върху малък, млад дъб. Чу се леко дращене,
перото танцуваше. Върху меката част на дъба се изписа:
„Да бъдеш…”

Двете момичета погледнаха написаното и не повярваха
на очите си. Зара скочи и каза:

– Но това е началото на фраза от Шекспировия „Хамлет”
– застана гордо издекламира с патос: „Да бъдеш или да не
бъдеш!”

– Какво е това перо? – развълнувана питаше русата
къдрокоска Шушан.

Тогава Джиджи се позавъртя около Шушан, кацна на
нослето ѝ. Шушан изтръпна, а Зара се смееше. Тънкото гласче
на Джиджи отново се чу:

– Зная, че само много специални деца като вас са имали
подобно преживяване. – Джиджи хвръкна върху нослето на
Зара и продължи. Перото пише един път на сто години!
– Тогава ние сме щастливки – каза Зара и махна с ръка да
отстрани Джиджи от носа си.

– След нас някой след цели 100 години ще бъде щастлив
– изрече Шушaн.
Очите на момичетата проследиха вълшебното перо и
видяха как то пише:

„Истината има спокойно сърце.”
„Не бива да остаряваш, преди да си поумнял.”

Джиджи обикаляше и досаждаше:
– Какво, какво ви написа отново вълшебното перо?
Кажете, кажете…

Зара седеше втрещена, а Шушан бавно повдигна перото,
седна върху шумата и се опита да пише върху дъба, но нищо
не се получаваше.
– Перото иска да е свободно, то пише, твори само когато
е свободно – пискливо нареждаше мъничката хвърката. – Про-
чети, прочети написаното.

Шушан прочете:
„Истината има спокойно сърце.”
„Не бива да остаряваш, преди да си поумнял.”

Думите се носеха като песен във въздуха, а Джиджи
бръмчеше и каза:
– Колко е красиво това, колко мъдро! Прелестно е, дори за
мен, малката пчела.

Развълнуваните приятелки се хванаха за ръка и в глас
извикаха:
– Шекспир, Шекспир, дали е от сонетите? – каза Зара. –
Трябва да питаме госпожица Шахинян.

Перото се премести върху един голям жълт лист, паднал
от дървото, и започна отново да пише:
„Когато моят Маестро издъхна, аз все още бях в неговата
ръка и наследих по магически начин мислите му. Не можех да
намеря покой от мъка и се пренесох в тази красива гора, в
Света на приказките. Моят Маестро беше ненадминатият,
вечният поет на всички времена, наричаха го Бард…” Перото
спря.

Леки сълзи се търкулнаха по бузката на Зара, а Шушан я
хвана за ръката, стисна я здраво и каза:

– Не плачи, перото на Шекспир е живо, то е вечно и ние ще
разкажем на всички наши приятели за вълшебното перо на
Барда.

The Magic Pen

The Magic Pen - (Neda Doganova 13yrs)
Bulgarian Artist – Neda Doganova – 13yrs

 

On a Sunday before the first day of school, Zara decided to gather around in the woods and to pick-up wildflowers for her favourite teacher.

– Mom, I am going out to pick up flowers for Ms. Shahinian.

– Well, do not stay out long, as I am cooking your favourite stuffed red peppers – replied Zara’s mom.

Zara licked her lips with pleasure, smiled at her mum and rushed towards the door, and slammed the door in her hurry. She ran down the stairs with her usual humming and met granny Bella on the second floor.  Granny gave Zara a chocolate bar. Zara thanked and hugged the old woman.

– Where are you off to, gorgeous girl? – Asked the frail old woman with a trembling voice

– Going to the woods on the hill at the end of our village to pick-up wildflowers for the first day of school.

– This grove – began the old woman – is my favourite place of my childhood. And I like you often went with friends, collecting flowers and impatiently waited for the appearance of a tortoise. I saw wild animals and of course was afraid of snakes.

Zara’s eyes were filled with tenderness and affection; she embraced the old woman, and then hurried out of the building and walked down to “Garibaldi” street, where were her favourite stores. Zara looked at the shop windows and coquettishly smiled at her reflection: mischievous thoughts went through her head: “Oh, tomorrow my classmates will be surprised how the tiniest girl in the class has become the tallest and perhaps, the most slender!”

Zara felt someone’s gaze, turned back and exclaimed with joy at the appearance of her most beautiful friend – Shushan; both girls hugged each other and couldn’t stop talking. They walked together kicking the yellow autumn leaves fallen from the trees, as the warm wind caressed the girls’ excited faces.

Shushan stopped beside a tree and unlocked the padlock on her new bike. Zara’s eyes lit up. Shushan offered Zara a ride. Zara sat on the crossbar. Initially, Shushan pedalled with uncertainty but gradually accelerated. Very soon they reached the hill to the forest. Zara jumped nimbly from the bike and called Shushan to follow her into the woods…

Shushan preferred wild roses and tulips and Zara looked for large flowers.

– Shushan – cheerfully shouted Zara – do you know our neighbour, granny Bella? She also came to this forest as a child and like us, picked flowers saw tortoise, snakes and other wild animals.

– As if this forest is the only eternal place here in our village – said Shushan, and happily hopped from foot to foot. – My parents also love this grove: I know that their first date was here.

Shushan gathered wild roses, and Zara struggled with a high flower that resembled a sunflower. Zara pulled several times, but could not tear away the tall flower. Shushan went to her rescue. The two girls pulled violently, groaning as drops of light sweat ran down their foreheads. Suddenly they heard a voice.

The sunflower petals opened, and a little bee popped out and with her thin legs was shifting from petal to petal, as if she was trying to keep the sunflower open.

– Hello, my dear, I’m “Gigi the bee,” and I carry with me the secrets of the past, secrets from centuries.

– But how is this possible? – Zara and Shushan were talking over each other.

– How can a bee speak? –continued the excited girls.

– I do not know any other way of life; I know I’m different from my forest friends. I live here in this huge flower that never fades, nor dries out and keeps me warm in winter – buzzed the bee.

– Gigi, Gigi, it’s incredible what secrets this grove hides? – said Zara.

– Follow me; I will take you to the magic pen- the shrill voice of the bee travelled into the air of the big and silent forest.

The sun was setting, and Zara’s charcoaled eyes seemed to grow darker, and in contrast, Shushan’sgreen eyes sparkled like emeralds. The beauty of the girls excited Gigi more, and she eagerly alighted landing from flower to flower, flying and falling again until she came to an old stump and prayed:

– Now beauties, put your hands behind the stump, and you will find the magic pen.

Zara hurried, around the old stump, reached in the hole behind it and felt something cool, pulled her little hand out holding a pen.

Shushan grabbed Zara’s hand, and the two began to quarrel and chase each other.

– Not you, but I found it; the pen is mine – insisted Zara –give me back my pen!

Gigi buzzed around them and perched on Zara’s arm, then on Shushan’s, and kept repeating:

– Stop, stop, do not argue, because the pen will not write if you keep quarrel!

With flushed faces, the little friends continued to argue and were not intending to retreat.

Highly irritated, Gigi rushed first to Zara, and nipped her hand, and then did the same to Shushan’s arm. Both girls cried out in pain and Shushan dropped the pen, which fell on the forests leaves on the ground.

In the silence, the girls heard a rustle. The pen rose slightly and began to float towards a small, young oak, which is where it stopped. There was a faint scratching and like a feather dancing. On the soft part of the oak an expression was written:

“To be…”

The two girls looked at the writing and did not believe their eyes. Zara jumped up and said:

– But this is the beginning of a phrase from Shakespeare’s “Hamlet” – proudly stood and recited with pathos: “to be or not to be!”

– What is this pen? – Asked the curly blonde Shushan excitedly.

Then Gigi turned around towards Shushan, settled on her nose, and Shushan shuddered, Zara laughed. Gigi’s pitch voice came out again:

– I know that only exceptional children like you had a similar experience. Gigi then flew over Zara’s little nose and continued – the pen writes once in a hundred years!

– Then we’re lucky – said Zara and waved Gigi out of her nose.

– Somebody after us, after another 100 years will be happy again – exclaimed Shushan.

The eyes of the girls followed the magic pen and saw how the pen continued writing:

“The truth has a calm heart.”

“You’re not supposed to get old until you’re wise.”

 

Gigi was buzzing around and insisted:

– Tell me; tell me, girls, what has the magic pen written again? Tell, tell…

Zara slowly lifted the pen, sat down on the forest’s leaves and tried to write on the oak, but nothing came out.

– The magic pen needs to be free; it writes only when it is free – the tiny bee’s squeaky voice continued. – Read it, read to me the last text of the magic pen.

Then Shushan read:

– “The truth has a calm heart.”

– “You’re not supposed to get old until you’re wise.”

The words floated like a song in the air, and Gigi said:

– How beautiful, how wise! It’s lovely, even for me, a little bee.

Excited the girls held hands and cried aloud: Shakespeare, from the Shakespeare’ plays – said Zara. – We have to ask Ms. Shahinian to confirm.

The magic pen has moved over a large yellow tree leaf and began again to write on the leaf:

“When my maestro died, I was still in his hand and magically inherited his thoughts. I could not find peace from grief, and so I moved to this beautiful forest in the World of Fairy Tales. My Maestro was the unrivalled poet, eternal poet of all times; everyone called him “the Bard” … Then the pen stopped writing.

Light tears rolled down on Zara’s face, and Shushan took her hand, squeezed her tight and said:

– Do not cry, the magic pen of Shakespeare is alive, it is eternal, and we will tell all our friends about the magic pen of the Bard.

Сълзите на Принцесата

 

img_20180907_092928Мери рисуваше, спираше и поглеждаше с бинокъла си, и

после пак продължаваше да рисува. Гледаше през прозорчето
на таванската стаичка, само откъдето можеше да види
църквата потънала в мъгла, но много самотна, заобиколена
от височини.
– Мери, слизай да вечеряш, цял ден си затворена в тази
стаичка, с какво се занимаваш? – попита майка ѝ.
С бързо трополене Мери се показа и майка ѝ Лиза я погледна и прихна от смях. Баща ѝ я погали по главата и каза:
– Вече знаем какво си правила цял ден, нослето ти е
синьо, а бузките розово-жълти, защо така си се маскирала
– подигравателно я закачи баща ѝ Самуил.
Мери подаде на баща си лист-рисунка. Лицето на Самуил
се озари, приближи я близо до очите си, после я отдалечи и
каза:
– Мери, миличка, ти си талантлива. Как си успяла да
видиш всичко това от такова разстояние и в тази мъгла,
която зловещо покрива част от църквата?
– Татенце, аз гледах през твоя голям бинокъл – оправда се
Мери.
– Да, но дори и да си гледала през бинокъла, ти си успяла
да видиш неща, които биха убегнали от погледа на повечето
хора. Утре сутрин ще ви заведа с майка ти Лиза до Великата
църква.
Утрото беше ясно, мъглата се беше вдигнала и бе паднала
роса. Пътищата бяха влажни, но Самуил караше внимателно
и успя да навлезе с колата навътре в планината, близко до
църквата. Очите на Мери се отвориха широко при появата
на голяма каменна стена. Това беше стената от обратната
страна на входа на църквата. Мери отвори вратата на
колата и в движение извика:
– Следвайте ме, бързам да я видя на светло и да вляза в
тази каменна красавица.
– Мери, не тичай, хлъзгаво и неравно е тук, ще паднеш,
изчакай ни – провикна се Лиза.
Но развълнуваната тийнейджърка не приемаше съвети и
устремена към целта си, се подхлъзна и направо се пренесе
по баира надолу до една каменна чешма. Спря се, пое си дъх
и вдигна главата си нагоре, да разгледа скулптурата над
чешмата. Отначало видя странни букви, невъзможно за нея
да ги разчете, но погледът ѝ се спря върху скулптура-глава
на младо и много красиво лице на жена. Изящните ѝ черти
завладяха Мери и тя интуитивно протегна ръка, но не можеше
да я достигне. Нечувано чудо – капки като сълзи потекоха от
каменното лице, от каменните очи. Мери следеше случилото
се и не можеше да повярва. Лек шум привлече погледа ѝ надолу,
към коритото на чешмата и малки светлинки я накараха да се
наведе. Сълзите се бяха превърнали в кристалчета. Учудена,
уплашена, Мери вдигна погледа си към каменното лице, но
очите бяха вече затворени.
– Мери, Мери – дочу гласа на майка си Лиза, – ела да влезем
в църквата.
Мери грабна прозрачните камъчета, пъхна ги в джобчето
си и почувства как сърцето ѝ бие, ще се пръсне от почуда.
Влязоха в църквата, която бе потънала в прах и руини. Лиза
застана пред олтара и се прекръсти, а Мери оглеждаше
стените, по които още се виждаха избледнели рисунки.
– Къде вървиш, внимавай, доста е разрушено – се чу
звънливият глас на Лиза и въздухът в църквата го пренасяше,
като че ли се удряше от стена на стена и кънтеше.
Мери се сепна, погледна за миг майка си и протегна ръка
към стената. Стената беше студена, но Мери доближи
и другата си ръка, като че ли прегръща лицето на красиво
младо момиче. Образът от рисунката беше същият като
лицето на скулптурата върху чешмата.
– Благодаря ти за топлината! – тънък глас се разнесе в
църквата.
Лиза се обърна и попита дъщеря си:
– Мери, ти ли изрече тези думи с такъв тайнствен глас?
– Не, мамо, не съм аз, странно откъде идва този странен
глас.
Самуил се доближи до жена си и дъщеря си и им каза:
– Лиза, Мери, не мърдайте, останете по местата си. Кой
е, кой си ти, покажи се! – твърдо го прикани Самуил.
Тогава пред всички прехвърча голям бял сокол, който
кръжеше и не кацаше.
– А ти кой си, откъде идеш? – нервно попита Мери бялата
птица.
– Аз съм царският сокол, който живее тук в тази обител
– нежно изпя соколът. Аз съм приятелят на принцеса
Мариан, която бе най-красивата и благородна принцеса, най-
обичаната в старото арменско царство.
Мери изчака, докато ехото повтаряше думите на сокола,
и нетърпеливо попита:
– Разкажи ни, разкажи ни за принцесата!
Соколът кацна върху олтара, беше красив, бял, с големи,
силни черни очи.
– Когато ни нападнаха вражеските нашественици – разне-
се се тънкият глас на птицата, – малката принцеса гледаше
как опустошаваха и убиваха, но беше крехка и безсилна да
помогне. Тогава нейният баща – великият арменски цар Артур
– ѝ отреди да се скрие в тази църква и аз да я закрилям. Скрихме
се тук с принцеса Мариан и се спасихме от нашествениците,
но сърцето на малката принцеса се късаше от мъка. Един
ден стар и дрипав човек влезе в църквата и започна да се
моли, точно тук пред този олтар, на който съм кацнал. В
молитвата си той споменаваше името на царицата и името
на красивата принцеса Мариан – соколът спря, но думите все
още се разнасяха във въздуха. Прехвърча, заобиколи олтара
два пъти и кацна отново, като че ли изпитваше нужда да си
поеме дъх, както хората правят.
– Излязох от скривалището си – продължи соколът, –
а човекът възкликна: „Приятелю, соколе, къде е малката
принцеса?” – „Кой си ти, стари човече, и откъде ме познаваш
и питаш за малката принцеса?” – „Аз съм твоят цар Артур,
успях да избягам от кулата и обещах на пазача диаманти,
за да освободя моята царица”. Дочула гласа на царя, баща си,
принцеса Мариан изскочи от скривалището си зад завесата
и нежно запрегръща дрипавия цар. Случи се нещо нечувано,
принцесата се разплака с едри сълзи, които се търкулнаха
по нежното ѝ лице, и лек шум се разнесе в тишината. Царят
погледна, погали атлазеното лице на Мариан, и видя как
в краката на принцесата се търкаляха малки светещи
камъчета. Наведе се и видя, че сълзите на дъщеря му са се
превърнали в диамантчета. Царят събра диамантите,
целуна дъщеря си и се втурна към кулата да спаси, да откупи
своята царица.
Соколът отново разпери крилете си и полетя, но Мери не
отстъпваше:
– Разкажи, разкажи ни какво се случи после! Спасиха ли
царицата?
Соколът се приближи до Мери, погледна я с големите си
черни очи и отново кацна на олтара.
– Да, царското семейство беше спасено и заживя тук,
в тази величествена църква, незнайно от всички. Минаха
години и принцесата се превърна в млада, красива девойка.
Баща ѝ – царят – се тревожеше за кого да я омъжи, така че
никой никога да не разбере коя е.
Мери погледна влажните очи на сокола и се огледа в тях
като в черно мраморно огледало.
– Един ден – продължи нежният глас на сокола – млад
момък се спря до реката, недалеч от църквата, за да напои
коня си. В това време принцеса Мариан събираше цветя до
реката и съзерцаваше красивия кон. Момъкът я видял и не
можел да откъсне очите си от нея. Запътил се към нея и
когато я приближил, я поздравил и попитал коя е, къде живее.
Мариан скромно отговорила, че е селско момиче и живее
в околността с родителите си, и побегнала. Но момъкът
я проследил и влязъл тук, в църквата, след нея, хванал я за
ръката и ѝ казал: ”Моля те, ела с мен да те представя на моите
родители, ти си тази, която толкова много търся да стане
моя невеста.” Принцеса Мариан погледна Царя и Царицата,
които наблюдаваха смаяни, но с радост я насърчиха. „Да,
отивай, хубавице, и ние ще бъдем тук и ще чакаме покана от
родителите на този момък, за да вдигнем сватба”. Красивата
принцеса седна на изящния кон, а момъкът държеше юздите
и вървеше до коня. Минаха дни, седмици, но нямаше вест от
Мариан и непознатия момък. Тогава царят ми заръча да я
търся. Летях от къща на къща, кацах от дърво на дърво, от
двор на двор, но не можех да намеря нашата принцеса. Най-
накрая се досетих за двореца – доближих го и видях момъка
натъжен. Втурнах се през отворения прозорец. Попитах го
къде е красавицата, за която искаше да се ожени, попитах го
кой е и защо е в двореца. Той ме погледна развълнуван и рече:
„Аз съм син на Великия султан, който превзе това царство и
исках да направя от моята избраница достойна принцеса и да
заживеем тук, в двореца. В нощта, в която пристигнахме тук,
тя ме помоли да я освободя и да я забравя. Тогава аз отказах
– продължаваше момъкът отчаяно и тя се вкамени, превърна
се в камък не само сърцето ѝ, но и нежното ѝ лице. Взех
вкаменената красавица и я отнесох до църквата, поставих я
нависоко над една чешма. Не можех да вляза в църквата и да
разкажа за случилото се.”
Соколът отново спря, прехвърча два пъти от единия край
на църквата до другия и продължи разказа си:
– Летях и не исках всичко това да е истина, но видях
чешмата, а над нея – каменното лице на принцеса Мариан.
Очите ѝ се отвориха и една сълза се търкулна надолу и падна
в коритото на чешмата, и се превърна в диамант. Взех
диаманта с клюна си и го занесох на моите господари – царя
и царицата. Царят разпозна веднага сълзата-диамант.
Разказах им за случилото се. Натъжени, отидоха и почистиха
старата чешма и написаха на старинен арменски език: „Тук
живее най-благородната принцеса на Великото арменско
царство, чиито сълзи дори са диаманти. Амин.”
Мери се доближи до сокола, извади двете малки
диамантчета от джобчето си и ги показа на голямата
граблива птица. Соколът нервно започна да кръжи и да грачи
като птица. Мери хвана ръката на майка си, баща ѝ я потупа
по рамото и излизайки от църквата, Мери видя, че соколът
ги следва.
– Мамо, аз съм Соколската принцеса!

The Tears of the Princess

cover_image

amazon.com/…book/dp/B07GXPLNS9/ref=sr_1_1
The drawing below -Valentina Hristova – 10yrs

the tears of the princes- (valentina hristova 10yrs)

Mary painted, paused and looked through a binocular, and then she was painting again. She stared through the window of the loft, only from where she could see the church as misty but lonely, surrounded by heights.

– Mary, come down for dinner. What are you doing all day in the attic room? – Asked Mary’s mom.

With a quick thump, Mary showed up, and Lisa looked at her daughter and laughed. Her father stroked her over her head and said:

– We already know. What did you do all day, your nose is blue, and your pinkish-yellow cheeks are charming, why did you masquerade like this? -Her father Samuel snapped her mockingly. Mary passed a drawing to her father. Samuel’s face brightened, he put the drawing close to his eyes, then moved it away and said:

– Mary, dear, you are talented. How did you manage to see all the details of the old church you painted here from such a distance, fog covers part of the church?

– Father, I was looking through your big binoculars- Mary said.

– Yes, but even if you were looking through the binoculars, you’ve still managed to see things that most people would have missed. I’ll take you with your mother tomorrow morning to the Great Church.

The morning was bright, the mist had risen, and dew had fallen. The roads were damp, but Samuel drove gently and managed to get the car into the mountain, near the church. Mary’s eyes opened wide as a massive stone wall appeared. That wall was the back of the church. The car stopped, Mary opened the door of the car and shouted:

– Follow me; I am rushing to see this stone beauty in daylight.

– Mary, do not run, it is slippery and uneven here, you may fall, wait for us – Lisa warned her daughter.

But the excited teenager did not take any advice, and moved towards her goal, slipped, and went directly down the hill to a stone fountain with a tap. She paused, took a breath and raised her head up to look at the sculpture above the tap. At first, she saw strange letters, impossible for her to read, but her gaze focused on the sculpture-head of a young and gorgeous face of a woman. Her beautiful features conquered Mary, and she intuitively stretched out her hand, but she could not reach the sculpture. An unheard miracle – drops as tears flowed from the stone face, from the stone eyes. Mary was following what had happened, and she could not believe it. A light noise caught her gaze down to the basin of the tap, and little glow, illuminations made her bend. The tears turned into crystals. Astonished, frightened, Mary looked up at the stone face, but eyes of the stone face were already shut.

– Mary, Mary– the girl heard her mom calling her -come to the church.

Mary grabbed the crystal pebbles, stuck them in her pocket and felt her heart beating, bursting with wonder. They all went into the church, which was sunk into dust and ruins. Lisa stood in front of an altar, crossing herself, and Mary was looking at the walls where faded drawings were still visible.

– Where are you going Mary, be careful, it’s pretty ruined – Lisa’s singing voice was carried as if a wall on a wall struck it and she was chanting. Mary was startled, looked for a moment at her mother and reached out to the wall. The wall was cold, but Mary approached it with both her hands as if she was embracing the face of a beautiful young girl. The image of the drawing was the same as the face of the sculpture above the fountain tap, outside behind the church.

– Thank you for the warmth! – a thin voice spread into the air in the church.

Lisa turned and asked her daughter:

– Mary, have you spoken these words in such a mysterious voice?

– No Mom, it’s not me, it is awkward where this strange voice comes from.

Samuel approached his wife and daughter, and said to them:

– Lisa, Mary, do not move, stay where you are. Who are you? Show up – Samuel said firmly.

Then a big white falcon passed in front of everyone, who was circling and not landing.

– Who are you, where are you coming from? – Mary asked the white bird nervously.

– I am the royal Falcon who lives here in this cloister – the Falcon gently sang – I am a friend of Princess Marian, she was the most beautiful and noble princess, the most beloved in the old Armenian Kingdom.

Mary waited until the echo repeated the words of the Falcon, and eagerly asked:

– Tell us, tell us about the princess!

The Falcon landed on the altar. He (the Falcon) was beautiful, white, with distinguished strong black eyes.

– When the enemy invaders attacked us – the thin voice of the bird-dispersed in the air- the little princess watched how they were destroying and killing, but she was fragile and powerless to help. Then her father, Arthur the great Armenian King ordered to hide with the Princess in this church and protect her. We hid with Princess Marian here, and we were saved from the invaders, but the little princess’s heart was breaking with grief. One day, an old and ragged person came into the church and began to pray, right here in front of this altar on which I had landed. In his prayer he mentioned the name of the queen and the name of the beautiful princess Marian – the Falcon stopped, but the words still spread in the air. He passed the altar twice and landed again as if he needed to take his breath as people did.

– I came out of my hiding place – the Falcon continued – and the man exclaimed: “You my friend, my falcon, where is the little princess?” – Who are you old man and how do you know me and why are you asking about the little princess? “I am your King, King Arthur; I managed to escape from the tower and promised the guard diamonds, so to release my Queen.” – Having heard the King’s voice, her father, Princess Marian jumped out of her hiding place behind the curtain, gently hugged the ragged King. A miracle happened, the princess cried with great tears that rolled on her gentle face. A loud noise broke into the silence. The king looked; caressing Marian’s satin face, and saw little glowing pebbles on the floor. He leaned over and saw that his daughter’s tears had become diamonds. The king gathered the diamonds, kissed his daughter and rushed to the tower to save, to release the queen.

The Falcon spread its wings again and flew, but Mary did not give in.

– Tell us, tell us what happened next! Was the queen saved?

The Falcon approached Mary, looked at her with his big black eyes, and landed again on the altar.

– Yes, the royal family was rescued and lived here in this majestic church, unidentified by all. Years passed, and the princess turned into a young, beautiful girl. Her father, the King, was worried about whom to marry her so that no one ever knew who she was.

Mary looked at the Falcon’s teary eyes as she saw herself in a black marble mirror.

– One day – continued the Falcon with a soft voice – a young man stopped by the river, not far from the church so his horse can drink some water from the river. At that time, Princess Marian gathered flowers near the river and contemplated the beautiful horse. The horsemen saw her and could not take his eyes off her. He went to Marian and congratulated her and asked who she was, where she lived. Marian modestly replied that she was a rural girl and lived in the neighbourhood with her parents, and she runs.  But the young man followed her and entered the church after her. He reached for her hand and said to her: “Please come with me to introduce you to my parents, you are the one I’ve been seeking for so long to become my bride.” Princess Marian looked at the King and the Queen who watched astonished but gladly encouraged her “Yes, go, little beauty, and we will be here waiting for an invitation from this young man’s parents to get to the wedding.”

The beautiful princess sat down on the exquisite horse, and the young man held the reins and walked the horse. Days and weeks passed, but there was no news from Marian and the unknown charming man. Then the King charged me to seek her. I flew from house to house, landed from tree to tree; out of the yard to yard, but could not find our princess. The last place I have checked was the Palace – I approached it, and from the window, I saw the sad face of the young man. I rushed through the open window. I asked him where is the beauty he wanted to marry; I asked him who he was and why he was in the Palace. He looked at me with pain in his heart and said, “I am the son of the Great Sultan who took over this kingdom and wanted to make my worthy princess a princess and live here in the Palace. The night we arrived here, she asked me to release her and forget her. Then I refused -the young man continued desperately – and she became petrified, she turned into stone – into stone not only her heart but her tender face too. I took the petrified beauty and took her to the church, placing her high above a fountain. I could not go into the church and tell about what happened. ”

The Falcon stopped again, crossed twice from one end of the church to the other, and continued his story:

– I was flying, and I did not want all that to be true, but I saw the tap, and over it the stone face (the sculpture) of Princess Marian. Her eyes opened, and a tear rolled down and dropped into the basin of the tap and became a diamond. I took the diamond with my beak and brought it to my lords – the King and the Queen. The King immediately recognized the diamond tear. The Falcon stopped again, crossed twice from one end of the church to the other, and continued his story – I told them about what happened. They were devastated, then they went and cleaned the old fountain/tap and wrote in ancient Armenian language: “Here lives the noblest princess of the Great Armenian kingdom, whose tears are even diamonds. Amen.”

Mary approached the Falcon, pulled the two small diamonds out of her pocket, and showed them to the big raptor.

The Falcon began nervously to circle and scream like a bird. Mary grabbed her mother’s hand; her father patted her shoulder and left the church. Mary noticed that the Falcon followed them.

– Mom, I’m the Falcon’s Princess.

 

The Curtain

Fairytalez Writing Competition

An opera house in the Altai Mountains sat quietly under the heavy snow.

Fleur was on the first row when the red velvet curtain opened. Gentle snow drifted in front of the girl’s eyes, and the music accelerated the little charmer’s pulse. Her heart was bouncing, she breathed fitfully, her eyes dark-grey coals that melted the snowflakes on the stage.

The fairy ballerina danced in front of a huge white tree and a sleigh led by a little pony. The ballerina embraced her present, a doll given to her for Christmas, reached the tree, and fell asleep. Thus, began the story of The Nutcracker, it was the dream of the little ballerina.

Fleur followed the dance of the kingdom of mice and the dance of the dolls. The music was changing the smile on her face—sometimes with sadness, sometimes with joy—until the red curtain appeared again.

Fleur was startled by the wild applause and joy of the audience.

The young girl grabbed her sheepskin coat and went home. The child was wading in deep snow in the mountains of Altai, and in her ears was the music of her favourite ballet.

A week passed since her excitement in the opera house, her heart throbbed, and her tender voice was humming the doll’s dance music.

So, the little wanderer went to the house of her friends. She knocked hard and loud on the door with her almost-frozen hand, her eyelashes whitened by the snow, when the slender Rosemarie opened the door cheerfully:

“Come in, come in to warm up.”

One could hear the crackling of the logs in the fireplace. The teapot whistled.

“Ah, here’s the tea. Altai tea, and you can try some of my grandmother’s sweet honey,” she said and happily offered Fleur a cup..

Fleur drank the tea and chattered quickly and excitedly about the beautiful ballet, The Nutcracker. Rosemarie watched her, followed her story closely, and even began to spin in a circle and raised high on her toes.

That’s when the naughty Philip rushed into the room. The boy looked at his sister Rosemarie, grabbed her shoulders, and tried to turn her body around. The room became noisy.

Rosemarie rotated on her toes and sat down. Fleur was smiling at the scene, admiring Rosemarie’s olive, nut-brown face radiating warmth and freshness under the projection of the fireplace’s flame.

“Girls, I discovered yesterday in the mountains a very strange house, shall we all go there?” Philip prompted the girls.

“What house? Come on, tell us,” Rosemarie said and rose, standing in front of her brother.

“Are you talking about the wooden mountain cottage with ‘landed’ lanterns on it, like birds and various animals circling around?” asked Fleur.

“No, it’s not that one. Do not ask me. Let’s go, and see it for yourself. Take your rucksacks, a thermos of tea, scones with jam, and a lighter.”

Hand-in-hand, Fleur and Rosemarie paddled into the snow and followed their guide when they stood in front of glacial waterfalls cascading into the sea. The glaciers hung from the top of the mountain ridge.

It was cold, the children were watching the running water, sipping warm tea, and their voices echoed.

– “Philip, what is this place called? It looks like a water slide. How far does the water flow down?” exclaimed Fleur.

“Magical snowy slopes of the Altai Mountains,”– Philip noted gleefully.

Rosemarie took Fleur’s hand. “Let’s go, let’s move. Otherwise we will catch a cold.”

As Philip was clearing the way, he began to gasp, his face burning from the ice, turned a red color. His glassy green eyes shone like crystals. The group reached a forest of birch trees and Siberian cedar pines.

“We are lost,” Philip said, panicked.

Rosemarie and Fleur looked around, but the forest was endless and the trees grew thicker. Tears flowed down Rosemarie’s face. Fleur quickly suggested: “Let’s light a fire to keep warm.”

The friends found twigs, lit a fire, and began to drink tea and eat their delicious buns. There was a distant cry of an animal. The children were frightened and came close to one another near the fire.

Between the cedar, marals appeared, one at a time. Graceful, horned Altai reindeers. They stopped in front of the fire, feeling the heat. The little friends watched them, frightened, but the marals were gentle. Snow fell again, and the fire went out. The marals surrounded the children and began to narrow the circle until the little adventurers pressed against each other.

“They keep us sheltered from the cold air. How wise they are,” Fleur said. “Their fur coats are soft and warm.”

“Yes, yes, maral is the ethical image of beauty in Persian mythology,” said Rosemarie, her thin voice piercing the air..

“Wise and beautiful,” said Philip, relieved, and staring at the sky.

Gold falcons were circling in the sky, Altai’s falcons.

“Look, look girls.” Philip pointed to the falcons. “These are the rulers of the sky with their power, speed, and elegance.”

One of the falcons lowered and paced around the three buddies. The children were perplexed as the falcon approached Philip. The Altai bird had a big pink beak and carried a small piece of paper that was folded like a pipe. At first, Philip watched the strange movement of the falcon. The big bird continued to flutter around him.

“Philip, get the paper from the Falcon’s beak. This could be a message for you,” guessed Fleur.

Philip reached out, and, as the Falcon approached, he took the paper tube, unfolded it, and read: “Friends, follow the falcon, he will lead you to my house.”

The marals slowly began to move away, as they were convinced that the children were saved.

The falcon was flying high, low, high again, low and turning as if waiting for the little party. The children looked up and followed their air guide. Suddenly, an enormous sphere, a spherical house made of wood and shiny metal in rusty gold and covered in snow in places emerged before them.

“Here, this is the house I was telling you about.” Philip’s clear voice traveled in the crispy air.

The children approached the round house and knocked on a window in a shape of a ship’s hatch. The falcon approached and knocked on the window with his beak.

There was a strange sound. Part of the shell of the house in the form of wide semicircle about a meter wide rose from below to above, as if someone was peeling orange. It was the door of the spherical house, opening slowly in a shape of a slice.

Three pairs of eyes looked frightened when a slender figure of a man with glasses appeared before them with a snow lynx standing proudly next to him.

“Run, run, girls. See this lynx? His eyes are thirsty for prey,” huffed Philip.

“Do not be afraid, kids. You are welcome here. My Altai falcon brought you here. And this is an Altai lynx, my faithful, tamed companion and helper.”

Holding hands, the three friends entered the house. Philip’s eyes met the eyes of the exquisite lynx. Rosemarie reached out and ruffled the beige-white golden fur of the animal that happily turned its short tail.

“My friend’s name is Altai, it is an Altai lynx,” said the owner. “Come, children, to warm up and have a look at my ‘Round Kingdom,’” said the host of the house.

Fleur and Rosemarie took off their coats, hats, gloves. Philip still watched cautiously. His gaze was screening and memorizing everything he saw.

They approached a table with a jug of warm milk, pastries, and jam. The hungry children sat down on the soft stools and held out their hands, waiting to be invited.

“Please try all the food on the table, get warm, and then tell me about yourselves.” The host welcomed his little guests.

The children were munching with delight, sipped warm tea made of raspberries and blueberries, and chatted about the ballet Fleur seen at the opera house. The owner watched them, and when he heard of The Nutcracker, he said, “Follow me.” He showed them the ladder to the second floor.

They climbed a wooden ladder. The host placed them in small rotating chairs in front of a very large screen. Then he handed them a pair of big-frame glasses each.

“Now you will watch a winter fairy tale. Do not remove the glasses, or the magical spell will be broken.”

The children put their glasses on their little noses when Altai suddenly appeared crouched beside Rosemarie. The girl felt his soft fur on her feet and asked the host: “Can you please give a pair of glasses to Altai?”

“How witty. Yes, yes, there are glasses for Altai.” Pleased, the master of the house carefully placed the glasses on his pet’s muzzle.

Altai lifted his big soft paw, looked around at the children, crouched, and waited.

Gentle music spread around the round room.

“That’s Tchaikovsky, The Nutcracker,” Fleur whispered.

A ballerina holding a doll, surrounded by many dolls, appeared on the screen. The tympani were heard, followed by a flute, an English horn, and a violin. The dolls became lively and began to dance.

The three viewers stretched out their arms and touched the dolls, and Altai spun and whispered as if to sing.

Fleur was trying to catch the snowflakes. Rosemarie stared at the prince and followed his movements, and Philip leaped around the tree under the waltz of the snowflakes.

The curtain fell, and the last sound of the harp slowed down.

The children sat numb, then stretched their hands to touch the velvet curtain. Silence. They took off their glasses.

“Tell us, tell us how it is possible we were in the fairy tale?” Fleur’s arms were still in the air, and she was looking at the host of the house.

“Kids, that’s the magic of the glasses you were watching with and the special screening.” He looked at them joyfully. “And now it’s time for you to go home. I’ll give you my sled pulled by Altai. The golden falcon will fly over you so you won’t get lost.”

The sleigh pulled them in the snow when naughty Philip took out of his pocket a pair of magic glasses.

“How come you snatched the glasses? What did you do, Philip?” cried his sister.

“I wanted once again to look through the magic glasses and get into the story through the curtain under the snow,” whined Philip.

They reached Rosemarie and Philip’s house, and the three of them jumped off the sled. All of them patted Altai. Rosemarie grabbed the glasses from her brother’s hands and put them on Altai’s cute muzzle. Altai lifted his fluffy paws and ran away with the empty sled.

The golden falcon circled twice, croaked, and flew away.

Philip and Rosemarie’s grandmother opened the door and asked them anxiously: “Where have you been in this cold and snow? And you, Fleur, your parents will be waiting for you. But first come in to warm up and eat. Tell me, where were you children wandering?”

Rosemarie ran to her room and returned with a small notebook and wrote: “The Curtain – A Winter Fairy Tale.”

Fleur and Philip leaned over the notebook and began to narrate, and Rosemarie was recording.

The grandmother sank into a nap and dreamed of The Curtain tale.