Featured

Dream – In commemoration of my predecessors who walked through the horror of a cruel Empire

A procession of tired, withered women and children in ragged clothes and barefooted, were walking through the desert and I was following them from above the air witnessing the torture and annihilation of an ancient nation walking towards its grave. My eyes moved from face to face, remembering every feature of their distinguished race. It felt as my breath stopped and my brain like a camera – taking photos and yet my heart was numb. I opened my eyes, and I could not believe it was a DREAM – how is it possible to see faces I have never seen before, and feel their soul pain.

It was not easy to forget the DREAM, but my daily life took its turn, and it seemed modern, worthwhile and full of aspirations and wonders again.

I was walking in the metropolitan city of London, full of Victorian buildings, glazed offices, and beautiful gardens until I reached the big gates of the British Museum. I met with my friends all excited to be able to see some ancient pieces, relics in the museum. We visited different halls, with sculpture, books, artefacts and my eyes stopped at an antique map, written “URARTU.” I was wondering if the Armenians were originally from Urartu as most historians are claiming to, and if I am their descendant. While commenting on this with my friends, I shared with them a true story: “One of my relatives was running from Van[1] with his wife trying to escape the biggest massacre in 1915. During the night, the wife gave birth to a baby girl near the lake. They put the baby in a watermelon rind. In the morning the husband screamed seeing his wife’s face all in blood. She drank from the Lake Van during the night – the lake where the blood of the massacred Armenians was floating”. My friends were speechless like I was telling them about the latest horror movie; they were unaware of the cruelty Armenians suffered under the Ottomans.

I told them that, consequently because of thousands of tragedies and atrocities of the Ottoman Turks, the surviving Armenians abandoned their native lands and settled in different lands and live in Russia, the Arab world, America, Latin America and Europe.

The bitterness of my story stirred up the curiosity of my friends who did not know the facts about the fate of the Armenian people.

Going home I enjoyed the spring sun, which suffered from tides of brightness, but I was accustomed to this change. I was walking towards home with Philip Marsden’s book in my hands “At Crossroads.” It turned out that there is a missing chapter in the Bulgarian translation, as the author himself shared with me when he had a presentation of his other book, ‘Ethiopian Tragedy.’ His message to me: “To an Armenian from Bulgaria, a citizen of London,” was a modest slogan to the diaspora, proving that we are all over the world. Marsden is an outstanding narrator of the fate of the Armenian people, based on historical facts from books, papers, stories from survivors of the Genocide, and his moral assessment of what happened to the Armenians during the Ottoman Empire.

The title of his book “At Crossroads” is meaningful. Even today, I wonder whether the Armenian people are once again at the crossroads, whether today, 100 years later, the truth about what happened to them during the Ottoman Empire would be revealed to the world.

Travelling to Italy – Firenze

I was about to travel to Italy, and my heart was filled with joy and impatience. I visited my twin brother and his family in Florence. The colors, the atmosphere had a special effect, and the Italian temperament in the market was also felt, where people talked heatedly and freely waving their hands expressing their emotions. One of the sellers asked us what we are, where are we from? We replied that we are from Bulgaria, but that we are of Armenian origin. His reaction was swift: “Ah, we know about the massacre of the Armenian people, about the genocide.” A seller in the market knew in Italy about the Armenians and their fate.

We all attended a classical concert at ‘Casa Buonarroti,’ one of the most extraordinary Florentine museums and a place to remember and celebrate the greatness of Michelangelo. The house was full of paintings, beautiful sculptures, fine furniture, a grand piano and an amazing garden with a fountain. The concert was in a marquee in the garden, all presented in 15th Century costumes and Venetian masks. The music was captivating, and we lost ourselves in Verdi’s, Donizetti’s, and Puccini’s beautiful arias. My niece couldn’t keep her emotions any longer, and as the concert was at its end, she got up, applauded with great enthusiasm and shouted ‘Bravissima.’ My eyes and my brothers met with joy and approval.

Lucy began curiously to look at the garden and seemed to be looking for a comfortable place. In that luxurious ‘Casa Buonarroti’ Lucy sat on a red velvet sofa with golden – wooden backrest, and I couldn’t help but admire her gracious figure and pretty face fitting so well with the whole atmosphere – as she belonged to Buonarroti family, she was very comfortable within the surroundings. Suddenly Lucy looked with her huge and warm brown eyes and asked me to sit by her. Lucy grabbed my hand and started telling me her dream under the influence of classical music.

Lucy was talking slowly, but with deep emotion – how in a large old house in a strange town enters a tall and ardent man with three Armenians. The man turns to the hostess (an old woman) with the request to hide the refugees in the basement. The next day two ‘zaptie’[2] enter and search the house. The daughter-in-law was silent, but the old woman pointed to the basement. The three Armenians were beheaded in front of the house. A little girl started yelling and striking her grandmother stronger and stronger. ”

I stopped Lucy because I felt her tension. But she went on: “The little girl started stuttering, hiccups and completely lost her ability to talk.”

This dream was poignant, but the more terrifying was the truth that all this had happened, that was the story of my grandfather Ovanes, living in the lands of Van, where he was famous with his bravery and protecting the local Armenians. It was amazing as if Lucy was blessed with an intellectual insight through her dream. My grandfather, Ovanes, went to the house of a Kurdish friend of his, and since the owner was not in the house, he trusted his wife and daughter-in-law to hide an Armenian woman and two young Armenian men. And as in Lucy’s dream, these people have been discovered and beheaded. When Grandfather Ovanes understood what had happened, he set fire to the house of the Kurdish, rescuing the daughter-in-law and the child, and the old woman shouted to the burning house for help.

I am filled with sorrow and rage, even now after 100 years. Was my granddad’s passionate Armenian patriotism a cause for our ‘Karma’ to dream or were we condemned by the Turkish/Kurdish old woman who died in the fires.

Is it our biological inheritance reminding us through our dreams our identity – that the cruelty our predecessors walked through cannot be forgotten even if is not told the world.

[1]Van Province is a province in eastern Turkey, between Lake Van and the Iranian border.This area was the heartland of Armenians, who lived in these areas from the time of Hayk in the 3rd millennium BCE right up to the late 19th century when the Ottoman Empire seized all the land from the natives. In the 9th century BC the Van area was the center of the Urartian kingdom.[5] The area was a major Armenian population center.
[2]The word “zaptié” is derived from the Turkish zapiteh; a term which was used to refer to both the Ottoman Empire‘s gendarmerie prior to 1923
Featured

ЗАВЕСАТА

Къщата-опера бе сгушена под снега, продължаващ да вали силно над Алтайската планина.

Флора седеше на първия ред в Царската опера, когато червената плюшена завеса се отвори. Нежен сняг се сипеше пред очите на момичето, а музиката ускоряваше пулса на малката чаровница. Сърцето ѝ подскачаше, дъхът – на пресекулки, а очите ѝ – тъмносиви въглени, топяха снежинките на сцената.

Феерична балерина затанцува пред огромна елха и шейна, водена от малко пони. Балерината прегърна любимата си кукла подарена ѝ за Коледа, настани се до елхата и заспа. Така започна приказката за Лешникотрошачката, това бе съня на малката балерина.

Флора следеше танца на царството на мишките, на куклите, а музиката сменяше усмивката на лицето ѝ ту с тъга, ту с радост, докато червената завеса отново се появи. Тя се сепна от бурните аплодисменти и радостните изблици на публиката.

Художник – Джулиана Вълчева

После грабна кожухчето си и се запъти към дома. Газеше в дълбокия сняг, в планините на Алтай, а в ушите ѝ звучеше музиката на любимия балет.

Мина седмица от вълнението ѝ в операта, сърцето ѝ все още туптеше припряно, а нежното ѝ гласче тананикаше мелодията на танца на куклите.

Така Флора веднъж стигна до къщата на приятелите си. Почука силно на вратата с премръзнала ръчичка, с побелели от снега мигли, когато слабичката Розмари ѝ отвори зарадвана:

– Влизай, влизай да се стоплиш.

Чуваше се пращенето на дръвцата в камината и чайникът засвири.

– А, ето и чаят е вече готов, алтайски чай… И ще ти дам от сладкия мед на баба.

Детето отпи от чая и заприказва бързо и развълнувано за красивия балет, за Лешникотрошачката. Розмари я гледаше, следеше внимателно разказа ѝ и дори започна да се върти в кръг, повдигната на палци. Точно тогава в стаята се втурна като мълния палавият Филип. Момчето погледна сестра си, хвана я за раменете и я завъртя. Стана шумно, а Розмари се обърка в движенията си и седна на земята. Флора се заливаше от смях, загледана в мургавото личице на приятелката си, на което пламъкът от камината придаваше топлота и свежест.

– Момичета, вчера открих навътре в планината странна къща. Елате да я разгледаме – подкани ги Филип.

– Каква къща? Кажи, де? – стана веднага Розмари и застана пред братчето си.

– Да не би да говориш за дървената планинска къщичка с накацалите по нея фенери, край която обикалят животни – обади се Флора.

– Чакайте, не ме разпитвайте, по-добре да отидем и да видите сами. Вземете си раничките с термос с чай, кибрит, кифлички с мармалад, малките прожекторчета…

***

Хванати за ръка Флора и Розмари газеха в снега и следваха водача, когато пред тях се откриха водопади. Водопадите се спускаха по склона на планина от ледници, които висяха на върха на планинския хребет.

Беше студено, но децата гледаха изтичащата вода, отпиваха топъл чай, а гласовете им се носеха като ехо.

– Филип, как се нарича това място? Прилича на водна пързалка… С каква сила водата се стича надолу?…

– „Вълшебните снежни склонове на Алтай” – радостно отбеляза Филип.

Розмари хвана приятелката си за ръка:

– Да вървим, ще измръзнем, трябва да се движим.

Филип разчистваше пътя, започна да се задъхва и лицето му гореше, потънало в руменина. Стъклено-зелените му очи светеха като кристалчета. Така стигнаха до една гора от брезови дръвчета и сибирски кедрови борчета.

– Изгубихме се – каза Филип разтревожен.

Розмари и Флора се огледаха, но гората беше безкрайна, а дръвчетата все повече и повече се сгъстяваха. Сълзи потекоха по измръзналото личице на Розмари, но Флора бързо се ориентира:

– Да запалим огън, да се стоплим и да хапнем.

Художник – Джулиана Вълчева

На едно място изровиха под снега съчки, запалиха огън и започнаха да пият чай и да похапват от вкусните кифлички. В далечината се чу плач на животно. Децата се изплашиха, приближиха се близо едно до друго около огъня. Между кедровите борчета един след друг се появиха марали – грациозни, алтайски елени. Доближиха огъня усещайки топлината му. Малките приятелчета ги гледаха уплашени, но маралите бяха кротки. Започна отново да вали сняг и огънят угасна. Маралите заобиколиха децата и взеха да стесняват кръга, докато напълно ги притиснаха едно към друго.

– Те ни пазят, топлят ни… Колко са мъдри – досети се Флора – Козината им е мека и топла.

– Да, да, Марал е етичният образ на красотата в персийската митология – се чу тънкото гласче на Розмари.

– Мъдри и красиви – каза вече успокоен Филип, гледайки към небето.

Златни соколи кръжаха горе в небето, соколите на Алтай.

– Това са властелините на небето тук със своята сила, скоростта и елегантността на полета си… – кънтеше в хрупкавия въздух тънкият глас на Розмари, сочеща соколите.

Една от птиците се снижи и започна да обикаля около трите приятелчета. Децата гледаха с недоумение, особео когато соколът приближи Филип, носейки в големия си розов клюн навита на фуния хартия. Отначало Филип наблюдаваше безучастно странното движение на сокола, летящ край него.

– Филип – досети се Флора – вземи тази фунийка от клюна му, това е може би писмо за теб.

Филип се протегна и когато Соколът се доближи съвсем, дръпна хартиената фунийка, отвори я и зачете:

– Приятели, следвайте Сокола, той ще ви доведе до моята къщичка.

Маралите полека лека започнаха да се отдалечават.

***

Соколът летеше ту високо, ту ниско, обръщаше се като че ли изчакваше малката детска група. Децата гледаха нагоре и следваха своя въздушен водач. Изведнъж пред тях изникна огромно кълбо – сферична къща цялата от дърво и бляскав метал в ръждиво злато, на места покрита със сняг.

– Ето, това е къщата, за която ви разказвах – се носеше гласа на Филип в хрупкавия въздух.

Художник – Джулиана Вълчева

Тримата приятели се приближиха до кълбото-къща и заудряха по прозорчето, което беше във формата на люк на кораб. Внезапно Соколът се приближи и също почука с клюна си.

Чу се странен звук. Част от „обвивката” на къщата във форма на полукръг широк около метър започна да се издига отдолу нагоре – като че ли някой белеше кората на портокал. Това беше вратата на сферата-дом на някого, която се надигаше бавно във формата на резен.

Трите чифта очи се вторачиха изплашени, когато пред тях се показа стройната фигура на мъж с очила, а в краката му гордо изправен стоеше снежен рис. Филип се обърна към момичетата.

– Да се махаме, вижте този рис, очите му са жадни за плячка – хлъцна Филип.

– Не се плашете деца, стигнахте до тук, моят Алтийски Сокол ви намери и ви доведе при мен. А това е наистина Алтийски рис, но той е опитомен и е мой верен другар и помощник.

Хванати за ръце, трите приятелчета приближиха стопанина на странната къща. Очите на Филип срещнаха погледа на красивия рис. Розмари протегна ръка и я прокара през бежово-бялата златиста козина на животното и то щастливо завъртя късата си опашка.

– Алтай се казва моят приятел… – рече стопанинът – Елате деца да се стоплите и да разгледате моето кръгло царство – усмихна се после стройният мъж.

Флора и Розмари свалиха палтенцата, шапките и ръкавиците си, а Филип гледаше предпазливо. Погледът му шареше и запаметяваше всичко видяно.

Приближиха маса, на която имаше кана с топло мляко, банички, конфитюр и сок от портокали. Малките гладници насядаха на меки и удобни столчета и протегнаха ръце при поканата:

– Хапвайте, стоплете се и после ще ми разкажете за себе си.

Децата ядяха сладко, отпиваха от топлия чай от малини и боровинки, бъбреха, а стопанинът ги наблюдаваше и когато чу за Лешникотрошачката ги подкани:

– Елате с мен, деца – и им показа стълбата към втория етаж.

Изкачиха се по дървената стълба. Стопанинът ги настани в малки въртящи се столчета пред вдлъбнат голям, голям екран. После им подаде по чифт очила с огромни рамки.

– Сега ще ви пусна зимна приказка. Не сваляйте очилата, защото магията ще се развали.

Децата наместваха очилата върху малките си носленца, когато изведнъж се появи Алтай и приклекна до Розмари. Момичето почувства меката му козина до крачетата си и помоли:

– Може ли да дадете чифт очила и на Алтай?

– Колко остроумно, да, да, ето и очила за Алтай – зарадва се стопанинът и внимателно ги закрепи върху муцуната на домашния си любимец.

Алтай повдигна голямата си мека лапа, огледа децата и се кротна, приклекна и зачака.

Нежна музика се разнесе в кръглата стая.

– Та това е Чайковски, Лешникотрошачката – прошепна Флора.

На екрана се появи балерина, държаща в ръцете си кукла, заобиколена от много други кукли. Чуха се тимпаните, последвани от флейта, английски рог и цигулка. Куклите се оживиха и започнаха да танцуват.

Малките зрители протягаха ръце и се докосваха до куклите, а Алтай се въртеше и скимтеше, като че ли ще запее.

Флора се опитваше да лови снежинките. Розмари гледаше Принца и следваше движенията му, а Филип подскачаше около елхата под музиката на валса на снежинките.

Завесата се спусна и последните звуци на арфа бавно затихнаха.

Децата седяха като вцепенени, протегнаха ръце, за да докоснат плюшената завеса. Свалиха очилата…

– Кажете, кажете ни, как е възможно, ние бяхме в приказката? – разпалено размахваше ръце Флора към стопанина на къщата- кълбо.

– Деца, такава е магията на очилата, с които гледахте и специалната прожекция на моето кино – радостен за преживяването им отвърна домакинът. – А сега е време да тръгнете обратно, но този път ще ви дам шейната си и ще я тегли Алтай, а над него ще лети моя приятел – Златният сокол, за да не се изгубите.

Шейната се плъзна по снега, когато малкият Филип измъкна от джоба си вълшебните очила.

– Какво си направил, ти си отмъкнал очилата… Не може така… –

силно викна сестричката му.

– Исках още веднъж да погледам през тях и да вляза в приказката през завесата под снега – хленчеше Филип.

Стигнаха дома на Розмари и Филип, и тримата скочиха от шейната, потупаха Алтай и Розмари грабна очилата от ръцете на брат си, сложи ги на муцуната на Алтай. Той вдигна пухкавата си лапа, излая веднъж и побягна обратно с празната шейна. Златният сокол се завъртя още два пъти, изписка и се отдалечи.

Бабата на Филип и на Розмари в този момент отвори вратата и ги прикани разтревожена:

– Къде бяхте досега в този студ и в този сняг? И ти Флора с тях, твоите родители ще те чакат, ще се тревожат. Хайде влизайте всички, елате първо да се стоплите, да хапнете и да ми разкажете къде сте скитали?

Розмари изтича до стаята си и се върна с малка тетрадка, в която написа: „Завесата” – зимна приказка.

Всички се надвесиха над тетрадката и започнаха да разказват, а Розмари пишеше… Бабата се унесе в дълга и дълбока дрямка и засънува тяхната приказка – „Завесата”.

Featured

ПРИКАЗКА ЗА ПОТЪНAЛИЯ ГРАД

Едни любопитни очила се бяха долепили до прозореца и през тях гледаха очи с лешников цвят, шареха по стъклените сгради, по външния стъклен асансьор и почти стъкленото небе.
На очите им се искаше да преминат през прозореца, да протегнат ръце, да докоснат небето.
Оглушителен звук като от тромпет и приличен на песен на африкански слон още повече възбуди въображението на Аврора. На стъкленото небе с неонови букви се изписа:
„Ще разчиташ древни знаци, клинописи…”
Аврора намести пластмасовите рамки на очилата си върху малкото си носле, грабна тетрадката си и с палто в ръка се затича към моста.
Лусия тупаше с крака в снега и при появата на приятелката си й махна с ръка:
-Аврора, побързай и си облечи палтото. Този ужасен звук ме изнерви, откъде ли идва?…
-Скърцащият звук пътува до тук от онази стъклена сграда, която има формата на пъпеш – посочи Аврора – Стъклен асансьор е закачен върху метален меридиан, който се отмества вертикално по сградата (пъпеш) и това издава този дразнещ звук в горните регистри.
Лусия следеше с интерес описанието, когато Аврора ѝ поднесе още един много интересен факт:
-Знаеш ли, докато съзерцавах стъкления свят около нас, погледът ми докосна небето, което има поведение на стъкло. Облаците, като че ли преминават от газово аморфно в твърдо аморфно състояние, каквото е стъклото. Моето най-голямо желание се изписа върху стъклото с неонови букви: „Ще разчиташ древни знаци, клинописи…”
Лусия се спря, погледна приятелката си, чиито очила бяха почти покрити със сняг, почисти ги с кърпичката си и усети като че ли стрела драсна с острия си връх замръзналите ѝ пръсти, клепачите на очите ѝ и се заби в горната ѝ устна. Така ѝ действаше зимата с минусовите температури.
Приятелките продължиха по моста, пресякоха огромно платно и се шмугнаха по малки улички, водещи до Галерията. Отвориха тежката врата на модерна изложба и се озоваха в празна стая с легло в средата и разхвърляни върху него нощница, книга, а юрганът висеше до пода.
Лусия гледаше с учудване и то не беше свързано с усета ѝ за изкуство и това, което очакваше да изпита от така прехвалената модерна изложба. Обърна се и след като не видя Аврора до себе си се запъти по коридор с бледолилава светлина с ухание на теменужки.

Художник – Джулиана Вълчева

-Лусия, побързай, ела да видиш нещо, което изразява моето разбиране за мода на въображението – я извика Аврора, която беше вече в края на коридора.
Странна фигура с огромни размери запълваше почти цялото пространство на стая с висок Викториански таван.
-Това е тесеракт – прошепна Аврора – четириизмерният аналог на куба.
Малки часовникови механизми се намираха на всеки връх на фигурата и цъкаха като стенен часовник.
-Тесерактът има хиперповърхност с осем кубични клетки – добави Лусия.
Цък, цък, цък – цъкането беше равномерно и клетките започнаха да се движат. Появиха се букви между различните клетки, които изписаха: „Приказка за Потъналия Град”.
Заглавието приближи малките гостенки на Галерията, докосна нежно челата им като лек полъх, мина покрай лицата им и отмина.

Художник – Джулиана Вълчева

Чу се шум, клокочене на вода. Тесерактът наподобяваше тюркоазено-синьо езеро, в което Аврора се гмурна последвана от приятелката си, с чувство на олекотеност и възможност да се диша без кислородни маски.
Разглеждаха подводния свят със завещания му кислород от преди милиони години. Подминаха сладководни риби, медузи, растителност, камъчета, докато пред тях се откри църковна старинна камбана. Камбаната беше от тежка сплав и по заоблената ѝ повърхност бяха изписани йероглифи и византийски номера. Беше захлюпена като капак на тенджера върху розов скалист материал.
Аврора се опитваше да разчете, но безуспешно, а Лусия подминаваше останки от сгради, дънери на дървета със стотици слоеве …
Разходката в потъналия град продължаваше. Отминаха находки от мед, странна сплав в синьо-сребристо, нещо като панти за колан, шлемове на войни, скулптури и остатъци от паметници отново с тези странни надписи и знаци.
Лусия докосваше всичко, до което се доближи и реши, че ще си присвои малко съкровище. Инстинктивно стисна ръката си, когато до нея достигна онзи странен звук на тромпет.
Лусия беше извън тесеракта и гледаше объркана как Аврора си търси очилата, опипвайки пода и стените.
На излизане от Галерията, Аврора бръкна в джобчето си и измъкна пластмасовите си рамки.
Студът се усилваше, когато двете приятелки вече бяха изминали половината мост и отново ги застигна звука на тромпета.
Аврора почисти стъкълцата на очилата си и погледна към небето:
– УТРАРУ – засрича Аврора.
– УТРАРУ – повтори Лусия с тракащи зъби. Та това е огледалния образ на УРАРТУ – погледни надолу към замръзналата река.
Аврора запрегръща приятелката си:
-Царството на Урарту, потъналия град е в Царството на Урарту – и погледът ѝ спря върху малкото юмруче на приятелката ѝ.
-Защо не си отвориш ръката, какво криеш, ще замръзнеш, дори нямаш ръкавици?…
Лусия бавно отвори ръката си, но в нея нямаше нищо.

Художник – Джулиана Вълчева

-Аврора, през цялото време мислех, че съм взела от езерото малко кръстче, като че ли беше от метални жички, като дантела – хленчеше Лусия.
-Ти го носиш в сърцето си, то принадлежи на нашите предшественици – успокои я малката философка.
Лусия усещаше отпечатъка на кръстчето върху крехката си длан. Сърчицето ѝ биеше с такт на стенен часовник.

Featured

A Tale of the Sunken City

A pair of spectacles was seemingly glued to the window, and through them curious, hazel-coloured eyes observed the glass buildings, an outer glass elevator, and glass-like sky.

Through her eyes, she was fantasizing that she could penetrate through the window and could reach out to the sky.
A deafening sound like an African elephant’s trumpet provoked Aurora’s imagination. A message in neon letters appeared on the sky:
“You will see an ancient sign, cuneiform writing.”

Aurora adjusted the plastic-rimmed spectacles on her pointed nose, grabbed her notebook and coat, and ran out toward the bridge.
Glittering snowflakes fell soundlessly, taking their time before they reached their destined places of rest. The snow was damp; every step felt like walking in mud.
Lusiya was marching in place to stay warm when she saw her friend approaching and waved at her eagerly.
“Aurora, hurry up,” Lusiya said. “This terrible sound makes me panicky. Where does it come from?”
“The creaking sound travels here from that glass building that’s shaped like a melon,” Aurora explained. “A glass elevator is docked on a metallic meridian that moves vertically along the melon building and causes this irritating sound in the upper registers.”

Lusiya was following the sketchy description when Aurora amused her even more.
“Whilst I was contemplating the glass world around us, my gaze touched the sky that resembles glass. The clouds seem to pass from amorphous gas to a solid, amorphous state like glass. My greatest focus was on the glassy sky in neon letters: “You will see on ancient signs, cuneiform writing…”

Lusiya looked at her girlfriend as snow sat heavy on Aurora’s glasses and she wiped them with her handkerchief. The snow was now harsh and biting. Lusiya felt as though arrows struck her fingers, her eyelids, and slammed into her upper lip.

The friends continued to the other side of the bridge to the main road. They crossed the road and went down the small streets leading to the gallery.

They opened the heavy door of a modern exhibition and found themselves in an empty room with a bed in the middle and scattered on it a nightgown, a book, and the quilt hanging off the bed to the floor.

Lusiya stared with astonishment. She wasn’t expecting such a praised modern exhibition. She turned around, but Aurora was not there. She continued along a corridor in a pale-white light and scent of violets.
“Hurry up, come and see something that describes my understanding of ‘fashion in the imagination,’” announced Aurora, waiting for her friend at the end of the corridor.

A strange figure of huge size filled almost the entire space of a room with a high Victorian ceiling.
“This is a tesseract,” whispered Aurora, “the four-dimensional analogue of the cube.”

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Small clockwork mechanisms were found on the top of each angle of the figure, and they were ticking like a wall clock.

“The tesseract has a hypersurface with eight cubic cells,” whispered Lusiya.

Ticktock, ticktock… The ticking was even, and the cells began to move.

Letters emerged between the various cells that assembled a title: “A Tale of the Sunken Town.”

The title approached the young guests of the gallery, tinged their foreheads gently as a light breeze, moved past their faces, and disappeared.

There was a noise, a screech. The tesseract resembled a turquoise-blue lake. Aurora dived, followed by her friend, with a sense of lightness and no need for oxygen masks.
They explored the underwater world with its legacy oxygen of millions of years ago. They passed by freshwater fish, jellyfish, vegetation, and pebbles before they came to a church bell. The bell was made of a heavy alloy, and its rounded surface had hieroglyphs and Byzantine numbers engraved. It was positioned like a pot lid on a pink, rocky material.

Aurora was trying to read, but unsuccessfully, and Lusiya passed the remains of buildings, tree trunks with hundreds of layers…
Their mysterious swim in the sunken city continued. They were passing floating copper finds; a strange alloy in blue and silver, like belt hinges; helmets; sculptures; and remnants of monuments; again with these strange inscriptions and signs.

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Lusiya touched everything she came close to and decided she would take a little treasure. She instinctively squeezed her hand as the trumpet sound came back to her.
Lusiya was out of the tesseract and stared at Aurora, who was looking for her glasses, fumbling for them as touched the floor and the walls.

On leaving the gallery, Aurora reached into her pocket and pulled her plastic specs out.

The cold grew when the two friends had already crossed the half of the bridge and the trumpet sound emerged again.

Aurora wiped her glasses and looked up at the sky:

“UTRARU.”

“UTRARU,” repeated Lusiya with chattering teeth. “That’s the mirror image of URARTU—look down on the frozen river.”

Aurora hugged her friend.

“The sunken city is in the kingdom of Urartu,” she said, and her gaze stopped on her girlfriend’s little fist. “Why don’t you open your hand? Your ungloved fingers will freeze. What do you hide?”

Lusiya slowly opened her hand, but there was nothing in it.

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

“Aurora, all the time I thought I had taken a little cross from the lake. It was made of metal wires, like lace,” Lusiya whimpered.

“You carry it in your heart. It belongs to our predecessors,” answered the little philosopher friend.

Lusiya still felt the impression of the cross on her fragile palm. Her heart beat with the rhythm of a wall clock.

 

Story also available on:

https://fairytalez.com/user-tales/a-tale-of-the-sunken-city/

 

 

 

Featured

30А

A30-1 plane
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Еърбъс 320 летеше високо над облаците, които бяха оцветени в нежно синьо като спокойно море. Наслаждавайки се на красивата гледка под лявото крило на самолета, Маня забеляза нещо като скутер, чертаещ път в далечината. Сребрист на цвят самолет, пореше небесния океан. Набирайки скорост странният самолет настигна Еърбъс 320 и продължи напред точно под крилото му.

Небето продължаваше да е синьо и без звезди, без Слънце, без Луна.

Двата самолета се движеха успоредно един под друг като птици без грижи – волно и красиво.

Много лек шум на двигател се носеше в салона на самолета –

равноделен, приспивен.

Небето заговори – свят на облаци, които започнаха да се обагрят от синьо в бяло, от бяло във въгленово сиво, докато напълно покриха сребристия самолет.

Маня беше настанена на последната крайна седалка – 30А и усилено търсеше с поглед другия самолет, но той сякаш потъна в някой от облаците. Погледът ѝ прескачаше от облак на облак, но нямаше и следа от металната, сребриста птица. Момичето не посмя да попита никой от пътниците за летящата наблизо сребриста птица. То притежаваше фотографска памет и беше запечатала всеки детайл на другата машина – от острия нос на самолета и тънките му издължени криле, до подобната му на извивка на риба гърбина. Стискаше здраво в ръцете си телефона, с който успя да го снима през малкия люк на самолета от своето място – 30А.

Кацането беше меко, като кацане на перо на земята в ранното мартенско утро.

Прохладен морски бриз погали матовата кожа и разпиля тъмните кестеняви кичури на тинейджърката, пристигнала в родния си град.

A-30 house.jpg
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Таксито спря пред метална порта с нарисувани по нея шахматни квадрати. Задоволство се изписа по лицето на Маня и една малка тръпчинка усилваше почти детското ѝ усещане.

Миризма на зюмбюли, както и пъстрите цветове на цъфнали вече теменужки изпълниха сърцето ѝ с радост и любов към всичко в този двор, в тази къща.

Новините по телевизията в 10 сутринта бяха наситени с обичайните репортажи за политици, измами, болници, войни, когато с червен цвят на екрана се изписа надписът ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ и Маня прочете следното съобщение: „Тази сутрин към 2:30 часа  неидентифициран самолет е бил забелязан успоредно до Еърбъс 320. Когато земният контрол се опитал да се свърже с екипажа му, самолетът изчезнал без никаква диря.”

Девойката изтръпна, погледът ѝ замръзна върху екрана на телевизора. Отпи от топлото мляко с какао, грабна мобилния си телефон и с бързи крачки се отправи към обсерваторията.

Топлите очи на Професора я гледаха с любопитство.

-Знам, защо така си подранила. Чух новините, но чакам ти да ми разкажеш.

Маня прегърна стареца, подаде му кутия шоколадови бонбони, от любимите му пияни вишни. Малките ѝ пръсти тупаха по екрана на телефона–андроид нетърпеливо, търсейки снимката на сребристия самолет. Прехапа устни, когато на снимката под крилото на Еърбъс 320 вместо сребрист самолет имаше сив облак.

-Но, аз видях този странен самолет – объркана заобяснява Маня и продължи – метална машина с остра муцуна, тънки разперени криле и с тяло като извит гръб на риба.

Професорът следеше разказа на своята ученичка, приближи бюро, на което беше неговият саморъчно сглобен лаптоп. Написа паролата си, която всички негови ученици знаеха „Еврика 007”. Очите му гледаха с безпокойство и той като Маня тупаше нервно по клавиатурата. Отваряше файлове, докато накрая стигна до файл с името „Феникс”. На екрана се появи снимката, която Маня беше заснела със своя телефон–андроид от прозорчето (люка) на самолета от място 30А. Красивият сребрист самолет изпълни целия екран.

A-30 observatory Prof
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Професорът включи прожекторите, така че на тавана на планетариума се изписаха звезди, съзвездия. Маня погледна към светещите очертания, звездни обекти, които вече познаваше и разучаваше с интерес.

– Сигурно се питаш как снимката от телефона ти е попаднала в моя лаптоп – вече спокоен пръв проговори професора.

Маня доближи телескопа, погледна нахвърлени листчета с бележки около него – с отбелязани дати, часове…

– Да, така е, следях с телескопа през последния месец странни движения на обект и то винаги в 2:30 сутринта и записвах всичко, както и внезапното изчезване на сребристия обект. Досетих се, че летиш с късния полет в същия час, когато се появява този странен обект. Използвах сигнал от спътника „Феникс”, който бяхме изпратили с група учени преди четвърт век. Манипулирах сигнала така, че да записва всичко от твоя телефон–андроид в моя лаптоп. Точно в 2:30 сутринта видях снимката, която ти беше направила от самолета. Твоето предимство е, че си видяла този самолет с очите си, а аз чрез снимката.

Професорът  включи огромния телевизор, висящ на стената като в портретна галерия.

Маня погледна към екрана под „звездното небе”, когато любимият ѝ говорител за прогнозата на времето се появи:

– И така „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ” и в прогнозата за времето – ще превалява нещо между дъжд и сняг, ще сребри в синьото небе и нашите служби не ще могат да го засекат…

A-30 laptop (1).jpg
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Тогава на картата за времето се появи детска рисунка: сребърен самолет с остра муцуна, с тънки крила и с извит като на риба гръб.

– Това е рисунка на пътничка от самолет Еърбъс 320, която е успяла да нарисува неидентифицирания самолет, за който чухте в нашите „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ”. И така, очаквайте сребърен ветрец и мартенска прохлада – завърши с обичайното си чувство за хумор синоптикът.

Маня погледна Професора.

– Имате нова ученичка, Професоре, художничката от самолета.

Лаптопът издаде сигнал – на екрана му се появи рисунката на малката художничка.

30A Fiction

Featured

A30-1 planeThe Airbus 320 (320) V1 was flying high above the soft blue sky that resembled a calm sea. Enjoying the beautiful view, Manya noticed something like a scooter under the left wing of the plane, drawing a path in the distance. A silver-coloured plane, ripping the heavenly ocean. Gathering speed, the strange jet caught up with the Airbus 320 and continued forward, just below its wing.

The sky was still blue and without stars, without sun, without a moon.

The two planes moved parallel to each other, without worries, like birds flying freely and beautifully.

A slight engine noise was drifting in the aeroplane cabin, flat, lulled. The sky “spoke”—a world of clouds began to change from blue to white, from white to charcoal grey, until they completely covered the silver plane. Manya was seated at the very back seat, 30A, and she was looking for the silver plane, but it seemed to sink into one of the clouds. Her gaze jumped from cloud to cloud, but there was no sign of the metallic silver bird. The girl did not dare to ask any of the passengers about the silvery bird flying nearby. She had a photographic memory, and she had sealed every detail of the plane—from the sharp nose of the plane and its thin elongated wings, up to the similar of a curved back of a fish. She kept her mobile phone firmly in her hands after she managed to take a photo through the small window of the plane from her seat 30A.

The landing was soft, like a feather touching the ground early in the morning. A cool sea breeze stroked the matte skin and scattered the dark-brown hair of the teenage girl who had arrived in her hometown. The taxi stopped in front of a metal gate with chess squares drawn on it. Satisfaction was written on Manya’s face, and a tiny thrill grew, almost like a childish sensation.

A-30 houseThe smell of hyacinths, as well as the colourful blooming violets, filled her heart with joy and love for everything in this yard, in this house.

The news on the television at ten a.m. was full of the usual reports of politicians, frauds, hospitals, and wars. “BREAKING NEWS” appeared as red-coloured subtitles on the TV screen. Then a message followed: “An unidentified plane was spotted at two thirty this morning parallel to an Airbus 320. When Earth Control tried to contact their crew, the plane vanished without any trace.”

The girl shuddered; her gaze froze on the TV screen. She had her favourite drink of hot milk with cocoa, grabbed her cell phone, and rushed out toward the observatory. There, the professor’s warm eyes looked at her curiously.

“I know why you are here so early,” the professor said. “I heard the news, but I’m waiting for you to tell me what happened.”

Manya embraced the old man, handed him a box of chocolates—his favourite, cherries with liquor. Her little fingers tapped the screen of the Android phone impatiently, searching for the picture of the silver plane. She bit her lip when she saw that the picture she took didn’t show the strange silver plane but a big, grey cloud.

“But I saw this strange aeroplane,” Manya said, confused. “A metal machine with a sharp muzzle, thin wide wings, and a body with a curved back like of a fish.”

The professor followed the story of his student, approached his desk, and switched on his own hand-assembled laptop. All his students knew the password, “Eureka 007.” His eyes stared with anxiety, and he tapped nervously on the keyboard. He opened files until he eventually came to a file called “Phoenix.” A picture appeared—it was the one that Manya had taken with her Android phone from her seat 30A while watching through the aeroplane window. The beautiful silver aircraft filled the screen.

A-30 observatory ProfThe professor turned on the projector-lights so stars and constellations were on the ceiling of the planetarium. Manya glanced at the gleaming outlines, stars she already knew and studied with interest.

“You must be wondering how the picture from your phone has appeared on my laptop,” the professor said quietly.

Manya approached the telescope, glanced at scrawled sheets of notes around it with handwritten dates and times.

“Yes, that’s right,” the professor said. “I followed an object with strange movements in the last month with the telescope. It was always at two thirty in the morning. I recorded everything and the sudden disappearance of the silvery object. I figured you were flying on the late flight at the same hour this strange object appeared every morning. I used a signal from the satellite Phoenix. Phoenix was sent into the universe by a group of scientists a quarter of a century ago. I manipulated its signal to record everything from your Android phone to my laptop. It was at two thirty in the morning that I saw the photo you had taken from the plane. Your advantage is that you saw this plane with your eyes, and I saw it through the photo.”

The professor turned on the huge television on the wall as if in a portrait gallery.

Manya glanced at the screen below the starry “sky,” when her favourite spokesperson for the weather forecast appeared. “So breaking news in the weather forecast, there will be something between rain and snow, silver lights in the blue sky, and our ‘Earth Control’ services will not be able to detect it…”

A-30 laptop (1)It was followed then by a child’s drawing on the weather forecast screen: a silver plane with a sharp muzzle, thin wings, and a fish-like back. “This is a passenger’s drawing from the Airbus 320 aeroplane. The passenger drew the unidentified aeroplane you heard about in our breaking news. So, expect a silver breeze and a fresh march.” The synoptic ended with his usual sense of humour.

Manya looked at the professor. “You have a new student, Professor—the young artist from the plane Airbus 320.”

The laptop signalled, and the drawing of the young artist appeared on the screen.

 

 

 

Featured

The Shuttle “Terra”

The Shuttle “Terra”

IMG-20191208-WA0001
Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Fiction, “Strictly Prohibited”

The lights through the hatch of the ship’s window was soft blue but deep. It was almost like they were travelling over thick walls coated in blue.
It was an extraordinary ship with sophisticated apparatus. Little Slaven was in it, examining the peculiar objects, devices, and books inside.
‘Come along, and take a walk, lean on the neighbouring objects to maintain your balance’, the snub-nosed boy timidly said to his little sister.
The children walked, staggering, and sticking to one another. Their eyes couldn’t miss the rare glass boxes, bright buttons, and the fairy curtains that fell from the ceiling, alike silvery-white transparent barriers. The curtain-barriers were at the end of each chamber.
Slaven and Mira were the only youngsters on-board the “Terra” Shuttle, and they couldn’t recall how they both got on it. A tall man in elegant blue attire approached them, nodded at them, and then invited them to sit on a glass bench. He smiled at them and asked, ‘Do you know where you are?’

IMG-20191208-WA0005
Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

His voice didn’t sound like that of an ordinary earthman; it sounded like it had travelled through a pipe, vibrating with an echo…
Slaven, who had been afraid, got over his fear and said, ‘I do not remember how we got here. But I know we’re on a flying ship. Who are you? You sound strange’.
‘I am Ven, and you’re our visitor at the “Terra” Shuttle. We are from the planet Terra, and you are Earthians. We speak almost all the 6,500 languages you Earthians speak, and we keep archiving your race’s history’.
‘How do you manage to speak that many languages? Where are our parents? Are there any other Earthians on the “Terra” Shuttle?’ asked Mira, her blue eyes fixated on the tall Planetian.
Slaven gripped his little sister’s hand.
‘You are here so we can show you our planet and teach you to remember. You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry – your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘Ah…. even in my dream, I never imagined that Mira and I would see another planet!’ Slaven exclaimed.
‘Follow me’, the tall Terra resident said.
They climbed up a staircase, and before them, a huge hall with glass walls appeared. Mirrored squares were nicely laid over the glass wall as if someone had drawn them with granite pebbles.
‘You can move closer to the glass-mirror wall’, Ven said, smiling at them.
Mira looked at herself in the small squared-mirrors and saw that the colour of her eyes was darker than usual. This mirror gave them a deep blue colour, and her gaze became astute. Her thoughts jumped as if they were opening the squares.
Mira approached and gently touched one of the square mirrors. She jumped back instinctively as the square slid out of the glass wall to reveal a locker, which opened on her touch. Slaven approached his sister, and they both peeked curiously into the open box.
‘This is our mobile library’, Ven said.
‘Can we get this leather book out of the box to look at it?’ Mira asked.
‘Yes—open it’, Ven encouraged his little guests.

IMG-20191208-WA0002.jpg
Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Slaven pulled out the heavy book and unfolded it. On the first leather page, an animal, stars, and planets were carved above it.
‘But what is this—what kind of animal is this?’ Slaven asked Ven, curiously.
Ven took the book in his hands, bent down and pointed, ‘This animal existed thousands of years ago and inhabited the Planet Yuris. Many other planets and stars surrounded the old Yuris. This Planet died, paving the way for a new planet to be born’.
‘Do you know what the new planet was?’ Mira asked.
‘The new planet is yours, the planet Earth with its new inhabitants—you Earthians’.
‘But that’s amazing. How do you know? How old is your planet Terra?’ Slaven asked.
‘We’ve been in the Galaxies for billions of years. We do not wage wars. We keep what we inherit, and we keep what remains of those who perish. You Earthians are one-sided and very aggressive. You are looking for more space, you are provoking wars and those who survive to continue the same process. You need a change’.
Slaven stared at the book, and then his eyes moved to the mirror drawer in the glass library. He saw his reflection. ‘It can’t be’, he thought. ‘It is impossible. It is a dream’. And then it all disappeared.
Slaven woke up, jumped from bed, and looked around. He saw that he was in his room. He ran barefoot into the kitchen. Then he pushed the door to Mira’s room open and saw how sweetly his little sister slept.
‘What’s happening?’ said his mother. ‘Who runs around the house this early in the morning barefoot?’
‘I am, Mom. I am, Slaven’. The boy saw his mother approaching.
‘Let’s go to the kitchen, I’ll prepare breakfast. Come, tell me why you woke up so early on a Saturday. Did we miss a sporting event, a movie or a fair?’ asked Joanna, Slaven and Mira’s mother.
‘Mom, I’m going to tell you my dream, but I need you not to interrupt me. When I am done, I need to know if there are other planets with other human beings’, Slaven said to his mom with a trembling voice.
Joanna put toasted bread, slices of cheese, a jug of fresh milk, and a jar of jam on the table, and listened to her son’s incredible story.
Slaven’s voice awakened Mira, then their father. They all sat around the round table, having breakfast and listening attentively to Slaven narrating his dream as if someone was painting. Paintings were changing, facts were convincing while the little narrator stopped.
‘The “Terra” Planet’, Slaven’s father repeated. ‘Terra means Earth and judging by your dream there is a planet Terra—another Earth more developed than ours’.
Mira jumped from her chair and approached her brother. ‘Tell me what they said while you were on the Terra Shuttle. Is there a secret we can learn from them?’
‘Mira, that’s all I remember from my dream. Do you want us to go to the old library and look for books, old books, the oldest book?’ They both started heading out.
‘Children do not be late’, the parents called.
Mira and Slaven headed for the tram stop.
Mira wore a small rucksack over her back. She’d carefully put a small torch, a notebook, and a pen inside. While Slaven added a box of his favourite waffles with peanut cream. They got into the tram and talked about the Terra Shuttle. The people in the tram listened with interest.
The tram stopped. The last stop was near the old town library. Mira and Slaven reached the building and were happy to see that the library was open.
Mira and Slaven hurried around huge sculptures, glass windows with old books, gramophone records, manuscripts, book covers made of silver. They stopped at a window displaying a book made of leather.
‘Slaven, look at this leather book’, Mira said, pointing at the window case. Her blue eyes glowed as if it penetrates the window.
The children had their eyes fixed on the book behind the glass window when the librarian—a middle-aged man—approached them.
‘Children, no matter how much you stare, you cannot unfold the leather pages of this ancient book. Stay away from the glass. But you can come with me if you want to learn more about the book’.
Startled, Slaven and Mira were stood quiet and listened to the librarian with keen interest. They followed him to a small monitor where the book could be viewed electronically. The pages of the book had been scanned and with a gentle touch, the screen could all be viewed at once. There was a sign: This is one of the oldest books in the world with cuneiform inscriptions. Early Cognitive Logography System. Slaven absorbed the information, but this was not the book he saw in his dream.
‘Let’s go’, Slaven said to his sister and turned around, but Mira was no longer behind him. She was gone. Alarmed, Slaven started walking from room to room, running through the corridors. A map of Planets caught his attention. And one of them was Yuris. He stopped in front of the map, touched the planet Yuris, and sadness ran all over his face. He felt someone pull on his sleeve. And when he saw the little, blue-eyed Mira, he was ecstatic.
‘Come on quickly. You’ll be amazed by what I found, follow me’, Mira said.
They run hand-in-hand and with quick steps. Soon, they reached the hall with all the walls covered with glass. They had square-shaped mirrors on them, painted with gems of garnets.
‘But this is unbelievable. It’s as if we were in the Terra Shuttle’, Slaven said.
‘Do you remember the mirror drawer I touched in your dream?’ Mira asked.
Slaven looked around and pointed at it when he found it. They reached out and read the words printed on it: Do not touch. These lockers are locked and encoded. Mira cleared her throat and tapped on it, surprising her brother. The drawer opened.
Their curious eyes peeked quickly, but there was no leather book inside as in Slaven’s dream.
Mira produced her little flashlight and shined it inside the drawer, but it was empty.
‘It was just a dream’, Slaven said, ‘but I saw this room. Perhaps, there is no such planet as Terra, and this leather book does not exist’.
A strong ray illuminated the room through the round glass ceiling. There was noise, commotion, and people were running down the corridors and rushing outside.
‘Look, see, what a great Shuttle’, a man’s voice said.
Mira and Slaven, both of whom were panting from running, stood at the exit of the library and stared into the sky. They saw an unusual metal shuttle move away.
‘Mira, do you think maybe, while we think we dreamt it, we’ve truly been to the shuttle? And how is it possible to have the same glass-mirrored room in the library with drawers?’ Slaven said excitedly.
Mira jumped happily, pulled out her projector, lit it, and waved the departing ship goodbye.
Slaven ate his waffles:
‘One day, we will know who we are, of what kind our planet is, and whether we can communicate with other planets’.

IMG-20191208-WA0003
Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

‘Are we going to keep the Earth’s 6,500 languages’, said the little wise red-head Mira, the freckles on her face grew brighter.

**
T
he morning was cool. High in the mountain, the air was crystalline. There was a signal, sounded like a noise coming from the equipment in the station hidden in the huge mountain peak. The young scientist watched the changes in the chart and recorded every encoded signal. The signals came from a spacecraft, from another galaxy. Suddenly the signals stopped. The sky blackened.
Slaven was alone waiting for his colleagues to arrive from their day’s lap. He checked the recorders of the little measuring gadgets they had mounted around. He tried to contact the team, but there was no connection.
He had been wading through the snow with mini devices adjusted on his helmet—one to capture signals from other planets, the other was a video camera and the third, a radio transmitter.
He did not receive any signals, and no one responded to his contact attempts. He walked for a long time and saw no trace of his colleagues. It would soon be impossible to continue. The temperature was around minus 40 degrees Celsius. The air was a bizarre blue, then it became bright blue and dense. He passed through the blue air and could see nothing. It looked almost as though he was surrounded by blue walls. He remembered his dream from his childhood, looking through the Terra Shuttle hutch. The view was the same! Blue, light, light blue! Dense! His experience and knowledge as a scientist—a physicist—could not explain this.
He suddenly remembered Ven’s words: ‘You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry; your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘I have to use my memory’, thought the young scientist. He recalled climbing a ladder and getting into the mirror library on the Terra Shuttle from his childhood dream. He began to raise and lower his legs as if he was climbing a ladder. It was difficult, the cold had stiffened his arms and legs muscles. In the vast, white, snow-covered area in front of him, he did not see a ladder and desperately struck his legs, to trample in one place.
Strong light blinded his eyes, he heard a signal, his radio screamed alarmingly, ‘Slaven, I hear you, I hear your breathing. Where are you?’, called Mira. Strangely, her voice sounded exactly like Ven’s—like it was coming from a trumpet, like an echo.
‘Mira, Mira, I’ve been walking for a long time to find you. I’m cold, but I see a huge luminous body coming up—’
‘Slaven, Slaven— talk, say something…’
**
M
ira stroked her brother’s cold face. The burning logs in the fireplace kept the room warm and cosy. Slaven opened his eyes and saw Mira smiling down at him, his colleagues around him.
‘Slaven, we’re all fine, and your recording is great. But never, ever leave alone in these conditions.
‘Mira, go on, play the recording’, Slaven said, hurrying from his bed.
Sitting around the fireplace, amid the crackling logs, the young physicists watched the record Slaven had managed to capture when he saw the huge glowing object and then remembered nothing.
The light came from a shuttle moving close to Slaven. Everyone stared in amazement as the shuttle moved close to Slaven, so close they could see Planetians getting on-board. They could also see two children walking hand-in-hand following a tall Planetian. The children were led to a mirrored glass room.
‘Slaven, it’s amazing, inexplicable…’-whispered Mira.
Suddenly the light diminished, and the Shuttle flew away.
Everyone still stared at the black screen on the monitor in utter disbelief.

Story also available on:

https://fairytalez.com/user-tales/the-shuttle-terra/

 

Featured

СОВАЛКАТА „ТЕРА”

Фантастика “Строго секретно”

IMG-20191208-WA0001
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Светлината през кръглия прозорец – люка на кораба, бе нежносиня, но плътна, като че ли летяха край плътни стени и всичките бяха боядисани в синьо.

Необикновен кораб със сложно оборудване, в който малкият Славен разглеждаше заобикалящите го странни предмети, устройства и книги.

– Ела Мира, ела да се поразходим, опирай се на всичко, което е около нас – плахо покани своята сестричка малкият чипоноско.

Децата вървяха, залитайки, придържайки се едно друго, а очите им не изпускаха странните стъклени кутии, цветни копчета, фееричните като завеси спуснати от тавана сребърно-бели прозрачни прегради. Тези завеси- прегради бяха в края на всяко отделение.

Славен и Мира бяхa единствените деца, пътници в Совалката „Тера” и не помнеха как са попаднали в нея. До тях се доближи висок мъж в елегантно синьо облекло, кимна им с глава и ги покани да седнат на стъклена пейка. След това им се усмихна и запита:

IMG-20191208-WA0005
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

– Знаете ли къде се намирате? – гласът му звучеше не като на обикновените земляни, а като че ли през някаква тръба и кънтеше като ехо.

Славен се престраши:

– Не помня защо и как се озовахме тук, но ние сме на летателен кораб. А вие кой сте – колко странно говорите?!

– Аз съм Вен, а вие сте наши гости на Совалката „Тера”. И сме от планетата „Тера”, а вие сте Земляни. Говорим почти всички 6500 езика на земляните и пазим цялата им история.

– Как така, как умеете да говорите толкова много езици? Къде са нашите родители? Има ли и други земляни на Совалката „Тера”? – попита Мира и сините ѝ очи се взряха във високия планетянин, а Славен стисна здраво ръката на малката си сестричка.

– Вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим да помните. Вие деца, сте чисти, неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно. Не се тревожете, вашите родители са тук и с тяхно съгласие ще ви покажем тайни, които никой землянин досега не знае.

– Ах – възкликна Славен – и на сън не съм си представял, че ние с Мира ще видим друга Планета.

– Следвайте ме – подкани ги високият жител на „Тера”.

Изкачиха някакви стълби и пред тях се откри огромна зала със стъклени стени и множество огледални квадрати, като че ли някой ги е рисувал с гранитни камъчета.

– Може да се доближите до стъклено-огледалната стена – предупреди ги Вен.

Мира се огледа в малките огледалца-квадрати  и видя, че цветът на очите ѝ е по-тъмен от обикновено. Това огледалце им придаваше дълбоко син цвят, а погледът ѝ стана проницателен. Мислите ѝ скачаха, прескачаха, като че ли отваряха квадрати.

Малката красавица се доближи и нежно се докосна до квадратно огледалце. Подскочи инстинктивно назад, тъй като квадрата се плъзна навън от стъклената стена. Това беше кутия-шкафче, което се отваряше при докосване. Славен доближи сестра си и двамата надникнаха любопитно в отворената кутия.

– Това е нашата подвижна библиотека – насочи ги Вен.

– Можем ли да извадим кожената книжка отвътре, да я разгледаме? – попита Мира.

– Да, отворете я … – отвърна Вен.

IMG-20191208-WA0002
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Славен измъкна книжка, която тежеше доста и започна да я разгръща. На първата кожена страница бе изобразено животно, а над него звезди и други планети.

– Но какво е това Вен, как да разгадаем тази рисунка? – заинтересува се Славен.

Вен взе книгата в ръце, наведе се и посочи:

– Това е животно от преди хиляди години и е обитавало Планетата Юрис. Планета е загинала и по-късно се е родила Нова Планета. Била е заобиколена от много други планети и звезди.

– А знаете ли коя е Новата Планета, появила се при загиването на Юрис? – попита Мира.

Новата Планета е вашата – планетата Земя с нови обитатели, вие – земляните.

– Но това е невероятно… Откъде знаете това? Колко стара е вашата планета Тера? – попита Славен.

– Ние сме в Галактиките от милиарди години. Ние не водим войни, а пазим това, което ни е завещано, пазим и това, което остава от тези, които загиват. Вие земляните сте едностранчиви и много агресивни. Вие търсите пространства, водите войни и тези, които оцелеят продължават същия процес. Трябва ви промяна.

Славен съзерцаваше книгата, огледалното чекмедже – шкафче от стъклената библиотека и виждаше своя образ. Не може да бъде, мислеше той, това е невъзможно, това е сън и точно тогава всичко изчезна. Тъмнина. Славен се разбуди, подскочи, огледа се и видя, че е в стаята си. Изтича бос в кухнята. После бутна вратата на стаята на Мира и видя как сладко спи малката му сестричка.

– Какво става? – каза майката на Славен и на Мира. – Кой тича сутрин рано, рано бос?

– Аз съм мамо, аз съм – Славен – и момчето видя как майка му се доближава.

– Да отидем в кухнята, ела, ще направя закуска. Хайде, разказвай какво е толкова важно сутрин рано в събота. Да не би да пропуснем някое спортно мероприятие или филм, или панаир? – игриво го разпитваше майка му Йоанна.

– Мамо ще ти разкажа съня си, но те моля да не ме прекъсваш и после да ми кажеш има ли истина и възможно ли е да съществуват други планети с други човекоподобни? – трепетно нареждаше Славен. Йоанна сложи печени филийки със сирене, каничка прясно мляко, мармалад на масата и се заслуша в невероятния разказ на сина си.

Гласът на Славен събуди Мира, а след нея и баща им. Седяха около кръглата маса, закусваха и продължаваха да слушат разказа на Славен. Никой не проговори. Като че ли някой рисуваше. Картини се сменяха, факти се поднасяха убедително, докато малкия разказвач спря.

– Планетата „Тера” – повтори бащата – „Тера” означава Земя и съдейки по твоя сън съществува планета Тера, т.е. Земя в по-развит вид на нашата Планета Земя.

Мира скочи от столчето си и се доближи до Славен.

– Разкажи ми, какво ни казаха от Совалката „Тера”, има ли тайна, която можем да научим от тях?

– Мира, това е всичко, което помня от съня си. Искаш ли да отидем в старата библиотека и да потърсим книги, стари книги, най-старата книга…

– Деца, не се бавете – им извикаха родителите.

Мира и Славен излязоха и се запътиха към трамвайната спирка.

Мира носеше на гърба си малка раничка, в която грижливо и предвидливо бе прибрала малък прожектор, тетрадка и химикал, а Славен разкопча раничката ѝ и добави от любимите си вафли с фъстъчен крем. Качиха се в трамвая и разговаряха разпалено за Совалката „Тера”. Хората около тях им кимаха и слушаха с интерес.

Трамваят спря, последната спирка беше недалеч от старата градска библиотека. Мира и Славен стигнаха до сградата и с радост видяха, че могат да влязат, библиотеката беше отворена.

Мира се забърза между огромни скулптури, стъклени витрини, в които имаше стари издания на книги, на грамофонни плочи, на ръкописи, на корици – облицовки на книги изработени от сребро. Спряха се на витрина, където се съхраняваше книга, изработена от кожа.

– Славен, погледни, виж тази книга от кожа – провикна се Мира и сините ѝ очи засвяткаха, като че ли искаха да проникнат през витрината.

Децата бяха залепили лицата си на витрината, когато до тях се доближи пазачът, човек на средна възраст.

– Деца, колкото и да се взирате няма да можете да разгърнете кожените страници на тази древна книга. Стойте по-далеч от стъклото и ако искате да научите повече за книгата, елате с мен.

Славен и Мира се стреснаха, застанаха мирно и заслушаха с интерес служителя на библиотеката. Последваха го до един малък монитор, на който можеше да се разглежда книгата страница по страница. Само с леко докосване се прелистваха страниците от книгата. Имаше и табелка: „Това е една от най-старите книги в света, с надписи на клинопис. Ранна логографическа система на клинопис”. Славен попиваше информацията, но това не беше книгата от неговия сън.

– Да тръгваме – каза Славен на сестричката си и се обърна, но видя, че Мира я нямаше. Разтревожен да не я изгуби, Славен тръгна да обикаля от зала в зала, тичайки по коридорите и се заоглежда, докато погледът му бе привлечен от карта с множество Планети. Една от тях носеше името Юрис. Момчето се спря пред картата, докосна планетата Юрис и тъга се изписа по лицето му. Почувства как някой го дърпа за ръкава и подскочи от радост като видя малката, синеока Мира.

– Бързо идвай, ще се учудиш какво намерих, следвай ме – оживено го задърпа Мира.

Хванаха се за ръце и с бързи крачки стигнаха зала цялата в стъкло, огледала и различни фигури по тях, нарисувани с камъчета от гранати.

– Но това е невероятно… Като че ли сме в Совалката „Тера” – разпали се Славен.

– Помниш ли от съня си, кой квадрат докоснах – попита Мира – Насочи ме.

Славен се огледа и подкани Мира точно към този, който с нежно докосване Мира бе отворила в съня си. Доближиха се и прочетоха надпис: „Не пипайте. Тези шкафчета са заключени и кодирани.” Но Мира се престраши и за учудване на брат й докосна квадратното огледалце. Шкафчето се отвори.

Любопитните им очи надникнаха бързо, но вътре я нямаше кожената книга от съня на Славен.

Мира извади малкото си фенерче, освети всички ъгли на шкафчето, но то беше празно.

– Разбира се, това беше само сън – каза момчето – но в него аз видях тази стая. Навярно няма такава планета „Тера” и тази кожена книжка не съществува.

Силен лъч освети стаята през кръглия стъклен таван. Чу се шум, суматоха, хората тичаха по коридорите и бързаха да излязат навън.

– Вижте, вижте, каква невероятна Совалка – се чу мъжки глас.

Мира и Славен, задъхани на изхода на библиотеката отправиха поглед към небето и видяха необикновена метална совалка да се отдалечава.

– Мира, дали наистина сме били на Совалката, докато си мислим, че спим и сънуваме? И как е възможно да има тук в библиотеката същата стъклено-огледална стая с шкафчета? – развълнувано говореше Славен.

Малката Мира заподскача от радост, извади прожекторчето си, светна го и замаха за сбогом към отлитащия кораб.

Славен ядеше от любимите си вафли и говореше:

– Нали ще узнаем един ден кои сме, коя е нашата планета и дали ще можем да общуваме с други планетяни.

– Ще запазим ли земните 6500 езика – каза малката мъдра червенокоска, а луничките на лицето ѝ станаха още по-ярки.

——-

Утрото беше прохладно, високо в планината въздухът беше кристален. Чуваше се бибиткането на апаратура в станцията, скрита в огромния планински връх. Младият учен наблюдаваше измененията в графиката и записваше всеки кодиран сигнал. А сигналите идваха от космически кораб, от друга Галактика. Изведнъж сигналите спряха. Небето почерня. Славен беше сам и чакаше колегите си от поредната обиколка, която правеха всеки ден и проверяваха записващите устройства, които бяха монтирали наоколо. Опита се да се свърже с тях, но нямаше връзка.

Газеше в снега със скафандър, на който имаше три мини устройства: едно за улавяне на сигнали от други планети, второ, което беше видеокамера, а третото радио-предавател.

Не улавяше сигнали и никой не отговаряше на опитите му за връзка. Вървеше и не виждаше следи, много скоро щеше да е невъзможно да продължи. Беше -400С, въздухът добиваше странен син цвят, докато напълно стана светлосин и плътен. Преминаваше през синия въздух и не виждаше нищо, като че ли около него бяха издигнати сини стени. Досети се за съня си от детските години, как гледа през люка на Совалката „Тера” – гледката беше същата! Синя, светло, светлосиня! Плътна! Опитът и знанията му на учен, физик не подсказваше връзка и логика в това преживяване.

Думите на Вен: „Деца вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим и да помните, вие сте чисти и неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно.” – изведнъж изплуваха от малкото шкафче на паметта.

„Трябва да използвам паметта си.” – помисли си младият учен. Спомни си как изкачиха някаква стълба и попаднаха с Мира в голямата стъклено-огледална библиотека, в Совалката „Тера” от детския им сън. Започна машинално да вдига и сваля краката си, като че ли се изкачва по стълба. Вървеше трудно, студът сковаваше ръцете, мускулите на краката ставаха все по-неподвижни. В огромната, бяла, заснежена площ пред себе си не виждаше стълба и отчаяно започна да си удря краката, да тъпче на едно място. Силна светлина заслепи очите му, чу сигнал, радиостанцията му крещеше тревожно:

– Славен, Славен, чувам те, чувам дишането ти, къде си – викаше Мира, а гласът ѝ звучеше точно като на Вен, като че ли идва от тръба, като ехо.

– Мира, Мира, вървях дълго, за да ви открия, премръзнал съм, но виждам как огромно светещо тяло се доближава…

IMG-20191208-WA0003
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

– Славен, Славен, говори …

—-

Мира погали премръзналото лице на брат си. Дръвцата горяха в камината. Славен отвори очи и съзря засмяното лице на Мира, видя и колегите си.

– Славен, всички ние сме добре, а ти си направил страхотен запис. Но никога, никога не тръгвай сам в тези условия…

– Давай, пускай филма – оживен скочи от леглото Славен.

Насядали около камината младите физици гледаха филмчето, което Славен бе заснел когато видя огромния светещ обект и не помнеше повече нищо, премръзнал от студ.

Светлината идваше от Совалка, която се снижаваше близо до Славен. Всички впериха поглед в момента, когато Совалката се доближи и се виждаше как някакви хора се движеха в нея. Различни съоръжения и две малки деца хванати за ръце следваха висок планетянин. Децата бяха отведени в огледално-стъклена стая.

– Славен, това е невероятно, необяснимо…

Изведнъж светлината започна да намалява и Совалката отлетя.

Всички гледаха като онемели черния екран на монитора.

Featured

Сън

В ПАМЕТ НА МОИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ – ПРЕМИНАЛИ ПРЕЗ УЖАСА НА ЕДНА ЖЕСТОКА ИМПЕРИЯ

Дълга редица от изнурени жени и деца в дрипи, боси вървяха през Пустинята и аз ги следвах отгоре, във въздуха /като призрак/, като свидетел на процесията на мъчения и анихилация на една древна нация вървяща към гибелта си. Очите ми се спираха от лице на лице запомняйки всяка черта на тяхната отличителна раса. Дъхът ми спря, мозъкът ми беше като фотоапарат заснемайки, а сърцето ми бе изтръпнало. Това изглеждаше истинско! Отворих очите си и не повярвах, че беше Сън – как е възможно да видя лица, които никога не съм виждала и да усещам тяхната душевна болка. Колко странно се почувствах. Не беше лесно да забравя този Сън, но ежедневието настъпи и беше различно, модерно, стойностно изпълнено с вдъхновение и чудатости отново.

Забързана из улиците на многополитния град, сред пъстротата от викториански постройки, остъклени небостъргачи, красиви градини и оживени улици стигнах до голямата порта на Британския музей.

Срещата ми в музея с приятелки беше оживена и се надпреварвахме да споделяме радостни моменти от изминалата седмица. Разглеждахме една от залите на музея и коментирайки и четейки исторически факти, очите ми се спряха на стара географска карта, на която с големи букви пишеше УРАРТУ. Дали наистина това голямо царство е било родина на древните арменци, дали произхождаме от племето Урарту? Не можех да не споделя на приятелките си този факт и това доведе до емоционални разкази, които бях слушала от свои роднини.

Когато им разказах за моя прароднина, която бягайки с мъжа си, за да спаси живота си в земите на Ван се наложило да прекарат нощта в гора близка до езерото. Жената родила в тъмната нощ, а новороденото й дете било поставено в динена кора, вместо в пелени. В тъмнината жената отпила от езерото и на сутринта мъжът й с ужас видял кръв по лицето й. Тя всъщност отпила не вода, а от кръвта на закланите от турците арменци, хвърлени във водите на езеро Ван. И тримата успели да се спасят и прекосят Черно море и намерили своя роден дом в България.

Моите събеседнички ме гледаха с широко отворени очи и като че ли недоумяваха, че не разказвам филм на ужасите, а една истина, една трагедия. Споделих им, че вследствие на многохилядните трагедии и жестокости на османските турци оцелелите арменци изоставят родните си места и се заселват в различни земи и живеят в Русия, Арабския свят, Америка, Латинска Америка и Европа.

Горчивината от моя разказ възбуди любопитството на приятелките ми, които не познаваха фактите свързани със съдбата на арменския народ.

Прибирайки се към дома се наслаждавах на пролетното слънце, което страдаше от приливи и отливи на яркост, но бях вече свикнала с тази промяна. Бързах с книгата на Филип Марсден в ръка „На кръстопът”. Оказа се, че в българския превод липсва една глава, както ми сподели самия автор, с когото се запознах по повод на представянето на друга негова книга „Етиопска трагедия”. Неговото послание към мен: „На една арменка от България, гражданка на Лондон” беше един скромен лозунг към диаспората, доказвайки, че сме по цял свят. Марсден е един изключителен разказвач за съдбата на арменския народ, основавайки се на исторически факти от книги, документи, разкази на оцелели от Геноцида и неговата морална оценка на случилото се с арменците по време на Отоманската империя.

Заглавието на книгата му „На кръстопът” е многозначително. Дори днес се питам дали арменският народ е отново на кръстопът, дали днес след 100 години ще се покаже на света истината за случилото се с тях по време на Османската империя.

Предстоеше ми пътуване до Италия и сърцето ми бе изпълнено с радост и нетърпение. Посетих своя брат близнак и семейството му във Флоренция. Цветовете, атмосферата въздействаха особено и се почувства и италианския темперамент на пазара, където хората разпалено разговаряха и свободно размахваха с ръце изразявайки своите емоции. Един от продавачите ни попита какви сме, откъде сме? Отговорихме му, че сме от България, но че сме от арменски произход. Неговата реакция беше бърза : „А, знаем за кланетата над арменския народ, за геноцида”. Продавач от пазара знаеше в Италия за арменците и тяхната съдба.

В навечерието на италиански празник посетихме концерт в „Кaза Бунаротти” – забележителен флорентински музей. Място, където да се чества величието на твореца Микеланджело. Къщата беше изпълнена с художествена атмосфера от картините и скулптурите на Микеланджело. В градината на къщата се проведе концерт – потопихме се в музиката на Верди, Пучини, Хендел и артистите бяха облечени в костюми и маски от 15 век. Моята племеница Люси едва изчака края. Тя стана и с възхита аплодира с „Брависимо!”. Моите и на брат ми очите се срещнаха с радост и одобрение.

Люси започна с любопитство да разглежда градината и като че ли търсеше удобно място. Намерих я седнала на едно червено и плюшено диванче със златни обкови и не можех да не се възхитя на нейната изящност и елегантност. Нейната изтънченост като че ли я правеше част от фамилията на този дом. Внезапно Люси погледна с огромните си и топли кафяви очи и ме прикани да седна до нея. Хвана ръката ми и започна да ми разказва съня си под въздействието на класическата музика. Люси говореше бавно, но с дълбока емоция – как в някаква голяма стара къща в непознат за нея град влиза висок и снажен мъж с трима души арменци. Мъжът се обръща към домакинята на дома с молба да укрие бежанците в мазето. На следващия ден две заптиета влизат и претърсват къщата. Снахата замълчала, но възрастната жена посочила с пръст към мазето. Тримата арменци били обезглавени пред къщата. Малко момиченце започнало да крещи и да удря баба си все по-силно и по-силно.” Спрях Люси, защото почувствах нейното напрежение. Но тя продължи: „Малкото момиченце започнало да заеква, да хълца и напълно загубило способността си да говори.”

Този сън беше покъртителен, но по-ужасяваща беше истината, че всичко това се беше случило, това беше историята на моя дядо Ованес, живеейки в земите на Ван, където се славел със своята храброст и защитавал местните арменци. Беше невероятно, като че ли Люси е благословена с интелектуално прозрение чрез Съня си. Дядо ми Ованес е отишъл в къщата на свой приятел кюрдин и тъй като стопанина не бил в къщата се доверил на съпругата и снахата да укрият една жена арменка и двама младежи арменци. И така както в съня на Люси тези хора са били открити и обезглавени. Когато дядо Ованес разбрал за случилото се подпалил къщата на кюрдина, като спасил снахата и детето, а старицата викала в опожарената къща за помощ.

Обзеха ме смесени чувства на жал, на мъст, на гняв, на състрадание. Възможно ли е патриотизма на моя дядо да е причина за нашата „Карма” да сънуваме, да преминаваме през ужасите на миналото или проклятията на кюрдската жена в опожарената къща да ни връщат към миналото. Нашето мислене като че ли оперира на различни честоти от общоприетата норма, когато сънуваме. Нашите сънища са нашето генетично наследство, които ни напомнят нашите корени, нашата идентичност.

Сън

В ПАМЕТ НА МОИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ – ПРЕМИНАЛИ ПРЕЗ УЖАСА НА ЕДНА ЖЕСТОКА ИМПЕРИЯ

Дълга редица от изнурени жени и деца в дрипи, боси вървяха през Пустинята и аз ги следвах отгоре, във въздуха /като призрак/, като свидетел на процесията на мъчения и анихилация на една древна нация вървяща към гибелта си. Очите ми се спираха от лице на лице запомняйки всяка черта на тяхната отличителна раса. Дъхът ми спря, мозъкът ми беше като фотоапарат заснемайки, а сърцето ми бе изтръпнало. Това изглеждаше истинско! Отворих очите си и не повярвах, че беше Сън – как е възможно да видя лица, които никога не съм виждала и да усещам тяхната душевна болка. Колко странно се почувствах. Не беше лесно да забравя този Сън, но ежедневието настъпи и беше различно, модерно, стойностно изпълнено с вдъхновение и чудатости отново.

Забързана из улиците на многополитния град, сред пъстротата от викториански постройки, остъклени небостъргачи, красиви градини и оживени улици стигнах до голямата порта на Британския музей.

Срещата ми в музея с приятелки беше оживена и се надпреварвахме да споделяме радостни моменти от изминалата седмица. Разглеждахме една от залите на музея и коментирайки и четейки исторически факти, очите ми се спряха на стара географска карта, на която с големи букви пишеше УРАРТУ. Дали наистина това голямо царство е било родина на древните арменци, дали произхождаме от племето Урарту? Не можех да не споделя на приятелките си този факт и това доведе до емоционални разкази, които бях слушала от свои роднини.

Когато им разказах за моя прароднина, която бягайки с мъжа си, за да спаси живота си в земите на Ван се наложило да прекарат нощта в гора близка до езерото. Жената родила в тъмната нощ, а новороденото й дете било поставено в динена кора, вместо в пелени. В тъмнината жената отпила от езерото и на сутринта мъжът й с ужас видял кръв по лицето й. Тя всъщност отпила не вода, а от кръвта на закланите от турците арменци, хвърлени във водите на езеро Ван. И тримата успели да се спасят и прекосят Черно море и намерили своя роден дом в България.

Моите събеседнички ме гледаха с широко отворени очи и като че ли недоумяваха, че не разказвам филм на ужасите, а една истина, една трагедия. Споделих им, че вследствие на многохилядните трагедии и жестокости на османските турци оцелелите арменци изоставят родните си места и се заселват в различни земи и живеят в Русия, Арабския свят, Америка, Латинска Америка и Европа.

Горчивината от моя разказ възбуди любопитството на приятелките ми, които не познаваха фактите свързани със съдбата на арменския народ.

Прибирайки се към дома се наслаждавах на пролетното слънце, което страдаше от приливи и отливи на яркост, но бях вече свикнала с тази промяна. Бързах с книгата на Филип Марсден в ръка „На кръстопът”. Оказа се, че в българския превод липсва една глава, както ми сподели самия автор, с когото се запознах по повод на представянето на друга негова книга „Етиопска трагедия”. Неговото послание към мен: „На една арменка от България, гражданка на Лондон” беше един скромен лозунг към диаспората, доказвайки, че сме по цял свят. Марсден е един изключителен разказвач за съдбата на арменския народ, основавайки се на исторически факти от книги, документи, разкази на оцелели от Геноцида и неговата морална оценка на случилото се с арменците по време на Отоманската империя.

Заглавието на книгата му „На кръстопът” е многозначително. Дори днес се питам дали арменският народ е отново на кръстопът, дали днес след 100 години ще се покаже на света истината за случилото се с тях по време на Османската империя.

Предстоеше ми пътуване до Италия и сърцето ми бе изпълнено с радост и нетърпение. Посетих своя брат близнак и семейството му във Флоренция. Цветовете, атмосферата въздействаха особено и се почувства и италианския темперамент на пазара, където хората разпалено разговаряха и свободно размахваха с ръце изразявайки своите емоции. Един от продавачите ни попита какви сме, откъде сме? Отговорихме му, че сме от България, но че сме от арменски произход. Неговата реакция беше бърза : „А, знаем за кланетата над арменския народ, за геноцида”. Продавач от пазара знаеше в Италия за арменците и тяхната съдба.

В навечерието на италиански празник посетихме концерт в „Кaза Бунаротти” – забележителен флорентински музей. Място, където да се чества величието на твореца Микеланджело. Къщата беше изпълнена с художествена атмосфера от картините и скулптурите на Микеланджело. В градината на къщата се проведе концерт – потопихме се в музиката на Верди, Пучини, Хендел и артистите бяха облечени в костюми и маски от 15 век. Моята племеница Люси едва изчака края. Тя стана и с възхита аплодира с „Брависимо!”. Моите и на брат ми очите се срещнаха с радост и одобрение.

Люси започна с любопитство да разглежда градината и като че ли търсеше удобно място. Намерих я седнала на едно червено и плюшено диванче със златни обкови и не можех да не се възхитя на нейната изящност и елегантност. Нейната изтънченост като че ли я правеше част от фамилията на този дом. Внезапно Люси погледна с огромните си и топли кафяви очи и ме прикани да седна до нея. Хвана ръката ми и започна да ми разказва съня си под въздействието на класическата музика. Люси говореше бавно, но с дълбока емоция – как в някаква голяма стара къща в непознат за нея град влиза висок и снажен мъж с трима души арменци. Мъжът се обръща към домакинята на дома с молба да укрие бежанците в мазето. На следващия ден две заптиета влизат и претърсват къщата. Снахата замълчала, но възрастната жена посочила с пръст към мазето. Тримата арменци били обезглавени пред къщата. Малко момиченце започнало да крещи и да удря баба си все по-силно и по-силно.” Спрях Люси, защото почувствах нейното напрежение. Но тя продължи: „Малкото момиченце започнало да заеква, да хълца и напълно загубило способността си да говори.”

Този сън беше покъртителен, но по-ужасяваща беше истината, че всичко това се беше случило, това беше историята на моя дядо Ованес, живеейки в земите на Ван, където се славел със своята храброст и защитавал местните арменци. Беше невероятно, като че ли Люси е благословена с интелектуално прозрение чрез Съня си. Дядо ми Ованес е отишъл в къщата на свой приятел кюрдин и тъй като стопанина не бил в къщата се доверил на съпругата и снахата да укрият една жена арменка и двама младежи арменци. И така както в съня на Люси тези хора са били открити и обезглавени. Когато дядо Ованес разбрал за случилото се подпалил къщата на кюрдина, като спасил снахата и детето, а старицата викала в опожарената къща за помощ.Обзеха ме смесени чувства на жал, на мъст, на гняв, на състрадание. Възможно ли е патриотизма на моя дядо да е причина за нашата „Карма” да сънуваме, да преминаваме през ужасите на миналото или проклятията на кюрдската жена в опожарената къща да ни връщат към миналото. Нашето мислене като че ли оперира на различни честоти от общоприетата норма, когато сънуваме. Нашите сънища са нашето генетично наследство, които ни напомнят нашите корени, нашата идентичност.

Трети Международен Рожденственски Фестивал

Акад.Марин Кадиев
Той ни учи непрекъснато да гледаме на творчеството в литературата като свещенодействие

За трета поредна година с огромно вълнение кацам на летище Варна (от Великобритания – живея в Лондон), за да се потопя във фестивалните води на литературата и изкуствата на МРФ БЛАГОсловение, Варна.
В началото тази година бе един вълнуващ концерт (преди самото начало на МРФ на 20 ноември във Фестивален и конгресен център, Варна): „Ще ти говоря за любов” – концерт-спектакъл на изключително талантливия певец Стефан Митров във връзка с 30 годишната му творческа дейност (изнесен дни преди това и в София – в НДК). С голямо вдъхновение, стилно и много вълнуващо Стефан Митров изпълни и 2 песни по текстове на поета от Варна Станислав Пенев.
На следващия ден в Арт салона на Радио Варна ние, писателите открихме Трети Международен Рождественски Фестивал „БЛАГОсловение“: ПРИЗВАНИЕТО – със Слово, Музика и Танц в света на изкуството.
Гости на МРФ бяха Акад. Марин Кадиев, Иван Ненов – Датков, Веска Марешка. Изненада за нас бе и личното отношение към Рождественския Фестивал на певеца Стефан Митров, който дойде специално по време на фестивалната премиера на „Брегове“ 2025 в Радио-Варна да поздрави нас, писателите, които сме включени в Антологията и нашата творческа дейност с новата си песен по стихотворение на Станислав Пенев, създадена изцяло от варненски екип: „Всяка вечер ти пиша писмо“. С него беше и невероятната, голямата Вида Пиронкова – композитор, поетеса. Явно съдбата ме срещаше отново с представител на семейство Пиронкови – по различни поводи. Преди години бях на изложба на художника Петър Пиронков в Българския Културен Институт в Лондон. А сега се срещнах и се запознах и с неговата сестра – Вида Пиронкова, композитор, поетеса.

https://www.facebook.com/share/v/1Bme46nbw9/


През 2010 г. с огромно вълнение следях и посещавах тенис мачовете на Уимбълдън, където Цветана Пиронкова се класира на четвърт финалите и победи Винъс Уилямс. А Цветана Пиронкова е племенница на Вида Пиронкова. Боже, боже, все звезди в литературата, в изобразителното изкуство, в музиката и в спорта около мен! И то във Варна! И то – на МРФ „БЛАГОсловение“ 2025!
С много ентусиазъм и огромна радост споделям, че в първия фестивален ден – 21 ноември бе представена българо-английската литературна антология „Брегове” с участието на писатели от Сдружение „Литературно Общество”, Варна и Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ–СЕПИ) Варна, в които членувам, от цяла България и на писатели от Албания, Белгия, Египет, Кения, САЩ, Великобритания, както и от ЕС. На МРФ „БЛАГОсловение“ 2025 четох на английски и превеждах на английски, както и на български език (от английски).
Изказванията на присъстващите на 21-ви на МРФ творци преди или след прочита на творбите им от Антологията бяха израз на дълбоки философски истини и емоционални състояния, потвърждаваха възхода на творческия човешкия дух и дълбоката чувствителност на съвременника.
Като огромна награда за всички нас беше и словото на Акад. Марин Кадиев, което ни увлече с представянето на наши писатели-предци и национални герои по нов начин и със съвременно виждане.
Акад. Марин Кадиев за мен, а и за всички членове на СНБП във Варна е източник на проницателност, на дълбоко изследователско вглеждане в литературата и в съвременния литературен процес с точна и ясно оценка на реалното литературно битие. И на съвременното творчество. Той ни учи непрекъснато да гледаме на творчеството в литературата като свещенодействие.
По стар български обичай чаша червено вино в края на събитието ни събра на емоционален разговор и нови копнежи в литературен план, както и за изкуството днес.

Акад.Марин Кадиев и Такухи Минасян

ДАЖЕ КАК ТЕНЬ В ЗЕРКАЛЕ….

(исторические воспоминания и размышления моего
отца, записано мной за день до смерти)

Перевод: Лариса Литвинова


В безумии повседневной жизни, в
неизмеримом невежестве, в колыбели жизни, но не в
мудрости мудреца, истина подобна тени в зеркале. Вы
также видите это, и когда пытаетесь прикоснуться к
ней, то видите изображение вашей руки. Вы решаете,
есть ли она или просто поглаживаете зеркало и
проходите мимо, не присматриваясь к следующей
тени. Нет отступления, нет страха! Разум и боевой дух,
дух и вера, любовь и свет идут рука об руку. Все это
глубоко внутри меня и в моей природе. И даже если я
бегаю босиком по пыльным улицам, шагаю по лужам,
я знаю цену усердия, цену труда и дисциплины.
… Я высоко поднимаю голову и вижу огромную
здоровую фигуру моего отца, который бросает тюки
весом 500 кг. Что сильнее, его разум или его
телосложение, или, может быть, то и другое? Когда я
доберусь до него, я хочу вырасти – думал я, когда был
маленьким кудрявым мальчиком с коричнево-
зелеными глазами, жаждавшими знаний!
Улицы вокруг гавани были пыльными, толпа
медленно рассеивалась, пока свист полицейского не
доставал людей. Вновь прибывшие беженцы искали
своих встречающих, а те, кому некого было
высматривать, с тревогой следовали своей интуиции.
Стресс и переживания сделали их уязвимыми и по-
детски доверчивыми. Прошло десять лет с тех пор, как

приехали мои родители, но они, казалось, сливались с
новой толпой беженцев. Они носили одинаковую
одежду, говорили на одном языке, испытывали
одинаковую боль … (и как будто их глаза всегда
плакали, плакали)
Я продавал на удачу шоколад, газеты, читал
новости, ходил в школу. Дни были долгими, ночи
короткими.
За столом вечером я слушал молитву моей
матери, и мои руки не могли сдержать себя, они
тянулись за хлебом. Скуки не было, мои сестры
рассказывали друг другу, что происходило в школе,
читали, пели … Когда я услышал «Изгнанники, жалкий
обломок ничтожный народа…»*, моя старшая сестра с
таким волнением прочитала стихотворение – я
выхватил книгу из ее рук и закричал! – Я-во-ров…
Я запомнил это имя и сильные слова его
“Армяне” … Я запомнил их на всю жизнь.
Мы учились в армянской школе в центре
города. Однажды на уроке истории я не был
внимателен и почувствовал длинный кнут на своем
плече и строгие глаза барона Шамаляна. Мое сердце
сильно забилось, я встал и не знал, что сказать, но
решил читать «Армян» Яворова, и так я избежал
наказания. А глаза барона Шамаляна смотрели на
меня с большой любовью, и даже добрая улыбка
пробежала по лицу учителя.

  • Левон, поздравляю тебя с тем, что выучил всё
    стихотворение наизусть. На этот раз перехитрил меня,
    но вы должны быть внимательны и в моё время
    изучать историю ….

Я помогал родителям, и небольшое время
уделял урокам. То, чему я научился в классе, было
моей подготовкой. Мой отец отправил меня учиться
ремеслу. Я начинал как подмастерье у электрика, учась
у лучших специалистов в городе. Работа и идеи, друзья
и семья, реальность и мечты переплелись. Мне было
уже 16 лет, когда я стал сварщиком на большом
немецком корабле, где я преднамеренно учинил
пожар …
Пистолет был приставлен к моей груди,
холодные голубые глаза немца уставились на меня и
угрожали:

  • Ты не умеешь читать, что ты здесь делаешь?
    Кто начал этот пожар?
    Я ответил приветствием на немецком, и
    спокойно посмотрел на него, а болгарский начальник
    по судоремонту затрепетал рядом с ним за нас обоих:
  • Он не умеет читать по-немецки, он не
    виноват!» Он сварщик …
    Так я избавился, спасая свою шкуру. Но,
    конечно, я был виновен – состоял членом группы
    Реймса, и этот пожар на корабле был нашей целью …
    Я поступил в казарму. Служил в 8-м
    Приморском полку. Жестокие законы, фашистское
    присутствие еще более четко определили мое
    мировоззрение и мою ненависть к сторонникам
    фашистской Германии. Наша страна быстро сменила
    направление своей политики, и я вступил в ряды
    добровольцев-солдат, маршируя с ними на фронт. Я
    услышал строгий голос моего отца, и его тяжёлая рука
    схватила меня:
  • Вы должны были сказать нам, что пошли на
    фронт. Запомни – в бою не бегут назад, никогда не беги
    назад, мальчик мой…
    Эти слова моего отца спасли меня от
    трассирующих пуль (красных пуль), когда я остался
    один перед немецким бункером в городе Ниш. Я
    чувствовал, как уходят мои друзья, но я был слишком
    близко к немцам, я даже слышал их. Я закопался и
    подождал, потом я бросил наступательную дымовую
    шашку, чтобы уйти. Меня настигла граната, которую я
    буду носить с собой до самого последнего момента –
    она ударила меня по лицу. По дороге я притащил
    раненого солдата, и мы оба добрались до больницы в
    Пироте.
    Мы победили! Я вернулся в наш прекрасный
    город Варну и наблюдал за морем, которое также
    забрало жертв жестокой власти. А теперь мои
    величавые – более 90 лет я воздавал дань уважения
    этим героям, в том числе моим армянским товарищам,
    и посвятил свою книгу «Девять печальных волн
    достигают берега» …
    Позвольте мне снова стать юношей, молодым
    человеком в моих историях …
    Я любил спорт, я любил плавать, я занимался
    боксом, и выпады мальчиков не проходили мимо
    меня. Я хотел быть сильным, как мой отец, гордым и
    волевым, как он. Я знал, что он был ФЕДАИН и имел
    под своим командованием 25 всадников. Он часто
    говорил мне:
  • Садись, пиши! Мне есть что рассказать …
    Но я всё откладывал в этой и следующей
    повседневной суете жизни – не пропустить встречу, не

пропустить матч … Я был озадачен, чтобы учиться …
Мне удалось отлично выучить болгарский язык,
улучшить свой немецкий. Я тоже учил русский не у
кого-нибудь, а у великого Мошникова, но этого было
мало. Я продолжил свое образование и помимо
математики и экономики меня очень интересовали
философия, логика, политика …
Потеря самого дорогого моему сердцу
человека – моей прекрасной матери, возложила на мои
плечи огромную тяжесть и ответственность старшего
сына, как отца в семье. Я повзрослел ещё раз! Я начал
соревноваться с моим отцом. Как и он, я видел ужас
войны, жестокость экстремального мышления,
жестокую «справедливость». Его опыт и прежний путь
должны были быть стерты, почти скрыты, ужасами
Второй мировой войны из моей памяти.
Но такие вещи не могут быть забыты – они не
должны повторяться … И теперь нам нужна палочка
барона Шамаляна – гениального историка – чтобы
держать нас с открытыми глазами и ушами, постукивая
нас по плечу, чтобы учить истине, напугать нас, чтобы
запомнить!
Годы шли … И войны изменились – они стали
более современными, некоторые с глобальным
характером, но они все еще оставались жестокими.
Люди также меняются, страны распадаются,
правительства коррумпированы. Но истина – она
всегда перед нами, даже как тень в зеркале, мы видим
это каждый день!

Левон ОВАНЕЗОВ

член Ассоциации
литературного общества – Варна (SLOV), член Союз

независимых болгарских писателей (SNBP), член Союза
европейских писателей и писателей с других
континентов (SEPI), председатель Шахдома «Л.
Ованезов» – Варна

СВЕТЛОЙ ПАМЯТИ ЛЕВОНА ОВАНЕЗОВА ПОСВЯЩАЕТСЯ….

Лариса Литвинова

В тихий весенний день
великого Поста, 8 апреля 2020г,
ушёл с Земли, маленький,
светлый человек, впитавший в
себя мудрость жизни,
обладавший великой силой духа
Левон Ованезов. Его жизнь была
связана с прекрасным
болгарским городом Варна.
Мне посчастливилось лично
познакомиться с Левоном в первый свой приезд в
Болгарию в 2014 году. Он приехал в Албену, вместе со
Станиславом Пеневым и Георгием Ковачевым, где я с
подругой остановилась в гостинице «Добруджа».
Несмотря на то, что Левон Ованезов являлся членом
нескольких союзов писателей, мне его представили,
как международного арбитра ФИДЕ по шахматам. Мы
встречались и позже, уже в его доме в Варне. Уютный
маленький дворик, увитый виноградной лозой, был
тих и приветлив. Даже не верилось, что здесь когда-то
проходили шахматные баталии, а дом посещали
шахматисты с мировой известностью. Меня поразил
хозяин дома. Небольшого роста, сухенький старичок в
белых одеждах, взял у меня из рук сумку с книгами,
проявляя при этом истинную галантность, даже в
своём преклонном возрасте. Здесь я услышала из его
уст историю военной юности, когда он поджигал
фашистские корабли. Он хорошо относился к России,
неплохо владел русским языком, был разносторонне
одарённым, образованным человеком. При этом

Левон Ованезов

проявлял деликатность, вежливость и слыл мудрецом.
Что было его истиной? Несгибаемая воля, любовь к
жизни и всем её проявлениям, постоянное движение,
развитие и совершенствование. Что им двигало,
откуда бралась энергия преобразований, где
скрывалась истина для этой цельной личности? Он
смог открыть свою тайну для людей в последние дни
своей земной жизни, передав её самому близкому и
дорогому человеку, своей дочери Тити Шахинян.
Воспоминания об её отце опубликованы в майском
номере газеты «Литература и Общество» (Варна).
Предлагаю вашему вниманию раскрытую истину
Левона Ованезова со слов его дочери. Вечная ему
память!

Шахматен турнир мемориал в памет на Левон Ованезов

Левон Ованезов

“Левон Ованезов стоеше пред нас – със светлина в очите, с думи, които стоплят, с шахматно дръзновение и страст, които вдъхновяват. Стоеше ли?… ДА! И ОСТАНА В СЪЗНАНИЕТО НИ ! И СЕГА! И СЕГА е тук: един голям баща, един голям човек, един устремен към постижения и силно вдъхновен наш съвременник.” ( Станислав Пенев)

На 17 Май във Варна се проведе шахматен турнир мемориал , организиран от Николай Петров и съдействието на Иван Янакиев.

“ЗА ТОЗИ МЕМОРИАЛ ИМА ТОЧЕН СПИСЪК С ИМЕНА НА ХОРАТА КОИТО ПОМОГНАХА ФИНАНСОВО ТОЙ ДА СЕ СЛУЧИ ЗА КОЕТО ИМ БЛАГОДАРЯ ОЩЕ ВЕДНЪЖ!!!
СЪЩО ТАКА БЛАГОДАРЯ НА ММ. МИНКО ШИШКОВ И МС. КМ.ДИМИТЪР ЯНЕВ ЗА ТОВА ,ЧЕ ПОМОГНАХА С ИНВЕНТАР И С ЖЕЛАНИЕ ДА ПОМОГНАТ!
БЛАГОДАРЯ НА МС. МИЛЕН ПЕТРОВ ЗА ПРЕКРАСНОТО И БЕЗПРИСТРАСНО СЪДИЙСТВО!
БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ СЪСТЕЗАТЕЛИ И ГОСТИ НА МЕМОРИАЛ ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ!

ОБИЧАМ ВИ ПРИЯТЕЛИ!!!
С УВАЖЕНИЕ И ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ!
ПОКОРЕН ФЕН НА ВСИЧКИ ВАС “

( Николай Петров)

Милен Петров,Михаил Мързаков,Николай Петров
Огнян Миков

Слово изнесе почетният член на шах клуб Левон Ованезов,редактор на в.Литетатура и Общество,варненският поет Станислав Пенев:

Станислав Пенев,Красен Николов,Иван Янакиев

СЛОВО ЗА ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН
Преди няколко години Левон Ованезов Минасян премина от временния свят във вечността, където няма болки, няма въздишки и напрежение, а само светлина и истина. Казват, че времето лекува, но времето ни кара да осъзнаем и най-важното, а то е, че Левон Ованезов Минасян ни липсва. Въпреки, че всеки един от нас, които сме тук, е достоен негов наследник и може би – точно заради това.
Като че ли беше вчера, когато той бе до нас: Левон Ованезов Минасян – човекът, изпълнен с достойнство, с много желания и инициативност, приятелят, вдъхващ сили, кураж и жизнеустойчивост с протегната към всеки ръка, съвременникът, готов да промени света, за да го направи по-добър. Чувствителна натура с висок интелект… Левон Ованезов стоеше пред нас – със светлина в очите, с думи, които стоплят, с шахматно дръзновение и страст, които вдъхновяват. Стоеше ли?… ДА! И ОСТАНА В СЪЗНАНИЕТО НИ ! И СЕГА! И СЕГА е тук: един голям баща, един голям човек, един устремен към постижения и силно вдъхновен наш съвременник.
За него животът не беше нищо друго освен подвиг – непрестанен подвиг на любовта и уважението към ближния. И правеше много за другите, учеше ни да не се боим, да не падаме духом, да не се привързваме към преходното, да гледаме постоянното напред и към възвишеното в реални граници. И най-важното: да оставяме трайна и дълбока следа във всичко, което вършим.
Преминал през страдания и несгоди, останал непоколебим в убежденията си и в разбиранията си, роден в свят, пълен с изпитания, израснал сред трудности, той избра най-трудния, но и най-благословения път – да помага на хората, да бъде активен и като профсъюзен деец, и като общественик, и като шахматен деятел: арбитър на ФИДЕ и шахматист. Защото шампионският дух беше негова карма.
Човек с голяма духовна сила Левон Ованезов Минасян ни остави наследство по-ценно от злато и сребро – наследството на добротата, състраданието, хуманността, на спортната състезателност и на спортното щастие.
Днес, няколко години след неговата кончина ние си спомняме с удовлетворение и с радост уроците му по човечност, които ни изпълваха с надежда. И общуваме с него, защото той е жив в сърцата на всички, които приемахме думите му, съветите му, вижданията му и бяхме заедно с него.
Да бъде вечна и блажена паметта му!
Да пребъде делото му на известен шахматен деятел с изключителни заслуги за Варна, за страната и в международен план! Един благословен и изпълнен с добродетели човек, който привличаше вдъхновяваше и помагаше на всеки да спечели своите шахматни битки и в живота – Левон Ованезов Минасян.

Доц.Русев,член на шах дом Левон Ованезов и участник в турнира поздрави шахматистите и благодари на организаторите.Неговата висока оценка за турнира и спомени за доайена на шах дом Л.Ованезов остават завинаги в сърцата ни.

Крайно подробно класиране след 6 кръга

Η ΠΟΛΗ ΤΩΝ ΟΝΕΙΡΩΝ

-παραμύθι –

Πολύχρωμα φώτα φώτιζαν τη μικρή πόλη στην κοιλάδα του ποταμού Άρνο. Τα πεύκα
μύριζαν φρεσκάδα και οι μικρές λάμπες που ήταν σκαρφαλωμένες πάνω τους έλαμπαν
και έσβηναν. Τα Χριστούγεννα πλησίαζαν! Έκανε κρύο και έπεφτε χιόνι, ο αέρας ήταν
τραγανός και καθαρός και κάθε λέξη που ειπώθηκε έμοιαζε να καταπίνεται και να
βυθίζεται στο άγνωστο. Η Μαίρη προσπάθησε να ακούσει τη συζήτηση των φίλων της,
που χτυπούσαν χαρούμενα τα χέρια τους – ο ήχος έλειπε.
Ο άνεμος δεν σταμάτησε, αντίθετα δυνάμωσε, το χιόνι συσσωρεύτηκε γρήγορα. Οι
τρεις φίλες πλησίασαν τον Άγιο Βασίλη και η Σουζάν το αψήφησε:

  • Άγιε Βασίλη, το μεγάλο μας όνειρο είναι να ανέβουμε στο έλκηθρό σου, εδώ σε αυτόν
    τον λόφο και να φτάσουμε στο ποτάμι.
    Ο Άγιος Βασίλης χάιδεψε τη μακριά λευκή γενειάδα του, τους κοίταξε και χαμογέλασε:
  • Δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα…
    -Τι; Τι;- φώναξαν δυνατά οι φίλοι.
  • Δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα αξίζει το όνειρό σας να ανεβείτε στο έλκηθρό μου,
    αλλά επειδή είστε εδώ χωρίς τους γονείς σας και δεν μπορείτε να πληρώσετε, θα σας
    δώσω μια άλλη ευκαιρία”, ο γέρος έκανε μια παύση για λίγο. – Φτιάξε μια ιστορία για
    την πόλη, και αν είναι ενδιαφέρουσα, θα σας κάνω μια βόλτα με το έλκηθρο.
    Η Ζάρα και η Σουζάν φώναξαν ομόφωνα στη φίλη της:
    -Μαίρη, Μαίρη, είσαι η μαγική μας αφηγήτρια, σε παρακαλώ, φτιάξε μια κατάλληλη
    ιστορία πιο ενδιαφέρουσα και πιο ακριβή από δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα.
    Ένα αχνό χαμόγελο χάρισε στο πρόσωπο της Μαίρης, εκείνη έκλεισε τα μάτια της,
    πήρε μια βαθιά ανάσα και είπε:
  • Δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα, χμμμ.. Λοιπόν, θα σας πω για την πόλη μας, την
    οποία μερικές φορές ονειρεύομαι ότι είναι ένα βασίλειο. Το βασίλειο του νεαρού
    βασιλιά – του βασιλιά Αρθούρου. Αλλά πρώτα, ας κάτσουμε στο έλκηθρο, όσο θα λέω
    και Μαίρη στράφηκε προς τον ασπρογένη γέροντα.
    Η χαρούμενη παρέα κάθισε στο έλκηθρο, ο Άγιος Βασίλης καθάρισε τους θολωμένους
    φακούς των γυαλιών του και περίμενε με ανυπομονησία τη Μαίρη να αρχίσει να
    διηγείται.
  • Η πόλη των ονείρων… Μια φορά κι έναν καιρό υπήρχε ένα μικρό βασίλειο, μια πόληβασίλειο, που βρισκόταν στον ποταμό Άρνο. Ο βασιλιάς της βασιλικής πόλης ήταν
    γέρος, χήρος, αλλά είχε δύο κληρονόμους, τον Αρθούρο και τον Σουρέν.
    Η Μαρία κοίταξε δειλά στα μάτια του Αϊ Βασίλη και εκείνος την παρότρυνε απαλά:
  • Πήγαινε, πήγαινε, παιδί μου.
    Η Μαίρη πήρε μια ανάσα παγωμένου αέρα:
  • Μια μέρα ο βασιλιάς αποφάσισε να δοκιμάσει τις ικανότητες των γιων του, την
    επιδεξιότητα, την υπομονή και τη σοφία τους. Τους είπε: “Αγαπητοί μου γιοι,
    μεγαλώσατε πια και πρέπει να αποφασίσω ποιος από εσάς είναι άξιος, ικανός και σοφός
    να κυβερνήσει το βασίλειο”.
    Ο μεγαλύτερος γιος ήταν σχολαστικός και αμέσως υπενθύμισε στον πατέρα του: “Μα,
    ω βασιλιά, ο νόμος προστάζει τον πρωτότοκο γιο πρέπει να κληρονομήσει το θρόνο,
    αλλιώς ένας κακός οιωνός μπορεί να συμβεί σε όλους”.
    “Αγαπητέ μου γιε, αυτό είναι αλήθεια, αλλά θέλω να δω ποιος είναι πιο ικανός από
    σένα να κυβερνήσει, Σουρέν.” “Αγαπητέ μου βασιλιά”, είπε ο μικρός γιος του βασιλιά,
    ο Αρθούρος – είμαι έτοιμος να σας ακούσω”.
    Η Μαρία έκανε μια παύση, κοίταξε την Σουζάν στα μάτια, σκέφτηκε και συνέχισε:
    “Παιδιά μου, έχετε ένα βράδυ για να σκεφτείτε, να ζωγραφίσετε, να σχεδιάσετε και να
    μου δείξετε ποιο είναι το πρώτο πράγμα που θα φτιάξετε αν ο καθένας σας γίνει
    βασιλιάς, για να κάνετε το βασίλειο πιο όμορφο και τη ζωή των υπηκόων ακόμα
    καλύτερη.” Οι πρίγκιπες αποσύρθηκαν στα δωμάτιά τους και το επόμενο πρωί
    χτύπησαν την πόρτα του πατέρα τους. “Βασιλιάς”, είπε ο Σουρέν, “περάστε!” και
    παρέδωσε τρεις τεράστιες ζωγραφιές με κάστρα, εκκλησίες και στάβλους όμορφα
    σχεδιασμένους. Ο βασιλιάς τα κοίταξε με θαυμασμό και είπε: “Αυτό είναι υπέροχο, γιε
    μου, αλλά γιατί χρειαζόμαστε περισσότερα κάστρα και στάβλους, όταν το βασίλειό μας
    είναι μικρό και το κάστρο στο οποίο ζούμε είναι αρκετό. Η εκκλησία που είναι δίπλα
    στο ποτάμι φιλοξενεί όλους τους κατοίκους μας και οι στάβλοι είναι περισσότεροι από
    τα άλογα στο βασίλειο μας»
    Ο Αρθούρος, ο μικρότερος γιος, πλησίασε τον βασιλιά και του έδωσε σεμνά ένα μικρό
    σχέδιο. Ο βασιλιάς το κοίταξε και ρώτησε: “Τι είναι αυτό, γιε μου, δεν νομίζω ότι ξέρεις
    να ζωγραφίζεις- πες μας για να ακούσουμε τις απόψεις σου.” “Βασιλιά”, άρχισε ο
    Αρθούρος, “αυτό είναι ο όμορφος ποταμός μας, ο Άρνο, και αυτό που προσπάθησα να
    ζωγραφίσω πάνω από τον ποταμό είναι μια γέφυρα. Αν μαζέψουμε όλους οικοδόμους,
    χτίστες και σοβατζήδες μας, μπορούμε να χτίσουμε μια γέφυρα για να ενώσουμε τις
    δύο πλευρές του ποταμού. Και όλοι οι κάτοικοι θα μπορούν να απολαμβάνουν τα προς
    το ζην – θα υπάρχει έντονη εμπορική δραστηριότητα και η πόλη μας θα γίνει η Πόλη
    των Ονείρων”, κατέληξε ο Άρθουρ.
    Η Μαίρη σταμάτησε, κοίταξε όλους όσους κάθονταν στο έλκηθρο και περίμεναν και
    συνέχισε:
    Ο σοφός βασιλιάς σηκώθηκε αργά από το θρόνο του, πλησίασε τους γιους του και
    είπε: “Είμαι ένας πολύ γέρος βασιλιάς, αλλά πολύ ευτυχισμένος, πατέρας τέτοιων
    γιων. Το θαυμάσιο χάρισμα του Σουρέν στο σχέδιο και στη ζωγραφική και η σπουδαία
    ιδέα του Αρθούρου – πιστεύω ότι εσείς οι δύο θα μετατρέψετε το βασίλειο στην Πόλη
    των Ονείρων.
    Σε σένα, Αρθούρε, δίνω το βασιλικό στέμμα και σε σένα Σουρέν, τα κλειδιά αυτού του
    κάστρου. Το στέμμα και το κάστρο είναι αδιαχώριστα, το ίδιο και εσείς, οι γιοι μου –
    σας εύχομαι να είστε αδιαχώριστοι. Σας εύχομαι να προλάβετε και να ξεπεράσετε τα
    100 χρόνια μου!”
    Επικράτησε σιωπή, το έλκηθρο ξεκίνησε και επιταχύνθηκε κατεβαίνοντας τον λόφο,
    έφτασε στο ποτάμι. Ο Άγιος Βασίλης χάιδεψε τη Μαρία στον ώμο, κοίταξε τη
    χιονισμένη γέφυρα πάνω από τον Άρνο και είπε:
  • Αυτά είναι τα πιο υπέροχα Χριστούγεννα μου, τα Χριστούγεννα στην πόλη των
    ονείρων.
  • ‘Μαίρη, Μαίρη’, φώναξαν τα κορίτσια, πάμε βόλτα, η βόλτα είναι πραγματική – στην
    Πόλη των Ονείρων!
    ΕΥΤΥΧΙΣΜΕΝΟ ΤΕΛΟΣ !

ЛОНДОН – УНИКАЛНО СЪБИТИЕ

Десетте камбани на Уестмистърското Абатство бият в памет на невинните жертви от Геноцида над арменците от 1915 г.: камбаните бият тревожно, звънът им е в чест на канонизирането на мъчениците

„ПОМНЯ И ОСЪЖДАМ. ПОМНЯ И ИЗИСКВАМ. ЖИВЕЯ И ПОМНЯ. ЖИВЕЯ И ИЗИСКВАМ“.

 

Уестминстърското Абатство в Лондон – 2015

За първи път във Великобритания се проведе Вселенска служба, посветена на жертвите на арменския геноцид. Това уникално събитие, организирано от декана на Уестмистърското абатство д-р Джон Хол с помощта на арменския посланик д-р Армен Саркисян в известната и знакова за Англия катедрала, събра видни общественици, дипломати, епископи и прелати на Английската католическа и провославните църкви, арменци, живеещи в Обединеното кралство, както и представители на арменските общности по света. Почетни гости бяха президентът на Р Армения Серж Саркисян, принц Чарлз (сега Крал), Негово Светейшество Карекин ІІ – католикос на всички арменци, епископът на Лондон и пастор на кралското се-мейство, представител на архиепископа на Кентърбъри, негово преосвещенство лорд Ричард Чартрес, баронеса Карелайн Кокс, кмета на Уестмистър. В препълнената катедрала церемонията започна с църковна композиция на Йохан Себастиан Бах на орган, последвана от литургия на арменски език.
Деканът на Уестмистърското абатство, откривайки церемонията, се позова на библейската притча за братята Каин и Авел:„Когато Каин убива брат си Авел, Господ го пита: „Къде е брат ти Авел?”. Каин отговаря:„Не знам, аз не съм му пазач.” Тогава Господ отвръща:„Какво си сторил – чуй, кръвта на брат ти крещи изпод земята?” Д-р Джон Хол очерта паралел между тази притча и случилото се преди 100 години с арменците – невинни жертви, жертви на престъпници, чиито сърца са били пълни с омраза. Той прочете молитва и завърши с думите: „Тази вечер сме тук, за да почетем паметта на невинни жертви-арменци от преди 100 години. Да се молим с копнеж за мир, помирение и уважение между народите. И сега – 100 години по късно, кръвта на невинните жертви на геноцида крещи изпод земята като ехо, чува се като грохот.”

След Евреи 4: 14-16, прочетен от преподобния проф. Върнър Уайт и Св. Марк 10: 35-45, прочетен от негово преосвещенство епископ Ховаким Манукян – служещ в арменската църква във Великобритания и Ирландия, последва словото на Негово Преосвещенство Ричард Чартрес: „Днес почитаме паметта на мъчениците от голямата катастрофа през 1915 г. в присъствието на техните потомци. Когато А.Хитлер е искал да защити жестоката си кауза е казал: „Кой днес помни арменците?” и се е надявал, че престъпленията се забравят. Да се забравят мъчениците е предателство. Тази служба днес в присъствието на президента на Армения е поредния принос към многогодишните усилия за признаване на мъченията на арменските мъченици (жертви). Това е вик на признание и утеха. Не можем да променим миналото, но сме отговорни за това как да го помним. А да помним е дълг!” Епископът продължи с интересен исторически факт:„През 1269 г. когато Уестмистърското Абатство е било осветено, цар на Армения става Лео ІІ и е бил в добри отношения с краля на Англия. Приносът на експертите в арменската архитектура в строенето на замъци е безспорен, какъвто е и във военното инженерство, а това е видимо тук. Присъствието на Негово Височество – Принца на Уелс (сега Крал на Великобритания)заедно с нашите изтъкнати гости от Армения е обещаващо за възстановяване и задълбочаване на нашите древни връзки чрез освещаването на паметта на мъчениците и е посветено на каузата за международен мир и хармония. Тази вечер ние поздравяваме усилията на Арменската църква и на самите арменци да узаконят справедливо признание на мъченията от миналото.

Всеки, който отдава почит на арменската историая е благодарен на куража на хора като Хрант Динк, чийто траур бе като наводнение от спомени.

Тази древна нация, заселила се в земите на Анадолското плато за хилядолетие е демонстрирала изключителна находчивост да поддържа арменската култура и идентичност, независимо от нападенията и заплахите на завоеватели – цели империи.На нашето тържествено честване и отпразнуване за светите мъченици, на тези, които са загинали невинни през 1915-та, аз вярвам силно, че арменците се подготвят за велики бъдни арменски векове.” Епископ Чартлес не пропуска да отбележи и личната трагедия на композитора Гомитас, чиято колекция от композиции са негов принос в музиката за орган, а неговата поезия призовава не само да помним, но и да гледаме към светлината. Завърши с пожеланието: „Нека душите на светите мъченици почиват в мир и се издигнат в слава.”

Молитви бяха прочетени и от преподобния Кристофър Шолц, Джон Уттингейл –член на Парламента и награден от Кралицата с орден на британската империя, секретар на културата, медиите и спорта, Шаке М.Чилингирян – потомка на оцеляла от Килчекия, Елен Адамян – роднина на оцеляли от Муш и Сасун, Негово Височество д-р Армен Саркисян – посланик на Армения (бивш министър-председател 1996-1997), внук на оцелели от Ерзерум и Алашкерт.
Последва реч на Карекин ІІ, в която отбеляза: „Дълбок духовен конфорт за нас е, че чрез тази колективна молитва и служба в Уестмистърското абатство, почитаме паметта на нашите загинали предшественици и се молим за освещаване и канонизиране на мъчениците, молим се и за мир и запазване и защита на хуманността.

С благословията на Господ нека добрата връзка и съвместна работа между нашите две страни и народи да се засилят и да бъде плодородна.
В настъпилото след службата оживление и звъна на камбаните, хората се поздравяваха и общуваха с високите духовни и представителни лица, както и с гостите от различни страни.


В осветената катедрала и навън се носеше колективната молитва за признание, за пробуждане.

THE BLUE DESERT

somewhere behind the Sun is the Second Earth!

In the office

I watched through the window as the sky poured out its sorrow in heavy, torrential rain. The artificial lighting in the office drew a thick, yellow line down the middle of the window. I looked up from the line to the dark sky above and thought about the secrets it held. Then down, below the line, were the people, the trees, the rivers, and the terrifyingly fast-paced world, the world of robots.

There was a clack, clack, clack… clack… Computer keys were “ringing”, and the fluorescent lighting was flickering, holding us captive. You couldn’t help but obey everyday life, otherwise, it would blow you away, make you an orphan, and then where to…? Where to? right above the yellow line, right in the sky.

Out of the office

And where to now – through the puddles and past passing cars?… Red buses, so crowded and tilted, and passengers in them – with their eyes fixed on their mobile phones. Should I choose the rain puddles or the suffocating air on the bus? I stepped out underneath the rain and walked, following the road mechanically. The windows of the huge stores that line the road are deceptively bright. Their doors open before you touch them, and you find yourself in a warm and welcoming hall filled with perfumes, shiny accessories, and beautiful style assistants. Here the noise is different, somehow seductive, and it asks you to gently smile and talk to people, to real people, not to robots, machines…

In the cafe on the top floor

A comfortable soft armchair, a low table, and the smell of cardamom. Rose delight – a tickle for the throat. I will gladly tell you about the door to fairy tales: from reality to fiction. Some of you have already travelled with me from Moscow to Siberia, walked in the forests of Tuscany, from the Rhodopes to the Lion Mountains in Africa, in Egypt along the Nile to the nature-formed pyramids from tall trees. And do you remember “The Shuttle Terra”? Do you recollect the sunken city in the glass tesseract? We will move away from all that to get far, far away to Unknown Land. Let us find it.

The Blue Desert

He walked along the crest of an oasis covered in a blue-gold, sand-like dust. The boy stared at an ice dome perched atop a tall stone structure. The nearer he came to it, the more his astonishment grew. He imagined that the building was spinning, and its facade was made up of changing windows, doors, icicles, and crystals. “What a strange desert”, the boy thought to himself, as if the building were a mirage and he could barely drag his feet. Fatigue then got the better of him and the little traveller panted, his legs tangled, and his face coming to touch the blue-gold dust. His nostrils inhaled an ethereal, intoxicating smell reminiscent of the scent of violets in the sweet waters of a river.

The curly-haired boy swung his hands onto the fine sand as if he were about to swim but could not move. It was light and despite the fatigue, he did not close his eyes. There was no night, it was day, day, and day again.

A noise, at first like a whistling, turned into a buzz and an object with great force collapsed before the little face of the strange boy. A bright light prevented him from seeing the whole machine, which was in the shape of a dragon. All he could see was the door clad with gold, which opened smoothly. A slender figure approached him. The stranger knelt close to his face looked at him with curiosity and offered her help.

Nikola circled the machine, and his eyes were on the buttons and mechanisms in the drone’s cabin. He had been on a drone, but this one was different. He touched the body of the dragon drone, and his hand caressed the fine skin of an animal.

“I am Riya,” the young pilot girl said, “Who are you? What are you doing here?”

“Nikola, my name is Nikola,” replied the boy with joy as his eyes lit up.

“Come on, I will give you a ride.” Riya invited her new acquaintance.

Nikola jumped easily into the cabin and sat next to her. The doors closed hermetically.

Riya put her helmet on and handed a second one to Nikola. They flew, they flew lightly, without noise. Nikola turned and looked at the fine trace of the sun on the golden-blue sand that outlined the drone from a distance.

They landed in front of the stone temple building with the glass dome. That building that the little adventurer had contemplated as he walked through the Blue Desert.

They got off the drone just as the doors of the temple opened. The walls inside were full of signs with strange carvings on them.

Nikola approached and stared at beautifully “embroidered” bars, dots, and serif lettering.

“Riya, what is this inscription, what language is this?” With thirsty eyes and impatience, Nikola waited for an answer from the girl pilot.

“This is not a familiar system of signs for us. I have been here for years to copy them.” Riya replied.

 Riya carried a small leather bag over her shoulder. She took out a notebook and a metal pen with a light on it. She brought the pen to the wall and shone the beam of light on the writing. Then the whole room lit up in blue and gold. The temple glowed the colour of the Blue Desert.

“What beauty! What is this building, what magic, as if the Blue Desert is here!” exclaimed Nikola who began to walk briskly, looking at the inscriptions on the stone walls.

“These walls are made of a natural material that reacts to light,” began Riya. “Here, in this notebook, in which I copy these signs, mom and dad read them, albeit slowly, and we write down the translation”.

“And what do these signs tell?” asked Nikola.

“This is the story of the people before us who left the Blue Desert. They also called it the Belt of the Earth. They discovered a new land and bequeathed part of their knowledge. There are many secrets written here on these walls, but it takes us years to unravel them”.

“And how do we get to the Glass Dome?” asked Nikola hastily.

Riya shrugged.

“No one has ever reached the Glass Dome. It says here that whoever reaches it will be able to see the New Earth. Even with the drone, I cannot touch the Glass Dome – there is something strange around it that keeps us from reaching it.”

Nikola walked nervously, looking around, intent on finding the way to the Glass Dome, but he was at a dead end.

“Riya, this is a huge building-temple. How many years have they written on these walls? When will you be able to read everything written here?” he asked nervously.

Nikola approached Riya, who was staring into her notebook.

“Here it reads like this,” said Riya. “You who will master flying, will be able to transmit information over huge distances – through mountains, seas, you will reach space, you will touch Mars, but you will lose the skills that are your inherent in its pursuit of the unattainable. And the more you reach highs, the more you will lose lows”.

Nikola sat down on the cold floor, Riya’s voice echoing. Following and looking at Riya’s face, focused on the notebook, Nikola noticed something strange. Riya’s image reflected in the Glass Dome. Nicola imagined that she was reading from up there, her eyes following the writing on the walls that surrounded them.

For a moment, Nikola felt a sense of uneasiness mixed with a sense of mystery, but he was able to recognize the natural hologram he had heard about from his beloved teacher. He got up slowly, stood in front of Riya, took her chin and lifted it with his small hand so that Riya looked up at the Glass Dome.

Riya saw her image, her eyes frozen to a point but able to see the whole picture.

“We might be able to solve the secret of how to look from the Glass Dome. There is a force here that creates a hologram.” Nikola spoke calmly and distinctly. “The more you reach heights, the more you lose lows…” Nikola repeated Riya’s translation.

“Nikola, let’s come here again tomorrow.” suggested Riya.

Just as they exited the temple, the heavy door behind them closed with a huge crash. Nikola turned to open it, but it was impossible.

“The door closed forever!” Riya almost shouted. “That was one of their warnings!”

The dragon drone rose slightly. They flew for a long time over the desert until they reached a pond. Riya lowered the jellyfish-shaped side chariots. Nikola was looking through the mirrors located on the outside of the flying device.

“Well, we are on a water surface… “  Nikola said in amazement.

“This is the only desert in which there is a river. Centuries ago, the river was under the desert, but our ancestors managed to bring it to the surface.” Riya explained.

They reached the shore, Riya jumped out of the machine first and helped Nikola down, amused by his clumsiness and his look of surprise. They walked among artificial palms and trees and stepped again on the blue-gold pollen. It was quiet and for the first time, the Sun was hiding. The night gave Nikola a sweet sleep, as well as Riya, which they so desperately needed. Here in the Blue Desert, there were six days and only one night in the week! The rhythm of life was different, as was the calendar. Time had different dimensions.

                                               ________

All this remained in the past, but Nikola’s future could not do without the past. “Somewhere behind the Sun is the second Earth!” Riya’s voice echoed in the young scientist’s head.

Clack, clack, clack… the keys on a computer. Nikola was adding more numbers to the already invented formulas. He was calculating, drawing, when a yellow line in the window caught his attention. His eyes darted to the vast sky as the computer beeped and typed out:  

“The Riya ship has landed on Second Earth”. Nikola’s eyes shone with that sparkle that forever remained there-the blue-gold radiance! – “We discovered the Second Earth!” – echoed in the laboratory. – “We found her!” – Nikola heard Riya’s voice in his head.

Akhtamar of the Fedayi

In the series – “In Memory of My Predecessors Who Walked through the Horror of a Cruel Empire”

The small path was trodden, and the footprints of a hoofed animal could be clearly seen in the dirt. Here and there in the soft soil were the tracks of roe deer. Have I walked these steps because to do so is so pleasant, filling me with great joy? I breathed in deeply, as if I could inhale the entire Akhtamar. I took in the sweet scent of violets, in front of me in a garden of purple flowers.

Their sweetness caressed my soul, and the picture wet my eyes. Here is the fairy tale that my grandmother wrote, which today I will read through her memory, through her strength and spirit! I am Fedayi’s[i] granddaughter and his love; this strong woman is my grandmother. Her name is Takouhi, which means ‘Queen’ in the Armenian language.

In Akhtamar, the trees are one-of-a-kind, centuries-old heirs from the time of Urartu. Every leaf contains a story, and they each have their seasonal colour and beauty. The air is full of fragrance from the lilac plants, so light and heady.

The nearby lake is like a turquoise mirror. Underneath is a city of magic, waiting to break out through the surface and share its stories with us. Have I missed introducing you to ancient architecture, houses over 100 years old, with neat balconies covered in ivy, and windows with wooden shutters? All of them were deserted, lonely, almost asleep.

Takouhi was the youngest daughter of Pop (priest) Vartan, and she was only 13 years old. Her pale skin and unusual chestnut-coloured eyes were extremely striking. Her mannerisms did not suit her fragile age, and her sharp mind was filled with eloquent words.

She was friends with Raya, a girl who lived with her grandparents. Raya’s parents were exiled in Diyarbakır, with Tülay, the beautiful mayor’s daughter, who was loving and compassionate. The three girls had known each other since childhood. Each of them was of different nationalities, subjects of the Ottoman Empire, which was in its sunset. Raya was blue-eyed, slim and tall; her appearance made everyone who saw her gasp, especially if her scarf was off and her golden hair was loose around her face and shoulders. Tülay was Raya’s complete opposite – she had darker skin and dark-brown eyes. Her hair was so black that it shone almost blue in sunlight. They were all so young and innocent, they didn’t even notice that they were being admired wherever they were together.

The three girls gathered for a chat under a distant tree and talked about what had happened at school that day. They would argue, discuss books, and pick flowers, all the while enjoying each other’s company until one day they too were overtaken by the evil that the Empire brought down on its subjects. Hiding behind the tree, the three friends heard screams and the cracking of a whip. Not far from them walked ragged, bearded, bloodied prisoners dragging their feet. The girls held hands and tears streamed down their faces. A loud cry sent the Zaptiyes (Ottoman Gendarmerie) in their direction as Raya called out:

“Dad, Dad, I’m here, I’ll save you!” Raya screamed in her native language, unknown to her friends.

Raya’s father turned, searching in panic for his daughter.

“Run Raya, hide!” Goran shouted helplessly in Bulgarian.

The Zaptiyes followed Raya’s shouts and Goran’s eyes and quickly surrounded the girls and asked them in Turkish, “Which one of you was calling and what did you say? Who are you? What are you doing here?” Their voices were harsh and cold.

“I am Tülay, Osman Pasha’s daughter, please let us go home now,” Tülay spoke quietly and paused, trembling all over.

One of the Zaptiye looked at her and ordered Tülay to separate from her friends. Tülay didn’t move and held Raya and Takouhi’s hands even tighter.

The Zaptiye’s anger sparked at her defiance and he swung off his horse and pulled Tülay towards him with all his strength. Tülay shouted helplessly, but the strong hands did not let her go.

“You will answer to my father!” – Tülay challenged as the Zaptiye continued to hold on to her.

The neighing of horses was heard, in the distance, distracting the Zaptiye. Tülay took advantage of the moment and bit him on the arm. He yelped in pain and she ran to her friends, who were holding hands pressed against the tree.

Takouhi recognized the brave Fedayi (Armenian revolutionary) Ovannes and without hesitation rushed to the prisoners. She was powerless to untie them and looked around for a knife, a sabre, anything that would release them. Her eyes darted around until she found a sharp stone. She grabbed it and began to cut the rope of one of the prisoners. The man spoke to her as she worked to release him, “May God reward you, girl – here, here, one of my hands is free, leave it to me, I will finish, I will untie the rope…”

While Ovannes’ group fought the Turkish Zaptiyes, the girls managed to untie the rest of the prisoners.

“Let’s blindfold them!” shouted Takouhi and held out her scarf. Tülay and Raya followed her.

The horseman took the tired and hungry prisoners to the Armenian Vagaravank[ii]. There they were given shelter and food. However, Ovannes expected that very soon, the Turkish zaptiyes would be found, released and would try to get their revenge.

“Girls,” the Fedayi began, turning towards the trio. “We will send you to your homes, do not tell anyone about what happened and do not leave your homes!”

“Tülay, you are a good friend, and brave. Don’t tell your parents anything!”- Raya said to her friend.

———–

Pop Vartan looked his daughter in the eyes and asked her immediately, “Where have you been? You look strange, did something happen? Where is your headscarf?”

“I gave it to Tülay so that her father wouldn’t scold her for losing hers,” answered the girl quietly.

Takouhi’s mother looked at her, stroked her head and asked her young daughter to sit at the table to eat. Waiting for her were her beloved older brother and sister, Haiganush and Levon, both of whom were teachers of the Vagaravank (monastery).

A prayer followed, Takouhi’s voice trembling. In the morning, a loud knock on the door made Pop Vartan jump.

At the door was the Zaptiye. “Pop Vartan, where is Ovannes?” asked the Zaptiye as he stormed into their home. His eyes sought the Fedayi. Takouhi managed to cover her hair with a scarf and her sister hid behind the stove. Her brother stepped forward.

“We have not seen him; he has not worked on our lands for a long time. What happened, why are you looking for him?”

“It’s none of your business!” Snapped the Zaptiye. “We’ll find him!”

———–

The mosque was quiet and only a few people were praying when Ovannes’ pursuers swooped in and began searching for him. They asked everyone if they had seen him, and they described him as a tall Armenian with darker skin.

They approached a Kurd, looked at him and asked him who he was and where he was from as they had not seen him before in the mosque. The Kurd answered them that he was from the neighbouring village. He was wearing typical Kurdish clothing.

“Say the prayer!” The zaptiye ordered him.

The Kurdish man began the prayer calmly and continued it.

“Let’s go, this is not a Fedayi,” said one of the Turkish pursuers.

The one disguised in Kurdish clothes was Ovannes. He completely disappeared from the lands of Van, never to be seen again. That was until the fateful night in which all of Takouhi’s family were slaughtered, and Ovannes appeared and saved her life.

Ovannes and Takouhi left Van for good. At first, they settled in Odessa, and then in Varna. They were in Raya’s homeland and learned how to speak her language. Takouhi never forgot her childhood in Van and grieved for her loved ones whom she no longer saw. She also remembered her friends, and that terrifying night by her favourite tree. The young woman started a family and named two of her children after her beloved brother and sister, whose lives were taken prematurely. Takouhi was the sole survivor of Pop Vartan’s family.

When she lived in Odessa, Takouhi saw settlers from Van and her eyes would embrace each one of them and she would say a prayer, her heart crying for them. It was the same in her new hometown of Varna. She met runaways from Van, seeking comfort in them and they in her. She went to the small Armenian church in the centre of town and taught the local Armenians traditional prayers and told them about what happened in Van. Takouhi’s stories touched everyone both young and old, and they all admired her fighting spirit.

As she grew and became a grandmother, Takouhi continued to tell others about her life, like a dream in which her relatives had passed through the horror of a cruel Empire. The brave Fedayi worked and fed his large family in a world of kindness and humanity, a world of love and hope. Neither he nor his beloved ever returned to the lands of Van.

Now, in our modern world, I listen to their songs which are recorded on tapes, and how they recite poems in Armenian and Bulgarian. I feel the sadness and trepidation in their voices, as well as a feeling of love for their lost homeland and the childhood of loved ones taken away. Their prayers were their strength, their knowledge, their weapon. They are, as the great Yavorov says, “From an always brave nation, a martyr, children of a troubled slave mother and victims of an audibly great feat.”

These are my ancestors, my grandparents from Van!

[i] Fedayi (Western Armenian: Ֆէտայի Fedayi; Eastern Armenian: Ֆիդայի Fidayi), also known as the Armenian irregular units or Armenian militia, were Armenian civilians who voluntarily left their families to form self-defense units and irregular armed bands in reaction to the mass murder of Armenians and the pillage of Armenian villages by criminals, Turkish and Kurdish gangs, Ottoman forces, and Hamidian guards during the reign of Ottoman Sultan Abdul Hamid II in late 19th and early 20th centuries, known as the Hamidian massacres. Their ultimate goal was always to gain Armenian autonomy (Armenakans) or independence (Dashnaks, Hunchaks) depending on their ideology and the degree of oppression visited on Armenians.

[ii] The church is currently under the care of a 63-year-old Kurdish shepherd living in the village. It is noted that the monastery complex was never renovated under any government and was abandoned by the state. Varagavank was built in the 7th century in the historical province of Vaspurakan, in the south-eastern part of the city of Van, on the western slope of Mount Varaga. It was once the residence of the Archbishop of Van.

Синята Пустиня

Там някъде зад Слънцето е Втората Земя!
В офиса
Наблюдавах през прозореца как небето изливаше мъката си в обилен, проливен дъжд. Изкуственото осветление в офиса очерта дебела, жълта линия по средата на прозореца. Вгледах се от линията нагоре в мрачното небе и се замислих за тайните му. А под нея (под линията) бяхме ние: хората, дърветата, реките – един ужасяващo забързан свят, светът на роботите.
Чуваше се цък, цък, цък… дран… Звънтяха клавишите на компютри и цъкаше луминисцентното осветление, които ни държаха в плен. Не можеше да не се подчиниш на ежедневието, иначе то щеше да те отвее, щеше да те осироти и после къде, къде – право над жълтата черта, право в небето.
Извън офиса
А сега накъде – през локвите и покрай профучаващи автомобили?… Червени автобуси, претъпкани, че чак наклонени, а в тях пътници – с погледи вторачени в мобилните си телефони. Дъждовните локви или задушаващият въздух в автобуса?… Избрах дъжда, тръгнах и вървях механично.
Витрините на огромните магазини подмамващо светят. Вратите им се отварят преди да ги докоснеш и се озоваваш в топла и приветлива зала с парфюми, лъскави чанти и силно гримирани продавачки. Тук шумът е различен, някак си прелъстяващ и те моли нежно да се усмихваш и да говориш с хора, със живи хора, а не с роботи, машини…
В кафенето на последния етаж
Удобно меко кресло, ниска масичка и миризма на кардамон. Локум от рози – гъдел за гърлото. Ето тук с удоволствие ще ви разкажа за вратата към приказките: от реалност до фантастика. Някои от вас вече са пътешествали с мен от Москва до Сибир, в горите на Тоскана, от Родопите до Лъвските планини в Африка, в Египет покрай река Нил до големите пирамиди. А помните ли Совалката Тера, помните ли потъналия град в стъкления тесеракт. Ще се отдалечим от всичко това, за да стигнем далече, далече до Земя, на която никой не е стъпвал. Нека я открием.
Синята Пустиня
Той вървеше по гребена на оазис покрит със синьо-златист прашец, подобен на пясък и се взираше в леден купол, кацнал върху високата каменна постройка. Колкото повече се доближаваше, толкова повече учудването му нарастваше. Привиждаше му се, че сградата се върти, фасадата ѝ се сменяше: ту прозорци, ту врати, ту ледени висулки, кристали.
– Каква странна пустиня – си говореше момчето – като че ли постройката е мираж… – и едва влачеше краката си.
Умората надделя и малкият пътешественик се задъхваше, краката му се заплетоха и лицето му докосна синьо-златистия прашец. Нослето му почувства ефирна, опияняваща миризма напомняща уханието на теменужки в сладките води на бързей.
Къдрокосият малчуган замаха с ръце, като че ли се кани да плува, но не успя да помръдне. Беше светло и въпреки умората не затвори очи. Не настъпваше нощ, беше ден, ден и отново ден.
Чу се шум, отначало като свистене, който премина в бръмчене и с огромна сила се строполи пред малкото личице на странния дребосък. Силна светлина му пречеше да види спрялата пред него машина във формата на дракон. Виждаше само вратата, обкантена със злато, която плавно се отвори. Към него се доближи стройната фигура на момиче. Непознатата се надвеси с любопитство и му подаде ръка.
Никола обикаляше около машината и погледът му шареше върху копчетата и механизмите в кабината на дрона. Беше се качвал на дрон, но този беше различен. Докосна тялото на дрона-дракон и като че ли ръката му галеше фината кожа на животно.
– Аз съм Рия – протегна ръка младата девойка-пилот – а ти кой си, какво правиш тук?
– Никола, Никола се казвам – зарадван отговори дребосъка и очите му светнаха.
– Качвай се, ще те повозя. – покани Рия новия си познат.
Никола скочи с лекота в кабината, седна до нея. Вратите се затвориха херметически.
Рия нахлузи шлем и подаде един шлем и на Никола. Летяха, летяха леко, без шум. Никола се обърна и проследи фината слънчева диря върху златисто-синия пясък, която очертаваше дрона от разстояние.
Приземиха се пред каменната сграда-храм със стъкления купол. Онази постройка, която дребосъкът съзерцаваше докато вървеше през Синята Пустиня.
Слязоха от дрона точно когато вратите на храма се отвориха. Стените вътре бяха целите с издълбани по тях странни знаци. Никола се доближи, вгледа се в красиво „избродирани” чертички, точки, ченгелчета.
– Рия, какъв е този надпис, на какъв език е? – със жаден поглед и нетърпение Никола очакваше отговора на девойката-пилот.
– Това не е позната система от знаци за повечето от нас. От години идвам тук да ги преписвам.
Рия носеше през рамо малка кожена чантичка. Извади от нея тетрадка и метална писалка, на която имаше лампичка. Доближи писалката до стената и насочи снопа светлина върху надписа. Тогава цялата стая светна в синьо-златисто. Храмът светеше с цвета на Синята Пустиня.
– Каква красота, каква е тази постройка, каква магия, като че ли Синята Пустиня е тук – възкликна Никола и започна оживено да се разхожда, вглеждайки се в надписите по каменните стени.
– Тези стени са от природен материал, който реагира на светлината. – започна Рия – Ето, в тази тетрадка, в която преписвам тези знаци, мама и татко ги разчитат макар и бавно и записваме превода.
– И какво разказват тези знаци? – попита дребосъкът.
– Това е историята на хората преди нас, които са напуснали Синята Пустиня. Те са я наричали още Поясът на Земята. Открили са нова земя и ни завещават част от техните знания. Тук на тези стени има изписани много тайни, но ни отнема години да ги разгадаем.
– А как да стигнем до Стъкления Купол? – припряно попита Никола.
Рия повдигна рамене:
– Никой досега не е достигнал Стъкления Купол. Тук пише, че този който го достигне ще успее да види Новата Земя. Дори и с дрона не мога да докосна Стъкления Купол – около него има нещо странно, което го пази от допир.
Никола крачеше нервно, оглеждаше наоколо, устремен в търсенето на пътя към Стъкления Купол, но беше в безизходица.
– Рия, това е огромна постройка-храм, колко години са писали по тези стени, кога ще успеете да изчетете всичко написано тук? – изнервен запита дребосъкът.
Никола се приближи до Рия, която беше забила поглед в тетрадката си:
– Ето тук се чете така – каза Рия – „Вие, които ще владеете летенето, ще умеете да предавате информация на огромни разстояния – през планини, морета, ще стигнете Космоса, ще се докоснете до Марс, но ще изгубите уменията, които са ви присъщи по природа в гонитбата си за недостижимото. И колкото повече достигате върхове, толкова повече ще губите низини”.
Никола седна на студения под, гласът на Рия се носеше с ехото. Следейки и гледайки лицето на Рия, съсредоточила поглед в тетрадката, Никола забеляза нещо странно. Образът на Рия се отразяваше в Стъкления купол. Никола си представяше, че тя чете от там горе, а очите ѝ следяха изписаното по стените, които ги заобикалят.
За миг Никола усети безпокойството, което се преплиташе с чувство на загадъчност, но успя да разпознае природната холограма, за която беше слушал от любимия си учител. Стана бавно, изправи се пред Рия, хвана брадичката ѝ и я повдигна с малката си ръчичка, така че Рия да погледне към Стъкления купол.
Рия видя собствения си образ, очите ѝ замръзнаха в точка, но успяха да видят цялата картина.
– Може би ще успеем да разгадаем тайната как да гледаме от Стъкления купол. Тук има сила, която създава холограма – спокойно и отчетливо говореше Никола – колкото повече достигате висини, токова повече губите низини… – повтори Никола превода на Рия.
– Никола, нека отново дойдем тук утре – предложи Рия.
Точно когато излязоха от храма, тежката врата зад тях се затвори с огромен трясък. Никола се обърна да я отвори, но беше невъзможно.
– Вратата се затвори завинаги… – почти извика Рия – Това беше едно от техните предупреждения.
Дракона-дрон се вдигна леко. Дълго летя над пустинята, докато стигна водоем. Рия спусна страничните колесници във форма на медузи. Никола гледаше през огледалата, разположени върху външната част на летящото устройство.
– Та ние сме върху водна повърхност… – учуден каза Никола.
– Това е единствената пустиня, в която има река. Реката преди столетия е била под пустинята, но нашите предшественици са успели да я изведат на повърхността – обясни Рия.
Стигнаха брега, Рия скочи първа от машината и помогна на дребосъка да слезе, забавлявайки се с неговата непохватност и с учудения му поглед. Вървяха сред изкуствени палми и дървета и стъпваха отново върху синьо-златистия прашец. Беше тихо и за първи път Слънцето се скри. Нощта подари на Никола сладък сън, както и на Рия, от който те така се нуждаеха. Тук в Синята пустиня седмицата имаше шест дни и само една нощ! Ритъмът на живот беше различен, календарът – също. Времето имаше различни измерения.
Всичко това остана в миналото, но бъдещето на Никола не можеше без него – „Някъде зад Слънцето е втората Земя!” – кънтеше в главата на младия учен гласът на Рия.

————


Дрън, дрън, трак…. – клавишите на компютър. Никола добавяше още цифри към вече измислените формули. Пресмяташе, чертаеше, когато жълта черта на прозореца привлече вниманието му. Очите му шареха към обширното небе, когато компютърът издаде звук и изписа:
– Корабът Рия се приземи на Втората Земя.
Очите на Никола блестяха с онзи блясък, който завинаги остана там – синьо-златистият блясък!
– Открихме Втората Земя! – се разнесе в лабораторията. –
Открихме я! – Никола чу гласа на Рия в главата си.

Ван на моите деди

АХТАМАР НА ФЕДАИНИТЕ

От поредицата – „В името на моите предшестеници преминали през ужаса на една жестока империя”

Малката пътечка беше отъпкана, личаха стъпки на копитно животно, а тук-там в меката пръст и следи от сърни. Вървяла ли съм по тези стъпки, защото усещането е толкова приятно, изпълващо с емоция на радост. Вдишвах дълбоко, като че ли ми се искаше да погълна целия Ахтамар. А пред мен – градина от лилави цветчета, потъвах в уханието на теменужки.

Тяхната сладост галеше душата ми, а картината мокреше очите ми. Ето тук е приказката, която е написала моята баба, която днес ще прочета през нейния поглед, чрез нейната сила и дух! Аз съм внучка на Федаин, а неговата любов, тази силна жена е моята баба.

В Ахтамар дърветата са единствени по рода си – те са като многовековни наследници от времето на Урарту. Всеки лист от тези дървета пази история и има своите сезонни цветове и красота. Въздухът е пълен с аромат на люляк, толкова лек и опияняващ. Близкото езеро е като тюркоазено огледало, под което е градът на магията, който чака да излезе на повърхността и да ни разкаже за случилото се тук. Пропуснах да ви запозная със старинната архитектура, къщи над 100 години със балкони, обвити в бръшлян и прозорци с дървени капаци. Повечето са пусти, самотни и спящи.

Такухи, най-малката дъщеря на Поп Вартан беше само на 13 години. Бледата кожа и необичайните кестеняви очи бяха поразителни. Острият ѝ ум беше красноречив, а маниерите, надраснали крехката ѝ възраст. Тя другаруваше с Рая, момичето което живееше с баба си и дядо си, родителите ѝ бяха заточени в Диарбекир, с Тюляй – красивата кметска дъщеря, която беше обичлива и състрадателна. Трите момичета се познаваха от малки. И трите бяха от различни народности, бяха поданички на Отоманската империя, която бързаше към залеза си. Рая беше онова синеоко, слабо и високо момиче, което караше всички да ахнат, особено на златистата й коса когато свалеше забрадката си. Тюляй имаше по-тъмна кожа и тъмнокафяви очи. Косата й беше толкова черна, че имаше ефект на синкав оттенък и блясък под слънцето.

Момичетата се събираха на приказка под едно отдалечено дърво, рзказваха за случилото се в училище, спореха, обсъждаха книги, събираха цветя, докато един ден и тях ги достигна бедата, злото което Империята стоварваше върху поданиците си. Криейки се зад дървото, трите приятелки чуха крясъци и удряне на камшик. Недалеч от тях вървяха, влачейки краката си дрипави, брадясали, окървавени затворници.  Момичетата се хванаха за ръце и сълзи потекоха по лицата им. Силен писък насочи заптиетата в тяхна посока, когато Рая видя баща си и извика:

– Татко, татко тук съм, ще те спася – тя изкрещя на родния си език, непознат на приятелките ѝ.

Бащата на Рая се обърна търсейки дъщеря си с поглед:

– Тичай Рая, скрий се – извика безпомощно Горан на български.

Заптиетата обкръжиха момичетата и запитаха на турски:

– Коя от вас викаше и какво каза… кои сте вие? Какво правите тук?

– Аз съм Тюляй, дъщерята на Осман паша, моля ви сега ще отидем у дома – спря се Тюляй, цялата треперейки. Заптието я погледна и я изкомандва да се отдели от приятелките си. Тюляй не помръдна и стисна още по-силно ръцете на Рая и Такухи.

Заптието се ядоса, слезе от коня си и дръпна Тюляй към себе си с всичка сила. Тюляй викаше безпомощно, но здравите ръце не я пускаха: „Ще  отговаряш пред баща ми…“ осмели се да каже Тюляй.

Чу се цвилене на коне, Тюляй ухапа заптието по ръката и хукна към приятелките си, които се държаха за ръце притиснати към дървото.

Такухи разпозна храбрия Федаин (арменски революционер) Ованес и без колебание се втурна към затворниците. Беше безсилна да ги отвърже, търсеше нож, сабя, очите ѝ шареха докато намери остър камък. Започна да реже въжето на един от затворниците. Мъжът ѝ говореше: „Бог да те възнагради момиче! Ето на, ето – едната ми ръка е свободна, остави на мен ще довърша, ще отвържа въжето…

Докато четата на Ованес се биеше с турската потеря, момичетата успяха да развържат затворниците.

– Да им вържем очите – извика Такухи и подаде забрадката си. Тюляй и Рая я последваха.

Четниците отведоха изморените и гладни мъже в арменския Вагараванк[i]. Там те получиха подслон, храна. Но Ованес очакваше разправа и търсеше изход от случилото се.

– Момичета, – обърна се федаинът към приятелките – ще ви изпратим по домовете ви, не казвайте на никого за случилото се и не излизайте навън.

– Тюляй, ти си добра приятелка, смела, не казвай нищо на родителите си – помоли я Рая.

Поп Вартан погледна дъщеря си в очите и я запита:

– Къде се губиш? Изглеждаш странно, нещо случило ли се е? Къде е забрадката ти?

– Дадох я на Тюляй, че баща ѝ да не се кара, че си е загубила своята – тихо отговори момичето.

Майката на Такухи я погледна, помилва я по главата и я прикани да седне на масата да хапне. Чакаха я любимите ѝ по-големи брат и сестра  Хайгануш и Левон, преподаватели във Вагараванк (манастир).

Последва молитва, гласът на Такухи трепереше. На сутринта силен удар по вратата накара Поп Вартан да скочи.

– Поп Вартан, къде е Ованес? – попита заптието и нахълта в дома им. Очите му търсеха Федаина. Такухи успя да се забради, а сестра ѝ се скри зад печката. Брат ѝ излезе напред:

– Не сме го виждали, той отдавна не работи по нашите земи. Какво е станало, защо го търсите?

– Не е твоя работа, ще го открием – изблещи се насреща му заптието.

Джамията беше тиха, няколко души се молеха, когато преследвачите на Ованес нахълтаха и започнаха да го търсят. Питаха всеки дали го е виждал, описваха го: арменец, висок, смугъл.

Доближиха един кюрдин, огледаха го и го запитаха кой е, от къде е, не са го виждали преди в джамията. Кюрдинът им отговори, че е от съседното село. Носеше типичното за кюрдите облекло.

– Я кажи молитвата – му нареди заптието.

Кюрдина започна спокойно и продължи да се моли.

– Да тръгваме, този не е федаина – каза единия от турските преследвачи.

Преоблеченият в кюрдски дрехи беше Ованес. Той напълно изчезна от земите на Ван, никой не го видя повече докато един ден в злополучната нощ, в която бяха избити всички от семейството на Такухи, Ованес се появи и спаси живота ѝ.

Ованес и Такухи напуснаха Ван завинаги. Първоначално се заселиха в Одеса, а след това във Варна. Бяха в родината на Рая, научиха се да  говорят този език. Такухи никога не забрави детството си във Ван и тъгуваше за близките си, които повече не видя. Спомняше си и за приятелките си, за онази страшна нощ до любимото ѝ дърво. Младата жена създаде семейство, нарече две от децата си на любимите си брат и сестра, чийто живот беше отнет преждеврменно. Тя беше единствената оцеляла от семейството на Поп Вартан.

Когато живееше в Одеса, Такухи видя заселници от Ван и очите ѝ прегръщаха всеки от тях, казваше молитва, а сърцето ѝ плачеше. Същото беше и в новия ѝ роден град – град Варна. Срещаше бегълци от Ван, търсеше утеха в тях, а те в нея. Ходеше в малката арменска църква в центъра на града, учеше местните арменци на арменски молитви и им разказваше за случилото се във Ван. Разказите на Такухи трогваха от малки до големи, а борбения ѝ дух будеше възхищение.

Така баба Такухи разказваше за своя живот, като сън в който близките ѝ бяха преминали през ужаса на една жестока Империя. Смелият Федаин работеше и хранеше многодетното си семейство в един свят на доброта и човечност, свят на обич и надежди.

Нито той, нито любимата му се завърнаха в земите на Ван. Сега когато в нашия модерен свят слушам техните песни, записани на касетки и как декламират стихове на арменски и на български, усещам в гласовете им онази тъга, трепет, чувство на любов към изгубената родина, към отнетото детство на близките им и увереност в доброто настояще. Молитвите им бяха тяхната сила, знанията – тяхното оръжие. Те са както, казва великият Яворов: „От винаги храбър народ мъченик, дечица на майка – робиня тревожна и жертви на подвиг чутовно велик”.

Ето това са моите предци, моите деди от Ван!

[i] Църквата в момента е под грижите на 63-годишен кюрдски пастир, живеещ в селото. Отбелязва се, че манастирският комплекс никога не е бил ремонтиран при нито едно правителство и е изоставен от държавата.  Варагаванк е построен през 7 век в историческата провинция Васпуракан, в югоизточната част на град Ван, на западния склон на планината Варага. Някога е била резиденция на архиепископа на Ван.