“One of my relatives was fleeing Van with his wife, trying to escape the height of the 1915 massacres. During the night, his wife gave birth to a baby girl near the lake. They placed the newborn in a hollowed-out watermelon rind to keep her safe. In the morning, the husband screamed when he saw his wife’s face covered in blood. Driven by thirst during the night, she had drunk from Lake Van—the very lake where the blood of massacred Armenians was floating.”

“Ah, we know about the massacre of the Armenian people—about the genocide.”

“Inside a large, old house in an unfamiliar town, a tall, fiery man enters alongside three Armenians. The man turns to the hostess—an old woman—begging her to hide the refugees in the basement. The next day, two zaptie (Ottoman policemen) enter and search the house. The daughter-in-law stays silent, but the old woman points toward the basement. The three Armenians are dragged outside and beheaded in front of the house. A little girl begins screaming, hitting her grandmother harder and harder.”

“The little girl begins stuttering, catching her breath with hiccups, completely losing her ability to speak.”

[1]Van Province is a province in eastern Turkey, between Lake Van and the Iranian border.This area was the heartland of Armenians, who lived in these areas from the time of Hayk in the 3rd millennium BCE right up to the late 19th century when the Ottoman Empire seized all the land from the natives. In the 9th century BC the Van area was the center of the Urartian kingdom.^[5] The area was a major Armenian population center.

[2]The word “zaptié” is derived from the Turkish zapiteh; a term which was used to refer to both the Ottoman Empire‘s gendarmerie prior to 1923

The book is in Bulgarian and English.

Къщата-опера бе сгушена под снега, продължаващ да вали силно над Алтайската планина.

Флора седеше на първия ред в Царската опера, когато червената плюшена завеса се отвори. Нежен сняг се сипеше пред очите на момичето, а музиката ускоряваше пулса на малката чаровница. Сърцето ѝ подскачаше, дъхът – на пресекулки, а очите ѝ – тъмносиви въглени, топяха снежинките на сцената.

Феерична балерина затанцува пред огромна елха и шейна, водена от малко пони. Балерината прегърна любимата си кукла подарена ѝ за Коледа, настани се до елхата и заспа. Така започна приказката за Лешникотрошачката, това бе съня на малката балерина.

Флора следеше танца на царството на мишките, на куклите, а музиката сменяше усмивката на лицето ѝ ту с тъга, ту с радост, докато червената завеса отново се появи. Тя се сепна от бурните аплодисменти и радостните изблици на публиката.

После грабна кожухчето си и се запъти към дома. Газеше в дълбокия сняг, в планините на Алтай, а в ушите ѝ звучеше музиката на любимия балет.

Мина седмица от вълнението ѝ в операта, сърцето ѝ все още туптеше припряно, а нежното ѝ гласче тананикаше мелодията на танца на куклите.

Така Флора веднъж стигна до къщата на приятелите си. Почука силно на вратата с премръзнала ръчичка, с побелели от снега мигли, когато слабичката Розмари ѝ отвори зарадвана:

– Влизай, влизай да се стоплиш.

Чуваше се пращенето на дръвцата в камината и чайникът засвири.

– А, ето и чаят е вече готов, алтайски чай… И ще ти дам от сладкия мед на баба.

Детето отпи от чая и заприказва бързо и развълнувано за красивия балет, за Лешникотрошачката. Розмари я гледаше, следеше внимателно разказа ѝ и дори започна да се върти в кръг, повдигната на палци. Точно тогава в стаята се втурна като мълния палавият Филип. Момчето погледна сестра си, хвана я за раменете и я завъртя. Стана шумно, а Розмари се обърка в движенията си и седна на земята. Флора се заливаше от смях, загледана в мургавото личице на приятелката си, на което пламъкът от камината придаваше топлота и свежест.

– Момичета, вчера открих навътре в планината странна къща. Елате да я разгледаме – подкани ги Филип.

– Каква къща? Кажи, де? – стана веднага Розмари и застана пред братчето си.

– Да не би да говориш за дървената планинска къщичка с накацалите по нея фенери, край която обикалят животни – обади се Флора.

– Чакайте, не ме разпитвайте, по-добре да отидем и да видите сами. Вземете си раничките с термос с чай, кибрит, кифлички с мармалад, малките прожекторчета…

***

Хванати за ръка Флора и Розмари газеха в снега и следваха водача, когато пред тях се откриха водопади. Водопадите се спускаха по склона на планина от ледници, които висяха на върха на планинския хребет.

Беше студено, но децата гледаха изтичащата вода, отпиваха топъл чай, а гласовете им се носеха като ехо.

– Филип, как се нарича това място? Прилича на водна пързалка… С каква сила водата се стича надолу?…

– „Вълшебните снежни склонове на Алтай” – радостно отбеляза Филип.

Розмари хвана приятелката си за ръка:

– Да вървим, ще измръзнем, трябва да се движим.

Филип разчистваше пътя, започна да се задъхва и лицето му гореше, потънало в руменина. Стъклено-зелените му очи светеха като кристалчета. Така стигнаха до една гора от брезови дръвчета и сибирски кедрови борчета.

– Изгубихме се – каза Филип разтревожен.

Розмари и Флора се огледаха, но гората беше безкрайна, а дръвчетата все повече и повече се сгъстяваха. Сълзи потекоха по измръзналото личице на Розмари, но Флора бързо се ориентира:

– Да запалим огън, да се стоплим и да хапнем.

На едно място изровиха под снега съчки, запалиха огън и започнаха да пият чай и да похапват от вкусните кифлички. В далечината се чу плач на животно. Децата се изплашиха, приближиха се близо едно до друго около огъня. Между кедровите борчета един след друг се появиха марали – грациозни, алтайски елени. Доближиха огъня усещайки топлината му. Малките приятелчета ги гледаха уплашени, но маралите бяха кротки. Започна отново да вали сняг и огънят угасна. Маралите заобиколиха децата и взеха да стесняват кръга, докато напълно ги притиснаха едно към друго.

– Те ни пазят, топлят ни… Колко са мъдри – досети се Флора – Козината им е мека и топла.

– Да, да, Марал е етичният образ на красотата в персийската митология – се чу тънкото гласче на Розмари.

– Мъдри и красиви – каза вече успокоен Филип, гледайки към небето.

Златни соколи кръжаха горе в небето, соколите на Алтай.

– Това са властелините на небето тук със своята сила, скоростта и елегантността на полета си… – кънтеше в хрупкавия въздух тънкият глас на Розмари, сочеща соколите.

Една от птиците се снижи и започна да обикаля около трите приятелчета. Децата гледаха с недоумение, особео когато соколът приближи Филип, носейки в големия си розов клюн навита на фуния хартия. Отначало Филип наблюдаваше безучастно странното движение на сокола, летящ край него.

– Филип – досети се Флора – вземи тази фунийка от клюна му, това е може би писмо за теб.

Филип се протегна и когато Соколът се доближи съвсем, дръпна хартиената фунийка, отвори я и зачете:

– Приятели, следвайте Сокола, той ще ви доведе до моята къщичка.

Маралите полека лека започнаха да се отдалечават.

***

Соколът летеше ту високо, ту ниско, обръщаше се като че ли изчакваше малката детска група. Децата гледаха нагоре и следваха своя въздушен водач. Изведнъж пред тях изникна огромно кълбо – сферична къща цялата от дърво и бляскав метал в ръждиво злато, на места покрита със сняг.

– Ето, това е къщата, за която ви разказвах – се носеше гласа на Филип в хрупкавия въздух.

Тримата приятели се приближиха до кълбото-къща и заудряха по прозорчето, което беше във формата на люк на кораб. Внезапно Соколът се приближи и също почука с клюна си.

Чу се странен звук. Част от „обвивката” на къщата във форма на полукръг широк около метър започна да се издига отдолу нагоре – като че ли някой белеше кората на портокал. Това беше вратата на сферата-дом на някого, която се надигаше бавно във формата на резен.

Трите чифта очи се вторачиха изплашени, когато пред тях се показа стройната фигура на мъж с очила, а в краката му гордо изправен стоеше снежен рис. Филип се обърна към момичетата.

– Да се махаме, вижте този рис, очите му са жадни за плячка – хлъцна Филип.

– Не се плашете деца, стигнахте до тук, моят Алтийски Сокол ви намери и ви доведе при мен. А това е наистина Алтийски рис, но той е опитомен и е мой верен другар и помощник.

Хванати за ръце, трите приятелчета приближиха стопанина на странната къща. Очите на Филип срещнаха погледа на красивия рис. Розмари протегна ръка и я прокара през бежово-бялата златиста козина на животното и то щастливо завъртя късата си опашка.

– Алтай се казва моят приятел… – рече стопанинът – Елате деца да се стоплите и да разгледате моето кръгло царство – усмихна се после стройният мъж.

Флора и Розмари свалиха палтенцата, шапките и ръкавиците си, а Филип гледаше предпазливо. Погледът му шареше и запаметяваше всичко видяно.

Приближиха маса, на която имаше кана с топло мляко, банички, конфитюр и сок от портокали. Малките гладници насядаха на меки и удобни столчета и протегнаха ръце при поканата:

– Хапвайте, стоплете се и после ще ми разкажете за себе си.

Децата ядяха сладко, отпиваха от топлия чай от малини и боровинки, бъбреха, а стопанинът ги наблюдаваше и когато чу за Лешникотрошачката ги подкани:

– Елате с мен, деца – и им показа стълбата към втория етаж.

Изкачиха се по дървената стълба. Стопанинът ги настани в малки въртящи се столчета пред вдлъбнат голям, голям екран. После им подаде по чифт очила с огромни рамки.

– Сега ще ви пусна зимна приказка. Не сваляйте очилата, защото магията ще се развали.

Децата наместваха очилата върху малките си носленца, когато изведнъж се появи Алтай и приклекна до Розмари. Момичето почувства меката му козина до крачетата си и помоли:

– Може ли да дадете чифт очила и на Алтай?

– Колко остроумно, да, да, ето и очила за Алтай – зарадва се стопанинът и внимателно ги закрепи върху муцуната на домашния си любимец.

Алтай повдигна голямата си мека лапа, огледа децата и се кротна, приклекна и зачака.

Нежна музика се разнесе в кръглата стая.

– Та това е Чайковски, Лешникотрошачката – прошепна Флора.

На екрана се появи балерина, държаща в ръцете си кукла, заобиколена от много други кукли. Чуха се тимпаните, последвани от флейта, английски рог и цигулка. Куклите се оживиха и започнаха да танцуват.

Малките зрители протягаха ръце и се докосваха до куклите, а Алтай се въртеше и скимтеше, като че ли ще запее.

Флора се опитваше да лови снежинките. Розмари гледаше Принца и следваше движенията му, а Филип подскачаше около елхата под музиката на валса на снежинките.

Завесата се спусна и последните звуци на арфа бавно затихнаха.

Децата седяха като вцепенени, протегнаха ръце, за да докоснат плюшената завеса. Свалиха очилата…

– Кажете, кажете ни, как е възможно, ние бяхме в приказката? – разпалено размахваше ръце Флора към стопанина на къщата- кълбо.

– Деца, такава е магията на очилата, с които гледахте и специалната прожекция на моето кино – радостен за преживяването им отвърна домакинът. – А сега е време да тръгнете обратно, но този път ще ви дам шейната си и ще я тегли Алтай, а над него ще лети моя приятел – Златният сокол, за да не се изгубите.

Шейната се плъзна по снега, когато малкият Филип измъкна от джоба си вълшебните очила.

– Какво си направил, ти си отмъкнал очилата… Не може така… –

силно викна сестричката му.

– Исках още веднъж да погледам през тях и да вляза в приказката през завесата под снега – хленчеше Филип.

Стигнаха дома на Розмари и Филип, и тримата скочиха от шейната, потупаха Алтай и Розмари грабна очилата от ръцете на брат си, сложи ги на муцуната на Алтай. Той вдигна пухкавата си лапа, излая веднъж и побягна обратно с празната шейна. Златният сокол се завъртя още два пъти, изписка и се отдалечи.

Бабата на Филип и на Розмари в този момент отвори вратата и ги прикани разтревожена:

– Къде бяхте досега в този студ и в този сняг? И ти Флора с тях, твоите родители ще те чакат, ще се тревожат. Хайде влизайте всички, елате първо да се стоплите, да хапнете и да ми разкажете къде сте скитали?

Розмари изтича до стаята си и се върна с малка тетрадка, в която написа: „Завесата” – зимна приказка.

Всички се надвесиха над тетрадката и започнаха да разказват, а Розмари пишеше… Бабата се унесе в дълга и дълбока дрямка и засънува тяхната приказка – „Завесата”.

Едни любопитни очила се бяха долепили до прозореца и през тях гледаха очи с лешников цвят, шареха по стъклените сгради, по външния стъклен асансьор и почти стъкленото небе.
На очите им се искаше да преминат през прозореца, да протегнат ръце, да докоснат небето.
Оглушителен звук като от тромпет и приличен на песен на африкански слон още повече възбуди въображението на Аврора. На стъкленото небе с неонови букви се изписа:
„Ще разчиташ древни знаци, клинописи…”
Аврора намести пластмасовите рамки на очилата си върху малкото си носле, грабна тетрадката си и с палто в ръка се затича към моста.
Лусия тупаше с крака в снега и при появата на приятелката си й махна с ръка:
-Аврора, побързай и си облечи палтото. Този ужасен звук ме изнерви, откъде ли идва?…
-Скърцащият звук пътува до тук от онази стъклена сграда, която има формата на пъпеш – посочи Аврора – Стъклен асансьор е закачен върху метален меридиан, който се отмества вертикално по сградата (пъпеш) и това издава този дразнещ звук в горните регистри.
Лусия следеше с интерес описанието, когато Аврора ѝ поднесе още един много интересен факт:
-Знаеш ли, докато съзерцавах стъкления свят около нас, погледът ми докосна небето, което има поведение на стъкло. Облаците, като че ли преминават от газово аморфно в твърдо аморфно състояние, каквото е стъклото. Моето най-голямо желание се изписа върху стъклото с неонови букви: „Ще разчиташ древни знаци, клинописи…”
Лусия се спря, погледна приятелката си, чиито очила бяха почти покрити със сняг, почисти ги с кърпичката си и усети като че ли стрела драсна с острия си връх замръзналите ѝ пръсти, клепачите на очите ѝ и се заби в горната ѝ устна. Така ѝ действаше зимата с минусовите температури.
Приятелките продължиха по моста, пресякоха огромно платно и се шмугнаха по малки улички, водещи до Галерията. Отвориха тежката врата на модерна изложба и се озоваха в празна стая с легло в средата и разхвърляни върху него нощница, книга, а юрганът висеше до пода.
Лусия гледаше с учудване и то не беше свързано с усета ѝ за изкуство и това, което очакваше да изпита от така прехвалената модерна изложба. Обърна се и след като не видя Аврора до себе си се запъти по коридор с бледолилава светлина с ухание на теменужки.

-Лусия, побързай, ела да видиш нещо, което изразява моето разбиране за мода на въображението – я извика Аврора, която беше вече в края на коридора.
Странна фигура с огромни размери запълваше почти цялото пространство на стая с висок Викториански таван.
-Това е тесеракт – прошепна Аврора – четириизмерният аналог на куба.
Малки часовникови механизми се намираха на всеки връх на фигурата и цъкаха като стенен часовник.
-Тесерактът има хиперповърхност с осем кубични клетки – добави Лусия.
Цък, цък, цък – цъкането беше равномерно и клетките започнаха да се движат. Появиха се букви между различните клетки, които изписаха: „Приказка за Потъналия Град”.
Заглавието приближи малките гостенки на Галерията, докосна нежно челата им като лек полъх, мина покрай лицата им и отмина.

Чу се шум, клокочене на вода. Тесерактът наподобяваше тюркоазено-синьо езеро, в което Аврора се гмурна последвана от приятелката си, с чувство на олекотеност и възможност да се диша без кислородни маски.
Разглеждаха подводния свят със завещания му кислород от преди милиони години. Подминаха сладководни риби, медузи, растителност, камъчета, докато пред тях се откри църковна старинна камбана. Камбаната беше от тежка сплав и по заоблената ѝ повърхност бяха изписани йероглифи и византийски номера. Беше захлюпена като капак на тенджера върху розов скалист материал.
Аврора се опитваше да разчете, но безуспешно, а Лусия подминаваше останки от сгради, дънери на дървета със стотици слоеве …
Разходката в потъналия град продължаваше. Отминаха находки от мед, странна сплав в синьо-сребристо, нещо като панти за колан, шлемове на войни, скулптури и остатъци от паметници отново с тези странни надписи и знаци.
Лусия докосваше всичко, до което се доближи и реши, че ще си присвои малко съкровище. Инстинктивно стисна ръката си, когато до нея достигна онзи странен звук на тромпет.
Лусия беше извън тесеракта и гледаше объркана как Аврора си търси очилата, опипвайки пода и стените.
На излизане от Галерията, Аврора бръкна в джобчето си и измъкна пластмасовите си рамки.
Студът се усилваше, когато двете приятелки вече бяха изминали половината мост и отново ги застигна звука на тромпета.
Аврора почисти стъкълцата на очилата си и погледна към небето:
– УТРАРУ – засрича Аврора.
– УТРАРУ – повтори Лусия с тракащи зъби. Та това е огледалния образ на УРАРТУ – погледни надолу към замръзналата река.
Аврора запрегръща приятелката си:
-Царството на Урарту, потъналия град е в Царството на Урарту – и погледът ѝ спря върху малкото юмруче на приятелката ѝ.
-Защо не си отвориш ръката, какво криеш, ще замръзнеш, дори нямаш ръкавици?…
Лусия бавно отвори ръката си, но в нея нямаше нищо.

-Аврора, през цялото време мислех, че съм взела от езерото малко кръстче, като че ли беше от метални жички, като дантела – хленчеше Лусия.
-Ти го носиш в сърцето си, то принадлежи на нашите предшественици – успокои я малката философка.
Лусия усещаше отпечатъка на кръстчето върху крехката си длан. Сърчицето ѝ биеше с такт на стенен часовник.

A pair of spectacles was seemingly glued to the window, and through them curious, hazel-coloured eyes observed the glass buildings, an outer glass elevator, and glass-like sky.

Through her eyes, she was fantasizing that she could penetrate through the window and could reach out to the sky.
A deafening sound like an African elephant’s trumpet provoked Aurora’s imagination. A message in neon letters appeared on the sky:
“You will see an ancient sign, cuneiform writing.”

Aurora adjusted the plastic-rimmed spectacles on her pointed nose, grabbed her notebook and coat, and ran out toward the bridge.
Glittering snowflakes fell soundlessly, taking their time before they reached their destined places of rest. The snow was damp; every step felt like walking in mud.
Lusiya was marching in place to stay warm when she saw her friend approaching and waved at her eagerly.
“Aurora, hurry up,” Lusiya said. “This terrible sound makes me panicky. Where does it come from?”
“The creaking sound travels here from that glass building that’s shaped like a melon,” Aurora explained. “A glass elevator is docked on a metallic meridian that moves vertically along the melon building and causes this irritating sound in the upper registers.”

Lusiya was following the sketchy description when Aurora amused her even more.
“Whilst I was contemplating the glass world around us, my gaze touched the sky that resembles glass. The clouds seem to pass from amorphous gas to a solid, amorphous state like glass. My greatest focus was on the glassy sky in neon letters: “You will see on ancient signs, cuneiform writing…”

Lusiya looked at her girlfriend as snow sat heavy on Aurora’s glasses and she wiped them with her handkerchief. The snow was now harsh and biting. Lusiya felt as though arrows struck her fingers, her eyelids, and slammed into her upper lip.

The friends continued to the other side of the bridge to the main road. They crossed the road and went down the small streets leading to the gallery.

They opened the heavy door of a modern exhibition and found themselves in an empty room with a bed in the middle and scattered on it a nightgown, a book, and the quilt hanging off the bed to the floor.

Lusiya stared with astonishment. She wasn’t expecting such a praised modern exhibition. She turned around, but Aurora was not there. She continued along a corridor in a pale-white light and scent of violets.
“Hurry up, come and see something that describes my understanding of ‘fashion in the imagination,’” announced Aurora, waiting for her friend at the end of the corridor.

A strange figure of huge size filled almost the entire space of a room with a high Victorian ceiling.
“This is a tesseract,” whispered Aurora, “the four-dimensional analogue of the cube.”

Small clockwork mechanisms were found on the top of each angle of the figure, and they were ticking like a wall clock.

“The tesseract has a hypersurface with eight cubic cells,” whispered Lusiya.

Ticktock, ticktock… The ticking was even, and the cells began to move.

Letters emerged between the various cells that assembled a title: “A Tale of the Sunken Town.”

The title approached the young guests of the gallery, tinged their foreheads gently as a light breeze, moved past their faces, and disappeared.

There was a noise, a screech. The tesseract resembled a turquoise-blue lake. Aurora dived, followed by her friend, with a sense of lightness and no need for oxygen masks.
They explored the underwater world with its legacy oxygen of millions of years ago. They passed by freshwater fish, jellyfish, vegetation, and pebbles before they came to a church bell. The bell was made of a heavy alloy, and its rounded surface had hieroglyphs and Byzantine numbers engraved. It was positioned like a pot lid on a pink, rocky material.

Aurora was trying to read, but unsuccessfully, and Lusiya passed the remains of buildings, tree trunks with hundreds of layers…
Their mysterious swim in the sunken city continued. They were passing floating copper finds; a strange alloy in blue and silver, like belt hinges; helmets; sculptures; and remnants of monuments; again with these strange inscriptions and signs.

Lusiya touched everything she came close to and decided she would take a little treasure. She instinctively squeezed her hand as the trumpet sound came back to her.
Lusiya was out of the tesseract and stared at Aurora, who was looking for her glasses, fumbling for them as touched the floor and the walls.

On leaving the gallery, Aurora reached into her pocket and pulled her plastic specs out.

The cold grew when the two friends had already crossed the half of the bridge and the trumpet sound emerged again.

Aurora wiped her glasses and looked up at the sky:

“UTRARU.”

“UTRARU,” repeated Lusiya with chattering teeth. “That’s the mirror image of URARTU—look down on the frozen river.”

Aurora hugged her friend.

“The sunken city is in the kingdom of Urartu,” she said, and her gaze stopped on her girlfriend’s little fist. “Why don’t you open your hand? Your ungloved fingers will freeze. What do you hide?”

Lusiya slowly opened her hand, but there was nothing in it.

“Aurora, all the time I thought I had taken a little cross from the lake. It was made of metal wires, like lace,” Lusiya whimpered.

“You carry it in your heart. It belongs to our predecessors,” answered the little philosopher friend.

Lusiya still felt the impression of the cross on her fragile palm. Her heart beat with the rhythm of a wall clock.

Story also available on:

https://fairytalez.com/user-tales/a-tale-of-the-sunken-city/

Еърбъс 320 летеше високо над облаците, които бяха оцветени в нежно синьо като спокойно море. Наслаждавайки се на красивата гледка под лявото крило на самолета, Маня забеляза нещо като скутер, чертаещ път в далечината. Сребрист на цвят самолет, пореше небесния океан. Набирайки скорост странният самолет настигна Еърбъс 320 и продължи напред точно под крилото му.

Небето продължаваше да е синьо и без звезди, без Слънце, без Луна.

Двата самолета се движеха успоредно един под друг като птици без грижи – волно и красиво.

Много лек шум на двигател се носеше в салона на самолета –

равноделен, приспивен.

Небето заговори – свят на облаци, които започнаха да се обагрят от синьо в бяло, от бяло във въгленово сиво, докато напълно покриха сребристия самолет.

Маня беше настанена на последната крайна седалка – 30А и усилено търсеше с поглед другия самолет, но той сякаш потъна в някой от облаците. Погледът ѝ прескачаше от облак на облак, но нямаше и следа от металната, сребриста птица. Момичето не посмя да попита никой от пътниците за летящата наблизо сребриста птица. То притежаваше фотографска памет и беше запечатала всеки детайл на другата машина – от острия нос на самолета и тънките му издължени криле, до подобната му на извивка на риба гърбина. Стискаше здраво в ръцете си телефона, с който успя да го снима през малкия люк на самолета от своето място – 30А.

Кацането беше меко, като кацане на перо на земята в ранното мартенско утро.

Прохладен морски бриз погали матовата кожа и разпиля тъмните кестеняви кичури на тинейджърката, пристигнала в родния си град.

Таксито спря пред метална порта с нарисувани по нея шахматни квадрати. Задоволство се изписа по лицето на Маня и една малка тръпчинка усилваше почти детското ѝ усещане.

Миризма на зюмбюли, както и пъстрите цветове на цъфнали вече теменужки изпълниха сърцето ѝ с радост и любов към всичко в този двор, в тази къща.

Новините по телевизията в 10 сутринта бяха наситени с обичайните репортажи за политици, измами, болници, войни, когато с червен цвят на екрана се изписа надписът ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ и Маня прочете следното съобщение: „Тази сутрин към 2:30 часа  неидентифициран самолет е бил забелязан успоредно до Еърбъс 320. Когато земният контрол се опитал да се свърже с екипажа му, самолетът изчезнал без никаква диря.”

Девойката изтръпна, погледът ѝ замръзна върху екрана на телевизора. Отпи от топлото мляко с какао, грабна мобилния си телефон и с бързи крачки се отправи към обсерваторията.

Топлите очи на Професора я гледаха с любопитство.

-Знам, защо така си подранила. Чух новините, но чакам ти да ми разкажеш.

Маня прегърна стареца, подаде му кутия шоколадови бонбони, от любимите му пияни вишни. Малките ѝ пръсти тупаха по екрана на телефона–андроид нетърпеливо, търсейки снимката на сребристия самолет. Прехапа устни, когато на снимката под крилото на Еърбъс 320 вместо сребрист самолет имаше сив облак.

-Но, аз видях този странен самолет – объркана заобяснява Маня и продължи – метална машина с остра муцуна, тънки разперени криле и с тяло като извит гръб на риба.

Професорът следеше разказа на своята ученичка, приближи бюро, на което беше неговият саморъчно сглобен лаптоп. Написа паролата си, която всички негови ученици знаеха „Еврика 007”. Очите му гледаха с безпокойство и той като Маня тупаше нервно по клавиатурата. Отваряше файлове, докато накрая стигна до файл с името „Феникс”. На екрана се появи снимката, която Маня беше заснела със своя телефон–андроид от прозорчето (люка) на самолета от място 30А. Красивият сребрист самолет изпълни целия екран.

Професорът включи прожекторите, така че на тавана на планетариума се изписаха звезди, съзвездия. Маня погледна към светещите очертания, звездни обекти, които вече познаваше и разучаваше с интерес.

– Сигурно се питаш как снимката от телефона ти е попаднала в моя лаптоп – вече спокоен пръв проговори професора.

Маня доближи телескопа, погледна нахвърлени листчета с бележки около него – с отбелязани дати, часове…

– Да, така е, следях с телескопа през последния месец странни движения на обект и то винаги в 2:30 сутринта и записвах всичко, както и внезапното изчезване на сребристия обект. Досетих се, че летиш с късния полет в същия час, когато се появява този странен обект. Използвах сигнал от спътника „Феникс”, който бяхме изпратили с група учени преди четвърт век. Манипулирах сигнала така, че да записва всичко от твоя телефон–андроид в моя лаптоп. Точно в 2:30 сутринта видях снимката, която ти беше направила от самолета. Твоето предимство е, че си видяла този самолет с очите си, а аз чрез снимката.

Професорът  включи огромния телевизор, висящ на стената като в портретна галерия.

Маня погледна към екрана под „звездното небе”, когато любимият ѝ говорител за прогнозата на времето се появи:

– И така „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ” и в прогнозата за времето – ще превалява нещо между дъжд и сняг, ще сребри в синьото небе и нашите служби не ще могат да го засекат…

Тогава на картата за времето се появи детска рисунка: сребърен самолет с остра муцуна, с тънки крила и с извит като на риба гръб.

– Това е рисунка на пътничка от самолет Еърбъс 320, която е успяла да нарисува неидентифицирания самолет, за който чухте в нашите „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ”. И така, очаквайте сребърен ветрец и мартенска прохлада – завърши с обичайното си чувство за хумор синоптикът.

Маня погледна Професора.

– Имате нова ученичка, Професоре, художничката от самолета.

Лаптопът издаде сигнал – на екрана му се появи рисунката на малката художничка.

The Shuttle “Terra”

Fiction, “Strictly Prohibited”

The lights through the hatch of the ship’s window was soft blue but deep. It was almost like they were travelling over thick walls coated in blue.
It was an extraordinary ship with sophisticated apparatus. Little Slaven was in it, examining the peculiar objects, devices, and books inside.
‘Come along, and take a walk, lean on the neighbouring objects to maintain your balance’, the snub-nosed boy timidly said to his little sister.
The children walked, staggering, and sticking to one another. Their eyes couldn’t miss the rare glass boxes, bright buttons, and the fairy curtains that fell from the ceiling, alike silvery-white transparent barriers. The curtain-barriers were at the end of each chamber.
Slaven and Mira were the only youngsters on-board the “Terra” Shuttle, and they couldn’t recall how they both got on it. A tall man in elegant blue attire approached them, nodded at them, and then invited them to sit on a glass bench. He smiled at them and asked, ‘Do you know where you are?’

His voice didn’t sound like that of an ordinary earthman; it sounded like it had travelled through a pipe, vibrating with an echo…
Slaven, who had been afraid, got over his fear and said, ‘I do not remember how we got here. But I know we’re on a flying ship. Who are you? You sound strange’.
‘I am Ven, and you’re our visitor at the “Terra” Shuttle. We are from the planet Terra, and you are Earthians. We speak almost all the 6,500 languages you Earthians speak, and we keep archiving your race’s history’.
‘How do you manage to speak that many languages? Where are our parents? Are there any other Earthians on the “Terra” Shuttle?’ asked Mira, her blue eyes fixated on the tall Planetian.
Slaven gripped his little sister’s hand.
‘You are here so we can show you our planet and teach you to remember. You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry – your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘Ah…. even in my dream, I never imagined that Mira and I would see another planet!’ Slaven exclaimed.
‘Follow me’, the tall Terra resident said.
They climbed up a staircase, and before them, a huge hall with glass walls appeared. Mirrored squares were nicely laid over the glass wall as if someone had drawn them with granite pebbles.
‘You can move closer to the glass-mirror wall’, Ven said, smiling at them.
Mira looked at herself in the small squared-mirrors and saw that the colour of her eyes was darker than usual. This mirror gave them a deep blue colour, and her gaze became astute. Her thoughts jumped as if they were opening the squares.
Mira approached and gently touched one of the square mirrors. She jumped back instinctively as the square slid out of the glass wall to reveal a locker, which opened on her touch. Slaven approached his sister, and they both peeked curiously into the open box.
‘This is our mobile library’, Ven said.
‘Can we get this leather book out of the box to look at it?’ Mira asked.
‘Yes—open it’, Ven encouraged his little guests.

Slaven pulled out the heavy book and unfolded it. On the first leather page, an animal, stars, and planets were carved above it.
‘But what is this—what kind of animal is this?’ Slaven asked Ven, curiously.
Ven took the book in his hands, bent down and pointed, ‘This animal existed thousands of years ago and inhabited the Planet Yuris. Many other planets and stars surrounded the old Yuris. This Planet died, paving the way for a new planet to be born’.
‘Do you know what the new planet was?’ Mira asked.
‘The new planet is yours, the planet Earth with its new inhabitants—you Earthians’.
‘But that’s amazing. How do you know? How old is your planet Terra?’ Slaven asked.
‘We’ve been in the Galaxies for billions of years. We do not wage wars. We keep what we inherit, and we keep what remains of those who perish. You Earthians are one-sided and very aggressive. You are looking for more space, you are provoking wars and those who survive to continue the same process. You need a change’.
Slaven stared at the book, and then his eyes moved to the mirror drawer in the glass library. He saw his reflection. ‘It can’t be’, he thought. ‘It is impossible. It is a dream’. And then it all disappeared.
Slaven woke up, jumped from bed, and looked around. He saw that he was in his room. He ran barefoot into the kitchen. Then he pushed the door to Mira’s room open and saw how sweetly his little sister slept.
‘What’s happening?’ said his mother. ‘Who runs around the house this early in the morning barefoot?’
‘I am, Mom. I am, Slaven’. The boy saw his mother approaching.
‘Let’s go to the kitchen, I’ll prepare breakfast. Come, tell me why you woke up so early on a Saturday. Did we miss a sporting event, a movie or a fair?’ asked Joanna, Slaven and Mira’s mother.
‘Mom, I’m going to tell you my dream, but I need you not to interrupt me. When I am done, I need to know if there are other planets with other human beings’, Slaven said to his mom with a trembling voice.
Joanna put toasted bread, slices of cheese, a jug of fresh milk, and a jar of jam on the table, and listened to her son’s incredible story.
Slaven’s voice awakened Mira, then their father. They all sat around the round table, having breakfast and listening attentively to Slaven narrating his dream as if someone was painting. Paintings were changing, facts were convincing while the little narrator stopped.
‘The “Terra” Planet’, Slaven’s father repeated. ‘Terra means Earth and judging by your dream there is a planet Terra—another Earth more developed than ours’.
Mira jumped from her chair and approached her brother. ‘Tell me what they said while you were on the Terra Shuttle. Is there a secret we can learn from them?’
‘Mira, that’s all I remember from my dream. Do you want us to go to the old library and look for books, old books, the oldest book?’ They both started heading out.
‘Children do not be late’, the parents called.
Mira and Slaven headed for the tram stop.
Mira wore a small rucksack over her back. She’d carefully put a small torch, a notebook, and a pen inside. While Slaven added a box of his favourite waffles with peanut cream. They got into the tram and talked about the Terra Shuttle. The people in the tram listened with interest.
The tram stopped. The last stop was near the old town library. Mira and Slaven reached the building and were happy to see that the library was open.
Mira and Slaven hurried around huge sculptures, glass windows with old books, gramophone records, manuscripts, book covers made of silver. They stopped at a window displaying a book made of leather.
‘Slaven, look at this leather book’, Mira said, pointing at the window case. Her blue eyes glowed as if it penetrates the window.
The children had their eyes fixed on the book behind the glass window when the librarian—a middle-aged man—approached them.
‘Children, no matter how much you stare, you cannot unfold the leather pages of this ancient book. Stay away from the glass. But you can come with me if you want to learn more about the book’.
Startled, Slaven and Mira were stood quiet and listened to the librarian with keen interest. They followed him to a small monitor where the book could be viewed electronically. The pages of the book had been scanned and with a gentle touch, the screen could all be viewed at once. There was a sign: This is one of the oldest books in the world with cuneiform inscriptions. Early Cognitive Logography System. Slaven absorbed the information, but this was not the book he saw in his dream.
‘Let’s go’, Slaven said to his sister and turned around, but Mira was no longer behind him. She was gone. Alarmed, Slaven started walking from room to room, running through the corridors. A map of Planets caught his attention. And one of them was Yuris. He stopped in front of the map, touched the planet Yuris, and sadness ran all over his face. He felt someone pull on his sleeve. And when he saw the little, blue-eyed Mira, he was ecstatic.
‘Come on quickly. You’ll be amazed by what I found, follow me’, Mira said.
They run hand-in-hand and with quick steps. Soon, they reached the hall with all the walls covered with glass. They had square-shaped mirrors on them, painted with gems of garnets.
‘But this is unbelievable. It’s as if we were in the Terra Shuttle’, Slaven said.
‘Do you remember the mirror drawer I touched in your dream?’ Mira asked.
Slaven looked around and pointed at it when he found it. They reached out and read the words printed on it: Do not touch. These lockers are locked and encoded. Mira cleared her throat and tapped on it, surprising her brother. The drawer opened.
Their curious eyes peeked quickly, but there was no leather book inside as in Slaven’s dream.
Mira produced her little flashlight and shined it inside the drawer, but it was empty.
‘It was just a dream’, Slaven said, ‘but I saw this room. Perhaps, there is no such planet as Terra, and this leather book does not exist’.
A strong ray illuminated the room through the round glass ceiling. There was noise, commotion, and people were running down the corridors and rushing outside.
‘Look, see, what a great Shuttle’, a man’s voice said.
Mira and Slaven, both of whom were panting from running, stood at the exit of the library and stared into the sky. They saw an unusual metal shuttle move away.
‘Mira, do you think maybe, while we think we dreamt it, we’ve truly been to the shuttle? And how is it possible to have the same glass-mirrored room in the library with drawers?’ Slaven said excitedly.
Mira jumped happily, pulled out her projector, lit it, and waved the departing ship goodbye.
Slaven ate his waffles:
‘One day, we will know who we are, of what kind our planet is, and whether we can communicate with other planets’.

‘Are we going to keep the Earth’s 6,500 languages’, said the little wise red-head Mira, the freckles on her face grew brighter.

**
T
he morning was cool. High in the mountain, the air was crystalline. There was a signal, sounded like a noise coming from the equipment in the station hidden in the huge mountain peak. The young scientist watched the changes in the chart and recorded every encoded signal. The signals came from a spacecraft, from another galaxy. Suddenly the signals stopped. The sky blackened.
Slaven was alone waiting for his colleagues to arrive from their day’s lap. He checked the recorders of the little measuring gadgets they had mounted around. He tried to contact the team, but there was no connection.
He had been wading through the snow with mini devices adjusted on his helmet—one to capture signals from other planets, the other was a video camera and the third, a radio transmitter.
He did not receive any signals, and no one responded to his contact attempts. He walked for a long time and saw no trace of his colleagues. It would soon be impossible to continue. The temperature was around minus 40 degrees Celsius. The air was a bizarre blue, then it became bright blue and dense. He passed through the blue air and could see nothing. It looked almost as though he was surrounded by blue walls. He remembered his dream from his childhood, looking through the Terra Shuttle hutch. The view was the same! Blue, light, light blue! Dense! His experience and knowledge as a scientist—a physicist—could not explain this.
He suddenly remembered Ven’s words: ‘You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry; your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘I have to use my memory’, thought the young scientist. He recalled climbing a ladder and getting into the mirror library on the Terra Shuttle from his childhood dream. He began to raise and lower his legs as if he was climbing a ladder. It was difficult, the cold had stiffened his arms and legs muscles. In the vast, white, snow-covered area in front of him, he did not see a ladder and desperately struck his legs, to trample in one place.
Strong light blinded his eyes, he heard a signal, his radio screamed alarmingly, ‘Slaven, I hear you, I hear your breathing. Where are you?’, called Mira. Strangely, her voice sounded exactly like Ven’s—like it was coming from a trumpet, like an echo.
‘Mira, Mira, I’ve been walking for a long time to find you. I’m cold, but I see a huge luminous body coming up—’
‘Slaven, Slaven— talk, say something…’
**
M
ira stroked her brother’s cold face. The burning logs in the fireplace kept the room warm and cosy. Slaven opened his eyes and saw Mira smiling down at him, his colleagues around him.
‘Slaven, we’re all fine, and your recording is great. But never, ever leave alone in these conditions.
‘Mira, go on, play the recording’, Slaven said, hurrying from his bed.
Sitting around the fireplace, amid the crackling logs, the young physicists watched the record Slaven had managed to capture when he saw the huge glowing object and then remembered nothing.
The light came from a shuttle moving close to Slaven. Everyone stared in amazement as the shuttle moved close to Slaven, so close they could see Planetians getting on-board. They could also see two children walking hand-in-hand following a tall Planetian. The children were led to a mirrored glass room.
‘Slaven, it’s amazing, inexplicable…’-whispered Mira.
Suddenly the light diminished, and the Shuttle flew away.
Everyone still stared at the black screen on the monitor in utter disbelief.

Story also available on:

https://fairytalez.com/user-tales/the-shuttle-terra/

Фантастика “Строго секретно”

Светлината през кръглия прозорец – люка на кораба, бе нежносиня, но плътна, като че ли летяха край плътни стени и всичките бяха боядисани в синьо.

Необикновен кораб със сложно оборудване, в който малкият Славен разглеждаше заобикалящите го странни предмети, устройства и книги.

– Ела Мира, ела да се поразходим, опирай се на всичко, което е около нас – плахо покани своята сестричка малкият чипоноско.

Децата вървяха, залитайки, придържайки се едно друго, а очите им не изпускаха странните стъклени кутии, цветни копчета, фееричните като завеси спуснати от тавана сребърно-бели прозрачни прегради. Тези завеси- прегради бяха в края на всяко отделение.

Славен и Мира бяхa единствените деца, пътници в Совалката „Тера” и не помнеха как са попаднали в нея. До тях се доближи висок мъж в елегантно синьо облекло, кимна им с глава и ги покани да седнат на стъклена пейка. След това им се усмихна и запита:

– Знаете ли къде се намирате? – гласът му звучеше не като на обикновените земляни, а като че ли през някаква тръба и кънтеше като ехо.

Славен се престраши:

– Не помня защо и как се озовахме тук, но ние сме на летателен кораб. А вие кой сте – колко странно говорите?!

– Аз съм Вен, а вие сте наши гости на Совалката „Тера”. И сме от планетата „Тера”, а вие сте Земляни. Говорим почти всички 6500 езика на земляните и пазим цялата им история.

– Как така, как умеете да говорите толкова много езици? Къде са нашите родители? Има ли и други земляни на Совалката „Тера”? – попита Мира и сините ѝ очи се взряха във високия планетянин, а Славен стисна здраво ръката на малката си сестричка.

– Вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим да помните. Вие деца, сте чисти, неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно. Не се тревожете, вашите родители са тук и с тяхно съгласие ще ви покажем тайни, които никой землянин досега не знае.

– Ах – възкликна Славен – и на сън не съм си представял, че ние с Мира ще видим друга Планета.

– Следвайте ме – подкани ги високият жител на „Тера”.

Изкачиха някакви стълби и пред тях се откри огромна зала със стъклени стени и множество огледални квадрати, като че ли някой ги е рисувал с гранитни камъчета.

– Може да се доближите до стъклено-огледалната стена – предупреди ги Вен.

Мира се огледа в малките огледалца-квадрати  и видя, че цветът на очите ѝ е по-тъмен от обикновено. Това огледалце им придаваше дълбоко син цвят, а погледът ѝ стана проницателен. Мислите ѝ скачаха, прескачаха, като че ли отваряха квадрати.

Малката красавица се доближи и нежно се докосна до квадратно огледалце. Подскочи инстинктивно назад, тъй като квадрата се плъзна навън от стъклената стена. Това беше кутия-шкафче, което се отваряше при докосване. Славен доближи сестра си и двамата надникнаха любопитно в отворената кутия.

– Това е нашата подвижна библиотека – насочи ги Вен.

– Можем ли да извадим кожената книжка отвътре, да я разгледаме? – попита Мира.

– Да, отворете я … – отвърна Вен.

Славен измъкна книжка, която тежеше доста и започна да я разгръща. На първата кожена страница бе изобразено животно, а над него звезди и други планети.

– Но какво е това Вен, как да разгадаем тази рисунка? – заинтересува се Славен.

Вен взе книгата в ръце, наведе се и посочи:

– Това е животно от преди хиляди години и е обитавало Планетата Юрис. Планета е загинала и по-късно се е родила Нова Планета. Била е заобиколена от много други планети и звезди.

– А знаете ли коя е Новата Планета, появила се при загиването на Юрис? – попита Мира.

Новата Планета е вашата – планетата Земя с нови обитатели, вие – земляните.

– Но това е невероятно… Откъде знаете това? Колко стара е вашата планета Тера? – попита Славен.

– Ние сме в Галактиките от милиарди години. Ние не водим войни, а пазим това, което ни е завещано, пазим и това, което остава от тези, които загиват. Вие земляните сте едностранчиви и много агресивни. Вие търсите пространства, водите войни и тези, които оцелеят продължават същия процес. Трябва ви промяна.

Славен съзерцаваше книгата, огледалното чекмедже – шкафче от стъклената библиотека и виждаше своя образ. Не може да бъде, мислеше той, това е невъзможно, това е сън и точно тогава всичко изчезна. Тъмнина. Славен се разбуди, подскочи, огледа се и видя, че е в стаята си. Изтича бос в кухнята. После бутна вратата на стаята на Мира и видя как сладко спи малката му сестричка.

– Какво става? – каза майката на Славен и на Мира. – Кой тича сутрин рано, рано бос?

– Аз съм мамо, аз съм – Славен – и момчето видя как майка му се доближава.

– Да отидем в кухнята, ела, ще направя закуска. Хайде, разказвай какво е толкова важно сутрин рано в събота. Да не би да пропуснем някое спортно мероприятие или филм, или панаир? – игриво го разпитваше майка му Йоанна.

– Мамо ще ти разкажа съня си, но те моля да не ме прекъсваш и после да ми кажеш има ли истина и възможно ли е да съществуват други планети с други човекоподобни? – трепетно нареждаше Славен. Йоанна сложи печени филийки със сирене, каничка прясно мляко, мармалад на масата и се заслуша в невероятния разказ на сина си.

Гласът на Славен събуди Мира, а след нея и баща им. Седяха около кръглата маса, закусваха и продължаваха да слушат разказа на Славен. Никой не проговори. Като че ли някой рисуваше. Картини се сменяха, факти се поднасяха убедително, докато малкия разказвач спря.

– Планетата „Тера” – повтори бащата – „Тера” означава Земя и съдейки по твоя сън съществува планета Тера, т.е. Земя в по-развит вид на нашата Планета Земя.

Мира скочи от столчето си и се доближи до Славен.

– Разкажи ми, какво ни казаха от Совалката „Тера”, има ли тайна, която можем да научим от тях?

– Мира, това е всичко, което помня от съня си. Искаш ли да отидем в старата библиотека и да потърсим книги, стари книги, най-старата книга…

– Деца, не се бавете – им извикаха родителите.

Мира и Славен излязоха и се запътиха към трамвайната спирка.

Мира носеше на гърба си малка раничка, в която грижливо и предвидливо бе прибрала малък прожектор, тетрадка и химикал, а Славен разкопча раничката ѝ и добави от любимите си вафли с фъстъчен крем. Качиха се в трамвая и разговаряха разпалено за Совалката „Тера”. Хората около тях им кимаха и слушаха с интерес.

Трамваят спря, последната спирка беше недалеч от старата градска библиотека. Мира и Славен стигнаха до сградата и с радост видяха, че могат да влязат, библиотеката беше отворена.

Мира се забърза между огромни скулптури, стъклени витрини, в които имаше стари издания на книги, на грамофонни плочи, на ръкописи, на корици – облицовки на книги изработени от сребро. Спряха се на витрина, където се съхраняваше книга, изработена от кожа.

– Славен, погледни, виж тази книга от кожа – провикна се Мира и сините ѝ очи засвяткаха, като че ли искаха да проникнат през витрината.

Децата бяха залепили лицата си на витрината, когато до тях се доближи пазачът, човек на средна възраст.

– Деца, колкото и да се взирате няма да можете да разгърнете кожените страници на тази древна книга. Стойте по-далеч от стъклото и ако искате да научите повече за книгата, елате с мен.

Славен и Мира се стреснаха, застанаха мирно и заслушаха с интерес служителя на библиотеката. Последваха го до един малък монитор, на който можеше да се разглежда книгата страница по страница. Само с леко докосване се прелистваха страниците от книгата. Имаше и табелка: „Това е една от най-старите книги в света, с надписи на клинопис. Ранна логографическа система на клинопис”. Славен попиваше информацията, но това не беше книгата от неговия сън.

– Да тръгваме – каза Славен на сестричката си и се обърна, но видя, че Мира я нямаше. Разтревожен да не я изгуби, Славен тръгна да обикаля от зала в зала, тичайки по коридорите и се заоглежда, докато погледът му бе привлечен от карта с множество Планети. Една от тях носеше името Юрис. Момчето се спря пред картата, докосна планетата Юрис и тъга се изписа по лицето му. Почувства как някой го дърпа за ръкава и подскочи от радост като видя малката, синеока Мира.

– Бързо идвай, ще се учудиш какво намерих, следвай ме – оживено го задърпа Мира.

Хванаха се за ръце и с бързи крачки стигнаха зала цялата в стъкло, огледала и различни фигури по тях, нарисувани с камъчета от гранати.

– Но това е невероятно… Като че ли сме в Совалката „Тера” – разпали се Славен.

– Помниш ли от съня си, кой квадрат докоснах – попита Мира – Насочи ме.

Славен се огледа и подкани Мира точно към този, който с нежно докосване Мира бе отворила в съня си. Доближиха се и прочетоха надпис: „Не пипайте. Тези шкафчета са заключени и кодирани.” Но Мира се престраши и за учудване на брат й докосна квадратното огледалце. Шкафчето се отвори.

Любопитните им очи надникнаха бързо, но вътре я нямаше кожената книга от съня на Славен.

Мира извади малкото си фенерче, освети всички ъгли на шкафчето, но то беше празно.

– Разбира се, това беше само сън – каза момчето – но в него аз видях тази стая. Навярно няма такава планета „Тера” и тази кожена книжка не съществува.

Силен лъч освети стаята през кръглия стъклен таван. Чу се шум, суматоха, хората тичаха по коридорите и бързаха да излязат навън.

– Вижте, вижте, каква невероятна Совалка – се чу мъжки глас.

Мира и Славен, задъхани на изхода на библиотеката отправиха поглед към небето и видяха необикновена метална совалка да се отдалечава.

– Мира, дали наистина сме били на Совалката, докато си мислим, че спим и сънуваме? И как е възможно да има тук в библиотеката същата стъклено-огледална стая с шкафчета? – развълнувано говореше Славен.

Малката Мира заподскача от радост, извади прожекторчето си, светна го и замаха за сбогом към отлитащия кораб.

Славен ядеше от любимите си вафли и говореше:

– Нали ще узнаем един ден кои сме, коя е нашата планета и дали ще можем да общуваме с други планетяни.

– Ще запазим ли земните 6500 езика – каза малката мъдра червенокоска, а луничките на лицето ѝ станаха още по-ярки.

——-

Утрото беше прохладно, високо в планината въздухът беше кристален. Чуваше се бибиткането на апаратура в станцията, скрита в огромния планински връх. Младият учен наблюдаваше измененията в графиката и записваше всеки кодиран сигнал. А сигналите идваха от космически кораб, от друга Галактика. Изведнъж сигналите спряха. Небето почерня. Славен беше сам и чакаше колегите си от поредната обиколка, която правеха всеки ден и проверяваха записващите устройства, които бяха монтирали наоколо. Опита се да се свърже с тях, но нямаше връзка.

Газеше в снега със скафандър, на който имаше три мини устройства: едно за улавяне на сигнали от други планети, второ, което беше видеокамера, а третото радио-предавател.

Не улавяше сигнали и никой не отговаряше на опитите му за връзка. Вървеше и не виждаше следи, много скоро щеше да е невъзможно да продължи. Беше -40⁰С, въздухът добиваше странен син цвят, докато напълно стана светлосин и плътен. Преминаваше през синия въздух и не виждаше нищо, като че ли около него бяха издигнати сини стени. Досети се за съня си от детските години, как гледа през люка на Совалката „Тера” – гледката беше същата! Синя, светло, светлосиня! Плътна! Опитът и знанията му на учен, физик не подсказваше връзка и логика в това преживяване.

Думите на Вен: „Деца вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим и да помните, вие сте чисти и неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно.” – изведнъж изплуваха от малкото шкафче на паметта.

„Трябва да използвам паметта си.” – помисли си младият учен. Спомни си как изкачиха някаква стълба и попаднаха с Мира в голямата стъклено-огледална библиотека, в Совалката „Тера” от детския им сън. Започна машинално да вдига и сваля краката си, като че ли се изкачва по стълба. Вървеше трудно, студът сковаваше ръцете, мускулите на краката ставаха все по-неподвижни. В огромната, бяла, заснежена площ пред себе си не виждаше стълба и отчаяно започна да си удря краката, да тъпче на едно място. Силна светлина заслепи очите му, чу сигнал, радиостанцията му крещеше тревожно:

– Славен, Славен, чувам те, чувам дишането ти, къде си – викаше Мира, а гласът ѝ звучеше точно като на Вен, като че ли идва от тръба, като ехо.

– Мира, Мира, вървях дълго, за да ви открия, премръзнал съм, но виждам как огромно светещо тяло се доближава…

– Славен, Славен, говори …

—-

Мира погали премръзналото лице на брат си. Дръвцата горяха в камината. Славен отвори очи и съзря засмяното лице на Мира, видя и колегите си.

– Славен, всички ние сме добре, а ти си направил страхотен запис. Но никога, никога не тръгвай сам в тези условия…

– Давай, пускай филма – оживен скочи от леглото Славен.

Насядали около камината младите физици гледаха филмчето, което Славен бе заснел когато видя огромния светещ обект и не помнеше повече нищо, премръзнал от студ.

Светлината идваше от Совалка, която се снижаваше близо до Славен. Всички впериха поглед в момента, когато Совалката се доближи и се виждаше как някакви хора се движеха в нея. Различни съоръжения и две малки деца хванати за ръце следваха висок планетянин. Децата бяха отведени в огледално-стъклена стая.

– Славен, това е невероятно, необяснимо…

Изведнъж светлината започна да намалява и Совалката отлетя.

Всички гледаха като онемели черния екран на монитора.