The Glass City

If you like the story for the competition, please confirm at the link below

The morning was fresh, but the air heavy, full of the noise coming from whizzing motorcycles, cars, and trains.

The pupils were in a rush, running to school. Their laughter and teasing flew in the air and hung strangely between the glass buildings in the modern Glass City.

Drones flew in the atmosphere and landed on roofs. This is how some people of the Glass City went to work in 2025. The air transport is available only for few, and it wasn’t known to Nia’s family yet.
Nia was first to arrive at school in the early morning and always waited on the roof, where the drones land. One of those manned aerial vehicles in the shape of a big spider belonged to the director of the school, Mr. Popov and the other to the music teacher, Mr. Baron
“Good morning, Nia.” Getting off his octagonal drone, Mr. Baron smiled. “It’s nice of you to meet me on the roof. We are on time for the first lesson.”
Nia’s gaze turned to the shiny flute and the red velvet cloak in the music teacher’s hands.
The pupils were already in the music classroom and were talking loudly, telling stories to each other. The door opened, and gentle Nia sneaked with quick steps to the first little desk. It became silent, and all pupils were standing peacefully next to their little wooden desks.
“Good morning, class,” said the young music teacher cheerfully.
“Good morning, Mr. Baron,” the children replied enthusiastically, noticing the red velvet cloak and the silver flute on the big wooden desk in front of them.
“Today we are going to retell an old fairy tale with the influence of the music.”

“Which tale? Which tale?” the children shouted all together.

But before the music teacher could answer, Nia quickly said, “Little Red Riding Hood! Yes, it’s why you have brought the red velvet cloak, right?” She turned toward the teacher.

“Yes, it is Little Red Riding Hood. Let the fairy tale begin under the music of the spheres. This music is connected to the planet’s movements, and with the full moon, this is magic music. Nia, you are the storyteller. Victor, you are to play the piano looking at my composition notes, and I will be on the flute,” said Mr. … and looked at the class. “You all will be writing your own fairy tale with the influence of the music and Nia’s story.”

The first piano keys were hit and resembled the sound of a flying object, and when the flute started, Nia began narrating.

“In a lovely early morning in the Glass City, cars moved slowly on the wide roads, the modern invented ‘trambrunners’ curved like snakes amongst the glass buildings, and people were running on the pavement in this fast, everyday life. The sky also had passengers, not many, but enough; people on drones travelled to their destinations. On one of the drones was the little witty Alma. The girl succeeded to start the drone and to fly it without the permission of her parents.”

Nia paused for a second, as the music was about to change into a very high note. This made Nia change her voice into a more dramatic tone.

“And the little angelic-looking girl lost control of the big machine. The aerial vehicle dropped between high forest trees. When it landed heavily onto the soil, Alma took her red velvet cloak and jumped off the drone. She walked between the trees in the forest. Her fear grew and filled her heart. The girl snuggled into her red velvet cape.”

Nia took a breath and was unexpectedly taken by the sudden change of the music and continued her story.

“Alma started shouting for help, touching each tree and caressing the leaves, when the black eyes of an animal were in front of her. It was a big grey wolf, sly, cunning, with an unwholesome appetite waiting for its prey.”
Nia was breathless and listened to the music, when the flute started a gentle tune, which made everybody sad, and the story continued.
“Alma went close to a tree and hugged it. She bit her lip and watched how the wolf spun its tail. Little Alma put her hand into her cloak pocket and felt a cold, little object. Heart beating wildly in her chest, she took her hand out.”

Nia looked at her classmates, and then her sight was caught by the colourful apple drawings on the glass window, but the eager eyes of her classmates and the music triggered her next part of the story like no one else could.

“Alma was holding a little silver apple that was transmitting strong lights straight to the wolf’s eyes. The wolf’s fur stood on end and he leapt with fright, letting his prey bound away.

“It was a full moon. Then Alma ventured to throw the apple into the wolf’s paws and quietly walked back, step by step looking for the drone. The bloodthirsty wolf circled around the apple, losing his orientation. His roars were heard from afar in the entire woods.
“Alma ran, touched the trees, the leaves, and spoke to them, with the feeling that they have memory. She passed a thick, powerful trunk with palm feathers.
“Thank you, leaves,” she murmured, frightened. And her dearest wish was there—the drone was standing in the forest. She climbed up on the wheels, reached the seat, secured the belt around herself, and looked at the vehicle screen. Her gaze rested on the small monitor that read: ‘Get home, Little Red Riding Hood. Press the small emergency green button and you will hear the takeoff instructions for the airfields of the Glass City.’ Alma’s face glowed. The moon shone brightly, and just as the drone rose, Alma heard the roar of the bloodthirsty wolf.”

The music faded. The piano gradually subsided, and flute was still imitating the roar of the wolf.
First was silence and then happy applause.
“Nia, you’re our magic narrator,” the children cried aloud.

Nia took off the magical red cape and she again was the little, curious, golden-haired girl whose eyes sparked love and wisdom, but there was also the secret of the red riding hood in them.




Къщата-опера бе сгушена под снега, продължаващ да вали силно над Алтайската планина.

Флора седеше на първия ред в Царската опера, когато червената плюшена завеса се отвори. Нежен сняг се сипеше пред очите на момичето, а музиката ускоряваше пулса на малката чаровница. Сърцето ѝ подскачаше, дъхът – на пресекулки, а очите ѝ –  тъмносиви въглени, топяха снежинките на сцената.

Феерична балерина затанцува пред огромна елха и шейна, водена от малко пони. Балерината прегърна любимата си кукла подарена ѝ за Коледа, настани се до елхата и заспа. Така започна приказката за Лешникотрошачката, това бе съня на малката балерина.

Флора следеше танца на царството на мишките, на куклите, а музиката сменяше усмивката на лицето ѝ ту с тъга, ту с радост, докато червената завеса отново се появи. Тя се сепна от бурните аплодисменти и радостните изблици на публиката.

После грабна кожухчето си и се запъти към дома. Газеше в дълбокия сняг, в планините на Алтай, а в ушите ѝ звучеше музиката на любимия балет.

Мина седмица от вълнението ѝ в операта, сърцето ѝ все още туптеше припряно, а нежното ѝ гласче тананикаше мелодията на танца на куклите.

Така Флора веднъж стигна до къщата на приятелите си. Почука силно на вратата с премръзнала ръчичка, с побелели от снега мигли, когато слабичката Розмари ѝ отвори зарадвана:

– Влизай, влизай да се стоплиш.

Чуваше се пращенето на дръвцата в камината и чайникът засвири.

– А, ето и чаят е вече готов, алтайски чай… И ще ти дам от сладкия мед на баба.

Детето отпи от чая и заприказва бързо и развълнувано за красивия балет, за Лешникотрошачката. Розмари я гледаше, следеше внимателно разказа ѝ и дори започна да се върти в кръг, повдигната на палци. Точно тогава в стаята се втурна като мълния палавият Филип. Момчето погледна сестра си, хвана я за раменете и я завъртя. Стана шумно, а Розмари се обърка в движенията си и седна на земята. Флора се заливаше от смях, загледана в мургавото личице на приятелката си, на което пламъкът от камината придаваше топлота и свежест.

– Момичета, вчера открих навътре в планината странна къща. Елате да я разгледаме – подкани ги Филип.

– Каква къща? Кажи, де? – стана веднага Розмари и застана пред братчето си.

– Да не би да говориш за дървената планинска къщичка с накацалите по нея фенери, край която обикалят животни – обади се Флора.

– Чакайте, не ме разпитвайте, по-добре да отидем и да видите сами. Вземете си раничките с термос с чай, кибрит, кифлички с мармалад, малките прожекторчета…


Хванати за ръка Флора и Розмари газеха в снега и следваха водача, когато пред тях се откриха водопади. Водопадите се спускаха по склона на планина от ледници, които висяха на върха на планинския хребет.

Беше студено, но децата гледаха изтичащата вода, отпиваха топъл чай, а гласовете им се носеха като ехо.

– Филип, как се нарича това място?  Прилича на водна пързалка… С каква сила водата се стича надолу?…

– „Вълшебните снежни склонове на Алтай” – радостно отбеляза Филип.

Розмари хвана приятелката си за ръка:

– Да вървим, ще измръзнем, трябва да се движим.

Филип разчистваше пътя, започна да се задъхва и лицето му гореше, потънало в руменина. Стъклено-зелените му очи светеха като кристалчета. Така стигнаха до една гора от брезови дръвчета и сибирски кедрови борчета.

– Изгубихме се – каза Филип разтревожен.

Розмари и Флора се огледаха, но гората беше безкрайна, а дръвчетата все повече и повече се сгъстяваха. Сълзи потекоха по измръзналото личице на Розмари, но Флора бързо се ориентира:

– Да запалим огън, да се стоплим и да хапнем.

На едно място изровиха под снега съчки, запалиха огън и започнаха да пият чай и да похапват от вкусните кифлички. В далечината се чу плач на животно. Децата се изплашиха, приближиха се близо едно до друго около огъня. Между кедровите борчета един след друг се появиха марали – грациозни, алтайски елени. Доближиха огъня усещайки топлината му. Малките приятелчета ги гледаха уплашени, но маралите бяха кротки. Започна отново да вали сняг и огънят угасна. Маралите заобиколиха децата и взеха да стесняват кръга, докато напълно ги притиснаха едно към друго.

– Те ни пазят, топлят ни… Колко са мъдри – досети се Флора – Козината им е мека и топла.

– Да, да, Марал е етичният образ на красотата в персийската митология – се чу тънкото гласче на Розмари.

– Мъдри и красиви – каза вече успокоен Филип, гледайки към небето.

Златни соколи кръжаха горе в небето, соколите на Алтай.

– Това са властелините на небето тук със своята сила, скоростта и елегантността на полета си… – кънтеше в хрупкавия въздух тънкият глас на Розмари, сочеща соколите.

Една от птиците се снижи и започна да обикаля около трите приятелчета. Децата гледаха с недоумение, особео когато соколът приближи Филип, носейки в големия си розов клюн навита на фуния хартия. Отначало Филип наблюдаваше безучастно странното движение на сокола, летящ край него.

– Филип – досети се Флора – вземи тази фунийка от клюна му, това е може би писмо за теб.

Филип се протегна и когато Соколът се доближи съвсем, дръпна хартиената фунийка, отвори я и зачете:

– Приятели, следвайте Сокола, той ще ви доведе до моята къщичка.

Маралите полека лека започнаха да се отдалечават.


Соколът летеше ту високо, ту ниско, обръщаше се като че ли изчакваше малката детска група. Децата гледаха нагоре и следваха своя въздушен водач. Изведнъж пред тях изникна огромно кълбо – сферична къща цялата от дърво и бляскав метал в ръждиво злато, на места покрита със сняг.

– Ето, това е къщата, за която ви разказвах – се носеше гласа на Филип в хрупкавия въздух.

Тримата приятели се приближиха до кълбото-къща и заудряха по прозорчето, което беше във формата на люк на кораб. Внезапно Соколът се приближи и също почука с клюна си.

Чу се странен звук. Част от „обвивката” на къщата във форма на полукръг широк около метър започна да се издига отдолу нагоре – като че ли някой белеше кората на портокал. Това беше вратата на сферата-дом на някого, която се надигаше бавно във формата на резен.

Трите чифта очи се вторачиха изплашени, когато пред тях се показа стройната фигура на мъж с очила, а в краката му гордо изправен стоеше снежен рис. Филип се обърна към момичетата.

– Да се махаме, вижте този рис, очите му са жадни за плячка – хлъцна Филип.

– Не се плашете деца, стигнахте до тук, моят Алтийски Сокол ви намери и ви доведе при мен. А това е наистина Алтийски рис, но той е опитомен и е мой верен другар и помощник.

Хванати за ръце, трите приятелчета приближиха стопанина на странната къща. Очите на Филип срещнаха погледа на красивия рис. Розмари протегна ръка и я прокара през бежово-бялата златиста козина на животното и то щастливо завъртя късата си опашка.

– Алтай се казва моят приятел… – рече стопанинът – Елате деца да се стоплите и да разгледате моето кръгло царство – усмихна се после стройният мъж.

Флора  и Розмари свалиха палтенцата, шапките и ръкавиците си, а Филип гледаше предпазливо. Погледът му шареше и запаметяваше всичко видяно.

Приближиха маса, на която имаше кана с топло мляко, банички, конфитюр и сок от портокали. Малките гладници насядаха на меки и удобни столчета и протегнаха ръце при поканата:

– Хапвайте, стоплете се и после ще ми разкажете за себе си.

Децата ядяха сладко, отпиваха от топлия чай от малини и боровинки, бъбреха, а стопанинът ги наблюдаваше и когато чу за Лешникотрошачката ги подкани:

– Елате с мен, деца – и им показа стълбата към втория етаж.

Изкачиха се по дървената стълба. Стопанинът ги настани в малки въртящи се столчета пред вдлъбнат голям, голям екран. После им подаде по чифт очила с огромни рамки.

– Сега ще ви пусна зимна приказка. Не сваляйте очилата, защото магията ще се развали.

Децата наместваха очилата върху малките си носленца, когато изведнъж се появи Алтай и приклекна до Розмари. Момичето почувства меката му козина до крачетата си и помоли:

– Може ли да дадете чифт очила и на Алтай?

– Колко остроумно, да, да, ето и очила за Алтай – зарадва се стопанинът и внимателно ги закрепи върху муцуната на домашния си любимец.

Алтай повдигна голямата си мека лапа, огледа децата и се кротна, приклекна и зачака.

Нежна музика се разнесе в кръглата стая.

– Та това е Чайковски, Лешникотрошачката – прошепна Флора.

На екрана се появи балерина, държаща в ръцете си кукла, заобиколена от много други кукли. Чуха се тимпаните, последвани от флейта, английски рог и цигулка. Куклите се оживиха и започнаха да танцуват.

Малките зрители протягаха ръце и се докосваха до куклите, а Алтай се въртеше и скимтеше, като че ли ще запее.

Флора се опитваше да лови снежинките. Розмари гледаше Принца и следваше движенията му, а Филип подскачаше около елхата под музиката на валса на снежинките.

Завесата се спусна и последните звуци на арфа бавно затихнаха.

Децата седяха като вцепенени, протегнаха ръце, за да докоснат плюшената завеса. Свалиха очилата…

– Кажете, кажете ни, как е възможно, ние бяхме в приказката? – разпалено размахваше ръце Флора към стопанина на къщата- кълбо.

– Деца, такава е магията на очилата, с които гледахте и специалната прожекция на моето кино – радостен за преживяването им отвърна домакинът. – А сега е време да тръгнете обратно, но този път ще ви дам шейната си и ще я тегли Алтай, а над него ще лети моя приятел – Златният сокол, за да не се изгубите.

Шейната се плъзна по снега, когато малкият Филип измъкна от джоба си вълшебните очила.

– Какво си направил, ти си отмъкнал очилата… Не може така… –

силно викна сестричката му.

– Исках още веднъж да погледам през тях и да вляза в приказката през завесата под снега – хленчеше Филип.

Стигнаха дома на Розмари и Филип, и тримата скочиха от шейната, потупаха Алтай и Розмари грабна очилата от ръцете на брат си, сложи ги на муцуната на Алтай. Той вдигна пухкавата си лапа, излая веднъж и побягна обратно с празната шейна. Златният сокол се завъртя още два пъти, изписка и се отдалечи.

Бабата на Филип и на Розмари в този момент отвори вратата и ги прикани разтревожена:

– Къде бяхте досега в този студ и в този сняг? И ти Флора с тях, твоите родители ще те чакат, ще се тревожат. Хайде влизайте всички, елате първо да се стоплите, да хапнете и да ми разкажете къде сте скитали?

Розмари изтича до стаята си и се върна с малка тетрадка, в която написа: „Завесата” – зимна приказка.

Всички се надвесиха над тетрадката и започнаха да разказват, а Розмари пишеше… Бабата се унесе в дълга и дълбока дрямка и засънува тяхната приказка – „Завесата”.





Diana Alexieva Levon Ovanezov
Фотограф: Румяна Янчева
Monument 2.jpg
Фотограф:Малвина Аведисян


Защо Хитлеристка Германия нападна точно на 21 юни 1941 год. Отговорът е: защото 21 юни е най-дългият светъл ден за изпълнение на плана „Барбароса”.

Военната численост на Хитлеристка Германия наброяваха 8 милиона срещу пет и половина на Съветския съюз.

Фронтовата линия бе дълга 2900 км.

Във войната участваха 61 държави от 4 континента с два милиарда население.

На 1 март 1941 год. България обяви война на САЩ, но нито един български войник не участва на Източния фронт срещу нашите освободители от турско робство – братска Русия.

Сталинградската битка бе ключов момент и повратен пункт за свободата на цялото човечество. Беше пленена 300-хилядна хитлеристка армия начело с фелдмаршал Паулс. Франция първа прегърна свободата и наименува в Париж цял район „Сталинград” (колкото един малък град), музей, паркове и градини и метро.

На 23 юни 1941 год. по ефира прозвуча любимата песен „Ставай страна огромная, ставай на смертний бой…”

През месец август 1941 год. на Сточна гара – гр.Варна в 12,30 ч.,в полунощ, революционната младежка организация взриви голяма и дълга композиция цистерни пълни с бензин, предназначен за Източния фронт срещу Русия. В тази нощ, в полунощ, Варна осъмна като бял ден. Подвига на младежката организация бе последван по заводи, фабрики, градове и села за въоръжена борба и саботажни действия. Колкото повече Съветската армия настъпваше към бърлогата на Хитлеристка Германия – Берлин, толкова по-безмилостни и жестоки ставаха фашистките окупатори.

За всяка партизанска глава Правителството на Борис ІІІ даваше по 50 000 лв. Много партизани, ятаци и помагачи минаха през затвори и лагери. Повече от 2000 къщи се превърнаха в пепелища. Партизанските групи нараснаха в отряди и още по-масово участваха в съпротивителното движение срещу фашистките лакеи, жандармерия и полицаи.

В помощ на партизанските отряди помогна Русия с инструктори и снабдяване с оръжие. В град Варна, на река Камчия, в сражения с жандармерията загинаха всички бойци. Англия също изпрати свои инструктори в помощ на партизанското движение и по въздуха снабдяваше с оръжие и хранителни продукти.

При големи сражения между Първа българска окупационна армия и партизаните в района на село Църна Трава на 27 – 28 март 1944 год. загиват майор Дейвие, капитан Джек и сержант Шейн. Заслужава внимание доброволеца от Англия майор Уилям Франк Томпсън – поет – хуманист. Бива заловен жив в Литаково, Софийски окръг, Ботевградска община и след 10-дневен разпит от военни следователи бива застрелян. Има издигнат паметник на майор Томпсън в село Литаково.

Сега погледът ми е насочен към морето. Спомням си как през м.май 1944 год. бяха арестувани деветима герои от съпротивителното движение. След жестоки инквизиции от полицията ги прехвърлиха в моторна лодка на 5 км от нос Галата навътре в морето. Поставиха им по едно въже на врата и камък на краката. Бяха  застреляни на кърмата на моторната лодка един след друг в  упор, за да не остане никаква следа. Един от застреляните е моят сват Гарабед Хачадурян.

Съюзниците САЩ и Англия водеха ожесточени сражения в Далечния изток с Япония. След десантите в Нотердам и Силиция се включиха в сраженията с Хитлеристката армия в Европа.

На 9 септември 1944 год. Съветската армия преминава границите на България и в град Варна бяха посрещнати с прегръдки и букети цветя.

Аз се включих в състава на Осми пехотен приморски полк като доброволец. Пред град Ниш – Югославия атакувахме железобетонните укрепления построени от прехвалената СС дивизия. Като картечар имах точен мерник и стрелях по амбразурата на бункера. Навярно съм улучил целта и са загинали немски войници в скривалището. Незабелязано от мен бойните ми другари се оттеглили назад и се озовах сам на 35 метра от бункера. Окопах се в земята. Последва барабанен огън с трасиращи патрони (т.е. червени патрони). Немските войници останаха с впечатление, че съм мъртъв. Аз хвърлих една граната пред мен, образува се димна завеса, последва втора, но по мен започнаха да стрелят с минохвъргачка и една граната след удар на каменна скала залепна като гербова марка на лицето ми. Кръвта шурна като водопад. Окървавен пристигнах в дивизионната болница. На заранта се озовах в Армейската болница в гр.Пирот. изпълних лекарските съвети от болницата – без операция, за да не остане белег за цял живот, а парчето граната ще се стопи с времето. Сега това парче граната в лицето ми е трудно забележимо. Но го нося вече 74 години като подарък от Втората световна война.

В Москва през 1945 год. се състоя парад, посветен на победата над Хитлеристка Германия. На този паради единствено бе поканен българският генерал Владимир Стоичек – командващ 400 000 българска армия, взела участие в бойните действия съвместно с Трети украински фронт с ръководител маршал Толбухин. Героизмът на българската армия се прочу в Унгария при 20-дневните ожесточени сражения на Драва – Соболч. В историята на Втората световна война са записани като Дравската епопея.

Днес актуално звучи повика на Юлиус Фучик „Хора бдете! Никога война!”.

Безсмъртният полк ще продължи своя поход за мир в света  и в следващите години.

Поклон пред нашите освободители от петвековното турско робство братска Русия. Винаги заедно с Русия, защото сме два славянски народа.

Благодаря Ви уважаеми и скъпи участници на тържеството. Бяхте така добри и търпеливи да ме изслушате.


9 май 2019 год.                                          Левон Ованезов

гр.Варна                                           Доброволец от Втората световна война

Филм на Румяна Янчева


Design Elvira Minassian


Translated by Stefan Nikolov

96 yrs old Veteran of WW2 Levon Ovanezov

The photo was taken by Rumyana Yantcheva- Varna
LO i Rumiana
Rumyana Yantcheva and Levon Ovaneozov



Why did Hitler’s Germany attack exactly on June 22, 1941? The answer is: because 22 June is the longest and the brightest day of the year for the implementation of Operation ‘Barbarossa’.

Hitler’s German army numbered 8 million soldiers against five-and-a-half of the Soviet Union.

The front line was 2900 km long.

61 countries from 4 continents with 2 billion people participated in the war.

On March 1, 1941, Bulgaria declared war on the United States, but not a single Bulgarian soldier took part on the Eastern Front against our liberators from the Turkish slavery — brotherly Russia.

The battle for Stalingrad was a key moment and a turning point for the freedom of all mankind. A 300,000 Nazi army led by Field Marshal Paulus (Friedrich Wilhelm Ernst Paulus) was captured. (Leading to the ultimate defeat and capture of about 265,000 German personnel.) France first embraced freedom and named a whole area (as big as a small town) in Paris Stalingrad; and a museum, parks, gardens, and a metro station.

On June 23,1941, Russians’ favourite song “Vstavai Strana Ogromnaia, Vstavai na smertni boi…” (Get up gigantic country, Get up to mortal war) was aired.

In the month of August 1941 at 12.30 am the revolutionary youth organisation blew up a big and a long composition of petrol-filled tanks designed for the Eastern Front against Russia at the Freight Station in Varna. That night, at midnight, Varna was all in white day. The rising of the youth organisation was followed by factories, towns and villages for armed struggle and sabotage. The more the Soviet army was on the Hitler’s Germany-Berlin lair, the more ruthless and cruel the fascist occupiers became.

For each partisan’s head, Boris III’s government gave 50,000 leva. Many partisans, supporters and aiders were imprisoned and some were taken to camps. More than 2000 houses were turned into ashes. The Partisan groups rose in squads and even more massively participated in the resistance movement against the fascist lackeys, gendarmerie and police.

To assist the partisan detachments, Russia helped by sending instructors and supplying weapons. In the city of Varna, on the River Kamchia, all the fighters were killed by the gendarmerie. England also sent its own instructors to help the partisan movement and supplied weapons and food products by air.

During the major battles between the First Bulgarian Occupation Army and the Partisans in the area of the village of Tzarna Trava (Southern Serbia) on March 27 – 28, 1944, Major Mostyn Llewellyn Davies, Captain Jack and Sergeant Shane were killed. England’s volunteer Major William Frank Thompson, a poet, a humanist, deserves attention. He was captured alive in Litakovo, Sofia District, Botevgrad Municipality, and after 10 days of interrogation by military investigators was shot. There is a monument of Major Thompson in the village of Litakovo.

My focus is now towards the sea. I remember how, in the month of May 1944, nine heroes of the resistance movement were arrested. After brutal police inquiries, they were transferred to a motorboat 5 km from Cape Galata into the sea. They placed them a rope on their necks and a stone on their feet. They were shot on the stern of the motorboat one after another at a standstill so that there would be no trace. One of the victims is my brother-in-law Garabed Khachadurian.

The allies, the United States and England, fought fierce battles in the Far East with Japan. After the landings in Normandy and Sicily, they joined the combat against Hitler’s Army in Europe.

On 9 September 1944 the Soviet army crossed the borders of Bulgaria and in Varna they were welcomed with hugs and bouquets of flowers.

I joined the Eight Infantry Regiment as a volunteer. In front of the city of Nis in Yugoslavia, we attacked the reinforced concrete fortifications built by the glorified SS division. As a machine gunner, I had an accurate sight and fired at the bunker’s embrasure. I must have hit the target and killed German soldiers in their hiding place. Unnoticed by me my combat comrades retreated back and I found myself alone 35 meters from the German bunker. I buried myself into the ground. There followed a drum fire with tracing cartridges (ie, red bullets). The German soldiers were under the impression that I was dead. I threw a grenade in front of me, followed by a second one and a smoke curtain was formed. The German soldiers started firing a trench mortar at me and grenades. A piece of grenade ricocheted at a stone rock and hit stuck my face. The blood run like a waterfall, but I managed to reach the divisional hospital. On the morning I found myself at the Army Hospital in Pirot. Following the doctors’ advise, no surgery was performed so I can avoid a mark on my face. The piece of grenade melt with time. Now the trace of the grenade on my face is hardly noticeable. But I’ve been carrying it for 74 years as a World War II gift.

In Moscow, in 1945, a parade dedicated to the victory over Hitler’s Germany took place. On this parade was only invited the Bulgarian General Vladimir Stoichek, Commander of 400,000 Bulgarian Army, who took part in the fighting together with the Third Ukrainian Front led by Marshal Tolbuhin. The heroism of the Bulgarian army was famous in Hungary during the 20-day fierce battles of Drava – Sobolch. In the history of World War II, they were recorded as the Drava’s Epopee (Epic).

Nowadays, it sounds up to date Julius Fuchik’s call ” People Watch! Never a war! “.

The Immortal Regiment will continue its march for peace in the world and in the years to come.

Bow to our liberators from the five-century Turkish slavery – our brotherly Russia. Always with Russia, because we are two Slavic nations.

Thank you, dear participants, of the celebration. You were so good and patient to listen to me.

May 9, 2019


96 years old Levon Ovanezov Minassian, Volunteer from World War II

Here is the video of the speech: Filmed by Rumyana Yancheva




Едни любопитни очила се бяха долепили до прозореца и през тях гледаха очи с лешников цвят, шареха по стъклените сгради, по външния стъклен асансьор и почти стъкленото небе.

На очите им се искаше да преминат през прозореца, да протегнат ръце, да докоснат небето.

Оглушителен звук като от тромпет и приличен на песен на африкански слон още повече възбуди въображението на Аврора. На стъкленото небе с неонови букви се изписа:

„Ще разчиташ древни знаци, клинописи…”

Аврора намести пластмасовите рамки на очилата си върху малкото си носле, грабна тетрадката си и с палто в ръка се затича към моста.

Лусия тупаше с крака в снега и при появата на приятелката си й махна с ръка:

-Аврора, побързай и си облечи палтото. Този ужасен звук ме изнерви, откъде ли идва?…

-Скърцащият звук пътува до тук от онази стъклена сграда, която има формата на пъпеш – посочи Аврора – Стъклен асансьор е закачен върху метален меридиан, който се отмества вертикално по сградата (пъпеш) и това издава този дразнещ звук в горните регистри.

Лусия следеше с интерес описанието, когато Аврора ѝ поднесе още един много интересен факт:

-Знаеш ли, докато съзерцавах стъкления свят около нас, погледът ми докосна небето, което има поведение на стъкло. Облаците, като че ли преминават от газово аморфно в твърдо аморфно състояние, каквото е стъклото. Моето най-голямо желание се изписа върху стъклото с неонови букви: „Ще разчиташ древни знаци, клинописи…”

Лусия се спря, погледна приятелката си, чиито очила бяха почти покрити със сняг, почисти ги с кърпичката си и усети като че ли стрела драсна с острия си връх замръзналите ѝ пръсти, клепачите на очите ѝ и се заби в горната ѝ устна. Така ѝ действаше зимата с минусовите температури.

Приятелките продължиха по моста, пресякоха огромно платно и се шмугнаха по малки улички, водещи до Галерията. Отвориха тежката врата на модерна изложба и се озоваха в празна стая с легло в средата и разхвърляни върху него нощница, книга, а юрганът висеше до пода.

Лусия гледаше с учудване и то не беше свързано с усета ѝ за изкуство и това, което очакваше да изпита от така прехвалената модерна изложба. Обърна се и след като не видя Аврора до себе си се запъти по коридор с бледолилава светлина с ухание на теменужки.

-Лусия, побързай, ела да видиш нещо, което изразява моето разбиране за мода на въображението – я извика Аврора, която беше вече в края на коридора.

Странна фигура с огромни размери запълваше почти цялото пространство на стая с висок  Викториански таван.

-Това е тесеракт – прошепна Аврора – четириизмерният аналог на куба.

Малки часовникови механизми се намираха на всеки връх на фигурата и цъкаха като стенен часовник.

-Тесерактът има хиперповърхност с осем кубични клетки – добави Лусия.

Цък, цък, цък – цъкането беше равномерно и клетките започнаха да се движат. Появиха се букви между различните клетки, които изписаха: „Приказка за Потъналия Град”.

Заглавието приближи малките гостенки на Галерията, докосна нежно челата им като лек полъх, мина покрай лицата им и отмина.

Чу се шум, клокочене на вода. Тесерактът наподобяваше тюркоазено-синьо езеро, в което Аврора се гмурна последвана от приятелката си, с чувство на олекотеност и възможност да се диша без кислородни маски.

Разглеждаха подводния свят със завещания му кислород от преди милиони години. Подминаха сладководни риби, медузи, растителност, камъчета, докато пред тях се откри църковна старинна камбана. Камбаната беше от тежка сплав и по заоблената ѝ повърхност бяха изписани йероглифи и византийски номера. Беше захлюпена като капак на тенджера върху розов скалист материал.

Аврора се опитваше да разчете, но безуспешно, а Лусия подминаваше останки от сгради, дънери на дървета със стотици слоеве …

Разходката в потъналия град продължаваше. Отминаха находки от мед, странна сплав в синьо-сребристо, нещо като панти за колан, шлемове на войни, скулптури и остатъци от паметници отново с тези странни надписи и знаци.

Лусия докосваше всичко, до което се доближи и реши, че ще си присвои малко съкровище. Инстинктивно стисна ръката си, когато до нея достигна онзи странен звук на тромпет.

Лусия беше извън тесеракта и гледаше объркана как Аврора си търси очилата, опипвайки пода и стените.

На излизане от Галерията, Аврора бръкна в джобчето си и измъкна пластмасовите си рамки.

Студът се усилваше, когато двете приятелки вече бяха изминали половината мост и отново ги застигна звука на тромпета.

Аврора почисти стъкълцата на очилата си и погледна към небето:

– УТРАРУ – засрича Аврора.

– УТРАРУ – повтори Лусия с тракащи зъби. Та това е огледалния образ на УРАРТУ – погледни надолу към замръзналата река.

Аврора запрегръща приятелката си:

-Царството на Урарту, потъналия град е в Царството на Урарту – и погледът ѝ спря върху малкото юмруче на приятелката ѝ.

-Защо не си отвориш ръката, какво криеш, ще замръзнеш, дори нямаш ръкавици?…

Лусия бавно отвори ръката си, но в нея нямаше нищо.

-Аврора, през цялото време мислех, че съм взела от езерото малко кръстче, като че ли беше от метални жички, като дантела – хленчеше Лусия.

-Ти го носиш в сърцето си, то принадлежи на нашите предшественици – успокои я малката философка.

Лусия усещаше отпечатъка на кръстчето върху крехката си длан. Сърчицето ѝ биеше с такт на стенен часовник.

A Tale of the Sunken City

A pair of spectacles was seemingly glued to the window, and through them curious, hazel-coloured eyes observed the glass buildings, an outer glass elevator, and glass-like sky.

Through her eyes, she was fantasizing that she could penetrate through the window and could reach out to the sky.
A deafening sound like an African elephant’s trumpet provoked Aurora’s imagination. A message in neon letters appeared on the sky:
“You will see an ancient sign, cuneiform writing.”

Aurora adjusted the plastic-rimmed spectacles on her pointed nose, grabbed her notebook and coat, and ran out toward the bridge.
Glittering snowflakes fell soundlessly, taking their time before they reached their destined places of rest. The snow was damp; every step felt like walking in mud.
Lusiya was marching in place to stay warm when she saw her friend approaching and waved at her eagerly.
“Aurora, hurry up,” Lusiya said. “This terrible sound makes me panicky. Where does it come from?”
“The creaking sound travels here from that glass building that’s shaped like a melon,” Aurora explained. “A glass elevator is docked on a metallic meridian that moves vertically along the melon building and causes this irritating sound in the upper registers.”

Lusiya was following the sketchy description when Aurora amused her even more.
“Whilst I was contemplating the glass world around us, my gaze touched the sky that resembles glass. The clouds seem to pass from amorphous gas to a solid, amorphous state like glass. My greatest focus was on the glassy sky in neon letters: “You will see on ancient signs, cuneiform writing…”

Lusiya looked at her girlfriend as snow sat heavy on Aurora’s glasses and she wiped them with her handkerchief. The snow was now harsh and biting. Lusiya felt as though arrows struck her fingers, her eyelids, and slammed into her upper lip.

The friends continued to the other side of the bridge to the main road. They crossed the road and went down the small streets leading to the gallery.

They opened the heavy door of a modern exhibition and found themselves in an empty room with a bed in the middle and scattered on it a nightgown, a book, and the quilt hanging off the bed to the floor.

Lusiya stared with astonishment. She wasn’t expecting such a praised modern exhibition. She turned around, but Aurora was not there. She continued along a corridor in a pale-white light and scent of violets.
“Hurry up, come and see something that describes my understanding of ‘fashion in the imagination,’” announced Aurora, waiting for her friend at the end of the corridor.

A strange figure of huge size filled almost the entire space of a room with a high Victorian ceiling.
“This is a tesseract,” whispered Aurora, “the four-dimensional analogue of the cube.”

Small clockwork mechanisms were found on the top of each angle of the figure, and they were ticking like a wall clock.

“The tesseract has a hypersurface with eight cubic cells,” whispered Lusiya.

Ticktock, ticktock… The ticking was even, and the cells began to move.

Letters emerged between the various cells that assembled a title: “A Tale of the Sunken Town.”

The title approached the young guests of the gallery, tinged their foreheads gently as a light breeze, moved past their faces, and disappeared.

There was a noise, a screech. The tesseract resembled a turquoise-blue lake. Aurora dived, followed by her friend, with a sense of lightness and no need for oxygen masks.
They explored the underwater world with its legacy oxygen of millions of years ago. They passed by freshwater fish, jellyfish, vegetation, and pebbles before they came to a church bell. The bell was made of a heavy alloy, and its rounded surface had hieroglyphs and Byzantine numbers engraved. It was positioned like a pot lid on a pink, rocky material.

Aurora was trying to read, but unsuccessfully, and Lusiya passed the remains of buildings, tree trunks with hundreds of layers…
Their mysterious swim in the sunken city continued. They were passing floating copper finds; a strange alloy in blue and silver, like belt hinges; helmets; sculptures; and remnants of monuments; again with these strange inscriptions and signs.

Lusiya touched everything she came close to and decided she would take a little treasure. She instinctively squeezed her hand as the trumpet sound came back to her.
Lusiya was out of the tesseract and stared at Aurora, who was looking for her glasses, fumbling for them as touched the floor and the walls.

On leaving the gallery, Aurora reached into her pocket and pulled her plastic specs out.

The cold grew when the two friends had already crossed the half of the bridge and the trumpet sound emerged again.

Aurora wiped her glasses and looked up at the sky:


“UTRARU,” repeated Lusiya with chattering teeth. “That’s the mirror image of URARTU—look down on the frozen river.”

Aurora hugged her friend.

“The sunken city is in the kingdom of Urartu,” she said, and her gaze stopped on her girlfriend’s little fist. “Why don’t you open your hand? Your ungloved fingers will freeze. What do you hide?”

Lusiya slowly opened her hand, but there was nothing in it.

“Aurora, all the time I thought I had taken a little cross from the lake. It was made of metal wires, like lace,” Lusiya whimpered.

“You carry it in your heart. It belongs to our predecessors,” answered the little philosopher friend.

Lusiya still felt the impression of the cross on her fragile palm. Her heart beat with the rhythm of a wall clock.


Egypt-(Anton Krastev -16yrs)
Антон Кръстев – 16г

„Луната е като медена пита, с много накацали по нея
пчелички, които я хранят и тя става все по-ярка и плътна…”- бърбореше си Зара, докато я наблюдаваше с бинокъла си през капандурата на малката таванска стаичка на вила „Амон-Ра”. Вилата бе кацнала върху височина зад едно яворово дърво, което с листата си предпазваше от слънце и от влага. Красивата „Амон-Ра” бе бяла като птица, на чиито криле имаше интересни скулптури, наподобяващи египетски фараони.

Зара слезе бавно по скърцащите стълби, влезе в
трапезарията, но не завари никой там и излезе. Спомни
си, че родителите ѝ са на разкопките край една пирамида и се зарадва, че може да скита до по-късно.

Беше горещо и нежното ѝ лице бе обгоряло. Зара носеше бяла рокля от лен,
сламена шапка и слънчеви очила, но Слънцето грееше силно
и лъчите му проникваха през роклята, през шапката и през

Зара вървеше по посока към реката, минавайки покрай
портокалови, мандаринови, лимонови дървета, отрупани
с плодове, финикови палми с дълги зелени перести листа
и червени фурми. Обърна се назад, за да се увери, че не се е
отдалечила много от вилата и усмивка се изписа по лицето
ѝ при вида на „бялата птица” – вила, на чиито крила като
пазачи седяха гордо двете скулптури – фараоните.

Продължи пътя си и много скоро стигна до реката,
проследи я с поглед, търсейки края ѝ, но не успя да го види.
Реката бе дълга, широка и с много извивки, безкрайна… Огледа
се във водите ѝ и самодоволно завъртя шапката си на една
страна. Нещо се движеше и на фона на лицето ѝ, което се
отразяваше на повърхността на водата. Изведнъж изскочи
главата на голямо водно животно. То отвори устата си и
Зара настръхна при вида на острите му зъби.

Неочаквано някой я докосна по рамото, тя изкрещя
уплашена, а водното животно пред нея се гмурна обратно и
заплува по течението на реката. Зара видя до себе си едно
тъмнокожо момченце с черна къдрава коса, което ѝ каза
нещо, но тя сви рамене, понеже не разбираше неговия език.

Двамата се погледнаха и прихнаха да се смеят. Зара протегна
ръката си и си каза името:
– Зара.
– Гомидас… – се чу детското гласче.
Зара подскочи от радост и заговори на арменски.
– Гомидас – като великия арменски композитор, тогава ти
си арменец, знаеш ли арменски?
– Да – ухили се Гомидас – видях, че се оглеждаш в реката,
приличаш на чуждоземка и може би мога да те упътя за нещо
– Какво беше това в реката? – Зара сочеше с ръка към
водата – ти успя ли да го видиш, много странно нещо, което
май не беше риба.
– Да, да, това е риба, която живее тук в Нил и се казва
„Африкански тигър”, но е риба.
Гомидас направи пауза и продължи:
– Тя се храни с други водни себеподобни.
Зара го слушаше с интерес и силно изразения му източно-
арменски диалект я забавляваше.
– А защо Луната има толкова странен вид днес? Гледах я
през бинокъла си и ме впечатлиха заобикалящите я светулки
– попита Зара.
– Светулки ли, около Луната? – попита къдрокосият
малчуган, учуден. Да не би да искаш да кажеш звездите?
– Да, да, звездите. Не се сетих как е тази дума на арменски и
затова използвах думата светулки. Но и те са като звездите,
само че тук на Земята. Светят и угасват – продължи Зара.

Гомидас хитро се усмихна и ѝ предложи да я заведе в
тайното си скривалище. Зара го погледна учудващо, но
любопитството ѝ надделя и рече:
– Добре, Барон Гомидас, изненадай ме!
Вървяха покрай реката и стигнаха голяма величествена
пирамида. Зара се вгледа в страховитата, извисена над тях
пирамида, но погледът ѝ се премести върху скулптурата на
странно изглеждаща човешка глава.
– Какво е това? – обърна се тя към Гомитас.
– Нарича се Сфинкс, крилато чудовище с глава на жена и
тяло на лъв – отвърна Гомидас – но ела, ела насам, върви до
Двамата заобиколиха величествената скулптура
на Сфинкса и стигнаха до две огромни дървета с много
разклонения и с много, много листа, после се промъкнаха
между клоните.
– Това е моята тайна “пирамида” – каза гордо малкият
чаровник и продължи – Ако погледнеш отвън, отдалеч, тези
две огромни дървета образуват Пирамида и тук вътре се
случват чудеса. Погледни колко са високи дори небето не се
Зара погледна нагоре, но дърветата бяха наистина
безкрайни и светлината едва се прокрадваше сред тях.
Странно, неочаквано нещо ярко жълто-оранжево проникна
между листата.
– Какво е това? Какво се случва? – попита Зара учудена.
– Това е Луната, като че ли се приближава до нас –
развълнуван отговори Гомидас и подкани Зара – Погледни, тя
слиза все по-ниско и по-ниско.

Изведнъж пред Зара и Гомидас се показа една голяма
огнена топка, също като медена пита. Зара протегна ръка,
но топлината, която излъчваше тази медена пита я принуди
да се отдръпне. Гомидас направи знак на Зара да не пипа, а да
гледа. Чу се шумолене и леки стъпки. Изящна Газела доближи
Медената пита и издаде няколко звука. Жълто-кафявата
козина на Газелата блестеше на фона на ярката светлина, а
белите ѝ коремни части бяха пухкави и предизвикателни.

Гомидас гледаше в захлас, но се сепна от странен глас,
казвайки нещо на някакъв древен език. Усмихна се доволен,
че успя да разпознае отделни думи от старинния египетски
език и преведе на Зара.
– Вие сте потомка на стар арменски род.
Произнасяйки тези думи малкият къдрокоско се вгледа с
любопитство в момичето.
– Гомидас, но какво става, откъде идва този човешки глас?
– едва продума Зара от вълнение.
Гомидас помисли за миг и успя да попита на
– Кой говори?…
Странният глас отново се чу, а Гомидас въодушевено
Когато Луната докосне Земята, тук в тази вълшебна
и естествена, сътворена от дървета пирамида, а Газелата,
нашата Кралица на доброто, почувства топлината ѝ, най-
древният мъдрец на Египет заговаря чрез тях… И всичко това
се сбъдва само при пълнолуние…

– О,о,о – възкликна Зара – като че ли сънувам. Ти знаеше ли
за магията на Пирамидата от дървета?
– Не знаех за всичко, което току-що се случи, макар че
често идвам тук. Майка ми Амира, нейната майка, нейната
баба, прабаба ми също са идвали тук…
– Да, разказвай! – окуражи го Зара, очарована от
отражението на Луната върху кадифеното с матово-румен
цвят личице на Гомидас.

– Когато бях малък, майка ми ме доведе тук и ми се
причуха странни думи. Повторих ги и тя ми каза, че това е
древен египетски език и ще ме научи на езика на Древната
цивилизация. Той се е предавал от поколение на поколение и
всички в нейния род говорят на древен египетски.
– А дали майка ти, баба ти, прабаба ти са имали такива
преживявания тук?- полюбопитства отново Зара.
– Не на всекиго се случва подобно нещо и ако се случи, то е
различно за различните хора.

Докато разговаряха „Медената пита” започна да
избледнява, а грациозната Кралица на Добротата погледна
с топлите си кафяви очи, като че ли искаше да участва в
разговора, но не можеше.
Гомидас се доближи до Зара и инстинктивно се поклони
пред Газелата, Зара го последва. Когато се изправиха, Газе-
лата я нямаше. Чуха как леките ѝ стъпки се отдалечават.
Настъпи тишина и сякаш времето спря. Зара се озърташе
недоумявайки, но усети, че тъмнината се сгъстява.
– Гомитас, бързо, да тръгваме, защото скоро няма да
можем да намерим пътя към реката.

На излизане от Пирамидата Зара докосваше листата
така, като че ли вярваше, че се подписва върху тях. Вечерта
беше звездна с ярки звезди, а Луната – отново на небето.
Зара отвори вратата на „Амон-Ра” задъхана и срещна
тревожния поглед на майка си.
– Вече е тъмно, малка госпожице, къде беше? Търсихме те,
чакахме те и се безпокояхме.
– Мамо, запознах се с един малък къдрокоско – Гомидас и с
него разгледахме пирамидата, Сфинкса и дърветата, но ще
разказвам утре когато не се вълнувам така.
Красива усмивка премина по лицето на Кая, която
познаваше чудатостите, с които дъщеря ѝ я изненадваше

На другата сутрин миризмата на баница и кафе събудиха
Зара. Тя скочи от леглото си и побягна към кухнята.
– Седни да закусиш Зара! – прикани я майка ѝ и продължи
– Вчера, докато бяхме на разкопките, около нас се движеха
камили с хора, с товари и видяхме невероятно красива Газела.
Баща ти веднага започна да я рисува по памет…
– Така ли? Опишете ми я. Мамо, татко, та това е
Кралицата на добротата тук в Египет.
– Тя заслужава това име – учуден погледна дъщеря си
Калуст – но как ти хрумна? – настояваше художникът.
– Аз я видях и погалих, но ще ви разкажа по-късно. Сега

Зара грабна парче баница и излезе да не закъснее за сре-
щата си с Гомидас. Мислите ѝ препускаха, краката ѝ – също.
Задъхана тя се спря пред дузина малчугани, които се караха
на арабски и тя нищо не разбираше. Очите ѝ се втренчиха
в една нежна ръка, високо вдигната държаща цигулка. Зара
усети безпокойство, доближи се и видя малкия си къдрокос
– Гомидас! – викна тя – Защо се карате?
– Зара, моля те, спаси цигулката ми!
Зара подскочи и за миг се озова до Гомидас. Взе цигулката
и стресна присъстващите с непознат дори за нея самата
– Не се карайте! – се чу на западноарменски диалект.
Смуглите момчета спряха да крещят и погледнаха
стройното кестеняво момиче.
– Коя си ти? Какъв език говориш? – попита Амал.

Зара повдигна рамене, но с жестове им посочи пирамидите
в далечината и се запъти към тях. Палавниците я следваха.
Стигнаха Сфинкса и Зара отново погледна изплашено и дочу как
се смееха приятелите на Гомидас, усетили страха ѝ. Обърна
се и ги изгледа въпросително и в този момент погледът ѝ
се спря върху нежното личице на малко момиченце, което
стоеше безмълвно.
– Гомидас, тук има едно малко момиченце? – развълнувано
попита Зара.
– Да, това е сестричката на Амал, Азиза, която винаги е с
нас, но тя не може да говори. Нейното име много ѝ подхожда
– „азиза” на арабски означава „мила”.

Зара доближи момичето и видя, че сивите очи на Азиза се
усмихваха. Азиза сви дясната си ръка, доближи я до гърдите
си и се поклони, това бе нейният поздрав. Впечатлена,
Зара я хвана за ръка и продължи към пирамидата от
дървета, следвана от шумната компания на тъмнокожите
непослушници. Промъквайки се между дърветата, момчетата
се оглеждаха и късаха листа, шегуваха се, докато страшния
рев на животно не ги стресна. Всички замръзнаха на място.

Ревът се приближаваше и пред тях се появи яростен лъв с
буйна грива. Лъвът мяташе опашка и оглеждаше за плячката
си. Децата се разтрепераха… Малката Азиза стисна още по-
силно ръката на Зара. Лъвът се въртеше и душеше.
– Гомитас, защо не прогоним с камъни този лъв, как така
всички тези момчета не мърдат? – тихичко прошепна Зара,
следейки движенията на лъва.

– Не можем. Тук лъвът е свещено животно и дори моите
приятели – пакостници няма да му посегнат.
Момчетата започнаха да шепнат нещо на арабски,
обърнати към Гомидас.
– Гомидас, какво ще правим? Ти винаги идваш тук. Покажи
ни силата си, избави ни от лъва, той е кръвожаден – страхливо
нареждаше брата на Азиза.
Гомидас се доближи до Зара и взе цигулката, а лъвът
започна още по-нервно да се разхожда. Тогава Зара се досети
за баницата и я хвърли пред лапите на хищника, който я
помириса и излапа със замах.

Децата гледаха изплашени, а по лицето на малката Азиза
се търкулнаха сълзи. Листата на дърветата се разлюляха.
Разнесе се нежна музика. Гомидас засвири на детската си
цигулка и държеше очите си затворени. Чуха се леки стъпки,
които като че ли се удвояваха, утрояваха и доближаваха.
Листата се размърдаха и три високи газели заобиколиха лъва.
Чу се страховит рев. Гомидас отвори очи и всички чакаха със
страх, дали лъвът ще ги нападне. Тогава стана чудо. Малката
Азиза проговори и повтори три пъти някакви странни думи.
Газелите се приближиха още по-близо до лъва, който се обърна
и побягна. Чу се вик на радост, всички крещяха, но гласът на
Азиза ги сепна отново.

– Азиза, скъпа моя, ти говориш? – доближи я брат ѝ Амал.
Тя му кимна с глава и се обърна към Гомидас.
– Гомидас, какво казах преди малко. Аз чух тези думи тук и
не ги разбирам.
Всички запрегръщаха малката Азиза. Тогава гласът на
Гомидас надви гласовете им.
– Нашата планета. Нашата планета. Това е на стар
египетски език и него Азиза продума за първи път.
Зара намигна заговорнически на Гомидас и каза:
– И без да превеждаш, знам, че Азиза каза великите думи