Dream – In commemoration of my predecessors who walked through the horror of a cruel Empire

A procession of tired, withered women and children in ragged clothes and barefooted, were walking through the desert and I was following them from above the air witnessing the torture and annihilation of an ancient nation walking towards its grave. My eyes moved from face to face, remembering every feature of their distinguished race. It felt as my breath stopped and my brain like a camera – taking photos and yet my heart was numb. I opened my eyes, and I could not believe it was a DREAM – how is it possible to see faces I have never seen before, and feel their soul pain.

It was not easy to forget the DREAM, but my daily life took its turn, and it seemed modern, worthwhile and full of aspirations and wonders again.

I was walking in the metropolitan city of London, full of Victorian buildings, glazed offices, and beautiful gardens until I reached the big gates of the British Museum. I met with my friends all excited to be able to see some ancient pieces, relics in the museum. We visited different halls, with sculpture, books, artefacts and my eyes stopped at an antique map, written “URARTU.” I was wondering if the Armenians were originally from Urartu as most historians are claiming to, and if I am their descendant. While commenting on this with my friends, I shared with them a true story: “One of my relatives was running from Van[1] with his wife trying to escape the biggest massacre in 1915. During the night, the wife gave birth to a baby girl near the lake. They put the baby in a watermelon rind. In the morning the husband screamed seeing his wife’s face all in blood. She drank from the Lake Van during the night – the lake where the blood of the massacred Armenians was floating”. My friends were speechless like I was telling them about the latest horror movie; they were unaware of the cruelty Armenians suffered under the Ottomans.

I told them that, consequently because of thousands of tragedies and atrocities of the Ottoman Turks, the surviving Armenians abandoned their native lands and settled in different lands and live in Russia, the Arab world, America, Latin America and Europe.

The bitterness of my story stirred up the curiosity of my friends who did not know the facts about the fate of the Armenian people.

Going home I enjoyed the spring sun, which suffered from tides of brightness, but I was accustomed to this change. I was walking towards home with Philip Marsden’s book in my hands “At Crossroads.” It turned out that there is a missing chapter in the Bulgarian translation, as the author himself shared with me when he had a presentation of his other book, ‘Ethiopian Tragedy.’ His message to me: “To an Armenian from Bulgaria, a citizen of London,” was a modest slogan to the diaspora, proving that we are all over the world. Marsden is an outstanding narrator of the fate of the Armenian people, based on historical facts from books, papers, stories from survivors of the Genocide, and his moral assessment of what happened to the Armenians during the Ottoman Empire.

The title of his book “At Crossroads” is meaningful. Even today, I wonder whether the Armenian people are once again at the crossroads, whether today, 100 years later, the truth about what happened to them during the Ottoman Empire would be revealed to the world.

Travelling to Italy – Firenze

I was about to travel to Italy, and my heart was filled with joy and impatience. I visited my twin brother and his family in Florence. The colors, the atmosphere had a special effect, and the Italian temperament in the market was also felt, where people talked heatedly and freely waving their hands expressing their emotions. One of the sellers asked us what we are, where are we from? We replied that we are from Bulgaria, but that we are of Armenian origin. His reaction was swift: “Ah, we know about the massacre of the Armenian people, about the genocide.” A seller in the market knew in Italy about the Armenians and their fate.

We all attended a classical concert at ‘Casa Buonarroti,’ one of the most extraordinary Florentine museums and a place to remember and celebrate the greatness of Michelangelo. The house was full of paintings, beautiful sculptures, fine furniture, a grand piano and an amazing garden with a fountain. The concert was in a marquee in the garden, all presented in 15th Century costumes and Venetian masks. The music was captivating, and we lost ourselves in Verdi’s, Donizetti’s, and Puccini’s beautiful arias. My niece couldn’t keep her emotions any longer, and as the concert was at its end, she got up, applauded with great enthusiasm and shouted ‘Bravissima.’ My eyes and my brothers met with joy and approval.

Lucy began curiously to look at the garden and seemed to be looking for a comfortable place. In that luxurious ‘Casa Buonarroti’ Lucy sat on a red velvet sofa with golden – wooden backrest, and I couldn’t help but admire her gracious figure and pretty face fitting so well with the whole atmosphere – as she belonged to Buonarroti family, she was very comfortable within the surroundings. Suddenly Lucy looked with her huge and warm brown eyes and asked me to sit by her. Lucy grabbed my hand and started telling me her dream under the influence of classical music.

Lucy was talking slowly, but with deep emotion – how in a large old house in a strange town enters a tall and ardent man with three Armenians. The man turns to the hostess (an old woman) with the request to hide the refugees in the basement. The next day two ‘zaptie’[2] enter and search the house. The daughter-in-law was silent, but the old woman pointed to the basement. The three Armenians were beheaded in front of the house. A little girl started yelling and striking her grandmother stronger and stronger. ”

I stopped Lucy because I felt her tension. But she went on: “The little girl started stuttering, hiccups and completely lost her ability to talk.”

This dream was poignant, but the more terrifying was the truth that all this had happened, that was the story of my grandfather Ovanes, living in the lands of Van, where he was famous with his bravery and protecting the local Armenians. It was amazing as if Lucy was blessed with an intellectual insight through her dream. My grandfather, Ovanes, went to the house of a Kurdish friend of his, and since the owner was not in the house, he trusted his wife and daughter-in-law to hide an Armenian woman and two young Armenian men. And as in Lucy’s dream, these people have been discovered and beheaded. When Grandfather Ovanes understood what had happened, he set fire to the house of the Kurdish, rescuing the daughter-in-law and the child, and the old woman shouted to the burning house for help.

I am filled with sorrow and rage, even now after 100 years. Was my granddad’s passionate Armenian patriotism a cause for our ‘Karma’ to dream or were we condemned by the Turkish/Kurdish old woman who died in the fires.

Is it our biological inheritance reminding us through our dreams our identity – that the cruelty our predecessors walked through cannot be forgotten even if is not told the world.

[1]Van Province is a province in eastern Turkey, between Lake Van and the Iranian border.This area was the heartland of Armenians, who lived in these areas from the time of Hayk in the 3rd millennium BCE right up to the late 19th century when the Ottoman Empire seized all the land from the natives. In the 9th century BC the Van area was the center of the Urartian kingdom.[5] The area was a major Armenian population center.
[2]The word “zaptié” is derived from the Turkish zapiteh; a term which was used to refer to both the Ottoman Empire‘s gendarmerie prior to 1923


Къщата-опера бе сгушена под снега, продължаващ да вали силно над Алтайската планина.

Флора седеше на първия ред в Царската опера, когато червената плюшена завеса се отвори. Нежен сняг се сипеше пред очите на момичето, а музиката ускоряваше пулса на малката чаровница. Сърцето ѝ подскачаше, дъхът – на пресекулки, а очите ѝ – тъмносиви въглени, топяха снежинките на сцената.

Феерична балерина затанцува пред огромна елха и шейна, водена от малко пони. Балерината прегърна любимата си кукла подарена ѝ за Коледа, настани се до елхата и заспа. Така започна приказката за Лешникотрошачката, това бе съня на малката балерина.

Флора следеше танца на царството на мишките, на куклите, а музиката сменяше усмивката на лицето ѝ ту с тъга, ту с радост, докато червената завеса отново се появи. Тя се сепна от бурните аплодисменти и радостните изблици на публиката.

Художник – Джулиана Вълчева

После грабна кожухчето си и се запъти към дома. Газеше в дълбокия сняг, в планините на Алтай, а в ушите ѝ звучеше музиката на любимия балет.

Мина седмица от вълнението ѝ в операта, сърцето ѝ все още туптеше припряно, а нежното ѝ гласче тананикаше мелодията на танца на куклите.

Така Флора веднъж стигна до къщата на приятелите си. Почука силно на вратата с премръзнала ръчичка, с побелели от снега мигли, когато слабичката Розмари ѝ отвори зарадвана:

– Влизай, влизай да се стоплиш.

Чуваше се пращенето на дръвцата в камината и чайникът засвири.

– А, ето и чаят е вече готов, алтайски чай… И ще ти дам от сладкия мед на баба.

Детето отпи от чая и заприказва бързо и развълнувано за красивия балет, за Лешникотрошачката. Розмари я гледаше, следеше внимателно разказа ѝ и дори започна да се върти в кръг, повдигната на палци. Точно тогава в стаята се втурна като мълния палавият Филип. Момчето погледна сестра си, хвана я за раменете и я завъртя. Стана шумно, а Розмари се обърка в движенията си и седна на земята. Флора се заливаше от смях, загледана в мургавото личице на приятелката си, на което пламъкът от камината придаваше топлота и свежест.

– Момичета, вчера открих навътре в планината странна къща. Елате да я разгледаме – подкани ги Филип.

– Каква къща? Кажи, де? – стана веднага Розмари и застана пред братчето си.

– Да не би да говориш за дървената планинска къщичка с накацалите по нея фенери, край която обикалят животни – обади се Флора.

– Чакайте, не ме разпитвайте, по-добре да отидем и да видите сами. Вземете си раничките с термос с чай, кибрит, кифлички с мармалад, малките прожекторчета…


Хванати за ръка Флора и Розмари газеха в снега и следваха водача, когато пред тях се откриха водопади. Водопадите се спускаха по склона на планина от ледници, които висяха на върха на планинския хребет.

Беше студено, но децата гледаха изтичащата вода, отпиваха топъл чай, а гласовете им се носеха като ехо.

– Филип, как се нарича това място? Прилича на водна пързалка… С каква сила водата се стича надолу?…

– „Вълшебните снежни склонове на Алтай” – радостно отбеляза Филип.

Розмари хвана приятелката си за ръка:

– Да вървим, ще измръзнем, трябва да се движим.

Филип разчистваше пътя, започна да се задъхва и лицето му гореше, потънало в руменина. Стъклено-зелените му очи светеха като кристалчета. Така стигнаха до една гора от брезови дръвчета и сибирски кедрови борчета.

– Изгубихме се – каза Филип разтревожен.

Розмари и Флора се огледаха, но гората беше безкрайна, а дръвчетата все повече и повече се сгъстяваха. Сълзи потекоха по измръзналото личице на Розмари, но Флора бързо се ориентира:

– Да запалим огън, да се стоплим и да хапнем.

Художник – Джулиана Вълчева

На едно място изровиха под снега съчки, запалиха огън и започнаха да пият чай и да похапват от вкусните кифлички. В далечината се чу плач на животно. Децата се изплашиха, приближиха се близо едно до друго около огъня. Между кедровите борчета един след друг се появиха марали – грациозни, алтайски елени. Доближиха огъня усещайки топлината му. Малките приятелчета ги гледаха уплашени, но маралите бяха кротки. Започна отново да вали сняг и огънят угасна. Маралите заобиколиха децата и взеха да стесняват кръга, докато напълно ги притиснаха едно към друго.

– Те ни пазят, топлят ни… Колко са мъдри – досети се Флора – Козината им е мека и топла.

– Да, да, Марал е етичният образ на красотата в персийската митология – се чу тънкото гласче на Розмари.

– Мъдри и красиви – каза вече успокоен Филип, гледайки към небето.

Златни соколи кръжаха горе в небето, соколите на Алтай.

– Това са властелините на небето тук със своята сила, скоростта и елегантността на полета си… – кънтеше в хрупкавия въздух тънкият глас на Розмари, сочеща соколите.

Една от птиците се снижи и започна да обикаля около трите приятелчета. Децата гледаха с недоумение, особео когато соколът приближи Филип, носейки в големия си розов клюн навита на фуния хартия. Отначало Филип наблюдаваше безучастно странното движение на сокола, летящ край него.

– Филип – досети се Флора – вземи тази фунийка от клюна му, това е може би писмо за теб.

Филип се протегна и когато Соколът се доближи съвсем, дръпна хартиената фунийка, отвори я и зачете:

– Приятели, следвайте Сокола, той ще ви доведе до моята къщичка.

Маралите полека лека започнаха да се отдалечават.


Соколът летеше ту високо, ту ниско, обръщаше се като че ли изчакваше малката детска група. Децата гледаха нагоре и следваха своя въздушен водач. Изведнъж пред тях изникна огромно кълбо – сферична къща цялата от дърво и бляскав метал в ръждиво злато, на места покрита със сняг.

– Ето, това е къщата, за която ви разказвах – се носеше гласа на Филип в хрупкавия въздух.

Художник – Джулиана Вълчева

Тримата приятели се приближиха до кълбото-къща и заудряха по прозорчето, което беше във формата на люк на кораб. Внезапно Соколът се приближи и също почука с клюна си.

Чу се странен звук. Част от „обвивката” на къщата във форма на полукръг широк около метър започна да се издига отдолу нагоре – като че ли някой белеше кората на портокал. Това беше вратата на сферата-дом на някого, която се надигаше бавно във формата на резен.

Трите чифта очи се вторачиха изплашени, когато пред тях се показа стройната фигура на мъж с очила, а в краката му гордо изправен стоеше снежен рис. Филип се обърна към момичетата.

– Да се махаме, вижте този рис, очите му са жадни за плячка – хлъцна Филип.

– Не се плашете деца, стигнахте до тук, моят Алтийски Сокол ви намери и ви доведе при мен. А това е наистина Алтийски рис, но той е опитомен и е мой верен другар и помощник.

Хванати за ръце, трите приятелчета приближиха стопанина на странната къща. Очите на Филип срещнаха погледа на красивия рис. Розмари протегна ръка и я прокара през бежово-бялата златиста козина на животното и то щастливо завъртя късата си опашка.

– Алтай се казва моят приятел… – рече стопанинът – Елате деца да се стоплите и да разгледате моето кръгло царство – усмихна се после стройният мъж.

Флора и Розмари свалиха палтенцата, шапките и ръкавиците си, а Филип гледаше предпазливо. Погледът му шареше и запаметяваше всичко видяно.

Приближиха маса, на която имаше кана с топло мляко, банички, конфитюр и сок от портокали. Малките гладници насядаха на меки и удобни столчета и протегнаха ръце при поканата:

– Хапвайте, стоплете се и после ще ми разкажете за себе си.

Децата ядяха сладко, отпиваха от топлия чай от малини и боровинки, бъбреха, а стопанинът ги наблюдаваше и когато чу за Лешникотрошачката ги подкани:

– Елате с мен, деца – и им показа стълбата към втория етаж.

Изкачиха се по дървената стълба. Стопанинът ги настани в малки въртящи се столчета пред вдлъбнат голям, голям екран. После им подаде по чифт очила с огромни рамки.

– Сега ще ви пусна зимна приказка. Не сваляйте очилата, защото магията ще се развали.

Децата наместваха очилата върху малките си носленца, когато изведнъж се появи Алтай и приклекна до Розмари. Момичето почувства меката му козина до крачетата си и помоли:

– Може ли да дадете чифт очила и на Алтай?

– Колко остроумно, да, да, ето и очила за Алтай – зарадва се стопанинът и внимателно ги закрепи върху муцуната на домашния си любимец.

Алтай повдигна голямата си мека лапа, огледа децата и се кротна, приклекна и зачака.

Нежна музика се разнесе в кръглата стая.

– Та това е Чайковски, Лешникотрошачката – прошепна Флора.

На екрана се появи балерина, държаща в ръцете си кукла, заобиколена от много други кукли. Чуха се тимпаните, последвани от флейта, английски рог и цигулка. Куклите се оживиха и започнаха да танцуват.

Малките зрители протягаха ръце и се докосваха до куклите, а Алтай се въртеше и скимтеше, като че ли ще запее.

Флора се опитваше да лови снежинките. Розмари гледаше Принца и следваше движенията му, а Филип подскачаше около елхата под музиката на валса на снежинките.

Завесата се спусна и последните звуци на арфа бавно затихнаха.

Децата седяха като вцепенени, протегнаха ръце, за да докоснат плюшената завеса. Свалиха очилата…

– Кажете, кажете ни, как е възможно, ние бяхме в приказката? – разпалено размахваше ръце Флора към стопанина на къщата- кълбо.

– Деца, такава е магията на очилата, с които гледахте и специалната прожекция на моето кино – радостен за преживяването им отвърна домакинът. – А сега е време да тръгнете обратно, но този път ще ви дам шейната си и ще я тегли Алтай, а над него ще лети моя приятел – Златният сокол, за да не се изгубите.

Шейната се плъзна по снега, когато малкият Филип измъкна от джоба си вълшебните очила.

– Какво си направил, ти си отмъкнал очилата… Не може така… –

силно викна сестричката му.

– Исках още веднъж да погледам през тях и да вляза в приказката през завесата под снега – хленчеше Филип.

Стигнаха дома на Розмари и Филип, и тримата скочиха от шейната, потупаха Алтай и Розмари грабна очилата от ръцете на брат си, сложи ги на муцуната на Алтай. Той вдигна пухкавата си лапа, излая веднъж и побягна обратно с празната шейна. Златният сокол се завъртя още два пъти, изписка и се отдалечи.

Бабата на Филип и на Розмари в този момент отвори вратата и ги прикани разтревожена:

– Къде бяхте досега в този студ и в този сняг? И ти Флора с тях, твоите родители ще те чакат, ще се тревожат. Хайде влизайте всички, елате първо да се стоплите, да хапнете и да ми разкажете къде сте скитали?

Розмари изтича до стаята си и се върна с малка тетрадка, в която написа: „Завесата” – зимна приказка.

Всички се надвесиха над тетрадката и започнаха да разказват, а Розмари пишеше… Бабата се унесе в дълга и дълбока дрямка и засънува тяхната приказка – „Завесата”.



Едни любопитни очила се бяха долепили до прозореца и през тях гледаха очи с лешников цвят, шареха по стъклените сгради, по външния стъклен асансьор и почти стъкленото небе.
На очите им се искаше да преминат през прозореца, да протегнат ръце, да докоснат небето.
Оглушителен звук като от тромпет и приличен на песен на африкански слон още повече възбуди въображението на Аврора. На стъкленото небе с неонови букви се изписа:
„Ще разчиташ древни знаци, клинописи…”
Аврора намести пластмасовите рамки на очилата си върху малкото си носле, грабна тетрадката си и с палто в ръка се затича към моста.
Лусия тупаше с крака в снега и при появата на приятелката си й махна с ръка:
-Аврора, побързай и си облечи палтото. Този ужасен звук ме изнерви, откъде ли идва?…
-Скърцащият звук пътува до тук от онази стъклена сграда, която има формата на пъпеш – посочи Аврора – Стъклен асансьор е закачен върху метален меридиан, който се отмества вертикално по сградата (пъпеш) и това издава този дразнещ звук в горните регистри.
Лусия следеше с интерес описанието, когато Аврора ѝ поднесе още един много интересен факт:
-Знаеш ли, докато съзерцавах стъкления свят около нас, погледът ми докосна небето, което има поведение на стъкло. Облаците, като че ли преминават от газово аморфно в твърдо аморфно състояние, каквото е стъклото. Моето най-голямо желание се изписа върху стъклото с неонови букви: „Ще разчиташ древни знаци, клинописи…”
Лусия се спря, погледна приятелката си, чиито очила бяха почти покрити със сняг, почисти ги с кърпичката си и усети като че ли стрела драсна с острия си връх замръзналите ѝ пръсти, клепачите на очите ѝ и се заби в горната ѝ устна. Така ѝ действаше зимата с минусовите температури.
Приятелките продължиха по моста, пресякоха огромно платно и се шмугнаха по малки улички, водещи до Галерията. Отвориха тежката врата на модерна изложба и се озоваха в празна стая с легло в средата и разхвърляни върху него нощница, книга, а юрганът висеше до пода.
Лусия гледаше с учудване и то не беше свързано с усета ѝ за изкуство и това, което очакваше да изпита от така прехвалената модерна изложба. Обърна се и след като не видя Аврора до себе си се запъти по коридор с бледолилава светлина с ухание на теменужки.

Художник – Джулиана Вълчева

-Лусия, побързай, ела да видиш нещо, което изразява моето разбиране за мода на въображението – я извика Аврора, която беше вече в края на коридора.
Странна фигура с огромни размери запълваше почти цялото пространство на стая с висок Викториански таван.
-Това е тесеракт – прошепна Аврора – четириизмерният аналог на куба.
Малки часовникови механизми се намираха на всеки връх на фигурата и цъкаха като стенен часовник.
-Тесерактът има хиперповърхност с осем кубични клетки – добави Лусия.
Цък, цък, цък – цъкането беше равномерно и клетките започнаха да се движат. Появиха се букви между различните клетки, които изписаха: „Приказка за Потъналия Град”.
Заглавието приближи малките гостенки на Галерията, докосна нежно челата им като лек полъх, мина покрай лицата им и отмина.

Художник – Джулиана Вълчева

Чу се шум, клокочене на вода. Тесерактът наподобяваше тюркоазено-синьо езеро, в което Аврора се гмурна последвана от приятелката си, с чувство на олекотеност и възможност да се диша без кислородни маски.
Разглеждаха подводния свят със завещания му кислород от преди милиони години. Подминаха сладководни риби, медузи, растителност, камъчета, докато пред тях се откри църковна старинна камбана. Камбаната беше от тежка сплав и по заоблената ѝ повърхност бяха изписани йероглифи и византийски номера. Беше захлюпена като капак на тенджера върху розов скалист материал.
Аврора се опитваше да разчете, но безуспешно, а Лусия подминаваше останки от сгради, дънери на дървета със стотици слоеве …
Разходката в потъналия град продължаваше. Отминаха находки от мед, странна сплав в синьо-сребристо, нещо като панти за колан, шлемове на войни, скулптури и остатъци от паметници отново с тези странни надписи и знаци.
Лусия докосваше всичко, до което се доближи и реши, че ще си присвои малко съкровище. Инстинктивно стисна ръката си, когато до нея достигна онзи странен звук на тромпет.
Лусия беше извън тесеракта и гледаше объркана как Аврора си търси очилата, опипвайки пода и стените.
На излизане от Галерията, Аврора бръкна в джобчето си и измъкна пластмасовите си рамки.
Студът се усилваше, когато двете приятелки вече бяха изминали половината мост и отново ги застигна звука на тромпета.
Аврора почисти стъкълцата на очилата си и погледна към небето:
– УТРАРУ – засрича Аврора.
– УТРАРУ – повтори Лусия с тракащи зъби. Та това е огледалния образ на УРАРТУ – погледни надолу към замръзналата река.
Аврора запрегръща приятелката си:
-Царството на Урарту, потъналия град е в Царството на Урарту – и погледът ѝ спря върху малкото юмруче на приятелката ѝ.
-Защо не си отвориш ръката, какво криеш, ще замръзнеш, дори нямаш ръкавици?…
Лусия бавно отвори ръката си, но в нея нямаше нищо.

Художник – Джулиана Вълчева

-Аврора, през цялото време мислех, че съм взела от езерото малко кръстче, като че ли беше от метални жички, като дантела – хленчеше Лусия.
-Ти го носиш в сърцето си, то принадлежи на нашите предшественици – успокои я малката философка.
Лусия усещаше отпечатъка на кръстчето върху крехката си длан. Сърчицето ѝ биеше с такт на стенен часовник.


A Tale of the Sunken City

A pair of spectacles was seemingly glued to the window, and through them curious, hazel-coloured eyes observed the glass buildings, an outer glass elevator, and glass-like sky.

Through her eyes, she was fantasizing that she could penetrate through the window and could reach out to the sky.
A deafening sound like an African elephant’s trumpet provoked Aurora’s imagination. A message in neon letters appeared on the sky:
“You will see an ancient sign, cuneiform writing.”

Aurora adjusted the plastic-rimmed spectacles on her pointed nose, grabbed her notebook and coat, and ran out toward the bridge.
Glittering snowflakes fell soundlessly, taking their time before they reached their destined places of rest. The snow was damp; every step felt like walking in mud.
Lusiya was marching in place to stay warm when she saw her friend approaching and waved at her eagerly.
“Aurora, hurry up,” Lusiya said. “This terrible sound makes me panicky. Where does it come from?”
“The creaking sound travels here from that glass building that’s shaped like a melon,” Aurora explained. “A glass elevator is docked on a metallic meridian that moves vertically along the melon building and causes this irritating sound in the upper registers.”

Lusiya was following the sketchy description when Aurora amused her even more.
“Whilst I was contemplating the glass world around us, my gaze touched the sky that resembles glass. The clouds seem to pass from amorphous gas to a solid, amorphous state like glass. My greatest focus was on the glassy sky in neon letters: “You will see on ancient signs, cuneiform writing…”

Lusiya looked at her girlfriend as snow sat heavy on Aurora’s glasses and she wiped them with her handkerchief. The snow was now harsh and biting. Lusiya felt as though arrows struck her fingers, her eyelids, and slammed into her upper lip.

The friends continued to the other side of the bridge to the main road. They crossed the road and went down the small streets leading to the gallery.

They opened the heavy door of a modern exhibition and found themselves in an empty room with a bed in the middle and scattered on it a nightgown, a book, and the quilt hanging off the bed to the floor.

Lusiya stared with astonishment. She wasn’t expecting such a praised modern exhibition. She turned around, but Aurora was not there. She continued along a corridor in a pale-white light and scent of violets.
“Hurry up, come and see something that describes my understanding of ‘fashion in the imagination,’” announced Aurora, waiting for her friend at the end of the corridor.

A strange figure of huge size filled almost the entire space of a room with a high Victorian ceiling.
“This is a tesseract,” whispered Aurora, “the four-dimensional analogue of the cube.”

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Small clockwork mechanisms were found on the top of each angle of the figure, and they were ticking like a wall clock.

“The tesseract has a hypersurface with eight cubic cells,” whispered Lusiya.

Ticktock, ticktock… The ticking was even, and the cells began to move.

Letters emerged between the various cells that assembled a title: “A Tale of the Sunken Town.”

The title approached the young guests of the gallery, tinged their foreheads gently as a light breeze, moved past their faces, and disappeared.

There was a noise, a screech. The tesseract resembled a turquoise-blue lake. Aurora dived, followed by her friend, with a sense of lightness and no need for oxygen masks.
They explored the underwater world with its legacy oxygen of millions of years ago. They passed by freshwater fish, jellyfish, vegetation, and pebbles before they came to a church bell. The bell was made of a heavy alloy, and its rounded surface had hieroglyphs and Byzantine numbers engraved. It was positioned like a pot lid on a pink, rocky material.

Aurora was trying to read, but unsuccessfully, and Lusiya passed the remains of buildings, tree trunks with hundreds of layers…
Their mysterious swim in the sunken city continued. They were passing floating copper finds; a strange alloy in blue and silver, like belt hinges; helmets; sculptures; and remnants of monuments; again with these strange inscriptions and signs.

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Lusiya touched everything she came close to and decided she would take a little treasure. She instinctively squeezed her hand as the trumpet sound came back to her.
Lusiya was out of the tesseract and stared at Aurora, who was looking for her glasses, fumbling for them as touched the floor and the walls.

On leaving the gallery, Aurora reached into her pocket and pulled her plastic specs out.

The cold grew when the two friends had already crossed the half of the bridge and the trumpet sound emerged again.

Aurora wiped her glasses and looked up at the sky:


“UTRARU,” repeated Lusiya with chattering teeth. “That’s the mirror image of URARTU—look down on the frozen river.”

Aurora hugged her friend.

“The sunken city is in the kingdom of Urartu,” she said, and her gaze stopped on her girlfriend’s little fist. “Why don’t you open your hand? Your ungloved fingers will freeze. What do you hide?”

Lusiya slowly opened her hand, but there was nothing in it.

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

“Aurora, all the time I thought I had taken a little cross from the lake. It was made of metal wires, like lace,” Lusiya whimpered.

“You carry it in your heart. It belongs to our predecessors,” answered the little philosopher friend.

Lusiya still felt the impression of the cross on her fragile palm. Her heart beat with the rhythm of a wall clock.


Story also available on:







A30-1 plane
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Еърбъс 320 летеше високо над облаците, които бяха оцветени в нежно синьо като спокойно море. Наслаждавайки се на красивата гледка под лявото крило на самолета, Маня забеляза нещо като скутер, чертаещ път в далечината. Сребрист на цвят самолет, пореше небесния океан. Набирайки скорост странният самолет настигна Еърбъс 320 и продължи напред точно под крилото му.

Небето продължаваше да е синьо и без звезди, без Слънце, без Луна.

Двата самолета се движеха успоредно един под друг като птици без грижи – волно и красиво.

Много лек шум на двигател се носеше в салона на самолета –

равноделен, приспивен.

Небето заговори – свят на облаци, които започнаха да се обагрят от синьо в бяло, от бяло във въгленово сиво, докато напълно покриха сребристия самолет.

Маня беше настанена на последната крайна седалка – 30А и усилено търсеше с поглед другия самолет, но той сякаш потъна в някой от облаците. Погледът ѝ прескачаше от облак на облак, но нямаше и следа от металната, сребриста птица. Момичето не посмя да попита никой от пътниците за летящата наблизо сребриста птица. То притежаваше фотографска памет и беше запечатала всеки детайл на другата машина – от острия нос на самолета и тънките му издължени криле, до подобната му на извивка на риба гърбина. Стискаше здраво в ръцете си телефона, с който успя да го снима през малкия люк на самолета от своето място – 30А.

Кацането беше меко, като кацане на перо на земята в ранното мартенско утро.

Прохладен морски бриз погали матовата кожа и разпиля тъмните кестеняви кичури на тинейджърката, пристигнала в родния си град.

A-30 house.jpg
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Таксито спря пред метална порта с нарисувани по нея шахматни квадрати. Задоволство се изписа по лицето на Маня и една малка тръпчинка усилваше почти детското ѝ усещане.

Миризма на зюмбюли, както и пъстрите цветове на цъфнали вече теменужки изпълниха сърцето ѝ с радост и любов към всичко в този двор, в тази къща.

Новините по телевизията в 10 сутринта бяха наситени с обичайните репортажи за политици, измами, болници, войни, когато с червен цвят на екрана се изписа надписът ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ и Маня прочете следното съобщение: „Тази сутрин към 2:30 часа  неидентифициран самолет е бил забелязан успоредно до Еърбъс 320. Когато земният контрол се опитал да се свърже с екипажа му, самолетът изчезнал без никаква диря.”

Девойката изтръпна, погледът ѝ замръзна върху екрана на телевизора. Отпи от топлото мляко с какао, грабна мобилния си телефон и с бързи крачки се отправи към обсерваторията.

Топлите очи на Професора я гледаха с любопитство.

-Знам, защо така си подранила. Чух новините, но чакам ти да ми разкажеш.

Маня прегърна стареца, подаде му кутия шоколадови бонбони, от любимите му пияни вишни. Малките ѝ пръсти тупаха по екрана на телефона–андроид нетърпеливо, търсейки снимката на сребристия самолет. Прехапа устни, когато на снимката под крилото на Еърбъс 320 вместо сребрист самолет имаше сив облак.

-Но, аз видях този странен самолет – объркана заобяснява Маня и продължи – метална машина с остра муцуна, тънки разперени криле и с тяло като извит гръб на риба.

Професорът следеше разказа на своята ученичка, приближи бюро, на което беше неговият саморъчно сглобен лаптоп. Написа паролата си, която всички негови ученици знаеха „Еврика 007”. Очите му гледаха с безпокойство и той като Маня тупаше нервно по клавиатурата. Отваряше файлове, докато накрая стигна до файл с името „Феникс”. На екрана се появи снимката, която Маня беше заснела със своя телефон–андроид от прозорчето (люка) на самолета от място 30А. Красивият сребрист самолет изпълни целия екран.

A-30 observatory Prof
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Професорът включи прожекторите, така че на тавана на планетариума се изписаха звезди, съзвездия. Маня погледна към светещите очертания, звездни обекти, които вече познаваше и разучаваше с интерес.

– Сигурно се питаш как снимката от телефона ти е попаднала в моя лаптоп – вече спокоен пръв проговори професора.

Маня доближи телескопа, погледна нахвърлени листчета с бележки около него – с отбелязани дати, часове…

– Да, така е, следях с телескопа през последния месец странни движения на обект и то винаги в 2:30 сутринта и записвах всичко, както и внезапното изчезване на сребристия обект. Досетих се, че летиш с късния полет в същия час, когато се появява този странен обект. Използвах сигнал от спътника „Феникс”, който бяхме изпратили с група учени преди четвърт век. Манипулирах сигнала така, че да записва всичко от твоя телефон–андроид в моя лаптоп. Точно в 2:30 сутринта видях снимката, която ти беше направила от самолета. Твоето предимство е, че си видяла този самолет с очите си, а аз чрез снимката.

Професорът  включи огромния телевизор, висящ на стената като в портретна галерия.

Маня погледна към екрана под „звездното небе”, когато любимият ѝ говорител за прогнозата на времето се появи:

– И така „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ” и в прогнозата за времето – ще превалява нещо между дъжд и сняг, ще сребри в синьото небе и нашите служби не ще могат да го засекат…

A-30 laptop (1).jpg
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Тогава на картата за времето се появи детска рисунка: сребърен самолет с остра муцуна, с тънки крила и с извит като на риба гръб.

– Това е рисунка на пътничка от самолет Еърбъс 320, която е успяла да нарисува неидентифицирания самолет, за който чухте в нашите „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ”. И така, очаквайте сребърен ветрец и мартенска прохлада – завърши с обичайното си чувство за хумор синоптикът.

Маня погледна Професора.

– Имате нова ученичка, Професоре, художничката от самолета.

Лаптопът издаде сигнал – на екрана му се появи рисунката на малката художничка.

30A Fiction


A30-1 planeThe Airbus 320 (320) V1 was flying high above the soft blue sky that resembled a calm sea. Enjoying the beautiful view, Manya noticed something like a scooter under the left wing of the plane, drawing a path in the distance. A silver-coloured plane, ripping the heavenly ocean. Gathering speed, the strange jet caught up with the Airbus 320 and continued forward, just below its wing.

The sky was still blue and without stars, without sun, without a moon.

The two planes moved parallel to each other, without worries, like birds flying freely and beautifully.

A slight engine noise was drifting in the aeroplane cabin, flat, lulled. The sky “spoke”—a world of clouds began to change from blue to white, from white to charcoal grey, until they completely covered the silver plane. Manya was seated at the very back seat, 30A, and she was looking for the silver plane, but it seemed to sink into one of the clouds. Her gaze jumped from cloud to cloud, but there was no sign of the metallic silver bird. The girl did not dare to ask any of the passengers about the silvery bird flying nearby. She had a photographic memory, and she had sealed every detail of the plane—from the sharp nose of the plane and its thin elongated wings, up to the similar of a curved back of a fish. She kept her mobile phone firmly in her hands after she managed to take a photo through the small window of the plane from her seat 30A.

The landing was soft, like a feather touching the ground early in the morning. A cool sea breeze stroked the matte skin and scattered the dark-brown hair of the teenage girl who had arrived in her hometown. The taxi stopped in front of a metal gate with chess squares drawn on it. Satisfaction was written on Manya’s face, and a tiny thrill grew, almost like a childish sensation.

A-30 houseThe smell of hyacinths, as well as the colourful blooming violets, filled her heart with joy and love for everything in this yard, in this house.

The news on the television at ten a.m. was full of the usual reports of politicians, frauds, hospitals, and wars. “BREAKING NEWS” appeared as red-coloured subtitles on the TV screen. Then a message followed: “An unidentified plane was spotted at two thirty this morning parallel to an Airbus 320. When Earth Control tried to contact their crew, the plane vanished without any trace.”

The girl shuddered; her gaze froze on the TV screen. She had her favourite drink of hot milk with cocoa, grabbed her cell phone, and rushed out toward the observatory. There, the professor’s warm eyes looked at her curiously.

“I know why you are here so early,” the professor said. “I heard the news, but I’m waiting for you to tell me what happened.”

Manya embraced the old man, handed him a box of chocolates—his favourite, cherries with liquor. Her little fingers tapped the screen of the Android phone impatiently, searching for the picture of the silver plane. She bit her lip when she saw that the picture she took didn’t show the strange silver plane but a big, grey cloud.

“But I saw this strange aeroplane,” Manya said, confused. “A metal machine with a sharp muzzle, thin wide wings, and a body with a curved back like of a fish.”

The professor followed the story of his student, approached his desk, and switched on his own hand-assembled laptop. All his students knew the password, “Eureka 007.” His eyes stared with anxiety, and he tapped nervously on the keyboard. He opened files until he eventually came to a file called “Phoenix.” A picture appeared—it was the one that Manya had taken with her Android phone from her seat 30A while watching through the aeroplane window. The beautiful silver aircraft filled the screen.

A-30 observatory ProfThe professor turned on the projector-lights so stars and constellations were on the ceiling of the planetarium. Manya glanced at the gleaming outlines, stars she already knew and studied with interest.

“You must be wondering how the picture from your phone has appeared on my laptop,” the professor said quietly.

Manya approached the telescope, glanced at scrawled sheets of notes around it with handwritten dates and times.

“Yes, that’s right,” the professor said. “I followed an object with strange movements in the last month with the telescope. It was always at two thirty in the morning. I recorded everything and the sudden disappearance of the silvery object. I figured you were flying on the late flight at the same hour this strange object appeared every morning. I used a signal from the satellite Phoenix. Phoenix was sent into the universe by a group of scientists a quarter of a century ago. I manipulated its signal to record everything from your Android phone to my laptop. It was at two thirty in the morning that I saw the photo you had taken from the plane. Your advantage is that you saw this plane with your eyes, and I saw it through the photo.”

The professor turned on the huge television on the wall as if in a portrait gallery.

Manya glanced at the screen below the starry “sky,” when her favourite spokesperson for the weather forecast appeared. “So breaking news in the weather forecast, there will be something between rain and snow, silver lights in the blue sky, and our ‘Earth Control’ services will not be able to detect it…”

A-30 laptop (1)It was followed then by a child’s drawing on the weather forecast screen: a silver plane with a sharp muzzle, thin wings, and a fish-like back. “This is a passenger’s drawing from the Airbus 320 aeroplane. The passenger drew the unidentified aeroplane you heard about in our breaking news. So, expect a silver breeze and a fresh march.” The synoptic ended with his usual sense of humour.

Manya looked at the professor. “You have a new student, Professor—the young artist from the plane Airbus 320.”

The laptop signalled, and the drawing of the young artist appeared on the screen.





The Shuttle “Terra”

The Shuttle “Terra”

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Fiction, “Strictly Prohibited”

The lights through the hatch of the ship’s window was soft blue but deep. It was almost like they were travelling over thick walls coated in blue.
It was an extraordinary ship with sophisticated apparatus. Little Slaven was in it, examining the peculiar objects, devices, and books inside.
‘Come along, and take a walk, lean on the neighbouring objects to maintain your balance’, the snub-nosed boy timidly said to his little sister.
The children walked, staggering, and sticking to one another. Their eyes couldn’t miss the rare glass boxes, bright buttons, and the fairy curtains that fell from the ceiling, alike silvery-white transparent barriers. The curtain-barriers were at the end of each chamber.
Slaven and Mira were the only youngsters on-board the “Terra” Shuttle, and they couldn’t recall how they both got on it. A tall man in elegant blue attire approached them, nodded at them, and then invited them to sit on a glass bench. He smiled at them and asked, ‘Do you know where you are?’

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

His voice didn’t sound like that of an ordinary earthman; it sounded like it had travelled through a pipe, vibrating with an echo…
Slaven, who had been afraid, got over his fear and said, ‘I do not remember how we got here. But I know we’re on a flying ship. Who are you? You sound strange’.
‘I am Ven, and you’re our visitor at the “Terra” Shuttle. We are from the planet Terra, and you are Earthians. We speak almost all the 6,500 languages you Earthians speak, and we keep archiving your race’s history’.
‘How do you manage to speak that many languages? Where are our parents? Are there any other Earthians on the “Terra” Shuttle?’ asked Mira, her blue eyes fixated on the tall Planetian.
Slaven gripped his little sister’s hand.
‘You are here so we can show you our planet and teach you to remember. You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry – your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘Ah…. even in my dream, I never imagined that Mira and I would see another planet!’ Slaven exclaimed.
‘Follow me’, the tall Terra resident said.
They climbed up a staircase, and before them, a huge hall with glass walls appeared. Mirrored squares were nicely laid over the glass wall as if someone had drawn them with granite pebbles.
‘You can move closer to the glass-mirror wall’, Ven said, smiling at them.
Mira looked at herself in the small squared-mirrors and saw that the colour of her eyes was darker than usual. This mirror gave them a deep blue colour, and her gaze became astute. Her thoughts jumped as if they were opening the squares.
Mira approached and gently touched one of the square mirrors. She jumped back instinctively as the square slid out of the glass wall to reveal a locker, which opened on her touch. Slaven approached his sister, and they both peeked curiously into the open box.
‘This is our mobile library’, Ven said.
‘Can we get this leather book out of the box to look at it?’ Mira asked.
‘Yes—open it’, Ven encouraged his little guests.

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Slaven pulled out the heavy book and unfolded it. On the first leather page, an animal, stars, and planets were carved above it.
‘But what is this—what kind of animal is this?’ Slaven asked Ven, curiously.
Ven took the book in his hands, bent down and pointed, ‘This animal existed thousands of years ago and inhabited the Planet Yuris. Many other planets and stars surrounded the old Yuris. This Planet died, paving the way for a new planet to be born’.
‘Do you know what the new planet was?’ Mira asked.
‘The new planet is yours, the planet Earth with its new inhabitants—you Earthians’.
‘But that’s amazing. How do you know? How old is your planet Terra?’ Slaven asked.
‘We’ve been in the Galaxies for billions of years. We do not wage wars. We keep what we inherit, and we keep what remains of those who perish. You Earthians are one-sided and very aggressive. You are looking for more space, you are provoking wars and those who survive to continue the same process. You need a change’.
Slaven stared at the book, and then his eyes moved to the mirror drawer in the glass library. He saw his reflection. ‘It can’t be’, he thought. ‘It is impossible. It is a dream’. And then it all disappeared.
Slaven woke up, jumped from bed, and looked around. He saw that he was in his room. He ran barefoot into the kitchen. Then he pushed the door to Mira’s room open and saw how sweetly his little sister slept.
‘What’s happening?’ said his mother. ‘Who runs around the house this early in the morning barefoot?’
‘I am, Mom. I am, Slaven’. The boy saw his mother approaching.
‘Let’s go to the kitchen, I’ll prepare breakfast. Come, tell me why you woke up so early on a Saturday. Did we miss a sporting event, a movie or a fair?’ asked Joanna, Slaven and Mira’s mother.
‘Mom, I’m going to tell you my dream, but I need you not to interrupt me. When I am done, I need to know if there are other planets with other human beings’, Slaven said to his mom with a trembling voice.
Joanna put toasted bread, slices of cheese, a jug of fresh milk, and a jar of jam on the table, and listened to her son’s incredible story.
Slaven’s voice awakened Mira, then their father. They all sat around the round table, having breakfast and listening attentively to Slaven narrating his dream as if someone was painting. Paintings were changing, facts were convincing while the little narrator stopped.
‘The “Terra” Planet’, Slaven’s father repeated. ‘Terra means Earth and judging by your dream there is a planet Terra—another Earth more developed than ours’.
Mira jumped from her chair and approached her brother. ‘Tell me what they said while you were on the Terra Shuttle. Is there a secret we can learn from them?’
‘Mira, that’s all I remember from my dream. Do you want us to go to the old library and look for books, old books, the oldest book?’ They both started heading out.
‘Children do not be late’, the parents called.
Mira and Slaven headed for the tram stop.
Mira wore a small rucksack over her back. She’d carefully put a small torch, a notebook, and a pen inside. While Slaven added a box of his favourite waffles with peanut cream. They got into the tram and talked about the Terra Shuttle. The people in the tram listened with interest.
The tram stopped. The last stop was near the old town library. Mira and Slaven reached the building and were happy to see that the library was open.
Mira and Slaven hurried around huge sculptures, glass windows with old books, gramophone records, manuscripts, book covers made of silver. They stopped at a window displaying a book made of leather.
‘Slaven, look at this leather book’, Mira said, pointing at the window case. Her blue eyes glowed as if it penetrates the window.
The children had their eyes fixed on the book behind the glass window when the librarian—a middle-aged man—approached them.
‘Children, no matter how much you stare, you cannot unfold the leather pages of this ancient book. Stay away from the glass. But you can come with me if you want to learn more about the book’.
Startled, Slaven and Mira were stood quiet and listened to the librarian with keen interest. They followed him to a small monitor where the book could be viewed electronically. The pages of the book had been scanned and with a gentle touch, the screen could all be viewed at once. There was a sign: This is one of the oldest books in the world with cuneiform inscriptions. Early Cognitive Logography System. Slaven absorbed the information, but this was not the book he saw in his dream.
‘Let’s go’, Slaven said to his sister and turned around, but Mira was no longer behind him. She was gone. Alarmed, Slaven started walking from room to room, running through the corridors. A map of Planets caught his attention. And one of them was Yuris. He stopped in front of the map, touched the planet Yuris, and sadness ran all over his face. He felt someone pull on his sleeve. And when he saw the little, blue-eyed Mira, he was ecstatic.
‘Come on quickly. You’ll be amazed by what I found, follow me’, Mira said.
They run hand-in-hand and with quick steps. Soon, they reached the hall with all the walls covered with glass. They had square-shaped mirrors on them, painted with gems of garnets.
‘But this is unbelievable. It’s as if we were in the Terra Shuttle’, Slaven said.
‘Do you remember the mirror drawer I touched in your dream?’ Mira asked.
Slaven looked around and pointed at it when he found it. They reached out and read the words printed on it: Do not touch. These lockers are locked and encoded. Mira cleared her throat and tapped on it, surprising her brother. The drawer opened.
Their curious eyes peeked quickly, but there was no leather book inside as in Slaven’s dream.
Mira produced her little flashlight and shined it inside the drawer, but it was empty.
‘It was just a dream’, Slaven said, ‘but I saw this room. Perhaps, there is no such planet as Terra, and this leather book does not exist’.
A strong ray illuminated the room through the round glass ceiling. There was noise, commotion, and people were running down the corridors and rushing outside.
‘Look, see, what a great Shuttle’, a man’s voice said.
Mira and Slaven, both of whom were panting from running, stood at the exit of the library and stared into the sky. They saw an unusual metal shuttle move away.
‘Mira, do you think maybe, while we think we dreamt it, we’ve truly been to the shuttle? And how is it possible to have the same glass-mirrored room in the library with drawers?’ Slaven said excitedly.
Mira jumped happily, pulled out her projector, lit it, and waved the departing ship goodbye.
Slaven ate his waffles:
‘One day, we will know who we are, of what kind our planet is, and whether we can communicate with other planets’.

Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

‘Are we going to keep the Earth’s 6,500 languages’, said the little wise red-head Mira, the freckles on her face grew brighter.

he morning was cool. High in the mountain, the air was crystalline. There was a signal, sounded like a noise coming from the equipment in the station hidden in the huge mountain peak. The young scientist watched the changes in the chart and recorded every encoded signal. The signals came from a spacecraft, from another galaxy. Suddenly the signals stopped. The sky blackened.
Slaven was alone waiting for his colleagues to arrive from their day’s lap. He checked the recorders of the little measuring gadgets they had mounted around. He tried to contact the team, but there was no connection.
He had been wading through the snow with mini devices adjusted on his helmet—one to capture signals from other planets, the other was a video camera and the third, a radio transmitter.
He did not receive any signals, and no one responded to his contact attempts. He walked for a long time and saw no trace of his colleagues. It would soon be impossible to continue. The temperature was around minus 40 degrees Celsius. The air was a bizarre blue, then it became bright blue and dense. He passed through the blue air and could see nothing. It looked almost as though he was surrounded by blue walls. He remembered his dream from his childhood, looking through the Terra Shuttle hutch. The view was the same! Blue, light, light blue! Dense! His experience and knowledge as a scientist—a physicist—could not explain this.
He suddenly remembered Ven’s words: ‘You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry; your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘I have to use my memory’, thought the young scientist. He recalled climbing a ladder and getting into the mirror library on the Terra Shuttle from his childhood dream. He began to raise and lower his legs as if he was climbing a ladder. It was difficult, the cold had stiffened his arms and legs muscles. In the vast, white, snow-covered area in front of him, he did not see a ladder and desperately struck his legs, to trample in one place.
Strong light blinded his eyes, he heard a signal, his radio screamed alarmingly, ‘Slaven, I hear you, I hear your breathing. Where are you?’, called Mira. Strangely, her voice sounded exactly like Ven’s—like it was coming from a trumpet, like an echo.
‘Mira, Mira, I’ve been walking for a long time to find you. I’m cold, but I see a huge luminous body coming up—’
‘Slaven, Slaven— talk, say something…’
ira stroked her brother’s cold face. The burning logs in the fireplace kept the room warm and cosy. Slaven opened his eyes and saw Mira smiling down at him, his colleagues around him.
‘Slaven, we’re all fine, and your recording is great. But never, ever leave alone in these conditions.
‘Mira, go on, play the recording’, Slaven said, hurrying from his bed.
Sitting around the fireplace, amid the crackling logs, the young physicists watched the record Slaven had managed to capture when he saw the huge glowing object and then remembered nothing.
The light came from a shuttle moving close to Slaven. Everyone stared in amazement as the shuttle moved close to Slaven, so close they could see Planetians getting on-board. They could also see two children walking hand-in-hand following a tall Planetian. The children were led to a mirrored glass room.
‘Slaven, it’s amazing, inexplicable…’-whispered Mira.
Suddenly the light diminished, and the Shuttle flew away.
Everyone still stared at the black screen on the monitor in utter disbelief.

Story also available on:





Фантастика “Строго секретно”

ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Светлината през кръглия прозорец – люка на кораба, бе нежносиня, но плътна, като че ли летяха край плътни стени и всичките бяха боядисани в синьо.

Необикновен кораб със сложно оборудване, в който малкият Славен разглеждаше заобикалящите го странни предмети, устройства и книги.

– Ела Мира, ела да се поразходим, опирай се на всичко, което е около нас – плахо покани своята сестричка малкият чипоноско.

Децата вървяха, залитайки, придържайки се едно друго, а очите им не изпускаха странните стъклени кутии, цветни копчета, фееричните като завеси спуснати от тавана сребърно-бели прозрачни прегради. Тези завеси- прегради бяха в края на всяко отделение.

Славен и Мира бяхa единствените деца, пътници в Совалката „Тера” и не помнеха как са попаднали в нея. До тях се доближи висок мъж в елегантно синьо облекло, кимна им с глава и ги покани да седнат на стъклена пейка. След това им се усмихна и запита:

ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

– Знаете ли къде се намирате? – гласът му звучеше не като на обикновените земляни, а като че ли през някаква тръба и кънтеше като ехо.

Славен се престраши:

– Не помня защо и как се озовахме тук, но ние сме на летателен кораб. А вие кой сте – колко странно говорите?!

– Аз съм Вен, а вие сте наши гости на Совалката „Тера”. И сме от планетата „Тера”, а вие сте Земляни. Говорим почти всички 6500 езика на земляните и пазим цялата им история.

– Как така, как умеете да говорите толкова много езици? Къде са нашите родители? Има ли и други земляни на Совалката „Тера”? – попита Мира и сините ѝ очи се взряха във високия планетянин, а Славен стисна здраво ръката на малката си сестричка.

– Вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим да помните. Вие деца, сте чисти, неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно. Не се тревожете, вашите родители са тук и с тяхно съгласие ще ви покажем тайни, които никой землянин досега не знае.

– Ах – възкликна Славен – и на сън не съм си представял, че ние с Мира ще видим друга Планета.

– Следвайте ме – подкани ги високият жител на „Тера”.

Изкачиха някакви стълби и пред тях се откри огромна зала със стъклени стени и множество огледални квадрати, като че ли някой ги е рисувал с гранитни камъчета.

– Може да се доближите до стъклено-огледалната стена – предупреди ги Вен.

Мира се огледа в малките огледалца-квадрати  и видя, че цветът на очите ѝ е по-тъмен от обикновено. Това огледалце им придаваше дълбоко син цвят, а погледът ѝ стана проницателен. Мислите ѝ скачаха, прескачаха, като че ли отваряха квадрати.

Малката красавица се доближи и нежно се докосна до квадратно огледалце. Подскочи инстинктивно назад, тъй като квадрата се плъзна навън от стъклената стена. Това беше кутия-шкафче, което се отваряше при докосване. Славен доближи сестра си и двамата надникнаха любопитно в отворената кутия.

– Това е нашата подвижна библиотека – насочи ги Вен.

– Можем ли да извадим кожената книжка отвътре, да я разгледаме? – попита Мира.

– Да, отворете я … – отвърна Вен.

ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Славен измъкна книжка, която тежеше доста и започна да я разгръща. На първата кожена страница бе изобразено животно, а над него звезди и други планети.

– Но какво е това Вен, как да разгадаем тази рисунка? – заинтересува се Славен.

Вен взе книгата в ръце, наведе се и посочи:

– Това е животно от преди хиляди години и е обитавало Планетата Юрис. Планета е загинала и по-късно се е родила Нова Планета. Била е заобиколена от много други планети и звезди.

– А знаете ли коя е Новата Планета, появила се при загиването на Юрис? – попита Мира.

Новата Планета е вашата – планетата Земя с нови обитатели, вие – земляните.

– Но това е невероятно… Откъде знаете това? Колко стара е вашата планета Тера? – попита Славен.

– Ние сме в Галактиките от милиарди години. Ние не водим войни, а пазим това, което ни е завещано, пазим и това, което остава от тези, които загиват. Вие земляните сте едностранчиви и много агресивни. Вие търсите пространства, водите войни и тези, които оцелеят продължават същия процес. Трябва ви промяна.

Славен съзерцаваше книгата, огледалното чекмедже – шкафче от стъклената библиотека и виждаше своя образ. Не може да бъде, мислеше той, това е невъзможно, това е сън и точно тогава всичко изчезна. Тъмнина. Славен се разбуди, подскочи, огледа се и видя, че е в стаята си. Изтича бос в кухнята. После бутна вратата на стаята на Мира и видя как сладко спи малката му сестричка.

– Какво става? – каза майката на Славен и на Мира. – Кой тича сутрин рано, рано бос?

– Аз съм мамо, аз съм – Славен – и момчето видя как майка му се доближава.

– Да отидем в кухнята, ела, ще направя закуска. Хайде, разказвай какво е толкова важно сутрин рано в събота. Да не би да пропуснем някое спортно мероприятие или филм, или панаир? – игриво го разпитваше майка му Йоанна.

– Мамо ще ти разкажа съня си, но те моля да не ме прекъсваш и после да ми кажеш има ли истина и възможно ли е да съществуват други планети с други човекоподобни? – трепетно нареждаше Славен. Йоанна сложи печени филийки със сирене, каничка прясно мляко, мармалад на масата и се заслуша в невероятния разказ на сина си.

Гласът на Славен събуди Мира, а след нея и баща им. Седяха около кръглата маса, закусваха и продължаваха да слушат разказа на Славен. Никой не проговори. Като че ли някой рисуваше. Картини се сменяха, факти се поднасяха убедително, докато малкия разказвач спря.

– Планетата „Тера” – повтори бащата – „Тера” означава Земя и съдейки по твоя сън съществува планета Тера, т.е. Земя в по-развит вид на нашата Планета Земя.

Мира скочи от столчето си и се доближи до Славен.

– Разкажи ми, какво ни казаха от Совалката „Тера”, има ли тайна, която можем да научим от тях?

– Мира, това е всичко, което помня от съня си. Искаш ли да отидем в старата библиотека и да потърсим книги, стари книги, най-старата книга…

– Деца, не се бавете – им извикаха родителите.

Мира и Славен излязоха и се запътиха към трамвайната спирка.

Мира носеше на гърба си малка раничка, в която грижливо и предвидливо бе прибрала малък прожектор, тетрадка и химикал, а Славен разкопча раничката ѝ и добави от любимите си вафли с фъстъчен крем. Качиха се в трамвая и разговаряха разпалено за Совалката „Тера”. Хората около тях им кимаха и слушаха с интерес.

Трамваят спря, последната спирка беше недалеч от старата градска библиотека. Мира и Славен стигнаха до сградата и с радост видяха, че могат да влязат, библиотеката беше отворена.

Мира се забърза между огромни скулптури, стъклени витрини, в които имаше стари издания на книги, на грамофонни плочи, на ръкописи, на корици – облицовки на книги изработени от сребро. Спряха се на витрина, където се съхраняваше книга, изработена от кожа.

– Славен, погледни, виж тази книга от кожа – провикна се Мира и сините ѝ очи засвяткаха, като че ли искаха да проникнат през витрината.

Децата бяха залепили лицата си на витрината, когато до тях се доближи пазачът, човек на средна възраст.

– Деца, колкото и да се взирате няма да можете да разгърнете кожените страници на тази древна книга. Стойте по-далеч от стъклото и ако искате да научите повече за книгата, елате с мен.

Славен и Мира се стреснаха, застанаха мирно и заслушаха с интерес служителя на библиотеката. Последваха го до един малък монитор, на който можеше да се разглежда книгата страница по страница. Само с леко докосване се прелистваха страниците от книгата. Имаше и табелка: „Това е една от най-старите книги в света, с надписи на клинопис. Ранна логографическа система на клинопис”. Славен попиваше информацията, но това не беше книгата от неговия сън.

– Да тръгваме – каза Славен на сестричката си и се обърна, но видя, че Мира я нямаше. Разтревожен да не я изгуби, Славен тръгна да обикаля от зала в зала, тичайки по коридорите и се заоглежда, докато погледът му бе привлечен от карта с множество Планети. Една от тях носеше името Юрис. Момчето се спря пред картата, докосна планетата Юрис и тъга се изписа по лицето му. Почувства как някой го дърпа за ръкава и подскочи от радост като видя малката, синеока Мира.

– Бързо идвай, ще се учудиш какво намерих, следвай ме – оживено го задърпа Мира.

Хванаха се за ръце и с бързи крачки стигнаха зала цялата в стъкло, огледала и различни фигури по тях, нарисувани с камъчета от гранати.

– Но това е невероятно… Като че ли сме в Совалката „Тера” – разпали се Славен.

– Помниш ли от съня си, кой квадрат докоснах – попита Мира – Насочи ме.

Славен се огледа и подкани Мира точно към този, който с нежно докосване Мира бе отворила в съня си. Доближиха се и прочетоха надпис: „Не пипайте. Тези шкафчета са заключени и кодирани.” Но Мира се престраши и за учудване на брат й докосна квадратното огледалце. Шкафчето се отвори.

Любопитните им очи надникнаха бързо, но вътре я нямаше кожената книга от съня на Славен.

Мира извади малкото си фенерче, освети всички ъгли на шкафчето, но то беше празно.

– Разбира се, това беше само сън – каза момчето – но в него аз видях тази стая. Навярно няма такава планета „Тера” и тази кожена книжка не съществува.

Силен лъч освети стаята през кръглия стъклен таван. Чу се шум, суматоха, хората тичаха по коридорите и бързаха да излязат навън.

– Вижте, вижте, каква невероятна Совалка – се чу мъжки глас.

Мира и Славен, задъхани на изхода на библиотеката отправиха поглед към небето и видяха необикновена метална совалка да се отдалечава.

– Мира, дали наистина сме били на Совалката, докато си мислим, че спим и сънуваме? И как е възможно да има тук в библиотеката същата стъклено-огледална стая с шкафчета? – развълнувано говореше Славен.

Малката Мира заподскача от радост, извади прожекторчето си, светна го и замаха за сбогом към отлитащия кораб.

Славен ядеше от любимите си вафли и говореше:

– Нали ще узнаем един ден кои сме, коя е нашата планета и дали ще можем да общуваме с други планетяни.

– Ще запазим ли земните 6500 езика – каза малката мъдра червенокоска, а луничките на лицето ѝ станаха още по-ярки.


Утрото беше прохладно, високо в планината въздухът беше кристален. Чуваше се бибиткането на апаратура в станцията, скрита в огромния планински връх. Младият учен наблюдаваше измененията в графиката и записваше всеки кодиран сигнал. А сигналите идваха от космически кораб, от друга Галактика. Изведнъж сигналите спряха. Небето почерня. Славен беше сам и чакаше колегите си от поредната обиколка, която правеха всеки ден и проверяваха записващите устройства, които бяха монтирали наоколо. Опита се да се свърже с тях, но нямаше връзка.

Газеше в снега със скафандър, на който имаше три мини устройства: едно за улавяне на сигнали от други планети, второ, което беше видеокамера, а третото радио-предавател.

Не улавяше сигнали и никой не отговаряше на опитите му за връзка. Вървеше и не виждаше следи, много скоро щеше да е невъзможно да продължи. Беше -400С, въздухът добиваше странен син цвят, докато напълно стана светлосин и плътен. Преминаваше през синия въздух и не виждаше нищо, като че ли около него бяха издигнати сини стени. Досети се за съня си от детските години, как гледа през люка на Совалката „Тера” – гледката беше същата! Синя, светло, светлосиня! Плътна! Опитът и знанията му на учен, физик не подсказваше връзка и логика в това преживяване.

Думите на Вен: „Деца вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим и да помните, вие сте чисти и неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно.” – изведнъж изплуваха от малкото шкафче на паметта.

„Трябва да използвам паметта си.” – помисли си младият учен. Спомни си как изкачиха някаква стълба и попаднаха с Мира в голямата стъклено-огледална библиотека, в Совалката „Тера” от детския им сън. Започна машинално да вдига и сваля краката си, като че ли се изкачва по стълба. Вървеше трудно, студът сковаваше ръцете, мускулите на краката ставаха все по-неподвижни. В огромната, бяла, заснежена площ пред себе си не виждаше стълба и отчаяно започна да си удря краката, да тъпче на едно място. Силна светлина заслепи очите му, чу сигнал, радиостанцията му крещеше тревожно:

– Славен, Славен, чувам те, чувам дишането ти, къде си – викаше Мира, а гласът ѝ звучеше точно като на Вен, като че ли идва от тръба, като ехо.

– Мира, Мира, вървях дълго, за да ви открия, премръзнал съм, но виждам как огромно светещо тяло се доближава…

ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

– Славен, Славен, говори …


Мира погали премръзналото лице на брат си. Дръвцата горяха в камината. Славен отвори очи и съзря засмяното лице на Мира, видя и колегите си.

– Славен, всички ние сме добре, а ти си направил страхотен запис. Но никога, никога не тръгвай сам в тези условия…

– Давай, пускай филма – оживен скочи от леглото Славен.

Насядали около камината младите физици гледаха филмчето, което Славен бе заснел когато видя огромния светещ обект и не помнеше повече нищо, премръзнал от студ.

Светлината идваше от Совалка, която се снижаваше близо до Славен. Всички впериха поглед в момента, когато Совалката се доближи и се виждаше как някакви хора се движеха в нея. Различни съоръжения и две малки деца хванати за ръце следваха висок планетянин. Децата бяха отведени в огледално-стъклена стая.

– Славен, това е невероятно, необяснимо…

Изведнъж светлината започна да намалява и Совалката отлетя.

Всички гледаха като онемели черния екран на монитора.





Дълга редица от изнурени жени и деца в дрипи, боси вървяха през Пустинята и аз ги следвах отгоре, във въздуха /като призрак/, като свидетел на процесията на мъчения и анихилация на една древна нация вървяща към гибелта си. Очите ми се спираха от лице на лице запомняйки всяка черта на тяхната отличителна раса. Дъхът ми спря, мозъкът ми беше като фотоапарат заснемайки, а сърцето ми бе изтръпнало. Това изглеждаше истинско! Отворих очите си и не повярвах, че беше Сън – как е възможно да видя лица, които никога не съм виждала и да усещам тяхната душевна болка. Колко странно се почувствах. Не беше лесно да забравя този Сън, но ежедневието настъпи и беше различно, модерно, стойностно изпълнено с вдъхновение и чудатости отново.

Забързана из улиците на многополитния град, сред пъстротата от викториански постройки, остъклени небостъргачи, красиви градини и оживени улици стигнах до голямата порта на Британския музей.

Срещата ми в музея с приятелки беше оживена и се надпреварвахме да споделяме радостни моменти от изминалата седмица. Разглеждахме една от залите на музея и коментирайки и четейки исторически факти, очите ми се спряха на стара географска карта, на която с големи букви пишеше УРАРТУ. Дали наистина това голямо царство е било родина на древните арменци, дали произхождаме от племето Урарту? Не можех да не споделя на приятелките си този факт и това доведе до емоционални разкази, които бях слушала от свои роднини.

Когато им разказах за моя прароднина, която бягайки с мъжа си, за да спаси живота си в земите на Ван се наложило да прекарат нощта в гора близка до езерото. Жената родила в тъмната нощ, а новороденото й дете било поставено в динена кора, вместо в пелени. В тъмнината жената отпила от езерото и на сутринта мъжът й с ужас видял кръв по лицето й. Тя всъщност отпила не вода, а от кръвта на закланите от турците арменци, хвърлени във водите на езеро Ван. И тримата успели да се спасят и прекосят Черно море и намерили своя роден дом в България.

Моите събеседнички ме гледаха с широко отворени очи и като че ли недоумяваха, че не разказвам филм на ужасите, а една истина, една трагедия. Споделих им, че вследствие на многохилядните трагедии и жестокости на османските турци оцелелите арменци изоставят родните си места и се заселват в различни земи и живеят в Русия, Арабския свят, Америка, Латинска Америка и Европа.

Горчивината от моя разказ възбуди любопитството на приятелките ми, които не познаваха фактите свързани със съдбата на арменския народ.

Прибирайки се към дома се наслаждавах на пролетното слънце, което страдаше от приливи и отливи на яркост, но бях вече свикнала с тази промяна. Бързах с книгата на Филип Марсден в ръка „На кръстопът”. Оказа се, че в българския превод липсва една глава, както ми сподели самия автор, с когото се запознах по повод на представянето на друга негова книга „Етиопска трагедия”. Неговото послание към мен: „На една арменка от България, гражданка на Лондон” беше един скромен лозунг към диаспората, доказвайки, че сме по цял свят. Марсден е един изключителен разказвач за съдбата на арменския народ, основавайки се на исторически факти от книги, документи, разкази на оцелели от Геноцида и неговата морална оценка на случилото се с арменците по време на Отоманската империя.

Заглавието на книгата му „На кръстопът” е многозначително. Дори днес се питам дали арменският народ е отново на кръстопът, дали днес след 100 години ще се покаже на света истината за случилото се с тях по време на Османската империя.

Предстоеше ми пътуване до Италия и сърцето ми бе изпълнено с радост и нетърпение. Посетих своя брат близнак и семейството му във Флоренция. Цветовете, атмосферата въздействаха особено и се почувства и италианския темперамент на пазара, където хората разпалено разговаряха и свободно размахваха с ръце изразявайки своите емоции. Един от продавачите ни попита какви сме, откъде сме? Отговорихме му, че сме от България, но че сме от арменски произход. Неговата реакция беше бърза : „А, знаем за кланетата над арменския народ, за геноцида”. Продавач от пазара знаеше в Италия за арменците и тяхната съдба.

В навечерието на италиански празник посетихме концерт в „Кaза Бунаротти” – забележителен флорентински музей. Място, където да се чества величието на твореца Микеланджело. Къщата беше изпълнена с художествена атмосфера от картините и скулптурите на Микеланджело. В градината на къщата се проведе концерт – потопихме се в музиката на Верди, Пучини, Хендел и артистите бяха облечени в костюми и маски от 15 век. Моята племеница Люси едва изчака края. Тя стана и с възхита аплодира с „Брависимо!”. Моите и на брат ми очите се срещнаха с радост и одобрение.

Люси започна с любопитство да разглежда градината и като че ли търсеше удобно място. Намерих я седнала на едно червено и плюшено диванче със златни обкови и не можех да не се възхитя на нейната изящност и елегантност. Нейната изтънченост като че ли я правеше част от фамилията на този дом. Внезапно Люси погледна с огромните си и топли кафяви очи и ме прикани да седна до нея. Хвана ръката ми и започна да ми разказва съня си под въздействието на класическата музика. Люси говореше бавно, но с дълбока емоция – как в някаква голяма стара къща в непознат за нея град влиза висок и снажен мъж с трима души арменци. Мъжът се обръща към домакинята на дома с молба да укрие бежанците в мазето. На следващия ден две заптиета влизат и претърсват къщата. Снахата замълчала, но възрастната жена посочила с пръст към мазето. Тримата арменци били обезглавени пред къщата. Малко момиченце започнало да крещи и да удря баба си все по-силно и по-силно.” Спрях Люси, защото почувствах нейното напрежение. Но тя продължи: „Малкото момиченце започнало да заеква, да хълца и напълно загубило способността си да говори.”

Този сън беше покъртителен, но по-ужасяваща беше истината, че всичко това се беше случило, това беше историята на моя дядо Ованес, живеейки в земите на Ван, където се славел със своята храброст и защитавал местните арменци. Беше невероятно, като че ли Люси е благословена с интелектуално прозрение чрез Съня си. Дядо ми Ованес е отишъл в къщата на свой приятел кюрдин и тъй като стопанина не бил в къщата се доверил на съпругата и снахата да укрият една жена арменка и двама младежи арменци. И така както в съня на Люси тези хора са били открити и обезглавени. Когато дядо Ованес разбрал за случилото се подпалил къщата на кюрдина, като спасил снахата и детето, а старицата викала в опожарената къща за помощ.

Обзеха ме смесени чувства на жал, на мъст, на гняв, на състрадание. Възможно ли е патриотизма на моя дядо да е причина за нашата „Карма” да сънуваме, да преминаваме през ужасите на миналото или проклятията на кюрдската жена в опожарената къща да ни връщат към миналото. Нашето мислене като че ли оперира на различни честоти от общоприетата норма, когато сънуваме. Нашите сънища са нашето генетично наследство, които ни напомнят нашите корени, нашата идентичност.

Ето още една радостна вест за Варна, за варненската литература и култура….


На 29.10.2022 г. бяха обявени наградите на Първи Национален Поетичен Конкурс с Международно участие – 2022 г., посветен на П. К. Яворов (НЧ „Искрица – 1901“ с. Скобелево, Община Димитровград). В Скобелево Яворов работи за кратко като телеграфист в края на 1894 г. и в началото на 1895 г. на местната железопътна гара. Известно е, че тогава той става свидетел на неволите на арменците и пише елегията „Арменци“, в която отразява трагичната съдба на арменските изгнаници. Стихотворението е публикувано за първи път в списание „Мисъл“ през 1900 г.
Жури в състав Атанас Капралов – директор на Националния литературен музей, акад. Марин Кадиев – председател на Съюза на независимите български писатели (СНБП) и Янка Христозова – секретар на „НЧ Искрица – 1901“ класира на първо място с цикъл от три стихотворения – „Вълненията на Яворов“ („Дълбоки очи“, „Любов на кръста“ и „Скоро минах Христовата възраст“)
поета от Варна – Станислав Пенев.
Впечатляващо е, че и трите си творби Станислав Пенев е написал в гр. Елена през м. юли 2022 г. в двора на родната къща на Мина Тодорова – всеизвестната любима на поета Пейо Яворов, на която са посветени някои от най-силните му стихотворения: „Благовещение“, „Вълшебница“, „Две хубави очи“ и други, а след смъртта й (на 20 годишна възраст на 14 юли 1910 г. в Париж, Франция) и драмата „В полите на Витоша“, в която описва отношенията си с Мина.

Ивелина Кръстева


Цикъл стихотворения „ВЪЛНЕНИЯТА НА ЯВОРОВ“


Тази нощ и окото на бухала
ще запомни едно съзаклятие –
как върлуващи покрай нас духове
да ни скарат ще искат с приятели.

Тази нощ ще забравим леглото си
и ще паднем навярно от кулата,
че не вярвам в легенди и опуси –
те отдавна за мен са под нулата.

Тази нощ всичко ще е отворено –
световете ще влязат завинаги
на живота ни в живите корени
и в крилете на дните отминали.

18.07.2022 г., гр. Елена


Извира любовта ми в този свят –
нашепват чувствата една поема.
Но свършва бързо тя – зад мен, назад
единствен споменът не се променя.

Изплел е здрава мрежа от мечти –
живота ми улавя с нея сръчно.
И невъзможното в духа шепти –
прогонван съм и търсен неотлъчно…

Привлечен от жена – за кой ли път,
наистина намирам в нея рая?…
А полюсите вечни ме зоват
да търся щастието, да витая…

На Мина силата, на Лора нежността,
на Калиопа младостта и красотата
ме правят жертва – порив на страстта,
а любовта изгаря в тъмнината.

И всяка радост реже нож студен –
до смърт кален от бурите в душата:
осъден съм да бродя съкрушен –
слепец си вече с грях към светлината.

Пак търся любовта, но тя мълчи –
живее с образ земен днес в съдбата…
Очите казват всичко на очи,
превърнати в криле на чистотата.

20.07.2022 г., 16.04 ч. в двора пред къщата
на Мина Тодорова, гр. Елена


но оставам аз жива мишена…
Нека тичат… Отдавна не бързам:
всяка възраст ми дава – не взема.

И обижда ме времето – кротко
по ръба то на покрива ходи,
а не спира – дарява с уловка,
че в нас вечното всеки ден броди…

Аз съм пратеника на мечтата –
до човека доброто да стигне,
да отвори изцяло вратата
и вулкан нов дори да изригне…

Ще намеря брега си… С прибоя
ще премина през огън и жупел,
че бленуващ надеждата своя
и Голгота с живот съм изкупил.

21.07.2022 г. гр. Елена

Баща и син Сарян представени за пьрви път в Лондон

“Слънцето е във всеки от нас” – Мардирос Сарян

В Сьбота на 15 Октомври посетихме грандиозен концерт в Лондон,организиран от музиканти с водещ Сипан Олах и с подкрепата на Посолството на Република Армения и Стивън Мурадян,от местната управа на Цьрковното настоятелство в Лондон.

Сипан Олах провежда всяка година подобни концерти на Арменски композитори.( Гомидас,Арно Бабаджанян,Александр Спендиарян).

Красотата на баща и син Сарян представена в музика и картини.

Мардирос Сарян известен Арменски художник,чиито реплики- картини бяха показани в красивата цьрква Our Lady of Victories Church…Едновременно с това слушахме вълнуващите композиции на сина на художника Лазар Сарян поднесени професионално с голяма оригиналност. Водещата на концерта Джоан Зорян Лин представи ключови факти за Сарян и направи изявления за всяко музикално произведение и изпълнител.

Особено силно беше изпълнението на солиста, младия обоист Агоп Мурадян,изпьлнявайки „Оркестрова серенада” от Сарян,редактирана от Олах за соло обой, струнен оркестър и перкусии. По време на проучването си маестро Олах открива, че отпечатаните партитури за това произведение са напълно изгубени. След негова молба Сипан получава ръкописи от дъщерята на Л. Сарян, София, от Ереван и с общи усилия те възстановяват музиката.

Агоп Мурадян
Сипан Олах, брилиантен тенор,композитор и диригент

Посланика на Армения Варужан Нерсисян,поднесе своята благодарност към организаторите,към Цьрквата,към диаспората вьв време на тежки изпитания на арменския народ,поради продължаващия конфликт с Азербайджан.Много мило и приятелско бе словото и на Monsignor James Curry от Цьрквата Our Lady Victories Church,в което той даде своята висока оценка за Арменската диаспора в Обединеното Кралство и в частност изявите на Klingen Chamber Orchestra ( Клинген камерен оркестр)и Klingen Choir( Клинген хор).

Песента „Пролетно утро” от Л. Сарян беше изпълнена от сопраното Нарине Малхасян и пианистката Палазиян.
Посланика на Посолството на Република Армения Варужан Нерсисян на първия ред

Вечерта приключи с червено вино и сладки приказки.


Текст: Станислав Пенев
Татяна Лолова и Орлин Горанов


На 11 септември 2022 г. на сцената на обновения летен театър в Стара Загора започна поредицата от концерти на проекта „Пеещи артисти“. В продължение на два часа сред почти нестихващи аплодисменти се изявиха обичани поп изпълнители и любими актьори от малкия и големия екран, музиканти: Орлин Горанов, Николай Урумов, Маргарита Хранова, Орлин Павлов, Мая Бежанска, Койна Русева, Добрин Досев, Стефания Колева, Катерина Евро, Мариана Попова, Милена Маркова, Даниел Цочев, Дарин Ангелов, Весела Делчева и много други, както и музикантите от симфоничния оркестър на Георги Милтиядов. Тук бяха изпълнителят и композитор Красимир Гюлмезов от дует „Шик“, зад пианото застана музикантът и композитор Момчил Колев (от дуета с Дони), композиторът Светослав Лобошки, който също беше част от оркестъра, невероятният Людмил Ангелов, както и актьорът Веселин Плачков. „Всички бяха изключителни, дори фантастични! Публиката – зашеметяваща!! Три биса!!!“ възкликна по-късно в социалните мрежи Игор Марковски – продуцент и инициатор на проекта „Пеещи артисти“. Началото на концерта постави гласът на Татяна Лолова – като прелюдия към дуетната й песен с известния български певец Орлин Горанов „Любовта“ *. Благодарение на възможностите на мултимедията на концерта в Стара Загора, както и на предстоящите концерти в Бургас и в София, Орлин Горанов ще изпълнява песента „Любовта“ заедно с образа и гласа на Татяна Лолова. „Идеята за проекта се роди още през 1995-1996 г. в разговорите ни с Тодор Колев и Иван Балсамаджиев. Проектът се случи в тяхна памет и в памет на другите приятели, които не са вече между нас – от Стефан Данаилов и Асен Кисимов до Татяна Лолова.“ отбеляза Игор Марковски. Той започва работа по проект „Пеещи артисти“ преди 3 години и до днес е създал 21 песни, както и видеоклипове към повечето от тях. Те вече са истински хитове и се радват на впечатляваща популярност. На края на концерта на сцената на Летния театър в Стара Загора всички изпълнители изпяха заедно известната култовата песен от филма „Оркестър без име“. Турнето на „Пеещи артисти“ продължава – на 22 септември в летния театър в Бургас, а на 1 ноември с концерт в Зала 1 на НДК в София.

  • „Любовта“ – изпълнители Татяна Лолова и Орлин Горанов e осмата песен от проекта „Пеещи артисти“ на продуцента Игор Марковски, записана през пролетта на 2021 г. Създадена е от варненски творчески екип: музика – Доно Цветков, текст – Станислав Пенев, аранжимент – Красимир Илиев. Клипът на песента има вече 450 700 показвания в YouTube на 15.09.2022 г.



Любовта не признава отстъпки,
не повтаря изтрити следи…
Не завива след чуждите стъпки
и не спира пред разни врата.

Любовта не прощава и грешки.
Дава сила, надежда, криле…
Любовта е в очите човешки –
на сърцето не дава да спре.

Любовта не познава измама
и по тъмно за друг не тъжи…
Любовта не очаква покана
и сама, и пред всичко върви…

Любовта не трепери от болка,
в нея ревност съвсем не шепти…
Любовта знае всеки миг колко
силна обич у някой пламти…

Тя по стъпки безброй се изкачва –
и разбива дебели стени…
Любовта все душата изпраща
сред пространствата, във висини.

И по улици нови минава –
старост няма в духа й крилат…
И от нищо не се притеснява –
с нея диша днес целия свят.

Посланието на столетника Левон Ованезов

В Лондон

Моят баща Левон Ованезов знаеше кой е и защо е тук. Плочата празнува неговото послание,което той отправи от летният театър през 2015 г при награждаването му със златна значка за почетен гражданин на град Варна: “Пожелавам Ви да достигнете с повече здраве и успех и надминете моите скромни 93г.”.

Организацията по реализиране на този проект бе приета от сьрце от Иван Янакиев, на когото дьлжим огромна признателност.

Оханес Минасян,Иван Янакиев, Такухи Минасян

Дълбока благодарност към дизайнера,който откликна и ме трогна с готовността си да подари своята идея! Това е Димитьр Трайчев,художник,творец!

Благодарности към Община Варна,Градски Съвет на БСП,Съюза на офицерите и сержантите от запаса, Съюза на ветераните от войните на Бьлгария областен съвет -Варна,Арменската Апостолическа Православна Църква -Варна и Шахматните клубове на град Варна за подкрепата.

Членове на Шах Дом Левон Ованезов
архитекти,приятели и роднини

Оханес( Син)Хайгануш( сестрата на Левон Ованезов),Такухи( дьщеря)
Ина Милушева с Такухи( Тити)
КМ Борис Христов – шахдом “Веселин Топалов”


ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН беше ЧОВЕК… Човек, който дава надежда, човек, който протяга ръка, човек, който беше превърнал доброто в умение да общува, да състрадава и да гради. Да гради ХОРА КАТО СЕБЕ СИ! ЧО-ВЕ-ЦИ ! Затова той много ни липсва! Липсва ни, но е в нас! В живота на спомените ни, в живота на литературата, която създаваме, в живота на ВРЕМЕТО ни! От днес вече това общуване ще бъде още по-цялостно и пълноценно: ще носи нашето признание и тъгата ни със знака на времето, вграден сега като признание във фасадата на този дом. Камък върху камък, от който ни гледа името му. И ние го гледаме – него и виждаме самия Левон! За да продължим да сме заедно с него – с ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ и да напомняме на другите, че сме били и винаги ще сме заедно. С него, когато общуваше с всеки един от нас в двора на този дом или от фасадата на тази сграда, от нейния балкон на 1-я етаж, както го помним или край трите реда маси и столове с шахматните маси, дъски и часовници и литературните четения. От днес ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН ще общува денонощно от тук с всеки варненец, с всеки европеец, с всеки гражданин на света минаващ по тази улица на морската столица на България – Варна, на родния му град. Ще общува от ПЛОЧАТА НА БЕЗСМЪРТИЕТО! И ЩЕ ГРАДИ ХОРА КАТО СЕБЕ СИ – ХОРА ОТ КАМЪК, НО С ДУША, ХОРА – ЧО-ВЕ-ЦИ !” Независимо от възрастта, независимо от характера, независимо от професията, той намираше общ език с всеки. И приобщаваше, приобщаваше, приобщаваше… Правеше ни единни – единни към шахиграта, единни към промените в живота, единни към призванието ни да сме хора на духа, на съзиданието, на реалността, на възвишеното, на всеобхватното, на най-доброто от доброто. Сплотяваше ни като че ли искаше да ни каже: „Когато нещо те боли или имаш проблем, сподели го с приятел, сподели го с мен, защото имам по-голям житейски опит, направи ме съпричастен и ще ти помогна…“ Беше откровен, възторжен, беше готов да се отнесе подобаващо към всеки, да му повдигне духа и самочувствието, да му помогне, ако имаше нужда от това. Стоеше над нещата и някак с лекота насочваше всеки напред в живота му и в правилната посока, даваше му спасение, криле, решение за преодоляване на кризата. Беше наш баща, брат, приятел, възторжен събеседник, вдъхновител… Оптимист по природа, авангардно, критично и точно мислещ във всеки един момент, морално извисен, нравствено непоклатим. Такъв беше и такъв остава за нас ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН ! Преценяваше всяка своя дума, а добронамереността му струеше, струеше, струеше от погледа, от мекотата на словото, от готовността да се включи, да подаде ръка, да направи крачка към доброто или към възстановяване на истината. Беше неотстъпчив, когато беше убеден, че е прав, беше безкомпромисен в разбирането си за добро и за зло, за настояще и за бъдеще, за всичко, което е под слънцето, защото беше видял и преживял какво ли не: с радост и тъга, с достойнство. ЛЕВОН ОВАНЗОВ МИНАСЯН никога не се предаваше. И никога не измени на себе си! Беше постоянен и дружелюбен. Беше напорист човек, реалист, реалист до болка, но и мечтател. ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН: доброволецът, ветеранът–участник във Втората световна война, организационният работник, общественикът, журналистът, писателят, международният арбитър на ФИДЕ по шах, създателят и ръководител в продължение на 30 години на шахдом във Варна, носещ неговото име – шахдом „Левон Ованезов“ – Варна. И още – носител на десетки ордени и медали, на отличия за трудова слава и спортна дейност, почетен гражданин на Варна. Скъпи наш, ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН – ние, варненци, гражданите на черноморската столица на България се гордеем с теб. И се радваме, че винаги сме вървели и пак ще вървим ръка за ръка в изпитанията на времето. Вечна слава на живота и делото ти.

Станислав Пенев

Пред очите ми е приятеля Левон Ованезов, с неговата бодра крачка с тежестта на гражданин – общественик на Варна . Зад гърба му са годините на Отечествената война, на корабостроителния завод, на профсъюзния живот. Може би най-отчетливо пред нас се извисяват делата му посветени на шахмата, като организатор и участник в игри и състезания, предоставил и домът си за техните прояви и като автор – историк на неговото развитие във град Варна. Плочата пред която се намираме, е израз на признанието на варненската общественост за неговото дело. Да бъде вечна паметта за него!

Масис Хаджолян

Последното интервю с Левон Ованезов: филм на София Христова



В одно прекрасное весеннее утро солнышко ласково улыбалось, играло весёлыми бликами на реке Арно. Стайка красивых птиц пролетала над рекой. Шум реки, щебетани птиц рождало волшебную мелодию, радующую сердце ма- ленькой Мэри. Она бежала вдоль реки, весело напевая неза- тейливую песенку. Остановилась на опушке сосновой рощи. Сколько цветов! Маргаритки, крокусы, и совсем ей неве- домые – яркие, душистые! Над ними трепетали крылышка- ми такие же яркие бабочки, летая от цветка к цветку. Мэри бегала, пытаясь поймать их, и незаметно оказалась у входа в пещеру, из глубины которой шёл свет. Страх удерживал её, но любопытство заставило войти в пещеру, и пробираясь вдоль влажных стен, она оказалась внутри большой комна- ты с очень высоким потолком, освещённую так ярко, будто её освещало множество солнц! Маленькая девочка громко вскрикнула, увидев красивую куклу с косами, в короне, ук- рашенной жемчугами. Кукла в руках держала коробочку. Вдруг кто-то коснулся плеча Мэри. Невозможно поверить: одна из красивейших птиц, летевших над Арно, сидит на её плече! Мэри услышала её удивительный голос: «Маленькая Мэри, возьми коробочку из рук куклы и открой её». «Как ты можешь говорить человеческим голосом и откуда знаешь имя мое?» – удивилась Мэри. «Я завещана твоими предками охранять и направлять тебя» – ответила белокрылая птица. Мэри была в полном недоумении – какие предки, что значит предки? «Милая моя, твои предки – это твои родственники, которые жили до твоего рождения. Они были маленькими, как и ты, выросли, как твои родители, а затем стали старенькими, как твои бабушка и дедушка. Потом жизнь их окончилась, и, покидая этот мир, они завещали мне защи- щать тебя». Мэри трепетной рукой взяла коробочку из рук королевской куклы и открыла её. Красивое золотое кольцо с малиновым рубином лежало там! Девочка надела кольцо на палец и не могла налюбоваться на его красоту! Но вот она увидела лист, на котором золотыми буквами было написано слово. Мэри прочитала по буквам: Т-А-Й-Н-А. Несколько раз она повторила: ТАЙНА, ТАЙНА, ТАЙНА… А птица взмах-

нула крыльями, прочирикала песенку на прощанье, и улете- ла. Мэри провожала её взглядом, послала воздушный поце- луй, помахала рукой. Девочка заторопилась домой, ведь ей не терпелось всё рассказать родителям.

Мама встретила её у порога и обеспокоенно спросила, где так долго дочка пропадала. Хорошенькое личико Мэри сияло, глаза блестели. Она взволнованно рассказывала о про- гулке вдоль речки, о красивом лесе, о волшебной пещере. Ро- дители забеспокоились, слушая рассказ девочки, но не пове- рили ей, конечно, решив, что это просто детские фантазии. Они запретили ей впредь уходить одной так далеко.

На следующий день Мэри играла возле своего дома со своими подружками. Она рассказала им о чудесах, которые с ней приключились вчера. Девочки дружно стали просить её показать чудесную пещеру, куклу с жемчужной короной, говорящую птицу. Мэри не хотелось нарушать обещание, данное родителям. Но ведь она пойдёт не одна, с друзьями, значит, это безопасно. Подружки отправились в путь. Так, бегая за бабочками, подражая пению птиц, срывая цветы – они вдруг оказались перед таинственной пещерой. Они так- же оказались в огромной комнате, поражённые ярким светом внутри неё. Светленькая кудрявая Шушан была просто за- гипнотизирована красивой куклой с короной из жемчуга. Её глаза округлились и горели как изумруды. Мэри предупре- дила: к кукле прикасаться опасно! Шушан прислушалась к словам Мэри, а спокойная и нежная София неожиданно про- тянула руку к короне и оторвала одну жемчужину. «София, не надо! Мы не знаем, кому принадлежит эта кукла, она не наша! Верни жемчужину!» Но София на отчаянную просьбу подруги только нахмурилась. Шушан в страхе смотрела на нее… Вдруг вверху послышался шум. Девочки посмотрели наверх, но сильный свет просто ослепило их. И тогда они ус- лышали голос – мягкий, мелодичный, постепенно приближа- ющийся к ним. Это была птица-защитник, которая в тревоге летала в большой комнате и повторяла: «День становится но- чью, день становится ночью…». Внезапно словно все солнца, освещавшие комнату, стали гаснуть, стало быстро темнеть. В отчаянии Мэри крикнула птице: «Ты ведь мой защитник, помоги нам, научи, что делать!». «Посмотри на кольцо, кото рое ты носишь на пальце, и получишь ответ на свой вопрос», – ответила птица. Мэри смотрела на красный камень, да, он светится, но ведь он не может говорить… И тут она поняла слова птицы. Ведь кольцо ей было дано с любовью её птицей-защитником! А жемчужина была вырвана силой. Скоро станет совсем темно и выйти из пещеры будет трудно. Слёзы потекли по щекам Мэри. Шушан, увидев это, быстро подбежала к Софии, схватила её за руку и попросила: «Давай вернём эту драгоценность кукле!». Они вместе протянули руки с жемчужиной к короне. И тут же свет стал быстро разгораться! Лица девочек радостно оживились, они услышали, как взлетела птица и быстро пошли к выходу. А на улице уже почти совсем стемнело! Они и не заметили, как прошёл день. Им было страшно в тёмном лесу. Вдруг Мэри почувствовала – что-то шуршит в кармане. А это лист с золотыми буквами,на нём просто светилось слово ТАЙНА! Этот свет освещал им тропинку, ведущую к дому. Когда они вышли из леса, то увидели на листке совсем другое слово – ДРУЖБА!



Чуваше се странен звук, леко скърцане и различни светлини се сменяха, стаята наподобяваше дискотека.

– 5, 4, 3, 2, 1 стоп – гласът на малкия Мардик, седнал на масичка, върху която беше новият му подарък, глобус – нощна лампа, запълваше стаята. Детето оглеждаше очертанията, сричаше имената на държави, морета, океани и продължаваше да върти глобуса и да брои до cледващия СТОП.

Избираше си страна при спирането на глобуса и започваше да разучава градовете и реките…

Вратата се отвори и баба Мари го стресна.

– Мардик, защо си на тъмно и само с тази нощна лампа?

– Бабо, бабо, на лицето ти е картата на Турция, охо, виждам Босфора, не мърдай, светлината прожектира тази част от глобуса на красивото ти лице, бабенце.

Баба Мари остана безмълвна, доближи ръцете си до лицето и тънките й пръсти зашариха по носа, челото. Тъга и почуда се изписаха на лицето й:

– Мардик, ще ти разкажа за Босфора, това е моето родно място.

– Добре, разказвай и без това трябва да напиша есе за Арменския геноцид, а знам толкова малко.

– Хайде да светнем лампата, вземи си тетрадката и записвай. Искам да разкажеш на всички за красивия Босфор и за тежката съдба на твоите прародители, и да се бориш никога да не се повтаря станалото в миналото ни.

Мардик беше навършил 10 години и умееше майсторски да разказва и да увлича приятелите си с различни истории. Очите му гледаха плахо, като че ли очакваше нещо тежко да му се стовари на главата. Като някакъв кодиран инстинкт очакваше и бремето на миналото.

– Бабо Мари, готов съм, ела, седни тук до мен и разказвай.

– Бях много малка и помня лицето на прислужницата, нежната Зоя, която се втурна в трапезарията с думите „Ханъм Елбис, вземи децата, приготвила съм чантата ви, тръгвайте веднага, не поглеждайте никого, вървете по задните улички, корабът ще тръгне след два часа.”Майка ми Елбис се доближи до Зоя, прегърна я и двете жени се разплакаха. Усетих ръката на майка си, а от другата ми страна ръката на сестра ми Арусяк, които ме дърпаха да слизам по бързо по стълбите. Чух как Арусяк подсмърчаше и питаше къде е татко. Майка не й отговори.

– Бабо, ти какво си мислеше тогава, защо така бързате, накъде сте тръгнали, а? – попита Мардик, следвайки внимателно разказа на баба си.

– Не подозирах нищо, бях на 5 години, а Арусяк беше 11 годишна. Бързахме из тъмните, калдъръмени улици на Бешиткаш, перлата на Цариград.

Чухме някаква врява в една от къщите, говореше се на турски, викаха жени, чуваха се писъци и тогава майка ме грабна в прегръдките си и ми каза да мълча и да си затворя очите. Арусяк се хвана за ръката на майка и тичаше заедно с нея. Задъхани и двете се спряха за почивка зад едно дърво. Поехме отново и стигнахме до кораба. Навярно бях заспала в ръцете на майка, защото когато се събудих се опитах да запазя равновесие, но беше трудно, ние се клатушкахме, корабът плаваше. Мама ми даде хляб и кашкавал – бях много гладна, Арусяк ме целуна и зарадвана каза, че отиваме в нова страна и че татко ще ни чака там. Минаха години, поотраснах и знаех ужасяващата истина за жестокостите на ония, които ограбиха радостта, гордостта, таланта на нашата християнска нация.

Векове наред арменците са били архитекти, художници, композитори, войници, интелектуалци, занаятчии – но това секва с масови кланета. Чудовищни, кръвожадни, управниците организираха дълги походи на арменци от Турция до пустинята Дер Зор в Сирия. Трудно е да ти говоря за злините, за жертвите, за травмата, останала в очите на всяка оцеляла арменка, свидетелка на случилото се. Мъжете се бореха, но не беше възможно да се преборят с многохилядна армия. По-късно, когато се установихме тук, в този красив град, на същото море – Черно море, всички говореха какво се случва в Турция и постоянно търсехме близки, роднини с надеждата да са живи. Майка плачеше скрито от нас, аз разбирах, но бях безсилна да я успокоя. Не схващах защо след като сме се спасили, очите на майка бяха много често тъжни, пълни с мисъл, като че ли се пренасяха някъде и трябваше да бъдат стреснати, за да спрат своето „отсъствие”.

Мардик се натъжи и прегърна баба си.

– Бабо, нали са победени тези кръвожадни и лоши хора?


В класната стая беше тихо, чуваше се само гласът на учителката, която четеше и от време на време поглеждаше към учениците, като че ли търсеше отговор в очите им.

Учителката направи пауза и завърши с последното изречение от съчинението:

„Това е разказа на моята баба, в очите на която виждам не само мъката, но и силата на целия Космос”.

Учителката затвори тетрадката, погледна към всички и попита:

– Познайте на кого е това съчинение?

– На Мардик, Мардик, Мардик – крещяха дружно децата.


Мардик четеше задълбочено в библиотеката Ечмиадзин и като че ли чуваше гласовете на съучениците си, въпреки че бяха изминали 15 години. Интересите му бяха по расология, имаше влечение към природния цикъл, към точните науки, но заложеното в него арменско усещане за трагичното минало на прародителите му, крещеше в съзнанието на младия човек с гласа на баба Мари.

Остави трудовете на братя Алехинян – видни физици, стана и започна да търси нещо по рафтовете с книги по история. Редуваха се стени с надпис: Отоманска империя, Арменски геноцид, Документални разкази; снимки – очите му не успяваха да проследят само заглавията. Издърпа една от многобройните книги, разтвори страниците и черно-белите снимки като че ли го удариха по лицето. Ужасяващите образи на гладни хора, на скелети на жени и деца, на мъртви…

Отдалечи се с книгата в ръка и видя един голям Глобус. Като в детските си години завъртя глобуса и спомени се заредиха в главата му. Очите му шареха, от континент на континент, от държава на държава, но реките още бяха червени…

– Света ли обикаляте млади човече? – го сепна приятен женски глас.

Мардик видя пред себе си жена на средна възраст с изпито лице и много изтънчени обноски. С познанията си по расология веднага я определи като индо-европейка.


– Добре дошли в Ню Йорк, температурите са пролетни и ви пожелаваме приятен престой. Благодарим ви, че летяхте с Еър Армения.

Мардик отвори кабината за чанти и си взе малкото куфарче, усмихна се на стюардесата и погледна от височината на самолета. Нежен бриз мина по лицето му, бриз на надежда, знаейки че много скоро ще мине по червения килим на откриването на Трайбека филм фестивал.

Хората се суетяха, минаваха красиви жени с дълги рокли, със светещи камъни, обшити по тях, мъже във фракове, журналисти, фотографи…

Чувстваше се празнична атмосфера.

Мардик чу обявяването на прожекцията на Intent to Destroy (С цел унищожение) и видя засмяното лице на Джо Берлингер. Тръгна по червения килим и усети прожекторите по лицето си, извървя срамежливо своя път до вратата, зад която го чакаше документалния разказ в картини за Арменския геноцид.

Светлините угаснаха,нежна арменска песен се разнесе, а на екрана се появи черно – бяла снимка на фургон претъпкан с деца, жени в дрипи, дори и по покрива му.

Картините се меняха, старци разказваха, изведнъж Мардик се сети за баба си Мари. Гласовете се преплитаха тези на героите от филма с гласа на баба му Мари.

Филмът свърши, лампите светнаха, никой не мърдаше от мястото си. Тишина.

Бавно хората започнаха да стават и да ръкопляскат.

Мардик се обърна и видя до себе си възрастна жена по очите на която имаше сълзи.

Телефонът му звънна, нежен глас го потърси и се представи като негова роднина.

Срещнаха се в един от много красивите и уредени квартали на Ню Йорк.

Две красиви жени го прегърнаха и го отведоха в красив дом. Бяха близначки с поразителна красота.

– Мардик, ти си единственият ни роднина, когото познаваме вече от страна на баба Мари – твоята баба.

Жените се надпреварваха и беше трудно да се следва смяната на езиците – на английски, на арменски и пак на английски.

Мардик разказа своята история и показа семейна снимка, на която беше и обичаната баба Мари. Момичетата погледнаха и двете в един глас извикаха:

– Това е невероятно, тя е абсолютно същата като нашата баба, с която са братовчедки.

Те от своя страна извадиха една от многобройните снимки. Гледаше го жена малко по-млада от баба му. Мардик погледна двете си красиви братовчедки и каза:

– И в нейните очи виждам мъката на арменката и обичта, и силата на целия Космос. Днес за първи път усетих надеждата, когато вървях по червения килим и изгледах филма на Джо Берлингер. Вървях по килима на истината, на признанието, на утехата. Почувствах и вече знам, че ние всички ще бъдем свободни някой ден да споделяме трагедията си с внуците на нашите убийци, че те ще леят сълзи и сърцата им ще туптят от неправдата, която са извършили техните предци. Те ще поискат прошка от нас, младите арменци, те ще признаят за станалото и ще осъдят случилото се. Иска ми се да бях ястреб и да летя, и да обикалям, и да раздавам мир и любов.

Двете жени го гледаха заинтригувано, а на прозореца се чу почукване – погледнаха и видяха един ястреб, кацнал отвън.

The Globe

In memory of my late brother Mardiros Levon Minassian (Mardik)

There was a strange sound, a slight squeak, and different lights were changing. The room resembled a disco.

– 5, 4, 3, 2, 1 stop -said the young Mardik.

Sitting on a table was his new gift, a globe-night lamp, which filled the room. The child was looking at the outlines, naming the different states, seas, oceans and continuing to rotate the globe and count to the next STOP.

He chose to stop the globe and began exploring the cities and rivers…

The door opened, and Grandma Marie startled him:

– Mardik, why are you in the dark and only with this night light?

– Grandma, Grandma, on your face is the map of Turkey, oh, I see the Bosphorus[1], do not move, the light is projecting on your beautiful face that part of the world Grandma.

Granny Marie remained speechless, her hands close to her face, her thin fingers crawling over her nose, her forehead. There was a sense of sadness and wonder in her face:

-Mardik, I will tell you about the Bosphorus[2], this is my birthplace. Let’s put the light on, get your notebook, and you can take notes. I want you to tell all of your friends about the beautiful Bosporus. And to tell them about the terrible fate of your ancestors.  You, young people, should fight, so this never happens again.

Mardik was 10 years old, and he could masterfully engage his friends with different stories. He looked timidly as if he was expecting something heavy to fall on his head. Like some coded instinct, he expected the burden of the past.

-Grandma Marie, I’m ready, come here, sit here next to me.

-I was very young, and I remember the maid’s face, the gentle Zoia, who rushed into the dining room with the words” Hanim[3] Elbis, take the kids, prepare your bag, go right away, look no one; walk through the back door, the boat (ship) is leaving in two hours. My mother Elbis approached Zoia, embraced her, and the two women cried. I felt my mother’s hand and then my sister, Arusiak’s hand, who tugged me down the stairs.

I heard Arusiak whining, snivelling and asking where Dad was. Mother did not answer her.

-Grandma, what did you think then? Why in such a hurry? Where were you going? – asked Mardik, carefully following his grandmother’s story.

-I did not suspect anything, I was 5 years old, and Arusiak was 11 years old. We hurried through the dark cobblestone streets of Besiktash,[4] the jewel of Constantinople. We heard a rumble in one of the houses. Talking in Turkish, loud women, screaming, and then my mother grabbed me in her arms and told me to keep silent and close my eyes.

Arusiak seized mother’s hand and ran with her.

Breathless they both paused to rest behind a tree.

We continued running and got to the ship.

I must have been asleep in the hands of my mother, for when I woke I tried to maintain balance, but it was difficult, the ship rocked as it sailed.

Mom gave me bread and cheese – I was starving.

Arusiak kissed me, and she was pleased to say, that we were going to a new country and Dad will be waiting for us there.

Years passed, I grew up, and I knew the terrible truth about the atrocities of those who plundered the joy, pride, talent of our Christian nation.

For centuries Armenians have been architects, artists, composers, soldiers, intellectuals, craftsmen – but this has been wiped out by massacres.

Monstrous, bloodthirsty, rulers organized long trips of Armenians from Turkey to the desert of Deir ez- Zor [5] in Syria. It is difficult to talk about the evils, the victims, the trauma left in the eyes of every surviving Armenian who witnessed what had happened.

The men fought, but it was not possible to fight a multi-thousandth army.

Later, when we settled here, in Varna[6], in this beautiful city, on the same Black Sea, everyone was talking about what was happening in Turkey, and we were continually looking for relatives in the hope of being alive.

I did not understand why, after we had been rescued, my mother’s eyes were often sad, thoughtful as if they were moving somewhere and had to be startled, frightened so to stop their “absence.”

Mardik was saddened by this story of truth and embraced his grandmother.

-Grandma, are not these bloodthirsty and bad people defeated?


The classroom was quiet, only the voice of the teacher reading an essay was in the air. From time to time she looked at the pupils as if she was looking for an answer in their eyes.

The teacher paused and finished with the last sentence of the essay:

“This is the story of my grandmother, in whose eyes I see not only the grief but the power of the whole cosmos.”

The teacher closed the notebook, looked at the children and asked,

-Guess who has written this story?

-Mardik, Mardik, Mardik – they shouted together.


Mardik was reading with a great interest a material in the library of Etchmiadzin [7] and seemed to remember suddenly the voices of his classmates shouting in his ears, although 15 years had passed.

His interests were in the knowledge of ethnicity, he was attracted to the natural cycle, to the exact sciences, but the Armenian sense of the tragic past of his ancestors screamed in his mind with the voice of Granny Marie.

He left the books of the Alikhanian brothers [8] – prominent physicists, got up and started looking for history books. The walls were alternated with the inscription: Ottoman Empire, Armenian Genocide, Documentary Stories; photos – his eyes failed to track even only the titles.

He pulled one of the many books, opened the pages, and black-and-white photographs seemed to hit him on the face. Horrible images of hungry people, of skeletons of women and children, of the dead … Then he moved away from the books and his eyes stopped at a massive globe, sitting on a table nearby.  As in his childhood, he rotated the globe and memories were loaded into his head. His eyes ran from continent to continent, from state to state, but the rivers were still in red…

-Are you travelling around the world, young man? – A pleasant woman’s voice interrupted him.

Mardik saw a middle-aged woman in front of him, with a gentle face, and very sophisticated manners. With his knowledge of ethnicity, he immediately identified her as an Indo-European[9], the origin of some Armenians.


-Welcome to New York, the temperatures here are spring temperatures, and we wish you a pleasant stay. Thank you for flying with Air Armenia.

Mardik opened the baggage cabin and picked up his small briefcase, smiling at the stewardess and looking from the height of the plane. A gentle breeze passed on his face, a breeze of hope, knowing that he would soon be on the red carpet at the opening of the Tribeca Film Festival.


People were bustling, beautiful women dressed in long evening dresses, glittery outfits, men in black suits, journalists, photographers … There was a festive atmosphere.

Mardik heard the announcement of “Intent to Destroy “and saw Joe Berlinger’s [10] smiling face. Mardik walked down the red carpet and felt the spotlight on his face; he walked shyly to the door where the documentary tale of the Armenian genocide was waiting for him.

The lights went out, a delicate Armenian song filled the air, and a black and white photograph of a wagon packed with children, women in rags, even on its roof appeared on the big screen.

The screenshots were changing, from an old man telling their stories to younger generation Armenians sharing their experience and knowledge on the Genocide. Suddenly Mardik remembered his grandmother Marie. Voices intertwined those of the film’s characters with the voice of his grandmother Marie.

The movie was over; the lamps lit up, no one moved from their place. Silence.

Slowly people began to get up and applaud. Mardik turned his head and saw an elderly woman in tears.

His phone rang, a gentle voice, spoke softly and presented herself as his relative. They met in one of the most challenging and settled neighbourhoods of New York.

Two beautiful women embraced him and led him to their home. They were twins with striking charm.

-Mardik, you are our only relative, whom we already know from your Grandma Marie’s side.

The women competed to tell stories of their Grandmother, and it was difficult to follow the change of languages – in English, in Armenian and again in English.

Mardik told his story and showed a family picture, on which was also the beloved grandmother Marie. The girls looked, and both exclaimed:

-This is amazing; your Grandma Marrie is the same as our grandmother who’s her cousin.

They, in turn, took out one of the many pictures. Mardik looked at a woman a little younger than his grandmother. Then he turned to his beautiful cousins and said:

-In your Grandma’s eyes, I see the grief of the Armenian woman and the love and the power of the whole cosmos. Today, for the first time, I felt hope as I walked along the red carpet and watched Joe Berlinger’s film. I walked on the carpet of truth and of confession, which gave me comfort. I already know we will all be free to share our tragedy with the grandchildren of our killers, they will share tears, and their hearts will be thwarted by the wrongs their ancestors have done. They will ask for forgiveness from us, young Armenians. They will admit and condemn what has happened. I wish I were a hawk who could fly and to go around to spread peace and love.

The two women watched him intrigued, and a tap was heard on the window, they looked and saw a hawk perched outside.

2]Bosporus – The Bosporus is the 32 km (20-mile)-long north-south strait that joins the Sea of Marmara with the Black Sea in Istanbul, and separates the continents of Europe and Asia

[3] Hanim – Mrs

[4] Besiktas -Beşiktaş is one of the oldest districts and neighbourhoods of Istanbul, located on the European side of the city. It’s also considered as one of the city centres

[5]Deir ez-Zor is situated 85 km (53 mi) to the northwest of the archaeological remains of Dura-Europos and 120 km (75 mi) northwest of the remains of the ancient city of Mari. The modern town was expanded by the Ottoman Empire in 1867 around the pre-existing town. In 1915, the city became a point for Armenians subjected to death marches during the Armenian Genocide

[6] Varna -is the third-largest city in Bulgaria and the largest city and seaside resort on the Bulgarian Black Sea Coast.

[7] Etchmiadzin – is the mother church of the Armenian Apostolic Church, located in the city of Vagharshapat (Etchmiadzin), Armenia.[D] According to scholars it was the first cathedral built in ancient Armenia,[E] and is considered the oldest cathedral in the world.[F]

[8] Alikhanian brothers – Artem Alikhanian was born in Elizavetpol, Russian Empire, to an Armenian family of a railway engineer and homemaker.[2] They had four children: two sons (the elder, Abraham Alikhanov, became a well-known physicist) and two daughters.

[9] Indo-European –

[10] Joe Berlinger – Joseph “Joe” Berlinger is an American documentary film-maker.Academy Award and seven-time Emmy nominated and Peabody and Emmy-winning filmmaker

Маленький шахматист

  ( Перевод с болгарского Лариса Литвинова)

В память моего отца Левон Ованезов


  • Рождество, Рождество, Рождество, – обрадовался маленький Гарри, украдкой поглядывая на красиво завернутые подарки под елкой.
    Эдмонд вертел хвостом и кружился, и лаял, увидев Гарри.
  • Айда, дружок, прогуляемся по снегу!
    Эдмон приподнялся и потянулся к нему, с теплом посмотрев своими искристыми карими глазами и, в знак согласия, залаял.
  • Мама, я выхожу на прогулку с Эдмоном, – сказал Гарри.
  • Не опаздывайте, я готовлю рождественский ужин, и ты знаешь, что сегодня вечером будут подарки, – ответила она Гарри…
    Улыбаясь, Гари окликнул своего верного друга, и они выбежали за дверь. Эдмон прокладывал дорогу в снегу, а Гарри послушно следовал за ним. Лес, укутанные снегами холмы, были изумительно красивы, везде слышался треск ракет, озарявших округу.
    Гарри окинул быстрым взглядом Эдмонда и увидел, что его маленький приятель остановился недалеко от ракеты. Гарри догнал его, удивляясь, почему Эдмон оцепенел, ощетинился и резко залаял, отрывисто и громко. Тут же Гарри заметил небольшой мостик, на нём виднелось много следов, но ему было трудно понять, какое животное их оставило.
    Любопытство победило, и Гарри медленно пошел к мосту, разглядывая снег, а Эдмон следовал за ним. Очутившись на мосту, Гарри с небольшой тревогой посмотрел вниз и увидел, что в бурном потоке реки несутся деревья и другие предметы. Вздыхая, она уверенно продолжала свой разбег среди снегов.
  • Эдмон, почему ты лаешь, чем ты недоволен? Чувствуешь беду, приятель? – крикнул ему Гарри.
    Но Эдмон, продолжая лаять, не отставал от Гарри. Через какое-то время они совершенно продрогли, очутившись на противоположной стороне реки. За мостом Эдмон рванул с такой скоростью, как будто преследовал добычу. Гарри едва догнал его и увидел, что Эдмон, озираясь по сторонам, остановился, как вкопанный, не издавая ни звука. Гарри подошел, чувствуя, как его сковала тишина, страх усилился и он обнял Эдмона.
  • Эдмон, где мы теперь? – прошептал он ему на ухо.
    Вдруг нечто молниеносное пролетело перед ними и исчезло.
    К Эдмону подступил удушающий запах, который привёл его к высокому деревянному забору. Гарри последовал за Эдмондом, и когда подошёл к ограде, то его внимание привлек яркий свет. За сосновым забором виднелся домик из каменных глыб. Эдмон лаял, обливался слезами, яростно пытаясь пробраться сквозь частокол сосновой изгороди и, наконец, проделал в ней лаз. Ловко прошмыгнул туда, а за ним и Гарри заполз на четвереньках, и они оба оказались перед домиком, выглядя испуганными. Гарри встал и подошел к двери, но она была тяжелой. Гарри налегал на неё всем своим телом, а Эдмонд разбегался и кидался на дверь, до тех пор, пока они не открыли ее. Свет и тепло манили незваных гостей. Гарри приблизился к камину, и его маленькое лицо озарилось.
  • Мы друзья, кто-нибудь здесь есть? – спросил Гарри со страхом.
    Ответ не заставил себя ждать:
  • Да, я хозяин, добро пожаловать, проходите согреться, –
    Откуда не возьмись, появился маленький старичок с очень живым выражением лица, он улыбнулся при виде Гарри и сопровождавшей его мокрой собачки.
  • А кто ты, мальчик, как ты прошел через мой сосновый забор? – продолжил старец.
  • Меня зовут Гарри, а этот хаски мой лучший друг – Эдмон, благодаря ему мы преодолели ограду.
  • Хорошо, хорошо, сядь здесь, у камина, Гарри, и согрейся, я сделаю чай, – беспокоясь, пригласил старец.
    Внезапно Эдмон с лаем бросился преследовать кого-то. Сверху непонятно что свалилось на голову Гарри, который панически закричал, а Эдмон посмотрел еще пристальнее. Старик появился с чайником в руке и, засмеявшись, сказал:
  • Габи, Габи, иди сюда, веди себя прилично, это наши гости.
    Затем Гарри увидел то, что было у него на голове, оказалось это
    маленькая обезьянка, которая грациозно перепрыгнула на плечо старика. Они сели за маленький деревянный столик с нарисованными квадратами, выкрашенными в золотой и черный цвет. Чай благоухал ароматом, Эдмон успокоился и огляделся, ластясь в ногах Гарри.
  • Гарри, я тоже покормлю твоего друга Эдмона, и я надеюсь, что он будет вести себя прилично и не облает нежную Габи. Я очень, очень старый, меня зовут Лео, и я живу здесь со своей единственной подружкой Габи, которая всегда меня слушается, – спокойно поведал старик.
  • Ха-ха, Габи не может говорить, поэтому она никогда не перечит, – сказал Гарри, улыбаясь, и продолжил:
  • Сколько тебе лет, дядя Лео?
  • Мне 120, а моей маленькой подружке 100, – ответил Лео.
  • О, – воскликнул Гарри, – в чем секрет долгожительства, дядя Лео? Расскажи мне – Гарри взмахнул восторженно руками.
  • Много-много лет назад, – начал старик, – когда я был таким маленьким мальчиком, как ты, к нам вторглись всадники из соседнего королевства и захватили наш город. Тогда я убежал в горы и излазил все высоты, холмы, и подружился с животными, обитавшими там, ведь я подкармливал их, когда мог. Когда я искал место, чтобы укрыться от холода, то неожиданно нашёл обитаемый шалаш. Там жил старик, который, прежде чем закрыть глаза, перед смертью, научил меня играть в самую древнюю игру.
  • Какая это самая древняя игра? – заинтересовался Гарри.
  • Как же так, почему никто не сказал тебе? Это игра в шахматы! – ответил дядя Лео и продолжил:
  • Я играл со стариком каждую ночь и все больше и больше учился и продвигался вперёд. Перед тем, как он умер, старик дал мне свою шахматную коробку с фигурами и единственную книгу, которую он смог спрятать от захватчиков. Книга называлась «Персидские сказки». Читая и перечитывая их, я, наконец, понял скрытую в них мудрость. Однажды я решил возвратиться в свой город. Я бродил несколько дней, прячась от голодных медведей, плача от страха и молясь о том, чтобы найти отца и родительский дом, – старик умолк, а глаза его заметно увлажнились.
  • Давай, давай, – нетерпеливо упрашивал его Гарри, и Эдмон заскулил вслед за ним.
  • Я добрался до города, – продолжал дрожащим голосом дедушка Лео, – и, как будто снова всё утихло, опустошительная буря улеглась. Жизнь продолжалась, везде сновали люди, а на базаре кипела торговля. Вглядываясь в продавца дынь, я закричал от радости:
  • Папа, папа!..
    Мы обнялись, вытирая мои слёзы, он расспрашивал, где я скрывался и что это за коробка в моих руках. Добравшись до дома, я увидел, что все было, как прежде, а мама с радостью осыпала меня своей любовью. Я рассказал родителям о старце, персидских сказках, которые я уже знал наизусть, и показал им шахматную коробку с фигурами.
    Дядя Лео потягивал чай и продолжал.
  • Тогда мама, заключив меня в объятия, взволнованно воскликнула: «Завтра вечером новый Король откроет двери замка для того, кто сможет сыграть в его древнюю игру. Победитель получит приз». На следующий день я пошел в замок, а охранники насмехались надо мной: «Ну, маленький человек, что это за коробка в твоей руке, что ты в ней держишь?» « Пожалуйста, скажите Королю, что я Лео – маленький шахматист ». Стражи засмеялись. Услышав о маленьком шахматисте, Король немедленно позвал меня. Он с любопытством рассматривал меня и деревянный ящик, который был в моих руках. «Мальчик, откуда ты взял эти шахматы?» «Я получил их в наследство от старца, который научил меня в них играть», – ответил я Королю. «Тогда давай померяемся нашими силами», – предложил король с улыбкой на лице. Мы сели играть в шахматы на моей шахматной доске. Король играл очень вдумчиво и скоро перешёл в нападение. Мне не всегда удавалось разгадать его ходы, и постепенно я начал проигрывать. «Мальчик, – сказал Король, – ты умеешь ходить фигурами, ты знаешь правила, но ты не сможешь победить меня». «Король, – ответил я, – если ты дашь шанс продвинуть мои фигуры и победить тебя, не обидев, то я сделаю это немедленно». Тогда Царь внимательно посмотрел на меня и произнёс: «В тебе живёт мудрость. Как ты научился ей, мальчик?» – «Из старых персидских сказок», – ответил я ему. «И почему ты попросил разрешения победить меня?» – продолжил король. «Если я скажу тебе ШАХМАТ – это значит обидеть тебя – ведь оно означает «Смерть Королю», «О-о…», – воскликнул король,- выбери одно желание для себя, и я исполню его ». Подумав, я попросил Короля дать мне долголетие. И он щедро ответил мне: «Ты будешь жить долго, и у тебя будет приятельница-долгожительница, обезьянка Габи, королевский подарок тебе».
    Гарри слушал, и в его глазах заискрилось желание – умолить старика научить его играть в шахматы. Дядя Лео показал ему фигуры, и то, как они называются, и то, что они означают, и как они двигаются.
    Гарри любил разглядывать шахматные фигуры и расставлять их на шахматной доске. Вечерело, и дедушка Лео предложил Гарри возвратиться домой, чтобы успеть к сочельнику.
  • Дедушка Лео, я обещаю снова прийти с Эдмондом, чтобы играть в шахматы, – сказал мальчуган.
    Старец обнял его, потрепал Эдмона по голове, и попрощался с ними. На улице бушевала метель, которая заметала снегом все следы. Эдмон повел, и они снова пересекли мост, идя по глубокому снегу, проваливаясь в него и отворачиваясь от сильного ветра. Они возвратились домой, и мама Гарри встречала их, вопрошая:
  • Где ты, Гарри, ходишь, что, при таком ветре и снегопаде хочешь потеряться?
  • Мама, мама, у нас была самая волшебная прогулка с Эдмондом, но я расскажу тебе о ней после ужина.
    Рождественская елка сияла, и наконец, настало время дарить подарки. Гарри улыбнулся, когда отец пригласил его.
  • Да, вон та коробка, завернутая в золотую бумагу и голубую ленту, твой подарок.
    Гарри начал развязывать ленту медленно и постепенно, потом быстрее и неловко открывая, нечаянно порвал обёртку, и перед его глазами мелькнул деревянный ящик с золотыми и черными квадратами.
  • Шах! Шах! – победоносно закричал Гарри. – Это игра мудреца, игра великолепного ума.
    Родители Гарри с радостью смотрели на него, удивляясь, что их сын знал о такой игре.
    Глядя на них, Гарри поблагодарил их задумчиво:
  • И знаете ли, я никогда не захочу стать королем, чтобы я смог играть в эту мудрую игру, и спокойно говорить, когда выигрываю: ШАХМАТ. СЧАСТЛИВЫЙ КОНЕЦ!
Валентина 10 летная из Варне