ПО СЛЕДИТЕ НА ПЯСЪКА

От поредицата Сън – в името на моите предшественици, преминали през ужаса на една жестока империя

Istanbul Bosphorus

Отпечатъци от малки ходила по пясъка, а вълните тичат да ги изтрият…

Мари вървеше по брега избягвайки горещия пясък, следейки с поглед собствените си стъпки, които изчезваха при всяка доближаваща се вълна. Беше в непознат за нея град, но като че ли сърцето и усета ѝ се бореха с мисълта на собственото й аз – едно младо момиче. Нима никога не съм ходила по този бряг преди, той ми е някак си познат. А може би се заблуждавам с брега от родния ми град, където всяко лято тичам по плажовете, чакам вълните да ме докоснат, а с тях и спомените на огромното море, спомените на многобройните бежанци, на деца, майки, бащи, братя, сестри, баби и дядовци (ако е имало), на хора от един древен род, на хора, които вечно ги достигат вълните на изпитанията.

„Не е трудно да узнаеш истината, трудно е да я запомниш” – си припомни Мари думите на майка си.

Сега,  когато родителите ѝ, нейните свидетели не са сред живите, въпросите ѝ за този град висят във въздуха.

Мари прехвърляше в мислите си отделни спомени от разказваното от родителите й и очите ѝ светеха. Като че ли тъгата се сблъскваше с радостта, че може да подиша морския бриз, който са дишали предците ѝ на този бряг.

Беше изпълнена с очаквания от предстоящата среща. Нейна роднина щеше да я чака в Чираган сарай и времето на срещата наближаваше. Мари изтърси пясъка от краката си, обу сандалите и се запъти по преките улички към Палата – Чираган сарай. Пресичаше вече, когато я стресна клаксона на една кола. Мари подскочи и с три крачки се озова на тротоара. Пред нея пъплеше трамвай.

Погледът ѝ се спря върху една пътничка, гледаща през прозореца и когато погледите им се срещнаха, като че ли електрически импулс премина по гръбнака на Мари. Момичето в трамвая беше неин пълен образ, нейна двойничка, но носеше кърпа на главата си, така че не се виждаше цвета на косата. Мари ѝ махна с ръка и момичето отговори, устните ѝ се раздвижиха.

Мари се затича след трамвая, тичаше по тротоара, блъскаше се в хората като обезумяла и се надяваше двойничката ѝ да се досети и слезе на следващата спирка.

Задъхана Мари спря в очакване, но не видя непознатото момиче. Сълзи потекоха по бялата й кожа, като че ли беше изгубила близък човек. Трамваят потегли, Мари тръгна с бавни стъпки и точно, когато стигна светофарите, пред нея се изправи собственият ѝ образ – момичето със забрадката, нейната двойничка.

Двете се гледаха. Мари протегна ръка и се представи:

  • Аз съм Мари Налбантян.

Девойката отвърна:

  • Севда Селиоглу.

Мари се опита, но не знаеше езика на събеседничката си. Тогава се досети да жестикулира, като ѝ посочи пътя към Чираган Сарай. Двете влязоха във фоайето и непознатото момиче изчака настрани, докато Мари разговаряше с жената от рецепцията:

  • Имам среща с г-жа Анна, бихте ли ми казали дали е пристигнала – попита Мари на английски.

Корсиeржа ѝ кимна да го следва. Влязоха в по-малко фоайе, където златните инкрустации по стените, огромните кристални полилеи, красиво изтъканите килими накараха Мари да се изчерви, но нейната двойничка ѝ кимна одобрително. И така стигнаха до малка масичка от тъмно дърво, която за крака имаше красиво изработени дървени слончета.

„Каква изящност…” – помисли си Мари и в този момент към тях се обърна жена, облечена в нежно лилаво, със забрадка, от която се подаваше непослушен тъмен цвят кичур коса.

  • Здравейте – очаквах една Мари, а не две – смутена, но с чувство за хумор протегна ръка жената на средна възраст на западноарменски диалект.
  • Аз съм Мари, а това е Севда Селиоглу, с която съдбата ни срещна преди 15 минути.

Севда разбираше, че Мари разказва за тяхната среща и че двете жени говорят на арменски. Сега бе неин ред и момичето се изчерви и попита:

  • Ще ми позволите ли да задавам въпроси на турски и вие да превеждате. Шокирана съм и самата аз не знам какво търся тук, но не можех да не следвам двойничката си. Коя е тя, от къде е. предполагам, че говорите с нея на арменски? Не желая да бъда замесена в нещо, заради което да отговарям – с чувствителен тон продължи момичето.

На Мари очите гледаха в очакване на превода, а жената им предложи да седнат на масата и да поговорят.

  • Нали знаете, че според обичаите тук нямаме право три жени да седим без мъжко присъствие. Затова съм поканила съпруга си, а ето го – каза роднината на Мари на арменски и повтори на турски за Севда.

Представителен мъж се доближи до компанията.

И господин Барон Налбантян загледа с недоумение момичетата с поразителна прилика – едната с коса на вълни, а другата подчинена на местните закони млада жена – момиче с грижливо пристегната на главата забрадка.

Госпожа Анна започна:

  • Аз съм племенница на вашата майка Мари, но войната и обстоятелствата не ни позволяваха да се срещнем. Вие сте първата, дръзнала да прекоси морето от нашите роднини след толкова години. Не ни е позволено да сме с арменските си имена. Имаме професии, които не бихме имали, ако ни познаваха с името Налбантян.

Господин Барон Налбантян се обърна към Севда Селиоглу и ѝ преведе на турски. Севда стана и отсече:

  • Не мога да бъда с вас на една маса, унизително ми е да слушам разговори на арменски в противоречие с моята култура и възпитание.

Мари скочи, хвана двойничката си за ръка и се досети да пробва на английски:

  • Не си тръгвай. Не е случайно, че те срещнах и че си приличаме. Вълните на Черно море ме доведоха тук да търся изгубените си роднини, но и навярно нови приятели. Моля те, остани.

Севда отговори с прекрасен английски:

  • Добре, ще остана, ти си единствената причина… Как е възможно да си приличам толкова с една арменка. – и веднага усети, че е допуснала грешка и сконфузена се извини.

Тогава неволно, поради напрегната атмосфера, свали забрадката си. Красива, лъскава, къдрава тъмно кестенява коса допълни малкото ѝ личице. Сега двете момичета си приличаха още повече. И двете се гледаха безмълвно, докато госпожа Анна, не се намеси:

  • Ще продължим разговора си на английски.

Всички се усмихнаха.

Мари разказваше за живота си и за близките си в красивия морски град Варна, а Севда седеше без да продума. Лелята (Анна) се просълзи на няколко пъти, а мъжът ѝ я погалваше по рамото.

Мари приключи с думите:

  • Аз само исках да знам кои са хората, които са обичали родителите ми, близките, които са останали тук, за да мога да допълня щастието си.

Севда се обърна към Мари, а очите ѝ бяха изпълнени с огън, който чакаше своята заповед да пламне.

  • Нима животът ти се крепи на миналото. Историята е несправедлива за всеки народ, откъдето да я гледаме. Следвам в Истанбулския университет, факултет – История и журналистика. Главата ми е пълна с въпроси, на които нямам отговори. Но баща ми и майка ми са почтени и уважавани граждани на Истанбул. Ще си тръгна, но ще ти оставя адреса си. Не мога да присъствам на подобен разговор.

Тогава г-н Барон се обърна към младото момиче:

  • Госпожице Селиоглу, ще имате още един въпрос повече в главата си, ако си тръгнете от тук сега и може би никога няма да имате същата възможност да научите нещо за Мари, с която толкова много си приличате. Това навярно не е случайно.

Госпожица Селиоглу погледна господин Барон право в очите, кимна му и седна отново. Отпи от ароматния чай, докато Мари я следеше и изпитваше огромно вълнение при мисълта, че тя можеше да бъде родена тук, да има същото възпитание, мислене и пак да изглежда така.

Мари извади малко черно кожено тефтерче, което беше на майка ѝ. Там имаше записки на турски и го подаде на леля си. Леля ѝ отвори тефтерчето точно на страницата, където имаше рисунка на гълъбче и прочете:

  • „Мила моя Харика, искам да съм гълъб и да мога да долетя до красивия Босфор, където като деца играехме, тичахме по пясъка, правехме фигурки – аз замъци, а ти кули с мостове. Къде е нашият мост?”

Очите на Севда се отвориха широко, нежната ѝ ръка се протегна през масата:

  • Моля Ви госпожо Анна, може ли да видя почерка?

Севда гледаше, разлистваше, четеше и преглъщаше на пресекулки. Погледна Мари и заговори бавно на английски:

  • Твоята майка е била приятелката на майка ми Харика. Ние имаме това писмо у дома. Майка го криеше с години, когато един ден чух как говореше на висок глас с татко, разпалено. Той беше гневен и скъса писмото пред насълзените очи на мама – Севда спря, отпи от чая си, помоли за вода и бяло сладко.

Мари я слушаше и като че ли живееше живота на майка си, да срещне приятелката на майка си тук, на Босфора, възможно ли е?

Двете момичета се изгледаха странно. Тогава леля Анна се намеси.

  • Можем да се поразходим покрай брега. Знаете ли, че този красив Сарай е построен от главния архитект на Османската Империя, който …
  • Господин Балян – побърза Севда – Зная, че цялата фамилия Балян, които са от арменски произход са архитекти на Сараи, Болница, Павилион…

Севда се изправи и помоли за извинение. Отиде бързо до рецепцията и запита:

  • Ще мога ли да се обадя по телефона на родителите си от тук?
  • Да – отговори младият мъж там и ѝ подаде черен, тежък телефон.
  • Мамо, мамо, само ме слушай и не задавай въпроси и не повтаряй имена. Не искам татко да се разгневи. Моля те, ела в Чираган Сарай в малкото фоайе „Султан Мехмет” – имам невероятна изненада.
  • Да – отговърна нежен глас – ще дойда съвсем скоро.

Севда се върна при компанията, чу че разговарят на арменски, доближи се и изчака.

  • Мама ще дойде, обадих ѝ се, но не можех да ѝ кажа защо – притеснено говореше Севда и бързо завърза кърпата на главата си.
  • Много се радвам, благодаря ти за тази възможност – ръцете на Мари се разтрепераха, когато се опита да извади нещо от чантата си. В ръцете си държеше малка златна лъжичка, а на гърба ѝ имаше два инициала – Знам, че това са буквите Х и А.

Във фоайето влезе жена, забрадена, със светла кожа и очи в сиво-синьо, като че ли вълните на морето ги бяха обагрили. Жената погледна стъписана двете момичета – дъщеря си в бяло, забрадена и непознатото момиче, което толкова много приличаше на Севда.

  • Какво правиш тук дъще, какви са тези хора?
  • Мамо, моля те, седни и се запознай с Мари, с която безспорно си приличаме като близначки и с господин и госпожа Налбантян.

Майката на Севда погледна семейството, после Мари и въпросите ѝ заваляха като порой, но не на турски, а на западноарменски диалект.

  • Къде е Агавни? Къде е…? Ако сте Налбантян, то вие сте нейни роднини. Цял живот съм чакала този момент, отново да я срещна и силно да я прегърна – просълзи се Харика.

Севда прегърна майка си, а Мари ѝ отговори на арменски.

  • Аз съм дъщеря ѝ и знаех, че най-близката ѝ приятелка от детинство е тук и че силно ви обича. Огромната загуба на близки тук, трудностите и бягството ѝ бяха оставили много силен отпечатък. Но това, което често повтаряше е: „Само да можеш да видиш Босфора, да усетиш топлината на вълните и да играеш по пясъците с приятелка, каквато аз имах, която ни спаси живота…”

Севда беше изненадата, че майка ѝ говори арменски. Тогава реши и я помоли да продължи на английски. Харика беше преподавателка по Английска литература в Истанбулския университет.

Жената подаде ръката си на Мари, погледна я в очите и я грабна в прегръдките си, говорейки тихичко:

  • Разбирам, че Агавни не е жива, ти си като мое момиче. Всичко, всичко ще ти разкажа и започна на английски – Аз и Агавни бяхме връстнички, съседки. Тя ходеше в арменското училище на две пресечки от тук, а аз в турското училище съвсем наблизо. Всеки ден си учихме уроците заедно, тя пишеше на арменски, а аз на турски. Тя беше една крачка напред, защото можеше да пише и на турски. Един ден решихме, че аз мога да се науча поне да говоря на арменски, тъй като азбуката им беше сложна за мен. И така дните се сменяха, лятото и зимата, есен и пролет, растяхме като сестри. И двете знаехме, че наближават трудни дни с приближаващата война. Бащите ни бяха офицери в армията на Турската империя. Една сутрин, майката на Агавни, Варта, заудря по вратата, като обезумяла:
  • Ханъм Метанет, отваряй, побързай… и плачеше – нахълта във вътрешната стая, затвори вратата, огледа се, като че ли търси крадец и продължи – Всички арменски войници са отлъчени от армията на пашата, някои са вече затворници, други убити, изтезавани. Тогава майка ми я прегърна, издърпа я към дивана, хвана я за ръцете и ѝ каза:
  • Ние сме като сестри, ще напиша вест до Шефкед, веднага да ми отговори за Вахрам и да го укрие! Вземи дъщеря си и всичко, което е ценно и елате тук у дома.

Метанет целуна приятелката си.

На следващия ден четирите бяхме седнали около масата, облечени в типичните турски одежди. На вратата се почука и се чу груб мъжки глас:

  • Отваряй, отваряйте, ви казвам.

Две разпасани заптиета нахълтаха, огледаха ни и попитаха къде са мъжете.

  • Как къде – отвърна майка ми – на война!
  • Дайте си документите – майка им показа моя и нейния, но горката Варта притисна дъщеря си до себе си и каза: „Нямам документи тук. Ние сме на гости на кака Харика – ние сме братовчедки.” Заптието я изгледа и излезе от къщата с другото заптие.

Леля Варта се разстрои, въртеше се около масата, мислеше, гледаше дъщеря си и така до полунощ. Когато се стъмни помоли майка да се грижи за Агавни и хукна нанякъде. Никога повече не я видяхме. Получихме писмо от татко, че чичо Вахрам е бил заловен и не знае къде е и ако разпитва ще го заподозрат в съучастие с арменците. Агавни чакаше зад вратата всеки ден и най-малкият шум я караше да отваря, бързо поглеждаше и не спеше с дни. Цялото арменско население от района беше изселено. Чухме за изтезанията, кланетата, но и ние се страхувахме. Майка ми гледаше Агавни като своя дъщеря. Продължихме да ходим в турското училище. Агавни се молеше на турски, говореше турски, пишеше на турски. Стана мълчалива и затворена. Когато баща ми се върна, извика майка ми и говориха тихо, шушукаха. Взеха решение на Агавни да ѝ дадат турско име и тъй като ходи вече в турското училище да кажат, че е тяхна роднина. Само така можеха да я спасят. Стана много тягостно, тревожно за арменците. Една сутрин намерихме леглото на Агавни празно, вратата отворена и торбичката с жълтиците я нямаше. Майка ми плака, а аз ѝ пригласях. Баща ми пушеше суров тютюн и миризмата още повече ме раздразни. Чакахме всеки ден вест, тайно разпитвахме, но не успяхме да научим почти десет години нищо. После получих писмо и веднага разпознах почерка на Агавни на турски. Изтичах при майка ми, която с треперещи ръце разкъса плика и зачете:

  • „Мили мои, беше невъзможно досега да ви пиша след онази сутрин, когато видях заптиета да обикалят съседната къща, грабнах торбичката с жълтици и право на пристанището. Докато се криех се натъкнах на ужасно зрелище – пазар на жени, които разголиха до кръста за продан. Между тях беше и майка ми. Тогава покрай мен мина един турчин с фес и потури, но от по-официалните. Приближих го и му предложих жълтици, ако откупи майка и я освободи. Треперех от страх, а той протегна ръката си, взе жълтиците и подхвърли няколко на продавача. Започнаха да се пазарят, но накрая непознатият успя да откупи майка за своя робиня. Когато тя ме видя, ме запрегръща, а аз й дадох своята забрадка, за да се загърне. Непознатият ни отведе в дома си. Оказа се, че е американец роден в Истанбул. Останахме в дома му, докато уреди да ни качат на кораб. Сега живеем във Варна, хората са прекрасни, имаме подслон. Знаем, че татко е жив, научихме от едни други заселници и го издирваме. Обичаме ви много. Майка също ще ти пише, лельо Харика, но сега е малко слаба. В нощта, когато е избягала и са я заловили, успяла да скрие в дрехите си малката златна лъжичка, която твоят дядо е направил за двете ви с инициалите Х и А. един ден лично ще ти я върне.

Чакаме с нетърпение да ни пишете.

Харика спря, изтри сълзите си и продължи:

  • Скоро след това получих лично до мен адресирано писмо и накрая имаше едно красиво гълъбче, а до него: „Мила Харика, иска ми се да съм гълъб и да долетя до теб…”

Харика спря, когато леля Анна ѝ подаде тефтерчето и позната рисунка и думите бяха там.

Настъпи мълчание. Харика прокара пръсти по страницата, вдигна поглед, а очите ѝ се бяха обагрили във въгленово сиво. Устните  ѝ потрепваха, ръката тупкаше нервно по тефтерчето и когато се успокои продължи:

  • Ето така, Мари, ти вече знаеш цялата история на приятелството ми от детството с твоята майка Агавни, с моята Агавни.

Мари подаде златната лъжичка:

  • Майка ми беше поръчала ако някога намеря истинска приятелка, да ѝ я подаря, защото надеждата да се видите намаляваше.

Харика погали Мари, която протегна златната лъжичка и я подаде на Севда. Сърцето на Севда биеше силно, наведе глава, като че ли се дърпаше  от подаръка, но успя да каже „Благодаря” и то на арменски. Усмивки се появиха по лицата на всички, а Мари сложи ръката на сърцето си и ѝ отговори с „Благодаря” също на арменски.

  • Мамо, сега разбирам защо беше просълзена в нощта, когато татко скъса писмото. Ще се опитам да му разкажа за приятелството ти и за моята приятелка Мари, ще се опитам да го накарам да чуе това, което аз чух днес. – каза Севда, а очите ѝ пламтяха.

Госпожа и господин Налбантян си тръгнаха с Мари, а Севда се отдалечи с майка си към трамвайната спирка. Харика прегърна дъщеря си и каза:

  • Днес беше един от най-щастливите дни в живота ми от твоето раждане. Но ще трябва да научиш малко повече за рода на баща си, преди да му поднесеш разказа си за днешната среща. Ела да седнем на тази пейка.

Очите на Севда замръзнаха в една точка, безлично, без мисъл и като че ли потънаха в бездната. Харика я потупа по рамото и продължи:

  • Баща ти е от известен турски род, чиито прародители са живели в онези времена, когато Турската империя губи от силата си, губи територии, а също така и най-силните си военноначалници. Неговият дядо е бил офицер и му било заповядано да наказва арменци и преди всичко да се заеме с жените и децата – или да ги потурчи, или да съдейства за изселването им. Бил млад и изпълнен с идеята за Нова Турция, за Турция без арменци. С готовност приел задачата и служил на Султана без колебание. Допускал и жестокости. Будел се от сън, викал на глас, но не се отказвал от делото си, да служи на своята Родина, на своите идеи. Един ден в конвоя му попаднала млада червенокоса със зелени очи арменка. Лицето ѝ греело, колкото и тъга да имало в очите ѝ, не се предавала духом. Прадядо ти се влюбил и против всички закони я укрил и спасил живота ѝ. В къщата, в която я криел, никой не подозирал, че тя е арменка. Била принудена да се преструва, била изгубила всичките си близки. Тогава прадядо ти започнал постепенно да се отдръпва от отговорностите си в армията, докато накрая се намерил предател, негов приятел и го издал на Султана. Гневът на Султана бил нечуван, но прадядо ти го убедил, че тя е вече мохамеданка и всичко арменско е изтрито от паметта ѝ и от сърцето ѝ. Тогава Султанът пожелал да я види. Това не се харесало на прадядо ти. Върнал се, подстригал косите ѝ, намазал главата ѝ с боя, но не се престрашил да посегне на лицето ѝ. Момичето знаело какво го очаква и посегнало на живота си. Прадядо ти с времето променил възгледите си и бил арестуван, получил смъртна присъда. Ето защо синът от тази любов пораснал без родители, станал истински боец, борел се заедно с младотурците и не подозирал, че и в него тече арменска кръв. Когато се оженил му се родил син с къдрава коса, с червен кестеняв оттенък. Дядо ти бил раздвоен, тъй като жена му била също тъмнокоса като него. След години научил истината за произхода си и за историята на родителите си. На предсмъртния си одър се разкаял пред сина си и жена си: „Толкова много злини съм направил, че нито сълзите, нито прошката, нито молбите ми могат да намалят разкаянието и болката, които тая в себе си. Не вървете против човешката доброта, не се подчинявайте на нечовешки закони. И с никого не споделяйте за моя произход. Разкайвам се и искам прошка.” И така затворил очи, а баща ти не допуска и до ден днешен дори да се споменава думата арменец. А аз се влюбих в неговите непослушни червеникави къдрици – през смях със сълзи завърши Харика.

***

Чу се телефонен звън и леля Анна погледна към стенния часовник, който започна да бие… Беше 8 часа сутринта.

  • Ало – отговори Анна на турски.

Разговорът беше кратък. Чичо Барон държеше лулата си и слушаше с огромно внимание, а Мари се опитваше да разгадае какво се говори, тъй като чу името на Севда.

  • Ще имаме гости – семейство Селиоглу настояват да се видим и аз ги поканих за вечеря. Обади се самият господин Селиоглу и настояваше да се срещнем и тримата с него.

Времето течеше бавно. Мари излезе на пазар с леля си Анна и обсъждаха с какво да ги нагостят и какво е любимото ястие на Севда.

Масата беше подредена. Красив порцелан и сребърни прибори подредени като за дворцов прием. Мари се възхищаваше на изящността, на майсторството на леля Анна, а чичо Барон излъскваше махалото на стенния часовник, обикаляше масата и си тананикаше стара народна арменска песен.

Гостите пристигнаха. Поздравиха се на турски. Бащата на Севда беше строен, със запазени младежки черти, с прошарени къдрици, а очите му тъжни.

Мари протегна ръка и се представи на английски:

  • Мари Налбантян.

Мъжът гледаше и не можеше да отмести поглед от Мари, след това се обърна към дъщеря си Севда и лека усмивка премина през лицето му.

Вечерята премина в приятелска атмосфера. Чичо Барон изнесе кратко слово в името на приятелството. Тогава бащата на Севда се изправи:

  • Позволете ми да ви благодаря за откровеността и за тази покана. Поразен съм от приликата на дъщеря ми Севда с Мари. Като че ли съдбата ни праща това изпитание, че ние сме еднакви. Ние сме хора, които носим сърца и спомени. Когато вървим по пясъка, стъпките ни са еднакви и вълните винаги ги заличават до следващите стъпки.

Мари се усмихна, сещайки се за утрото, когато вълните се гонеха и изтриваха стъпките ѝ по пясъка.

Бащата на Севда продължи:

  • Следите по пясъка се заличават, но нашата памет не може. Колкото и да се съпротивлявах и да слушах управниците ни по арменския въпрос, не е възможно да отрека, че истината се помни. И аз като баща си искам прошка от моите съвременници за трагедиите и пораженията, за избиването на една стара нация, с която днес би трябвало да сме приятели. Да, знаем, че нашите деца си приличат, някои дори и външно – погледна Севда, усмихна се на Мари, – да, знаем, че за всеки от нас има по един гълъб, гълъбът на приятелството.

Очите на Харика светеха. Всички ръкопляскаха и точно когато чичо Барон вдигна чашата си за наздравица, прозорецът шумно се разтвори и нещо прелята и запляска с крила над масата.

В стаята имаше гълъб (Агавни!)

 

Advertisements

СТЪКЛОГРАД

Фантастика

Утрото беше свежо, но въздухът тежък, изпълнен с шума от мотори, коли, влакове…

Учениците забързани тичаха за училище. Смехът и закачките им летяха и витаеха странно между сградите от стъкло в модерния град Стъклоград.

Годината е 2025! Дронове се движеха във въздуха и кацаха по покривите на високи сгради с пригодени площадки – портове. Така въздушният транспорт беше достъпен за някои служители, учители, но не беше още използван от семейството на Ниа.

Ниа, както винаги, беше първа сутрин рано в училището и винаги тичаше по стълбите до покрива, където паркираха два дрона. Единият беше на директора Г-н ………, а другият на учителя по музика Г-н …….

-Добро утро, Ниа – усмихнат слизаше от осмоъгълния дрон Г-н ….. Хубаво е, че ме посрещаш, време е за първия учебен час.

Не отбягна от погледа на Ниа лъскавата флейта и червената кадифена пелерина в ръцете на музиканта – учител.

Учениците бяха вече в стаята по музика и се надпреварваха и надвикваха да обсъждат различни случки.

Вратата се отвори и крехката Ниа се промуши и с бързи стъпки се добра до първия чин.

Настъпи тишина и всички стояха мирно, изправени до малките дървени чинове.

-Добро утро, ученици – поздрави с напевен глас младият учител.

-Добро утро, Г-н …… – отвърнаха въодушевени децата, следейки как красива червена пелерина и лъскава флейта бяха поставени върху огромното дървено бюро на учителя – Седнете – продължи той – Днес ще пресъздадем една стара приказка с помощта на музиката.

-Коя, коя приказка – провикнаха се в глас малките тинейджъри.

Но преди да отговори учителят, Ниа го изпревари:

-Червената шапчица, нали затова носите тази червена пелерина?

-Да, Червената Шапчица. Ще използваме музиката на сферите. Музиката се свързва с движенията на звездите и планетите и с пълнолунието – това е музика на магията. Ниа, ти ще разказваш облечена в тази красива червена пелерина.

Ниа се доближи до бюрото, взе пелерината, облече я и седна на стола пред бюрото с лице към своите съученици.

-Виктор – посочи учителят малкия синеок ученик – ти ще свириш на пианото по тези ноти, а аз ще акомпанирам с флейтата. А вие всички ще напишете своето съчинение за Червената шапчица, ръководени от разказа на Ниа и от  настроението на музиката, която съм композирал.

Чуха се първите акорди от пианото, в които се усещаше шума на летящ обект и когато флейтата се включи, Ниа започна своя разказ:

„В едно прекрасно утро в град Стъклоград колите пъплеха по широката улица, трамбоходите се извиваха като змии между стъклените постройки, хората забързани по тротоарите в модерното ежедневие. Небето също имаше пътници, не много, но достатъчно на брой дронове с хора, пътуващи към своята дестинация. На  един от дроновете беше малката, непослушна Алма. Момичето бе успяло да задвижи дрона без позволението на родителите си и летеше волно в небесното пространство.” – Ниа спря за миг да събере мислите си.

Музиката все още беше равна, но изведнъж премина в по- високите регистри. Тогава Ниа промени гласа си и тревожно продължи:

„И така, малката умница не успя да контролира голямата машина и пропадна между огромните яворови дървета в гората. Дронът  се заби в крехката почва, а Алма грабна червената си пелерина, подарък от баба ѝ и тръгна между дърветата. Страх обгърна малкото ѝ сърчице и момичето се сгуши в красивото си червено  наметало.”

Ниа спря за миг, пое дъх и изведнъж силното удряне по клавишите на пианото я стресна. Приказката  продължаваше:

„Малката Алма викаше за помощ,  пипаше всяко дърво, галеше листата, когато черните очи на внезапно появило се пред нея животно я разплакаха. Пред нея беше огромният сив вълк. Хитър, лукав, чакащ своята плячка.”

Ния дишаше на пресекулки, заслуша се в музиката, когато флейтата засвири с нежен, фин, тънък тон, който се извиваше и още повече натъжаваше слушателите.

„Алма се долепи до едно от дърветата, а вълкът следеше своята плячка. Животното въртеше опашката си, но като че ли изчакваше…. Алма бръкна в джобчето на пелерината си и усети нещо хладно, кръгло и измъкна ръката си.” – за миг Ниа спря, погледът ѝ шареше върху цветния прозорец с нарисувани по него ябълки, срещна жадните погледи на съучениците си и се заслуша в музиката.

„Малката Алма – продължи Ниа – държеше в ръката си сребърна ябълка, която ѝ беше също подарък от любимата ѝ баба. Сребърната ябълка е вълшебна – спомни си Алма думите на баба си. Луната засвети с пълна сила. Беше пълнолуние. Тогава Алма подхвърли металната ябълка в лапите на вълка, който лакомо се нахвърли върху нея. Стъпка по стъпка Алма започна да се отдалечава, когато ябълката засвети още по-ярко и кръвожадният вълк ослепя. Животното подскачаше, въртеше се, но беше загубило ориентация. Ревовете му се чуваха в цялата гора.

Алма тичаше, пипаше дърветата, листата и им говореше, чувствайки тяхната памет. Подмина дебел, мощен ствол с длановидни перести листа.

– Благодаря ви листенца – мърмореше си изплашено момичето и така успя да  се върне до дрона. Покатери се по колелата-гуми, настани се на седалката, върза колана около себе си и  погледна в екрана пулт. Погледът ѝ се спря върху малкия монитор, на който се изписа: „Прибирай се у дома, Червена шапчице. Натисни  малкия авариен бутон в зелено и ще чуеш инструкции за излитане и за въздушните пътища в Стъклоград. Лицето на Алма засия. Луната светеше силно и точно, когато дронът се издигна, Алма чу рева на кръвожадния вълк.”

Пианото утихна постепенно, а флейтата имитираше рева на вълка.

Настъпи тишина. Бурно ръкопляскане.

-Браво, браво, Ниа, ти си нашата вълшебна разказвачка – викаха дружно децата.

Ниа съблече магическата червена пелерина и отново беше малкото, любознателно златокосо момиче, от чиито очи искреше обич и мъдрост, но в тях се криеше и тайната за Червената шапчица.

The Globe

Ejmiadzin_Cathedral2
Etchmiadzin

There was a strange sound, a slight squeak, and different lights were changing. The room resembled a disco.

– 5, 4, 3, 2, 1 stop -said the young Mardik.

Sitting on a table was his new gift, a globe-night lamp, which filled the room. The child was looking at the outlines, naming the different states, seas, oceans and continuing to rotate the globe and count to the next STOP.

He chose to stop the globe and began exploring the cities and rivers…

The door opened, and Grandma Marie startled him:

– Mardik, why are you in the dark and only with this night light?

– Grandma, Grandma, on your face is the map of Turkey, oh, I see the Bosphorus[1], do not move, the light is projecting on your beautiful face that part of the world Grandma.

Granny Marie remained speechless, her hands close to her face, her thin fingers crawling over her nose, her forehead. There was a sense of sadness and wonder in her face:

-Mardik, I will tell you about the Bosphorus[2], this is my birthplace. Let’s put the light on, get your notebook, and you can take notes. I want you to tell all of your friends about the beautiful Bosporus. And to tell them about the terrible fate of your ancestors.  You, young people, should fight, so this never happens again.

Mardik was 10 years old, and he could masterfully engage his friends with different stories. He looked timidly as if he was expecting something heavy to fall on his head. Like some coded instinct, he expected the burden of the past.

-Grandma Marie, I’m ready, come here, sit here next to me.

-I was very young, and I remember the maid’s face, the gentle Zoia, who rushed into the dining room with the words” Hanim[3] Elbis, take the kids, prepare your bag, go right away, look no one; walk through the back door, the boat (ship) is leaving in two hours. My mother Elbis approached Zoia, embraced her, and the two women cried. I felt my mother’s hand and then my sister, Arusiak’s hand, who tugged me down the stairs.

I heard Arusiak whining, snivelling and asking where Dad was. Mother did not answer her.

-Grandma, what did you think then? Why in such a hurry? Where were you going? – asked Mardik, carefully following his grandmother’s story.

-I did not suspect anything, I was 5 years old, and Arusiak was 11 years old. We hurried through the dark cobblestone streets of Besiktash,[4] the jewel of Constantinople. We heard a rumble in one of the houses. Talking in Turkish, loud women, screaming, and then my mother grabbed me in her arms and told me to keep silent and close my eyes.

Arusiak seized mother’s hand and ran with her.

Breathless they both paused to rest behind a tree.

We continued running and got to the ship.

I must have been asleep in the hands of my mother, for when I woke I tried to maintain balance, but it was difficult, the ship rocked as it sailed.

Mom gave me bread and cheese – I was starving.

Arusiak kissed me, and she was pleased to say, that we were going to a new country and Dad will be waiting for us there.

Years passed, I grew up, and I knew the terrible truth about the atrocities of those who plundered the joy, pride, talent of our Christian nation.

For centuries Armenians have been architects, artists, composers, soldiers, intellectuals, craftsmen – but this has been wiped out by massacres.

Monstrous, bloodthirsty, rulers organized long trips of Armenians from Turkey to the desert of Deir ez- Zor [5] in Syria. It is difficult to talk about the evils, the victims, the trauma left in the eyes of every surviving Armenian who witnessed what had happened.

The men fought, but it was not possible to fight a multi-thousandth army.

Later, when we settled here, in Varna[6], in this beautiful city, on the same Black Sea, everyone was talking about what was happening in Turkey, and we were continually looking for relatives in the hope of being alive.

I did not understand why, after we had been rescued, my mother’s eyes were often sad, thoughtful as if they were moving somewhere and had to be startled, frightened so to stop their “absence.”

Mardik was saddened by this story of truth and embraced his grandmother.

-Grandma, are not these bloodthirsty and bad people defeated?

—————————–

The classroom was quiet, only the voice of the teacher reading an essay was in the air. From time to time she looked at the pupils as if she was looking for an answer in their eyes.

The teacher paused and finished with the last sentence of the essay:

“This is the story of my grandmother, in whose eyes I see not only the grief but the power of the whole cosmos.”

The teacher closed the notebook, looked at the children and asked,

-Guess who has written this story?

-Mardik, Mardik, Mardik – they shouted together.

—————————–

Mardik was reading with a great interest a material in the library of Etchmiadzin [7] and seemed to remember suddenly the voices of his classmates shouting in his ears, although 15 years had passed.

His interests were in the knowledge of ethnicity, he was attracted to the natural cycle, to the exact sciences, but the Armenian sense of the tragic past of his ancestors screamed in his mind with the voice of Granny Marie.

He left the books of the Alikhanian brothers [8] – prominent physicists, got up and started looking for history books. The walls were alternated with the inscription: Ottoman Empire, Armenian Genocide, Documentary Stories; photos – his eyes failed to track even only the titles.

He pulled one of the many books, opened the pages, and black-and-white photographs seemed to hit him on the face. Horrible images of hungry people, of skeletons of women and children, of the dead … Then he moved away from the books and his eyes stopped at a massive globe, sitting on a table nearby.  As in his childhood, he rotated the globe and memories were loaded into his head. His eyes ran from continent to continent, from state to state, but the rivers were still in red…

-Are you travelling around the world, young man? – A pleasant woman’s voice interrupted him.

Mardik saw a middle-aged woman in front of him, with a gentle face, and very sophisticated manners. With his knowledge of ethnicity, he immediately identified her as an Indo-European[9], the origin of some Armenians.

—————————-

-Welcome to New York, the temperatures here are spring temperatures, and we wish you a pleasant stay. Thank you for flying with Air Armenia.

Mardik opened the baggage cabin and picked up his small briefcase, smiling at the stewardess and looking from the height of the plane. A gentle breeze passed on his face, a breeze of hope, knowing that he would soon be on the red carpet at the opening of the Tribeca Film Festival.

——————————

People were bustling, beautiful women dressed in long evening dresses, glittery outfits, men in black suits, journalists, photographers … There was a festive atmosphere.

Mardik heard the announcement of “Intent to Destroy “and saw Joe Berlinger’s [10] smiling face. Mardik walked down the red carpet and felt the spotlight on his face; he walked shyly to the door where the documentary tale of the Armenian genocide was waiting for him.

The lights went out, a delicate Armenian song filled the air, and a black and white photograph of a wagon packed with children, women in rags, even on its roof appeared on the big screen.

The screenshots were changing, from an old man telling their stories to younger generation Armenians sharing their experience and knowledge on the Genocide. Suddenly Mardik remembered his grandmother Marie. Voices intertwined those of the film’s characters with the voice of his grandmother Marie.

The movie was over; the lamps lit up, no one moved from their place. Silence.

Slowly people began to get up and applaud. Mardik turned his head and saw an elderly woman in tears.

His phone rang, a gentle voice, spoke softly and presented herself as his relative. They met in one of the most challenging and settled neighbourhoods of New York.

Two beautiful women embraced him and led him to their home. They were twins with striking charm.

-Mardik, you are our only relative, whom we already know from your Grandma Marie’s side.

The women competed to tell stories of their Grandmother, and it was difficult to follow the change of languages – in English, in Armenian and again in English.

Mardik told his story and showed a family picture, on which was also the beloved grandmother Marie. The girls looked, and both exclaimed:

-This is amazing; your Grandma Marrie is the same as our grandmother who’s her cousin.

They, in turn, took out one of the many pictures. Mardik looked at a woman a little younger than his grandmother. Then he turned to his beautiful cousins and said:

-In your Grandma’s eyes, I see the grief of the Armenian woman and the love and the power of the whole cosmos. Today, for the first time, I felt hope as I walked along the red carpet and watched Joe Berlinger’s film. I walked on the carpet of truth and of confession, which gave me comfort. I already know we will all be free to share our tragedy with the grandchildren of our killers, they will share tears, and their hearts will be thwarted by the wrongs their ancestors have done. They will ask for forgiveness from us, young Armenians. They will admit and condemn what has happened. I wish I were a hawk who could fly and to go around to spread peace and love.

The two women watched him intrigued, and a tap was heard on the window, they looked and saw a hawk perched outside.

2]Bosporus – The Bosporus is the 32 km (20-mile)-long north-south strait that joins the Sea of Marmara with the Black Sea in Istanbul, and separates the continents of Europe and Asia
[3] Hanim – Mrs
[4] Besiktas -Beşiktaş is one of the oldest districts and neighbourhoods of Istanbul, located on the European side of the city. It’s also considered as one of the city centres
[5]Deir ez-Zor is situated 85 km (53 mi) to the northwest of the archaeological remains of Dura-Europos and 120 km (75 mi) northwest of the remains of the ancient city of Mari. The modern town was expanded by the Ottoman Empire in 1867 around the pre-existing town. In 1915, the city became a point for Armenians subjected to death marches during the Armenian Genocide
[6] Varna -is the third-largest city in Bulgaria and the largest city and seaside resort on the Bulgarian Black Sea Coast.
[7] Etchmiadzin – is the mother church of the Armenian Apostolic Church, located in the city of Vagharshapat (Etchmiadzin), Armenia.[D] According to scholars it was the first cathedral built in ancient Armenia,[E] and is considered the oldest cathedral in the world.[F]
[8] Alikhanian brothers – Artem Alikhanian was born in Elizavetpol, Russian Empire, to an Armenian family of a railway engineer and homemaker.[2] They had four children: two sons (the elder, Abraham Alikhanov, became a well-known physicist) and two daughters.
[9] Indo-European –
[10] Joe Berlinger – Joseph “Joe” Berlinger is an American documentary film-maker.Academy Award and seven-time Emmy nominated and Peabody and Emmy-winning filmmaker

ГЛОБУС

Ejmiadzin_Cathedral2

Чуваше се странен звук, леко скърцане и различни светлини се сменяха, стаята наподобяваше дискотека.

– 5, 4, 3, 2, 1 стоп – гласът на малкия Мардик, седнал на масичка, върху която беше новият му подарък, глобус – нощна лампа, запълваше стаята. Детето оглеждаше очертанията, сричаше имената на държави, морета, океани и продължаваше да върти глобуса и да брои до cледващия СТОП.

Избираше си страна при спирането на глобуса и започваше да разучава градовете и реките…

Вратата се отвори и баба Мари го стресна.

– Мардик, защо си на тъмно и само с тази нощна лампа?

– Бабо, бабо, на лицето ти е картата на Турция, охо, виждам Босфора, не мърдай, светлината прожектира тази част от глобуса на красивото ти лице, бабенце.

Баба Мари остана безмълвна, доближи ръцете си до лицето и тънките й пръсти зашариха по носа, челото. Тъга и почуда се изписаха на лицето й:

– Мардик, ще ти разкажа за Босфора, това е моето родно място.

– Добре, разказвай и без това трябва да напиша есе за Арменския геноцид, а знам толкова малко.

– Хайде да светнем лампата, вземи си тетрадката и записвай. Искам да разкажеш на всички за красивия Босфор и за тежката съдба на твоите прародители, и да се бориш никога да не се повтаря станалото в миналото ни.

Мардик беше навършил 10 години и умееше майсторски да разказва и да увлича приятелите си с различни истории. Очите му гледаха плахо, като че ли очакваше нещо тежко да му се стовари на главата. Като някакъв кодиран инстинкт очакваше и бремето на миналото.

– Бабо Мари, готов съм, ела, седни тук до мен и разказвай.

– Бях много малка и помня лицето на прислужницата, нежната Зоя, която се втурна в трапезарията с думите „Ханъм Елбис, вземи децата, приготвила съм чантата ви, тръгвайте веднага, не поглеждайте никого, вървете по задните улички, корабът ще тръгне след два часа.”Майка ми Елбис се доближи до Зоя, прегърна я и двете жени се разплакаха. Усетих ръката на майка си, а от другата ми страна ръката на сестра ми Арусяк, които ме дърпаха да слизам по бързо по стълбите. Чух как Арусяк подсмърчаше и питаше къде е татко. Майка не й отговори.

– Бабо, ти какво си мислеше тогава, защо така бързате, накъде сте тръгнали, а? – попита Мардик, следвайки внимателно разказа на баба си.

– Не подозирах нищо, бях на 5 години, а Арусяк беше 11 годишна. Бързахме из тъмните, калдъръмени улици на Бешиткаш, перлата на Цариград.

Чухме някаква врява в една от къщите, говореше се на турски, викаха жени, чуваха се писъци и тогава майка ме грабна в прегръдките си и ми каза да мълча и да си затворя очите. Арусяк се хвана за ръката на майка и тичаше заедно с нея. Задъхани и двете се спряха за почивка зад едно дърво. Поехме отново и стигнахме до кораба. Навярно бях заспала в ръцете на майка, защото когато се събудих се опитах да запазя равновесие, но беше трудно, ние се клатушкахме, корабът плаваше. Мама ми даде хляб и кашкавал – бях много гладна, Арусяк ме целуна и зарадвана каза, че отиваме в нова страна и че татко ще ни чака там. Минаха години, поотраснах и знаех ужасяващата истина за жестокостите на ония, които ограбиха радостта, гордостта, таланта на нашата християнска нация.

Векове наред арменците са били архитекти, художници, композитори, войници, интелектуалци, занаятчии – но това секва с масови кланета. Чудовищни, кръвожадни, управниците организираха дълги походи на арменци от Турция до пустинята Дер Зор в Сирия. Трудно е да ти говоря за злините, за жертвите, за травмата, останала в очите на всяка оцеляла арменка, свидетелка на случилото се. Мъжете се бореха, но не беше възможно да се преборят с многохилядна армия. По-късно, когато се установихме тук, в този красив град, на същото море – Черно море, всички говореха какво се случва в Турция и постоянно търсехме близки, роднини с надеждата да са живи. Майка плачеше скрито от нас, аз разбирах, но бях безсилна да я успокоя. Не схващах защо след като сме се спасили, очите на майка бяха много често тъжни, пълни с мисъл, като че ли се пренасяха някъде и трябваше да бъдат стреснати, за да спрат своето „отсъствие”.

Мардик се натъжи и прегърна баба си.

– Бабо, нали са победени тези кръвожадни и лоши хора?

—————————————

В класната стая беше тихо, чуваше се само гласът на учителката, която четеше и от време на време поглеждаше към учениците, като че ли търсеше отговор в очите им.

Учителката направи пауза и завърши с последното изречение от съчинението:

„Това е разказа на моята баба, в очите на която виждам не само мъката, но и силата на целия Космос”.

Учителката затвори тетрадката, погледна към всички и попита:

– Познайте на кого е това съчинение?

– На Мардик, Мардик, Мардик – крещяха дружно децата.

—————————————

Мардик четеше задълбочено в библиотеката Ечмиадзин и като че ли чуваше гласовете на съучениците си, въпреки че бяха изминали 15 години. Интересите му бяха по расология, имаше влечение към природния цикъл, към точните науки, но заложеното в него арменско усещане за трагично то минало на прародителите му, крещеше в съзнанието на младия човек с гласа на баба Мари.

Остави трудовете на братя Алехинян – видни физици, стана и започна да търси нещо по рафтовете с книги по история. Редуваха се стени с надпис: Отоманска империя, Арменски геноцид, Документални разкази; снимки – очите му не успяваха да проследят само заглавията. Издърпа една от многобройните книги, разтвори страниците и черно-белите снимки като че ли го удариха по лицето. Ужасяващите образи на гладни хора, на скелети на жени и деца, на мъртви…

Отдалечи се с книгата в ръка и видя един голям Глобус. Като в детските си години завъртя глобуса и спомени се заредиха в главата му. Очите му шареха, от континент на континент, от държава на държава, но реките още бяха червени…

– Света ли обикаляте млади човече? – го сепна приятен женски глас.

Мардик видя пред себе си жена на средна възраст с изпито лице и много изтънчени обноски. С познанията си по расология веднага я определи като индо-европейка.

—————————————-

– Добре дошли в Ню Йорк, температурите са пролетни и ви пожелаваме приятен престой. Благодарим ви, че летяхте с Еър Армения.

Мардик отвори кабината за чанти и си взе малкото куфарче, усмихна се на стюардесата и погледна от височината на самолета. Нежен бриз мина по лицето му, бриз на надежда, знаейки че много скоро ще мине по червения килим на откриването на Трайбека филм фестивал.

Хората се суетяха, минаваха красиви жени с дълги рокли, със светещи камъни, обшити по тях, мъже във фракове, журналисти, фотографи…

Чувстваше се празнична атмосфера.

Мардик чу обявяването на прожекцията на Intent to Destroy (С цел унищожение) и видя засмяното лице на Джо Берлингер. Тръгна по червения килим и усети прожекторите по лицето си, извървя срамежливо своя път до вратата, зад която го чакаше документалния разказ в картини за Арменския геноцид.

Светлините угаснаха,нежна арменска песен се разнесе, а на екрана се появи черно – бяла снимка на фургон претъпкан с деца, жени в дрипи, дори и по покрива му.

Картините се меняха, старци разказваха, изведнъж Мардик се сети за баба си Мари. Гласовете се преплитаха тези на героите от филма с гласа на баба му Мари.

Филмът свърши, лампите светнаха, никой не мърдаше от мястото си. Тишина.

Бавно хората започнаха да стават и да ръкопляскат.

Мардик се обърна и видя до себе си възрастна жена по очите на която имаше сълзи.

Телефонът му звънна, нежен глас го потърси и се представи като негова роднина.

Срещнаха се в един от много красивите и уредени квартали на Ню Йорк.

Две красиви жени го прегърнаха и го отведоха в красив дом. Бяха близначки с поразителна красота.

– Мардик, ти си единственият ни роднина, когото познаваме вече от страна на баба Мари – твоята баба.

Жените се надпреварваха и беше трудно да се следва смяната на езиците – на английски, на арменски и пак на английски.

Мардик разказа своята история и показа семейна снимка, на която беше и обичаната баба Мари. Момичетата погледнаха и двете в един глас извикаха:

– Това е невероятно, тя е абсолютно същата като нашата баба, с която са братовчедки.

Те от своя страна извадиха една от многобройните снимки. Гледаше го жена малко по-млада от баба му. Мардик погледна двете си красиви братовчедки и каза:

– И в нейните очи виждам мъката на арменката и обичта, и силата на целия Космос. Днес за първи път усетих надеждата, когато вървях по червения килим и изгледах филма на Джо Берлингер. Вървях по килима на истината, на признанието, на утехата. Почувствах и вече знам, че ние всички ще бъдем свободни някой ден да споделяме трагедията си с внуците на нашите убийци, че те ще леят сълзи и сърцата им ще туптят от неправдата, която са извършили техните предци. Те ще поискат прошка от нас, младите арменци, те ще признаят за станалото и ще осъдят случилото се. Иска ми се да бях ястреб и да летя, и да обикалям, и да раздавам мир и любов.

Двете жени го гледаха заинтригувано, а на прозореца се чу почукване – погледнаха и видяха един ястреб, кацнал отвън.

СЪН

stock-vector-armenian-genocide-remembrance-day-625016522В ПАМЕТ НА МОИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ – ПРЕМИНАЛИ ПРЕЗ УЖАСА НА ЕДНА ЖЕСТОКА ИМПЕРИЯ

Дълга редица от изнурени жени и деца в дрипи, боси вървяха през Пустинята и аз ги следвах отгоре, във въздуха /като призрак/, като свидетел на процесията на мъчения и анихилация на една древна нация вървяща към гибелта си. Очите ми се спираха от лице на лице запомняйки всяка черта на тяхната отличителна раса. Дъхът ми спря, мозъкът ми беше като фотоапарат заснемайки, а сърцето ми бе изтръпнало. Това изглеждаше истинско! Отворих очите си и не повярвах, че беше Сън – как е възможно да видя лица, които никога не съм виждала и да усещам тяхната душевна болка. Колко странно се почувствах. Не беше лесно да забравя този Сън, но ежедневието настъпи и беше различно, модерно, стойностно изпълнено с вдъхновение и чудатости отново.

Забързана из улиците на многополитния град, сред пъстротата от викториански постройки, остъклени небостъргачи, красиви градини и оживени улици стигнах до голямата порта на Британския музей.

Срещата ми в музея с приятелки беше оживена и се надпреварвахме да споделяме радостни моменти от изминалата седмица. Разглеждахме една от залите на музея и коментирайки и четейки исторически факти, очите ми се спряха на стара географска карта, на която с големи букви пишеше УРАРТУ. Дали наистина това голямо царство е било родина на древните арменци, дали произхождаме от племето Урарту? Не можех да не споделя на приятелките си този факт и това доведе до емоционални разкази, които бях слушала от свои роднини.

Когато им разказах за моя прароднина, която бягайки с мъжа си, за да спаси живота си в земите на Ван се наложило да прекарат нощта в гора близка до езерото. Жената родила в тъмната нощ, а новороденото й дете било поставено в динена кора, вместо в пелени. В тъмнината жената отпила от езерото и на сутринта мъжът й с ужас видял кръв по лицето й. Тя всъщност отпила не вода, а от кръвта на закланите от турците арменци, хвърлени във водите на езеро Ван. И тримата успели да се спасят и прекосят Черно море и намерили своя роден дом в България.

Моите събеседнички ме гледаха с широко отворени очи и като че ли недоумяваха, че не разказвам филм на ужасите, а една истина, една трагедия. Споделих им, че вследствие на многохилядните трагедии и жестокости на османските турци оцелелите арменци изоставят родните си места и се заселват в различни земи и живеят в Русия, Арабския свят, Америка, Латинска Америка и Европа.

Горчивината от моя разказ възбуди любопитството на приятелките ми, които не познаваха фактите свързани със съдбата на арменския народ.

Прибирайки се към дома се наслаждавах на пролетното слънце, което страдаше от приливи и отливи на яркост, но бях вече свикнала с тази промяна. Бързах с книгата на Филип Марсден в ръка „На кръстопът”. Оказа се, че в българския превод липсва една глава, както ми сподели самия автор, с когото се запознах по повод на представянето на друга негова книга „Етиопска трагедия”. Неговото послание към мен: „На една арменка от България, гражданка на Лондон” беше един скромен лозунг към диаспората, доказвайки, че сме по цял свят. Марсден е един изключителен разказвач за съдбата на арменския народ, основавайки се на исторически факти от книги, документи, разкази на оцелели от Геноцида и неговата морална оценка на случилото се с арменците по време на Отоманската империя.

Заглавието на книгата му „На кръстопът” е многозначително. Дори днес се питам дали арменският народ е отново на кръстопът, дали днес след 100 години ще се покаже на света истината за случилото се с тях по време на Османската империя.

Предстоеше ми пътуване до Италия и сърцето ми бе изпълнено с радост и нетърпение. Посетих своя брат близнак и семейството му във Флоренция. Цветовете, атмосферата въздействаха особено и се почувства и италианския темперамент на пазара, където хората разпалено разговаряха и свободно размахваха с ръце изразявайки своите емоции. Един от продавачите ни попита какви сме, откъде сме? Отговорихме му, че сме от България, но че сме от арменски произход. Неговата реакция беше бърза : „А, знаем за кланетата над арменския народ, за геноцида”. Продавач от пазара знаеше в Италия за арменците и тяхната съдба.

В навечерието на италиански празник посетихме концерт в „Кaза Бунаротти” – забележителен флорентински музей. Място, където да се чества величието на твореца Микеланджело. Къщата беше изпълнена с художествена атмосфера от картините и скулптурите на Микеланджело. В градината на къщата се проведе концерт – потопихме се в музиката на Верди, Пучини, Хендел и артистите бяха облечени в костюми и маски от 15 век. Моята племеница Люси едва изчака края. Тя стана и с възхита аплодира с „Брависимо!”. Моите и на брат ми очите се срещнаха с радост и одобрение.

Люси започна с любопитство да разглежда градината и като че ли търсеше удобно място. Намерих я седнала на едно червено и плюшено диванче със златни обкови и не можех да не се възхитя на нейната изящност и елегантност. Нейната изтънченост като че ли я правеше част от фамилията на този дом. Внезапно Люси погледна с огромните си и топли кафяви очи и ме прикани да седна до нея. Хвана ръката ми и започна да ми разказва съня си под въздействието на класическата музика. Люси говореше бавно, но с дълбока емоция – как в някаква голяма стара къща в непознат за нея град влиза висок и снажен мъж с трима души арменци. Мъжът се обръща към домакинята на дома с молба да укрие бежанците в мазето. На следващия ден две заптиета влизат и претърсват къщата. Снахата замълчала, но възрастната жена посочила с пръст към мазето. Тримата арменци били обезглавени пред къщата. Малко момиченце започнало да крещи и да удря баба си все по-силно и по-силно.” Спрях Люси, защото почувствах нейното напрежение. Но тя продължи: „Малкото момиченце започнало да заеква, да хълца и напълно загубило способността си да говори.”

Този сън беше покъртителен, но по-ужасяваща беше истината, че всичко това се беше случило, това беше историята на моя дядо Ованес, живеейки в земите на Ван, където се славел със своята храброст и защитавал местните арменци. Беше невероятно, като че ли Люси е благословена с интелектуално прозрение чрез Съня си. Дядо ми Ованес е отишъл в къщата на свой приятел кюрдин и тъй като стопанина не бил в къщата се доверил на съпругата и снахата да укрият една жена арменка и двама младежи арменци. И така както в съня на Люси тези хора са били открити и обезглавени. Когато дядо Ованес разбрал за случилото се подпалил къщата на кюрдина, като спасил снахата и детето, а старицата викала в опожарената къща за помощ.

Обзеха ме смесени чувства на жал, на мъст, на гняв, на състрадание. Възможно ли е патриотизма на моя дядо да е причина за нашата „Карма” да сънуваме, да преминаваме през ужасите на миналото или проклятията на кюрдската жена в опожарената къща да ни връщат към миналото. Нашето мислене като че ли оперира на различни честоти от общоприетата норма, когато сънуваме. Нашите сънища са нашето генетично наследство, които ни напомнят нашите корени, нашата идентичност.