Featured

30А

Fiction 30 A

A30-1 plane
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Еърбъс 320 летеше високо над облаците, които бяха оцветени в нежно синьо като спокойно море. Наслаждавайки се на красивата гледка под лявото крило на самолета, Маня забеляза нещо като скутер, чертаещ път в далечината. Сребрист на цвят самолет, пореше небесния океан. Набирайки скорост странният самолет настигна Еърбъс 320 и продължи напред точно под крилото му.

Небето продължаваше да е синьо и без звезди, без Слънце, без Луна.

Двата самолета се движеха успоредно един под друг като птици без грижи – волно и красиво.

Много лек шум на двигател се носеше в салона на самолета –

равноделен, приспивен.

Небето заговори – свят на облаци, които започнаха да се обагрят от синьо в бяло, от бяло във въгленово сиво, докато напълно покриха сребристия самолет.

Маня беше настанена на последната крайна седалка – 30А и усилено търсеше с поглед другия самолет, но той сякаш потъна в някой от облаците. Погледът ѝ прескачаше от облак на облак, но нямаше и следа от металната, сребриста птица. Момичето не посмя да попита никой от пътниците за летящата наблизо сребриста птица. То притежаваше фотографска памет и беше запечатала всеки детайл на другата машина – от острия нос на самолета и тънките му издължени криле, до подобната му на извивка на риба гърбина. Стискаше здраво в ръцете си телефона, с който успя да го снима през малкия люк на самолета от своето място – 30А.

Кацането беше меко, като кацане на перо на земята в ранното мартенско утро.

Прохладен морски бриз погали матовата кожа и разпиля тъмните кестеняви кичури на тинейджърката, пристигнала в родния си град.

A-30 house.jpg
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Таксито спря пред метална порта с нарисувани по нея шахматни квадрати. Задоволство се изписа по лицето на Маня и една малка тръпчинка усилваше почти детското ѝ усещане.

Миризма на зюмбюли, както и пъстрите цветове на цъфнали вече теменужки изпълниха сърцето ѝ с радост и любов към всичко в този двор, в тази къща.

Новините по телевизията в 10 сутринта бяха наситени с обичайните репортажи за политици, измами, болници, войни, когато с червен цвят на екрана се изписа надписът ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ и Маня прочете следното съобщение: „Тази сутрин към 2:30 часа  неидентифициран самолет е бил забелязан успоредно до Еърбъс 320. Когато земният контрол се опитал да се свърже с екипажа му, самолетът изчезнал без никаква диря.”

Девойката изтръпна, погледът ѝ замръзна върху екрана на телевизора. Отпи от топлото мляко с какао, грабна мобилния си телефон и с бързи крачки се отправи към обсерваторията.

Топлите очи на Професора я гледаха с любопитство.

-Знам, защо така си подранила. Чух новините, но чакам ти да ми разкажеш.

Маня прегърна стареца, подаде му кутия шоколадови бонбони, от любимите му пияни вишни. Малките ѝ пръсти тупаха по екрана на телефона–андроид нетърпеливо, търсейки снимката на сребристия самолет. Прехапа устни, когато на снимката под крилото на Еърбъс 320 вместо сребрист самолет имаше сив облак.

-Но, аз видях този странен самолет – объркана заобяснява Маня и продължи – метална машина с остра муцуна, тънки разперени криле и с тяло като извит гръб на риба.

Професорът следеше разказа на своята ученичка, приближи бюро, на което беше неговият саморъчно сглобен лаптоп. Написа паролата си, която всички негови ученици знаеха „Еврика 007”. Очите му гледаха с безпокойство и той като Маня тупаше нервно по клавиатурата. Отваряше файлове, докато накрая стигна до файл с името „Феникс”. На екрана се появи снимката, която Маня беше заснела със своя телефон–андроид от прозорчето (люка) на самолета от място 30А. Красивият сребрист самолет изпълни целия екран.

A-30 observatory Prof
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Професорът включи прожекторите, така че на тавана на планетариума се изписаха звезди, съзвездия. Маня погледна към светещите очертания, звездни обекти, които вече познаваше и разучаваше с интерес.

– Сигурно се питаш как снимката от телефона ти е попаднала в моя лаптоп – вече спокоен пръв проговори професора.

Маня доближи телескопа, погледна нахвърлени листчета с бележки около него – с отбелязани дати, часове…

– Да, така е, следях с телескопа през последния месец странни движения на обект и то винаги в 2:30 сутринта и записвах всичко, както и внезапното изчезване на сребристия обект. Досетих се, че летиш с късния полет в същия час, когато се появява този странен обект. Използвах сигнал от спътника „Феникс”, който бяхме изпратили с група учени преди четвърт век. Манипулирах сигнала така, че да записва всичко от твоя телефон–андроид в моя лаптоп. Точно в 2:30 сутринта видях снимката, която ти беше направила от самолета. Твоето предимство е, че си видяла този самолет с очите си, а аз чрез снимката.

Професорът  включи огромния телевизор, висящ на стената като в портретна галерия.

Маня погледна към екрана под „звездното небе”, когато любимият ѝ говорител за прогнозата на времето се появи:

– И така „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ” и в прогнозата за времето – ще превалява нещо между дъжд и сняг, ще сребри в синьото небе и нашите служби не ще могат да го засекат…

A-30 laptop (1).jpg
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Тогава на картата за времето се появи детска рисунка: сребърен самолет с остра муцуна, с тънки крила и с извит като на риба гръб.

– Това е рисунка на пътничка от самолет Еърбъс 320, която е успяла да нарисува неидентифицирания самолет, за който чухте в нашите „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ”. И така, очаквайте сребърен ветрец и мартенска прохлада – завърши с обичайното си чувство за хумор синоптикът.

Маня погледна Професора.

– Имате нова ученичка, Професоре, художничката от самолета.

Лаптопът издаде сигнал – на екрана му се появи рисунката на малката художничка.

30A

Featured

A30-1 planeThe Airbus 320 (320) V1 was flying high above the soft blue sky that resembled a calm sea. Enjoying the beautiful view, Manya noticed something like a scooter under the left wing of the plane, drawing a path in the distance. A silver-coloured plane, ripping the heavenly ocean. Gathering speed, the strange jet caught up with the Airbus 320 and continued forward, just below its wing.

The sky was still blue and without stars, without sun, without a moon.

The two planes moved parallel to each other, without worries, like birds flying freely and beautifully.

A slight engine noise was drifting in the aeroplane cabin, flat, lulled. The sky “spoke”—a world of clouds began to change from blue to white, from white to charcoal grey, until they completely covered the silver plane. Manya was seated at the very back seat, 30A, and she was looking for the silver plane, but it seemed to sink into one of the clouds. Her gaze jumped from cloud to cloud, but there was no sign of the metallic silver bird. The girl did not dare to ask any of the passengers about the silvery bird flying nearby. She had a photographic memory, and she had sealed every detail of the plane—from the sharp nose of the plane and its thin elongated wings, up to the similar of a curved back of a fish. She kept her mobile phone firmly in her hands after she managed to take a photo through the small window of the plane from her seat 30A.

The landing was soft, like a feather touching the ground early in the morning. A cool sea breeze stroked the matte skin and scattered the dark-brown hair of the teenage girl who had arrived in her hometown. The taxi stopped in front of a metal gate with chess squares drawn on it. Satisfaction was written on Manya’s face, and a tiny thrill grew, almost like a childish sensation.

A-30 houseThe smell of hyacinths, as well as the colourful blooming violets, filled her heart with joy and love for everything in this yard, in this house.

The news on the television at ten a.m. was full of the usual reports of politicians, frauds, hospitals, and wars. “BREAKING NEWS” appeared as red-coloured subtitles on the TV screen. Then a message followed: “An unidentified plane was spotted at two thirty this morning parallel to an Airbus 320. When Earth Control tried to contact their crew, the plane vanished without any trace.”

The girl shuddered; her gaze froze on the TV screen. She had her favourite drink of hot milk with cocoa, grabbed her cell phone, and rushed out toward the observatory. There, the professor’s warm eyes looked at her curiously.

“I know why you are here so early,” the professor said. “I heard the news, but I’m waiting for you to tell me what happened.”

Manya embraced the old man, handed him a box of chocolates—his favourite, cherries with liquor. Her little fingers tapped the screen of the Android phone impatiently, searching for the picture of the silver plane. She bit her lip when she saw that the picture she took didn’t show the strange silver plane but a big, grey cloud.

“But I saw this strange aeroplane,” Manya said, confused. “A metal machine with a sharp muzzle, thin wide wings, and a body with a curved back like of a fish.”

The professor followed the story of his student, approached his desk, and switched on his own hand-assembled laptop. All his students knew the password, “Eureka 007.” His eyes stared with anxiety, and he tapped nervously on the keyboard. He opened files until he eventually came to a file called “Phoenix.” A picture appeared—it was the one that Manya had taken with her Android phone from her seat 30A while watching through the aeroplane window. The beautiful silver aircraft filled the screen.

A-30 observatory ProfThe professor turned on the projector-lights so stars and constellations were on the ceiling of the planetarium. Manya glanced at the gleaming outlines, stars she already knew and studied with interest.

“You must be wondering how the picture from your phone has appeared on my laptop,” the professor said quietly.

Manya approached the telescope, glanced at scrawled sheets of notes around it with handwritten dates and times.

“Yes, that’s right,” the professor said. “I followed an object with strange movements in the last month with the telescope. It was always at two thirty in the morning. I recorded everything and the sudden disappearance of the silvery object. I figured you were flying on the late flight at the same hour this strange object appeared every morning. I used a signal from the satellite Phoenix. Phoenix was sent into the universe by a group of scientists a quarter of a century ago. I manipulated its signal to record everything from your Android phone to my laptop. It was at two thirty in the morning that I saw the photo you had taken from the plane. Your advantage is that you saw this plane with your eyes, and I saw it through the photo.”

The professor turned on the huge television on the wall as if in a portrait gallery.

Manya glanced at the screen below the starry “sky,” when her favourite spokesperson for the weather forecast appeared. “So breaking news in the weather forecast, there will be something between rain and snow, silver lights in the blue sky, and our ‘Earth Control’ services will not be able to detect it…”

A-30 laptop (1)It was followed then by a child’s drawing on the weather forecast screen: a silver plane with a sharp muzzle, thin wings, and a fish-like back. “This is a passenger’s drawing from the Airbus 320 aeroplane. The passenger drew the unidentified aeroplane you heard about in our breaking news. So, expect a silver breeze and a fresh march.” The synoptic ended with his usual sense of humour.

Manya looked at the professor. “You have a new student, Professor—the young artist from the plane Airbus 320.”

The laptop signalled, and the drawing of the young artist appeared on the screen.

 

 

 

Featured

The Shuttle “Terra”

The Shuttle “Terra”

IMG-20191208-WA0001
Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Fiction, “Strictly Prohibited”

The lights through the hatch of the ship’s window was soft blue but deep. It was almost like they were travelling over thick walls coated in blue.
It was an extraordinary ship with sophisticated apparatus. Little Slaven was in it, examining the peculiar objects, devices, and books inside.
‘Come along, and take a walk, lean on the neighbouring objects to maintain your balance’, the snub-nosed boy timidly said to his little sister.
The children walked, staggering, and sticking to one another. Their eyes couldn’t miss the rare glass boxes, bright buttons, and the fairy curtains that fell from the ceiling, alike silvery-white transparent barriers. The curtain-barriers were at the end of each chamber.
Slaven and Mira were the only youngsters on-board the “Terra” Shuttle, and they couldn’t recall how they both got on it. A tall man in elegant blue attire approached them, nodded at them, and then invited them to sit on a glass bench. He smiled at them and asked, ‘Do you know where you are?’

IMG-20191208-WA0005
Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

His voice didn’t sound like that of an ordinary earthman; it sounded like it had travelled through a pipe, vibrating with an echo…
Slaven, who had been afraid, got over his fear and said, ‘I do not remember how we got here. But I know we’re on a flying ship. Who are you? You sound strange’.
‘I am Ven, and you’re our visitor at the “Terra” Shuttle. We are from the planet Terra, and you are Earthians. We speak almost all the 6,500 languages you Earthians speak, and we keep archiving your race’s history’.
‘How do you manage to speak that many languages? Where are our parents? Are there any other Earthians on the “Terra” Shuttle?’ asked Mira, her blue eyes fixated on the tall Planetian.
Slaven gripped his little sister’s hand.
‘You are here so we can show you our planet and teach you to remember. You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry – your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘Ah…. even in my dream, I never imagined that Mira and I would see another planet!’ Slaven exclaimed.
‘Follow me’, the tall Terra resident said.
They climbed up a staircase, and before them, a huge hall with glass walls appeared. Mirrored squares were nicely laid over the glass wall as if someone had drawn them with granite pebbles.
‘You can move closer to the glass-mirror wall’, Ven said, smiling at them.
Mira looked at herself in the small squared-mirrors and saw that the colour of her eyes was darker than usual. This mirror gave them a deep blue colour, and her gaze became astute. Her thoughts jumped as if they were opening the squares.
Mira approached and gently touched one of the square mirrors. She jumped back instinctively as the square slid out of the glass wall to reveal a locker, which opened on her touch. Slaven approached his sister, and they both peeked curiously into the open box.
‘This is our mobile library’, Ven said.
‘Can we get this leather book out of the box to look at it?’ Mira asked.
‘Yes—open it’, Ven encouraged his little guests.

IMG-20191208-WA0002.jpg
Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

Slaven pulled out the heavy book and unfolded it. On the first leather page, an animal, stars, and planets were carved above it.
‘But what is this—what kind of animal is this?’ Slaven asked Ven, curiously.
Ven took the book in his hands, bent down and pointed, ‘This animal existed thousands of years ago and inhabited the Planet Yuris. Many other planets and stars surrounded the old Yuris. This Planet died, paving the way for a new planet to be born’.
‘Do you know what the new planet was?’ Mira asked.
‘The new planet is yours, the planet Earth with its new inhabitants—you Earthians’.
‘But that’s amazing. How do you know? How old is your planet Terra?’ Slaven asked.
‘We’ve been in the Galaxies for billions of years. We do not wage wars. We keep what we inherit, and we keep what remains of those who perish. You Earthians are one-sided and very aggressive. You are looking for more space, you are provoking wars and those who survive to continue the same process. You need a change’.
Slaven stared at the book, and then his eyes moved to the mirror drawer in the glass library. He saw his reflection. ‘It can’t be’, he thought. ‘It is impossible. It is a dream’. And then it all disappeared.
Slaven woke up, jumped from bed, and looked around. He saw that he was in his room. He ran barefoot into the kitchen. Then he pushed the door to Mira’s room open and saw how sweetly his little sister slept.
‘What’s happening?’ said his mother. ‘Who runs around the house this early in the morning barefoot?’
‘I am, Mom. I am, Slaven’. The boy saw his mother approaching.
‘Let’s go to the kitchen, I’ll prepare breakfast. Come, tell me why you woke up so early on a Saturday. Did we miss a sporting event, a movie or a fair?’ asked Joanna, Slaven and Mira’s mother.
‘Mom, I’m going to tell you my dream, but I need you not to interrupt me. When I am done, I need to know if there are other planets with other human beings’, Slaven said to his mom with a trembling voice.
Joanna put toasted bread, slices of cheese, a jug of fresh milk, and a jar of jam on the table, and listened to her son’s incredible story.
Slaven’s voice awakened Mira, then their father. They all sat around the round table, having breakfast and listening attentively to Slaven narrating his dream as if someone was painting. Paintings were changing, facts were convincing while the little narrator stopped.
‘The “Terra” Planet’, Slaven’s father repeated. ‘Terra means Earth and judging by your dream there is a planet Terra—another Earth more developed than ours’.
Mira jumped from her chair and approached her brother. ‘Tell me what they said while you were on the Terra Shuttle. Is there a secret we can learn from them?’
‘Mira, that’s all I remember from my dream. Do you want us to go to the old library and look for books, old books, the oldest book?’ They both started heading out.
‘Children do not be late’, the parents called.
Mira and Slaven headed for the tram stop.
Mira wore a small rucksack over her back. She’d carefully put a small torch, a notebook, and a pen inside. While Slaven added a box of his favourite waffles with peanut cream. They got into the tram and talked about the Terra Shuttle. The people in the tram listened with interest.
The tram stopped. The last stop was near the old town library. Mira and Slaven reached the building and were happy to see that the library was open.
Mira and Slaven hurried around huge sculptures, glass windows with old books, gramophone records, manuscripts, book covers made of silver. They stopped at a window displaying a book made of leather.
‘Slaven, look at this leather book’, Mira said, pointing at the window case. Her blue eyes glowed as if it penetrates the window.
The children had their eyes fixed on the book behind the glass window when the librarian—a middle-aged man—approached them.
‘Children, no matter how much you stare, you cannot unfold the leather pages of this ancient book. Stay away from the glass. But you can come with me if you want to learn more about the book’.
Startled, Slaven and Mira were stood quiet and listened to the librarian with keen interest. They followed him to a small monitor where the book could be viewed electronically. The pages of the book had been scanned and with a gentle touch, the screen could all be viewed at once. There was a sign: This is one of the oldest books in the world with cuneiform inscriptions. Early Cognitive Logography System. Slaven absorbed the information, but this was not the book he saw in his dream.
‘Let’s go’, Slaven said to his sister and turned around, but Mira was no longer behind him. She was gone. Alarmed, Slaven started walking from room to room, running through the corridors. A map of Planets caught his attention. And one of them was Yuris. He stopped in front of the map, touched the planet Yuris, and sadness ran all over his face. He felt someone pull on his sleeve. And when he saw the little, blue-eyed Mira, he was ecstatic.
‘Come on quickly. You’ll be amazed by what I found, follow me’, Mira said.
They run hand-in-hand and with quick steps. Soon, they reached the hall with all the walls covered with glass. They had square-shaped mirrors on them, painted with gems of garnets.
‘But this is unbelievable. It’s as if we were in the Terra Shuttle’, Slaven said.
‘Do you remember the mirror drawer I touched in your dream?’ Mira asked.
Slaven looked around and pointed at it when he found it. They reached out and read the words printed on it: Do not touch. These lockers are locked and encoded. Mira cleared her throat and tapped on it, surprising her brother. The drawer opened.
Their curious eyes peeked quickly, but there was no leather book inside as in Slaven’s dream.
Mira produced her little flashlight and shined it inside the drawer, but it was empty.
‘It was just a dream’, Slaven said, ‘but I saw this room. Perhaps, there is no such planet as Terra, and this leather book does not exist’.
A strong ray illuminated the room through the round glass ceiling. There was noise, commotion, and people were running down the corridors and rushing outside.
‘Look, see, what a great Shuttle’, a man’s voice said.
Mira and Slaven, both of whom were panting from running, stood at the exit of the library and stared into the sky. They saw an unusual metal shuttle move away.
‘Mira, do you think maybe, while we think we dreamt it, we’ve truly been to the shuttle? And how is it possible to have the same glass-mirrored room in the library with drawers?’ Slaven said excitedly.
Mira jumped happily, pulled out her projector, lit it, and waved the departing ship goodbye.
Slaven ate his waffles:
‘One day, we will know who we are, of what kind our planet is, and whether we can communicate with other planets’.

IMG-20191208-WA0003
Bulgarian Artist – Juliana Valcheva

‘Are we going to keep the Earth’s 6,500 languages’, said the little wise red-head Mira, the freckles on her face grew brighter.

**
T
he morning was cool. High in the mountain, the air was crystalline. There was a signal, sounded like a noise coming from the equipment in the station hidden in the huge mountain peak. The young scientist watched the changes in the chart and recorded every encoded signal. The signals came from a spacecraft, from another galaxy. Suddenly the signals stopped. The sky blackened.
Slaven was alone waiting for his colleagues to arrive from their day’s lap. He checked the recorders of the little measuring gadgets they had mounted around. He tried to contact the team, but there was no connection.
He had been wading through the snow with mini devices adjusted on his helmet—one to capture signals from other planets, the other was a video camera and the third, a radio transmitter.
He did not receive any signals, and no one responded to his contact attempts. He walked for a long time and saw no trace of his colleagues. It would soon be impossible to continue. The temperature was around minus 40 degrees Celsius. The air was a bizarre blue, then it became bright blue and dense. He passed through the blue air and could see nothing. It looked almost as though he was surrounded by blue walls. He remembered his dream from his childhood, looking through the Terra Shuttle hutch. The view was the same! Blue, light, light blue! Dense! His experience and knowledge as a scientist—a physicist—could not explain this.
He suddenly remembered Ven’s words: ‘You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry; your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘I have to use my memory’, thought the young scientist. He recalled climbing a ladder and getting into the mirror library on the Terra Shuttle from his childhood dream. He began to raise and lower his legs as if he was climbing a ladder. It was difficult, the cold had stiffened his arms and legs muscles. In the vast, white, snow-covered area in front of him, he did not see a ladder and desperately struck his legs, to trample in one place.
Strong light blinded his eyes, he heard a signal, his radio screamed alarmingly, ‘Slaven, I hear you, I hear your breathing. Where are you?’, called Mira. Strangely, her voice sounded exactly like Ven’s—like it was coming from a trumpet, like an echo.
‘Mira, Mira, I’ve been walking for a long time to find you. I’m cold, but I see a huge luminous body coming up—’
‘Slaven, Slaven— talk, say something…’
**
M
ira stroked her brother’s cold face. The burning logs in the fireplace kept the room warm and cosy. Slaven opened his eyes and saw Mira smiling down at him, his colleagues around him.
‘Slaven, we’re all fine, and your recording is great. But never, ever leave alone in these conditions.
‘Mira, go on, play the recording’, Slaven said, hurrying from his bed.
Sitting around the fireplace, amid the crackling logs, the young physicists watched the record Slaven had managed to capture when he saw the huge glowing object and then remembered nothing.
The light came from a shuttle moving close to Slaven. Everyone stared in amazement as the shuttle moved close to Slaven, so close they could see Planetians getting on-board. They could also see two children walking hand-in-hand following a tall Planetian. The children were led to a mirrored glass room.
‘Slaven, it’s amazing, inexplicable…’-whispered Mira.
Suddenly the light diminished, and the Shuttle flew away.
Everyone still stared at the black screen on the monitor in utter disbelief.

Featured

СОВАЛКАТА „ТЕРА”

Фантастика “Строго секретно”

IMG-20191208-WA0001
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Светлината през кръглия прозорец – люка на кораба, бе нежносиня, но плътна, като че ли летяха край плътни стени и всички те бяха боядисани в синьо.

Необикновен кораб със сложно оборудване, в който малкият Славен разглеждаше заобикалящите го странни предмети, устройства и книги.

– Ела Мира, ела да се поразходим, опирай се на всичко, което е около нас – плахо покани своята сестричка малкият чипоноско.

Децата вървяха, залитайки, придържайки се едно друго, а очите им не изпускаха странните стъклени кутии, цветни копчета, фееричните като завеси спуснати от тавана сребърно-бели прозрачни прегради. Тези завеси- прегради бяха в края на всяко отделение.

Славен и Мира бяхa единствените деца, пътници в Совалката „Тера” и не помнеха как са попаднали в нея. До тях се доближи висок мъж в елегантно синьо облекло, кимна им с глава и ги покани да седнат на стъклена пейка. След това им се усмихна и запита:

IMG-20191208-WA0005
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

– Знаете ли къде се намирате? – гласът му звучеше не като на обикновените земляни, а като че ли през някаква тръба и кънтеше като ехо.

Славен се престраши:

– Не помня защо и как се озовахме тук, но ние сме на летателен кораб. А вие кой сте – колко странно говорите?!

– Аз съм Вен, а вие сте наши гости на Совалката „Тера”. И сме от планетата „Тера”, а вие сте Земляни. Говорим почти всички 6500 езика на земляните и пазим цялата им история.

– Как така, как умеете да говорите толкова много езици? Къде са нашите родители? Има ли и други земляни на Совалката „Тера”? – попита Мира и сините ѝ очи се взряха във високия планетянин, а Славен стисна здраво ръката на малката си сестричка.

– Вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим да помните. Вие деца, сте чисти, неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно. Не се тревожете, вашите родители са тук и с тяхно съгласие ще ви покажем тайни, които никой землянин досега не знае.

– Ах – възкликна Славен – и на сън не съм си представял, че ние с Мира ще видим друга Планета.

– Следвайте ме – подкани ги високият жител на „Тера”.

Изкачиха някакви стълби и пред тях се откри огромна зала със стъклени стени и множество огледални квадрати, като че ли някой ги е рисувал с гранитни камъчета.

– Може да се доближите до стъклено-огледалната стена – предупреди ги Вен.

Мира се огледа в малките огледалца-квадрати  и видя, че цветът на очите ѝ е по-тъмен от обикновено. Това огледалце им придаваше дълбоко син цвят, а погледът ѝ стана проницателен. Мислите ѝ скачаха, прескачаха, като че ли отваряха квадрати.

Малката красавица се доближи и нежно се докосна до квадратно огледалце. Подскочи инстинктивно назад, тъй като квадрата се плъзна навън от стъклената стена. Това беше кутия-шкафче, което се отваряше при докосване. Славен доближи сестра си и двамата надникнаха любопитно в отворената кутия.

– Това е нашата подвижна библиотека – насочи ги Вен.

– Можем ли да извадим кожената книжка отвътре, да я разгледаме? – попита Мира.

– Да, отворете я … – отвърна Вен.

IMG-20191208-WA0002
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Славен измъкна книжка, която тежеше доста и започна да я разгръща. На първата кожена страница бе изобразено животно, а над него звезди и други планети.

– Но какво е това Вен, как да разгадаем тази рисунка? – заинтересува се Славен.

Вен взе книгата в ръце, наведе се и посочи:

– Това е животно от преди хиляди години и е обитавало Планетата Юрис. Планета е загинала и по-късно се е родила Нова Планета. Била е заобиколена от много други планети и звезди.

– А знаете ли коя е Новата Планета, появила се при загиването на Юрис? – попита Мира.

Новата Планета е вашата – планетата Земя с нови обитатели, вие – земляните.

– Но това е невероятно… Откъде знаете това? Колко стара е вашата планета Тера? – попита Славен.

– Ние сме в Галактиките от милиарди години. Ние не водим войни, а пазим това, което ни е завещано, пазим и това, което остава от тези, които загиват. Вие земляните сте едностранчиви и много агресивни. Вие търсите пространства, водите войни и тези, които оцелеят продължават същия процес. Трябва ви промяна.

Славен съзерцаваше книгата, огледалното чекмедже – шкафче от стъклената библиотека и виждаше своя образ. Не може да бъде, мислеше той, това е невъзможно, това е сън и точно тогава всичко изчезна. Тъмнина. Славен се разбуди, подскочи, огледа се и видя, че е в стаята си. Изтича бос в кухнята. После бутна вратата на стаята на Мира и видя как сладко спи малката му сестричка.

– Какво става? – каза майката на Славен и на Мира. – Кой тича сутрин рано, рано бос?

– Аз съм мамо, аз съм – Славен – и момчето видя как майка му се доближава.

– Да отидем в кухнята, ела, ще направя закуска. Хайде, разказвай какво е толкова важно сутрин рано в събота. Да не би да пропуснем някое спортно мероприятие или филм, или панаир? – игриво го разпитваше майка му Йоанна.

– Мамо ще ти разкажа съня си, но те моля да не ме прекъсваш и после да ми кажеш има ли истина и възможно ли е да съществуват други планети с други човекоподобни? – трепетно нареждаше Славен. Йоанна сложи печени филийки със сирене, каничка прясно мляко, мармалад на масата и се заслуша в невероятния разказ на сина си.

Гласът на Славен събуди Мира, а след нея и баща им. Седяха около кръглата маса, закусваха и продължаваха да слушат разказа на Славен. Никой не проговори. Като че ли някой рисуваше. Картини се сменяха, факти се поднасяха убедително, докато малкия разказвач спря.

– Планетата „Тера” – повтори бащата – „Тера” означава Земя и съдейки по твоя сън съществува планета Тера, т.е. Земя в по-развит вид на нашата Планета Земя.

Мира скочи от столчето си и се доближи до Славен.

– Разкажи ми, какво ни казаха от Совалката „Тера”, има ли тайна, която можем да научим от тях?

– Мира, това е всичко, което помня от съня си. Искаш ли да отидем в старата библиотека и да потърсим книги, стари книги, най-старата книга…

– Деца, не се бавете – им извикаха родителите.

Мира и Славен излязоха и се запътиха към трамвайната спирка.

Мира носеше на гърба си малка раничка, в която грижливо и предвидливо бе прибрала малък прожектор, тетрадка и химикал, а Славен разкопча раничката ѝ и добави от любимите си вафли с фъстъчен крем. Качиха се в трамвая и разговаряха разпалено за Совалката „Тера”. Хората около тях им кимаха и слушаха с интерес.

Трамваят спря, последната спирка беше недалеч от старата градска библиотека. Мира и Славен стигнаха до сградата и с радост видяха, че могат да влязат, библиотеката беше отворена.

Мира се забърза между огромни скулптури, стъклени витрини, в които имаше стари издания на книги, на грамофонни плочи, на ръкописи, на корици – облицовки на книги изработени от сребро. Спряха се на витрина, където се съхраняваше книга, изработена от кожа.

– Славен, погледни, виж тази книга от кожа – провикна се Мира и сините ѝ очи засвяткаха, като че ли искаха да проникнат през витрината.

Децата бяха залепили лицата си на витрината, когато до тях се доближи пазачът, човек на средна възраст.

– Деца, колкото и да се взирате няма да можете да разгърнете кожените страници на тази древна книга. Стойте по-далеч от стъклото и ако искате да научите повече за книгата, елате с мен.

Славен и Мира се стреснаха, застанаха мирно и заслушаха с интерес служителя на библиотеката. Последваха го до един малък монитор, на който можеше да се разглежда книгата страница по страница. Само с леко докосване се прелистваха страниците от книгата. Имаше и табелка: „Това е една от най-старите книги в света, с надписи на клинопис. Ранна логографическа система на клинопис”. Славен попиваше информацията, но това не беше книгата от неговия сън.

– Да тръгваме – каза Славен на сестричката си и се обърна, но видя, че Мира я нямаше. Разтревожен да не я изгуби, Славен тръгна да обикаля от зала в зала, тичайки по коридорите и се заоглежда, докато погледът му бе привлечен от карта с множество Планети. Една от тях носеше името Юрис. Момчето се спря пред картата, докосна планетата Юрис и тъга се изписа по лицето му. Почувства как някой го дърпа за ръкава и подскочи от радост като видя малката, синеока Мира.

– Бързо идвай, ще се учудиш какво намерих, следвай ме – оживено го задърпа Мира.

Хванаха се за ръце и с бързи крачки стигнаха зала цялата в стъкло, огледала и различни фигури по тях, нарисувани с камъчета от гранати.

– Но това е невероятно… Като че ли сме в Совалката „Тера” – разпали се Славен.

– Помниш ли от съня си, кой квадрат докоснах – попита Мира – Насочи ме.

Славен се огледа и подкани Мира точно към този, който с нежно докосване Мира бе отворила в съня си. Доближиха се и прочетоха надпис: „Не пипайте. Тези шкафчета са заключени и кодирани.” Но Мира се престраши и за учудване на брат й докосна квадратното огледалце. Шкафчето се отвори.

Любопитните им очи надникнаха бързо, но вътре я нямаше кожената книга от съня на Славен.

Мира извади малкото си фенерче, освети всички ъгли на шкафчето, но то беше празно.

– Разбира се, това беше само сън – каза момчето – но в него аз видях тази стая. Навярно няма такава планета „Тера” и тази кожена книжка не съществува.

Силен лъч освети стаята през кръглия стъклен таван. Чу се шум, суматоха, хората тичаха по коридорите и бързаха да излязат навън.

– Вижте, вижте, каква невероятна Совалка – се чу мъжки глас.

Мира и Славен, задъхани на изхода на библиотеката отправиха поглед към небето и видяха необикновена метална совалка да се отдалечава.

– Мира, дали наистина сме били на Совалката, докато си мислим, че спим и сънуваме? И как е възможно да има тук в библиотеката същата стъклено-огледална стая с шкафчета? – развълнувано говореше Славен.

Малката Мира заподскача от радост, извади прожекторчето си, светна го и замаха за сбогом към отлитащия кораб.

Славен ядеше от любимите си вафли и говореше:

– Нали ще узнаем един ден кои сме, коя е нашата планета и дали ще можем да общуваме с други планетяни.

– Ще запазим ли земните 6500 езика – каза малката мъдра червенокоска, а луничките на лицето ѝ станаха още по-ярки.

——-

Утрото беше прохладно, високо в планината въздухът беше кристален. Чуваше се бибиткането на апаратура в станцията, скрита в огромния планински връх. Младият учен наблюдаваше измененията в графиката и записваше всеки кодиран сигнал. А сигналите идваха от космически кораб, от друга Галактика. Изведнъж сигналите спряха. Небето почерня. Славен беше сам и чакаше колегите си от поредната обиколка, която правеха всеки ден и проверяваха записващите устройства, които бяха монтирали наоколо. Опита се да се свърже с тях, но нямаше връзка.

Газеше в снега със скафандър, на който имаше три мини устройства: едно за улавяне на сигнали от други планети, второ, което беше видеокамера, а третото радио-предавател.

Не улавяше сигнали и никой не отговаряше на опитите му за връзка. Вървеше и не виждаше следи, много скоро щеше да е невъзможно да продължи. Беше -400С, въздухът добиваше странен син цвят, докато напълно стана светлосин и плътен. Преминаваше през синия въздух и не виждаше нищо, като че ли около него бяха издигнати сини стени. Досети се за съня си от детските години, как гледа през люка на Совалката „Тера” – гледката беше същата! Синя, светло, светлосиня! Плътна! Опитът и знанията му на учен, физик не подсказваше връзка и логика в това преживяване.

Думите на Вен: „Деца вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим и да помните, вие сте чисти и неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно.” – изведнъж изплуваха от малкото шкафче на паметта.

„Трябва да използвам паметта си.” – помисли си младият учен. Спомни си как изкачиха някаква стълба и попаднаха с Мира в голямата стъклено-огледална библиотека, в Совалката „Тера” от детския им сън. Започна машинално да вдига и сваля краката си, като че ли се изкачва по стълба. Вървеше трудно, студът сковаваше ръцете, мускулите на краката ставаха все по-неподвижни. В огромната, бяла, заснежена площ пред себе си не виждаше стълба и отчаяно започна да си удря краката, да тъпче на едно място. Силна светлина заслепи очите му, чу сигнал, радиостанцията му крещеше тревожно:

– Славен, Славен, чувам те, чувам дишането ти, къде си – викаше Мира, а гласът ѝ звучеше точно като на Вен, като че ли идва от тръба, като ехо.

– Мира, Мира, вървях дълго, за да ви открия, премръзнал съм, но виждам как огромно светещо тяло се доближава…

IMG-20191208-WA0003
ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

– Славен, Славен, говори …

—-

Мира погали премръзналото лице на брат си. Дръвцата горяха в камината. Славен отвори очи и съзря засмяното лице на Мира, видя и колегите си.

– Славен, всички ние сме добре, а ти си направил страхотен запис. Но никога, никога не тръгвай сам в тези условия…

– Давай, пускай филма – оживен скочи от леглото Славен.

Насядали около камината младите физици гледаха филмчето, което Славен бе заснел когато видя огромния светещ обект и не помнеше повече нищо, премръзнал от студ.

Светлината идваше от Совалка, която се снижаваше близо до Славен. Всички впериха поглед в момента, когато Совалката се доближи и се виждаше как някакви хора се движеха в нея. Различни съоръжения и две малки деца хванати за ръце следваха висок планетянин. Децата бяха отведени в огледално-стъклена стая.

– Славен, това е невероятно, необяснимо…

Изведнъж светлината започна да намалява и Совалката отлетя.

Всички гледаха като онемели черния екран на монитора.

 

 

 

 

 

Царският събор

ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Годината беше 315! Огромната дървена врата с издълбани по нея глави на животни и плодове привлякоха погледа на тълпата, чакаща да нахълта. Портата се отвори, забързани мъже, жени насядаха в красивия театър – гордостта на великия архитект Налбантян.

Театърът – един огромен шестоъгълник, построен с нееднакви по форма камъни, наричани туфи в естествения си цвят, преливаше от бледожълто до пепел от рози.

Светлината влизаше през шестте огромни прозореца, които гостоприемно фамилиарничеха със Слънцето. По стените имаше закачени красиво изработени метални свещници, а в средата – пейки, подредени във формата на елипса като на амфитеатър. Пейките бяха от солиден дървен материал с различни орнаменти.

Мъж на средна възраст пристъпи към центъра на амфитеатъра, огледа публиката и вдигна ръка за поздрав с думите:

– Добре дошли, мили хора. На този ден нашият велик повелител, Царят на Араратското Царство, ме прати тук да ви предам неговите завети и молби.

Чу се гръмко поздравление, усмивки озариха лицата на поданиците на Царството.

– Стоя пред вас и чувствам колко сте силни и единни – ораторът спря, пристъпи напред с думите – Нашият Цар ви казва:

„Вашите думи са законите на Царството.”

„Вашата вяра – силата и вечността на Царството.”

„Вашите умения са бъдещето на Царството.”

Бурни викове на радост и ръкопляскания се разнесоха и ехото не стихваше.

Ораторът изчака търпеливо, вслушвайки се в инстинкта си, повтори трите велики послания на Царя, но този път продължи с приповдигнат тон:

– Да живее Царството с неговия талантлив и храбър народ. Предстои среща на Царе, Ханове от Кавказието и Балканите, среща посветена на мира.

Хората разпалено ръкопляскаха и се провикваха:

-Искаме мир с асирийците, с персите, с народите от Кавказ, Задкавказието, от Балканите.

-Искаме търговия оттатък Арарат – провикна се млада жена.

Ораторът любопитно се огледа, търсейки смелата поданичка на Араратското Царство, тя вече бе станала права:

-Ето вижте, изработих този „хачкар” (кръст) от дърво и камъни от езерото Ван, а тази кърпичка бродирах с лика на свещената планина Арарат – продължи младата Забел.

Хората се надигнаха и всеки искаше да погледне. Гласове на възхита, на одобрение:

-Прекрасно е!

Тогава ораторът се доближи до нея, погледна с любопитство красивото ѝ лице:

-Това е похвално, Вие сте смела и сръчна. Позволете ми да отнеса тези сувенири на Царя с Вашето послание „за търговия оттатък Арарат”.

Нежното лице на Забел порозовя, очите ѝ станаха още по-тъмни. Изпод красивата забрадка се подаваха две кестеняви плитки.

Ораторът вдигна ръка в знак на одобрение, помоли за мълчание.

-Мили хора, тук в тази обител ще се свика Световният Събор.

– Световен Събор – се чу от тълпата.

Човек на завидна възраст се изправи. Белите му коси бяха бели като ризата му.

-Да, кажете, елате насам – обърна се Ораторът към Стареца.

Старецът с леки стъпки заслиза по стъпалата и енергично се отправи към Оратора, усмихна се и погледна към насядалите.

-Живея на тази земя от преди нашия народ да бъде покръстен, от преди тези врати да са издялани така красиво, от преди построяването на тази обител. Помня времена на преходи, на глад, на войни, на победи и величие.

Беше тихо, всички бяха вперили поглед в стареца. Някои станаха на крака, други кимаха с глава, напрягаха се да чуят тихия глас на белокосия.

-Помня раждането на нашия велик Цар и дори раждането на неговия баща. Помня чуждите владетели, техните завоевания, грабежи, коварства – продължи старецът с треперещ глас. – След всяка битка вървях дълго, катерих се по върховете на Арарат. Дишах кристално чистия въздух, неопетнен, спокоен. Поемах глътката на куража, на обичта, на надеждата, че ще се прекратят боевете, че ще спрат плачовете на жени и деца. Почувствах природата като наш повелител, исках тя да възцари мира на човечеството. Но и тя плачеше заедно с нас, с нашите сърца. Планината се разгневи, снежни лавини се свличаха метежно. Тогава се скрих в една пещера.

Забел гледаше стареца и скришом се наведе да изтрие сълзите си.

Старецът спря, като че ли преглъщаше голям залък….

-Продължете, продължете – викаше тълпата.

-Запалих си огън в пещерата, тя бе мой втори дом. Много често ходех там и бях оставил моите специални „помощници” в случай, че снегът натрупа.

Аудиторията бе затаила дъх. Старецът продължи с игрив поглед този път.

-Бях си направил дебели дървени сопи, като бастуни, чиито краища бях издялал във формата на ходила на птица, грабливa птица, която лети само в нашата свещена планина. Бях наблюдавал кацането й по снега и силата на природата събуди моя разум. Тази птица е силна и с формата на нейните крака, моите бастуни могат да газят в снега. Моето послание се крие само в една дума – каза старецът и спря.

Тогава смелата Забел отгатна посланието, че е магията и силата на Арарат. Забел стана и рече:

-Арарат, Арарат – и тогава тълпата задружно пое: – Арарат! Арарат!

Ехото като че ли разнасяше свещеното име безконечно.

-Мили хора, миролюбци, всички ваши желания, думи, предмети, сувенири ще отнеса на Царя. До свикването на Световния Събор остават 12 изгрева и 12 залеза на Слънцето. Нека достойно посрещнем високите гости, с оживен пазар, с гозби, с музика – изрече на един дъх Ораторът.

Настана пълно оживление, хората обсъждаха предстоящата Велика среща. Заизлизаха от голямата обител.

Вратите се затвориха, местният ковач заключи с голям катинар и предаде ключа на Оратора с думите:

-Предайте този ключ на Великия Цар на Араратското Царство. Този ключ пази всички думи, изречени днес тук в тази обител.

Ораторът взе ключа и потегли.

Смениха се 11 изгрева и 11 залеза на Слънцето.

Работливи дърводелци изработваха бъклици, дървени кукли, занаятчии продаваха накити, пъстри черги, платове и се надвикваха на пазара. Наследили майсторството на своите предшественици от Царството на Урарту, местните умееха да изработват медни предмети, съчетани с дървен материал и скъпоценни камъни от езерото Ван.

ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

На пазара се появи млад мъж в облекло неприсъщо за поданиците на град Ван, столицата на Араратското Царство. Чужденецът разглеждаше с любопитство, спираше се и купуваше различни предмети от различни сергии. Отдалечаваше се и кимаше на продавачите с благодарност.

Вървейки с вързоп на рамо и оглеждайки каменните постройки, погледа на странника спря върху красиво изработен „хачкар” (кръст). Доближи се до стената от туфи, на която бе издялан кръстът, докосна с ръка, пръстите му шареха като че ли опипваха дантела.

Странникът се отдалечи с чувство на възхищение, а радостта в душата му се удвои и крачките му се ускориха.

Слънцето залезе!

На следния ден Слънцето се издигаше бавно, докато достигна най-високия връх на планината Арарат. Това беше 12-ят изгрев от деня, в който Ораторът бе обявил свикването на Световния Събор. Пътищата бяха шумни, оживени. Хора се стичаха от различни посоки пред огромните порти на шестоъгълната каменна обител.

ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Приятелките Роза и Телма следяха оживлението и се радваха, че ще могат да видят Великия Цар на Араратското Царство и гостите от Царствата на страните от Кавказ, Задкавказието и Балканите.

Момичетата умело си проправяха път и успяха да се доберат до големите врати.

-Роза, аз нося моята дървена кукла с лунния камък-огърлица – каза Телма и измъкна малка дървена кукла изпод бродираната си пелерина.

Роза погледна и рече:

-Колко е красива, краката ѝ се движат, ръцете ѝ са толкова изящни, а огърлицата ѝ е като на тaзи на Царицата-майка на Персия!

-Но ти откъде знаеш каква е огърлицата на Царицата-майка на Персия? – попита Телма с изненада.

-Обичам да слушам приказките на моя дядо Воскен. Той е виждал Царицата на Персия, която получила за подарък от Царя на Араратското Царство Лунен камък. Царицата на Персия съчинила стих за „Лунния камък от езерото Ван” в знак на благодарност – отговори Роза.

-А знаеш ли стиха на Персийската Царица, моля те, моля те, Роза, кажи ми го… – примоли се Телма на приятелката си.

-Не знам, но днес можем да разберем, ако ни допуснат да влезем на Царския Събор – ще попитам Царя на Персия – гордо каза Роза.

Нечия ръка докосна рамото на Роза и малката красавица заподскача от радост:

-Дядо, дядо, знаех си, че ще дойдеш. Аз и Телма имаме важна мисия – сериозно вече продължи десетгодишната внучка на Воскен. – Да попитаме Царя на Персия дали знае стиха на своята майка – Царицата-майка, стиха за „Лунния камък от езерото Ван”.

Старецът не можа да скрие вълнението си от молбата на своята внучка, от смелите малки момичета.

Портите се отключиха и се чу силно скърцане, земята се разтресе под тежестта им. Но всичко се разсея, когато нежната музика на дудук се разнесе, въздухът трептеше, като че ли сто птички пееха песните на сто народа, различни, тъжни, весели и опияняващи.

Зададоха се гостите, облечени в красиви дрехи от коприна, кадифе, с накити от злато, с камъни в различни цветове. Последен влезе Ораторът и портите се затвориха!

Телма и Роза бяха почти притиснати от тълпата в единия край на пътеката пред театъра, а дядо Воскен се оглеждаше как да измъкне момичетата от това оживено място, когато с радост зърна Забел, опитваща се и тя да се промъкне.

-Забел, Забел, насам – ръкомахаше старецът.

Момичетата се обърнаха, за да видят към кого се обръща дядо Воскен и видяха пред себе си стройна млада жена.

-Здравейте – каза Забел, – не можем да влезем, искаше ми се само да надзърна.

-Да – каза дядо Воскен, – но още един залез и още един изгрев на Слънцето и ще чуем решението на Царете, на Хановете. – Това е моята внучка Роза и нейната приятелка Телма. Те са тук с мисия – шеговито каза старецът.

-Здравейте, аз съм Забел и вече успяхте да ме спечелите, щом сте тук с мисия – и усмивка озари лицето на елегантната Забел.

-Искаме да узнаем за стиха на Царицата-майка на Персия за „Лунния камък от езеро Ван” – каза Роза и хвана приятелката си Телма за ръка.

Забел понечи да отговори, когато пискливо момчешко гласче ги прекъсна:

-И аз искам да науча за стиха на Царицата-майка на Персия – каза къдрокосият Карен, облечен в бяло и вече с петна от нар по ризата си.

-Карен, какво правиш тук? Трябваше да си на пазара и да помагаш на татко – нервно се обърна към него Забел.

Телма и Роза се спогледаха и леко се подсмихваха.

-Деца – каза дядо Воскен, – можем да разгледаме планината и езерото. Ще се върнем за отговорите на високите гости, а може би и за вашия, малки госпожици – обърна се Воскен към малките приятелки.

Дядо Воскен си пробиваше път, а след него в редица го следваха Забел, Роза, Телма и най-накрая дребосъкът Карен, който носеше нар и чоплеше от него семка по семка, а ръцете му бяха целите в червено-цикламен цвят.

Оглеждайки високата обител и тълпата пред нея, странникът в бяло, който обикаляше от дни, забеляза дядо Воскeн и следващите го малчугани и погледът му спря върху стройната Забел. Приближи ги и попита:

-Знаете ли кога ще привърши Великият Събор, Царският събор – и се загледа в стареца.

Дядо Воскен погледна странника, който говореше прекрасно езика на Араратското царство и запита:

-Момче, как се казваш и откъде идеш?

-Казвам се Ара и съм от съседна Персия. И аз като вас искам да знам какво ще се реши на Царския Събор.

-Тогава тръгвай с нас, ще разгледаме Арарат и езерото Ван и отново ще се върнем тук, преди да отворят големите порти на тази обител, събрала Царете на нашите съседи.

Вървяха дълго, докато стигнаха до подножието на величествената планина. Изморени насядаха по каменистите височини и се наслаждаваха на песента на птичките, на трепета на малките цветчета, разпръснати безразборно, на стройни борчета и вдишваха от кристалния въздух на Арарат. Ара единствен от всички стоеше прав и искаше с поглед да погълне цялата планина. Очите му се оживиха и тъмносивият им цвят напомняше на тъмен облак, но ведрото му лице с матова кожа събираше слънчевите лъчи и издаваше усещане на благородство и спокойствие. Изисканите му черти не убегнаха от погледа на мъдрия дядо Воскен.

Групата продължи да се катери по буренясал хълм. Стигнаха височината и много бързо се спуснаха по стръмната ѝ част, следвайки дядо Воскен, който не отстъпваше на младите със своята жизнена натура.

Роза се подхлъзна и в желанието си Телма да я задържи се поднесе и тя надолу с приятелката си.

ХУДОЖНИК-Джулиана Вълчева

Двете момичета се спряха пред входа на Пещерата. Скоро до тях стигнаха и останалите. Дядо Воскен запали един прът като факел и всички го следваха.

За миг Пещерата бе осветена. Телма извади малката си дървена кукла изпод пелерината, където я пазеше, когато Карен се вторачи в нея и я дръпна с все сила от ръцете на Телма. Настана объркване. Роза се опитваше да издърпа куклата от Карен, а Телма говореше и хленчеше. Забел стисна брат си за ухото и спокойно му рече:

-Върни куклата на момичетата, палавнико.

-Но аз, аз съм я дялал от дърво и аз ѝ сглобих ръцете и краката, а татко добави Лунния камък и роклята – заоправдава се Карен.

Забел понечи да отговори, цялата потънала в срам, когато дядо Воскен се намеси:

-Това е похвално, че ти си толкова талантлив, сръчен и че умееш да дърводелстваш на тази възраст. Ти ще ми помогнеш да направим чудеса от дървени пръчки. Върни куклата на момичетата.

В този момент Забел забеляза „помощниците”–бастуни на земята. Наведе се и вдигна един от тях. Краят на бастуна наистина беше с крак на птица. Карен остави куклата пред краката на момичетата, като я намести да е седяща и закачливо им се извини:

-Куклата трябва да си почине малко… нямаше да ви я отнема… дядо Воскен, това е чудо, което сте направили с тези бастуни, наистина ли бастуна ви стъпва като птица?

-Да, чедо, когато падне следващият сняг, ще газим през него с тези бастуни – радостен отвърна старецът.

-Но аз мога да направя огромна птица от борово дърво и крила от листата на дървото и ще можем да летим, вместо да газим в снега – каза малкият умник.

Ара почувства как този малчуган е не само палав, но буден, смел и много чаровен и се обади, макар тихо да следеше случилото се:

-Карен, аз бих летял с твоята дървена птица, за да разгледаме тази красива планина.

Карен се зарадва и бързо се отзова до Ара, сякаш виждаше в него свой защитник.

-Да, деца, ще има птици, с които ще летим – мъдро отговори дядо Воскен, – и такива умници като вас ще ги изработят, но ще ми трябва много, много дълъг живот да видя това да се случи и да се кача на такава крилата птица.

Старецът приготви чай от храсти, набрани в планината. Пещерата беше като негов дом, беше я украсил с пъстри черги, чайник, свещници.

-Знам, че сте учудени как една пещера може да бъде уютна. С години наред носех по нещичко, за да мога по-дълго да прекарвам време си тук. Превърнах я в дом, на който вие сте първите гости!

Отпиха от чудотворния планински чай и Карен продължаваше да дразни Телма и Роза, които много бързо скриха куклата от погледа му, а Ара продължаваше да мисли за Лунния камък, окачен върху красиво издяланата дървена кукла.

Отпочинали излязоха от пещерата и продължиха по посока на езерото. Вървяха по каменисти повърхности, после следваха тревисти, буренясали хълмове, когато изведнъж Забел спря и се загледа – Езерото беше в нозете им.

-Тюркоазени води в прегръдката на планината – каза Ара и погледна към Забел.

Роза, Телма и Карен ги доближиха и за голямо учудване на всички, Карен отново не издържа на изкушението и грабна куклата от ръцете на Телма. Започнаха да се карат и докато дядо Воскен се намеси, видяха как дървената кукла лети към тюркоазеното езеро.

Роза стисна ръката на приятелката си Телма, а с другата се протягаше във въздуха, но беше твърде късно. Всички следяха с поглед как куклата доближава езерото и чакаха най-болезнения момент – нейното падане във водата и потъване.

Карен гледаше виновно и не знаеше какво да каже, стоеше настрани, очите му гледаха надолу към куклата, а сърцето му туптеше силно.

-Какво направих, в желанието си да подържа куклата за малко, аз станах причина да я изгубим в дъното на езерото Ван – отчаян каза дребосъкът.

-Хората на Ван са горди, открити, упорити, но и много дружелюбни – чу се гласът на белокосия старец – това езеро се е наричало от месопотамците „Река от Наири”. В него е потънала великата крепост от времето на Царството на Урарту.

Всички слушаха като омагьосани, колко бързо дядо Воскен изтръгна тъгата от лицата на момичетата и къдрокосия палавник.

-В езерото Ван се влива великата река Тигър и това езеро има тайни. Вашата дървена кукла ще се превърне в принцеса в тюркоазеното езеро – успокои ги дядо Воскен.

Ара се усмихна и се вгледа в езерото, като че ли се опитваше да разчете нещо. Пое въздух и издекламира:

-Луната към езерото Ван отправи поглед

и там остави част от своя чар!

А езерото в знак на благодарност

Дари я с Лунен дар!

И този дар е Лунен камък

с магията на планината Арарат

и свети в снежнобяло за мир и благодат!

-Това е стихът на Царицата-майка на Персия за „Лунния камък от езерото Ван”, нали? – досети се Роза и запрегръща приятелката си.

Телма, повтаряше: „Луната към езерото Ван отправи поглед…”

-Синко, ти трябва да си от царския род на Персия – вълнуващо рече дядо Воскен.

-Да, дядо Воскен, аз съм внукът на Персийската Царица-майка. Когато бях малък, тя разказваше за Стара Персия, за богатството, за древната култура, но сърцето и беше пленено от чистотата и великодушието на Царя на Ван. За нея Лунният камък беше повече от един обикновен камък – тя бе родена тук, до езерото Ван. Разказваше ми за езерото и ми се доверяваше, вярвайки, че ще наследя царството на Персия и ще въдворя мир между двата народа – Араратския и Персийския. Затова съм тук днес с вас, за да опозная хората на вашето царство, а моят баща Великият цар на Персия е в голямата обител на Царския събор.

———————————-

Срещата в Царския Събор продължи дълго. Чуваха се спорове, смехове, но никой не можеше да погледне през дебелите стени на шестоъгълната обител. Хората отвън се бяха разотишли. Само конярите и скъпо оседланите коне бяха на стража в красивата нощ.

Беше се свечерило и тъкмо когато поднесоха богатата вечеря на високите гости, продължаващи да разговарят оживено, Ораторът помоли за тишина:

-Мили гости, позволете на Царя на Араратското Царство да ви предаде думите на своя народ – и тогава Ораторът връчи ключа на портите в ръцете на Царя:

-Скъпи гости:

„Думите на моите поданици са законите на Царството.”

„Вярата на моите поданици е силата и вечността на Царството.”

„Уменията на моите поданици са бъдещето на Царството.”

Гостите отпиваха от вкусното, сладко червено вино от нар и чакаха какво ще последва.

Царят на Араратското Царство вдигна ключа пред погледите на Царе и Ханове и го завъртя три пъти във въздуха. Гостите мълчаха в недоумение, когато се чуха гласове:

„Искаме мир с асирийците, с персите, с народите от Кавказ, Задкавказието, от Балканите. Искаме търговия оттатък Арарат.” – се чу женски привлекателен глас. Последва крехкият глас на мъдреца, на белокосия старец с историята за Арарат и ехо разнасяше името на планината.

Гостите въртяха глави, търсейки откъде идват тези гласове.

Тогава Царя върна ключа отново на Оратора.

Продължиха да пируват с виното на мира!

Така Царят на Араратското Царство запази мира за още няколко десетилетия.

Забел последва Принц Ара в Царството на Персия, където бе посрещната като Принцесата на мира от Царството на Лунния камък.

Карен остана верен приятел на Роза и Телма, а дядо Воскен остана завинаги в Пещерата на свещената планина Арарат.

Щастлив край!

The little chess player

 

The tears of the Princes- (Valentina Hristova 10yrs)
Valentina Hristova 10 Years

– Christmas, Christmas, Christmas – Little Harry was repeating happily and was looking at the beautifully wrapped gifts under the Christmas tree.

Edmon was spinning his tail and circling and barked when he saw Harry.
– Come on my little friend, come on let’s take a walk in the snow!–the little boy said to the dog. Edmon lifted his paws, looked at Harry with his warm brown eyes, and barked as a sign of consent.

– Mom, I’m going to walk Edmon out in the snow– Harry said.
– Do not be late, I’m preparing a Christmas dinner, and you know there will be gifts tonight – Harry’s mother replied.

Harry smiled, whistled to his loyal friend, and both got outside in seconds. Edmon was
running in the snow, and Harry followed him obediently. The forest seemed even more
beautiful, the pine trees covered with snow (in white), and the sound of the river’s whirlpool around, made it magic.

Harry glanced at Edmon and saw his little friend stop near the river. Harry caught up with him, wondering why Edmon did not move, his fur coat bristled, and the beautiful husky began barking abruptly. Then Harry noticed a small bridge, followed by many tiny steps, difficult to determine their origin if they were from a small animal. Curiosity prevailed, and Harry continued, wading in the snow, sauntering towards the bridge, and Edmon followed him. Harry reached the bridge, took a step on the bridge with a slight fright, glanced down, and saw the stream flowing on trees and other objects on the surface. He took a breath and continued more confidently in the snow.

– Edmon, why are you barking, what are you unhappy about? Do you feel any trouble, my friend? – Asked Harry with worry.

Edmon continued to bark and follow his master. They felt the cold and were close to freezing when they reached the opposite side of the river. Then the husky run with such speed as if he was chasing prey. Harry could hardly catch up with him and saw Edmon suddenly stopped, not making a sound, looking around. Harry approached his pet and felt the silence was pressuring him, felt fear and embraced Edmon.

– Edmon, and now where to? – Harry whispered in his ear. Something very fast, with the
speed of light, passed before them and hid. Edmon began to sniff, and the smell led him
to a tall fence. Harry followed Edmon, and as he reached the fence, a strong light drew his gaze. Behind the fence of the pine trees, there was a cottage made of large uneven stones.

Edmon broke and tried crawling, squeezing through the dense hedge of pine trees, and
managed to make a gap. The husky sneaked and followed by Harry on his hands and
feet, and they both found themselves in front of the cottage, staring in fear. Harry stood
up and approached the door, but it was heavy. Tired he pushed with his whole body and
Edmon accelerated and threw himself onto the door. The door opened. Light and warmth attracted the uninvited guests. There was a fireplace, Harry approached it, and his little face shone.
– Anyone here, we are friends – Harry said with lack of courage.

Not long for the answer to appear: – Yes, I am the master of the cottage, you are welcome,
come and warm up – said a small build old man with a vivacious look. A smile adorned the old man’s face as Harry, and the wet dog beside him appeared. – Who are you, boy, how did you get through my pine fence? – continued the old man.

– I’m Harry, and this husky is my best friend, Edmon, thanks to him we got in here. – That’s good, well, sit here, by the fireplace, Harry, and warm-up, I’ll make tea- the old man invited him. Suddenly Edmon broke loose and ran around to chase someone.

Something fell upon Harry’s head, who panicked, and Edmon barked even harder.
The old man appeared with a teapot in his hand and laughingly said: – Gabby, Gabby, come here, behave, these are our guests. Then Harry saw that the thing that was on his head was a little monkey pet that had graciously moved over the old man’s shoulder.

They sat down around a small wooden table in squares in gold and black. The tea smelled of flowers.
Edmon had quieted and was mumbling hungry Harry’s legs.
– Harry, I’m going to feed your friend Edmon too, and I’m hoping he will behave and not
bark at my gentle girl Gabby. I’m very, very old, my name is Leo, and I live here with my
only friend Gabby, who always listens to me – the old man said calmly.
– Hahaha, Gabby cannot speak, so she makes no remarks – Harry smiled, and said and
continued – How old are you, Grandpa Leo?
– I’m 120 years old, and my little friend is 100 – Leo said. – Oh – Harry shouted -what’s the secret to living so long, Grandpa Leo? Tell me – Harry waved his arm with eager. – Many years ago -the old man began – when I was a little boy like you, hordes of neighbouring Kingdom invaded and took our city. Then I fled to the mountain and got to know each altitude, a hill, I even had friends – animals, and I fed them when I could. I was looking for a place to hide from the cold and fall into a habitable cave. There lived an old man who, before closing his eyes, taught me to play in the oldest game.

– Which is the oldest game? – Harry asked.
– How come, no one told you? This is the chess game! – continued Grandpa Leo. – I was
playing with the old man every night, and I was getting more and more confident. Before
he died, the old man gave me his chess box with the chess figures and the only book he
managed to hide from the invaders. The book is called “Persian Tales.” I read them, reread them, and finally understood their lessons and their wisdom. I decided to go back to town. I was walking for days, hiding from hungry bears, weeping from fear and praying to succeed, to find my parents’ home, to find my parents alive – the old man said, and his eyes got almost in tears.

– Keep going – Harry urged him, and Edmon followed his master with a growl.
– I reached the town – said Grandpa Leo in a trembling voice – and felt calm, the devastating storm was over. Life was going on, people were busy, and the market was trading.
I looked at the watermelon vendor and shouted with joy, “Dad, Dad!”. We embraced, he
wiped my tears, asked me where I was hiding and what was this box in my hands. We
went home; everything was the same, preserved. My mother hugged me with love and joy.
I told my parents about the old man, about the Persian Tales I already knew by heart, and showed them the chess box with the figures.

Grandpa Leo sipped some tea and continued:
– Then my mother opened her arms and exclaimed excitedly” Tomorrow night the new
King will open the castle doors for the one who can play the most ancient game. The winner
will receive a prize. “ The next day I went to the castle, and the guards were laughing at
me.” Hey, you little boy, what is in this box?” “Please convey to the King that I am Leo – the
little chess player.” The guards laughed. When the King heard about the little chess player, he called me immediately. He stared at me with curiosity and the wooden box that I held in my hands. “Boy, where did you get this chess box from?” “I inherited it from an old man who taught me how to play,” I replied to the King. “Then let us measure our strength,” the King said with a smile on his face. We sat to play chess on my chessboard.

The King became very thoughtful and offensive. I could not always guess his moves and gradually began to lose. “Boy,” said the King, “you can move the figures, you know the rules, but you cannot beat me.” “My King,” I replied, “If you allow me to progress and I win, without offending you, I’ll do it right away.” Then the King looked at me and said, “There is wisdom in you. Where did you learn wisdom, boy? “From the old ‘Persian Tales,’ “I replied. “Why did you ask for permission to win the game?” The King continued. “Because in the game of chess the complete victory is called checkmate.” “And what of that?” The King asked me. “. If I tell you Checkmate – that means insulting you – the meaning of this word is, “Death to the King.” “Oh, oh …” the King managed to exclaim. What is your wish, I will gladly reward you?”

Then I asked the King to grant me (to bestow on me) with longevity. And he generously replied, “You will live long and have this monkey pet Gabby as a royal present
for you.”

Harry listened; his eyes sparkled with a challenge – to ask the old man to teach him to play chess. Grandpa Leo showed him the figures, their names and how to move them on the chessboard. It wasn’t easy for the boy to take all in; he struggled to remember all and to start to place the figures on the chessboard. It was late eve, and it was getting dark. Grandpa Leo urged Harry to leave, so to get home in time for the Christmas Eve.

– Grandpa Leo, I promise to come back with Edmon again and play chess with you – said
the kid. The old man embraced him, patted Edmon on his head and sent them.

Outside, a strong wind blew, and the snow had covered all traces. Edmon led and managed to cross the bridge again, drowning in the deep snow and guarding the wind. They arrived home, and Harry’s mother welcomed them: – Where are you, Harry, in this wind and snow you could be lost?
– Mom, Mom, we had the most magical walk with Edmon, but I’ll tell you after dinner.

The Christmas tree was lit (shone), and it was time for presents. Harry smiled, and his father pointed to the presents:

– Harry, here it is – this box, wrapped in gold paper and a blue ribbon, is your gift.

Harry began to untie the ribbon, to open slowly and gradually faster and clumsily, tore the packaging, and a wooden box of gold and black squares shone in
front of his eyes.

– Chess! Chess! Harry shouted victoriously. -This is the clever game, the game of the beautiful mind. Harry’s parents watched with joy, and with surprise, that their son knew about this game. Harry looked at them and thanked them with the words: – And you know, I do not want ever to become a King so I can play this wise game and freely say CHECKMATE.