има друг свят

Цял живот ни учеха да гледаме към звездите в търсене на нов дом, без да подозираме, че той през цялото време се е криел в собствената ни сянка. С векове ние, хората, строим кораби, за да отпътуваме в междузвездното пространство, да достигнем Космоса, докато истинският ни близнак е дишал в синхрон с нас. Един свят, удобно настанен в перфектна космическа криеница.

Екипът на „Хелиос“ следваше своя полет благодарение на десетилетия усърден труд на физици, учени, инженери, писатели фантасти, гении на мисълта и компютърни специалисти. Гледката през илюминатора беше смаляващата се Земя – като че ли всички на борда бяха само на няколко астрономически минути от мястото, където всичко започва отначало.

Двигателите на кораба работеха с равномерен, едва доловим тътен, но в коридорите на „Хелиос“ тишината отдавна бе илюзия. Прелитаха деца, които се забавляваха с ниската гравитация, подскачайки като бавни топки покрай стоманените стени. По-големите, тийнейджърите, стояха притиснали чела в дебелите стъкла на илюминаторите. В очите им се отразяваше синята светлина на Земята — домът, който те помнеха бегло. Всички те бяха заложници на едно огромно очакване.

Капитан Налбантов обмисляше как да обясни на младежите и особено на Лео, че планетата, към която летят, не е просто нова земя, а близнак, който е чакал милиарди години на точно две минути зад слънчевата светлина. Лео беше деветгодишно момче с лунички и очи, в които искреше вечното, неуморно любопитство на Земята.

— Капитане? — извика той тихичко. — Вярно ли е, че там времето е различно?

Капитанът се хвана за една от предпазните дръжки на стената, за да не отплува нагоре.

— Времето си тече еднакво и за тях, и за нас. Разликата е в светлината. Те са на две минути зад нея. Наш ред е да ги настигнем.

Лео се опитваше да осмисли казаното:

— Значи, ако те погледнат към нас с телескоп, ще виждат миналото ни? — Очите му се разшириха от изумление.

Налбантов се вгледа в момчето. Искаше му се да може да обясни този феномен по детски.

— Ще виждат Земята такава, каквато е била преди две минути. А ние тях — каквито са били тогава. Ние сме като два влака, Лео, които се движат по една и съща релса, един зад друг. Само че нашият влак реши да смени коловоза и да види кой кара предния.

Момчето замълча, вглеждайки се в тъмнината пред тях, където Слънцето бледнееше под короната на защитните екрани на кораба.

— Ами ако те не искат да се засичаме? — попита то толкова тихо, че гласът му едва надвика шума на вентилацията. — Ако нарочно са се крили зад Слънцето?

За момент капитанът се изкуши да изрече някоя от онези успокояващи лъжи, които възрастните бързо съчиняват за децата. Но Лео заслужаваше истината. Всички тези деца я заслужаваха — те бяха нашето бъдеще, което летеше към абсолютното непознато.

— Те не се криеха, Лео — отвърна капитанът. — Преди три години, когато антените ни в Атакама уловиха първия сигнал, той не беше просто шум. Беше код. Кратък, ритмичен, повтарящ се на всеки две минути. Сякаш ни казваха: „Знаем, че сте там. Елате и ни вижте“. Те не се криеха от нас, физиката ги криеше. Просто ни чакаха да пораснем достатъчно, за да погледнем зад светлината.

Лео не отговори. В същия миг червената светлина в коридора премигна три пъти, а дълбокият, басов тътен на двигателите се промени в остро, пронизващо свистене. Корабът започна да спира. Последва автоматичният глас на компютъра, дигитален и студен:

„Внимание. Корекцията на курса е завършена. Навлизане в зоната на вечното затъмнение. Слънчевият щит се прибира след пет, четири, три…“

Безтегловността се разпадаше под краката на пътниците, докато гравитацията плавно се завръщаше. Настъпи пълна тишина. Чуваше се само учестеното туптене на сърчицето на Лео, който с поглед търсеше приятелите си.

Ставайки от хамаците си, неразделните братовчеди Никол, Максим и Ваяна вторачиха погледи напред, сякаш гледаха вълшебна приказка. Притиснаха длани и чела в студеното стъкло на илюминаторите толкова силно, че дъхът им го замъгли. Те бързо го изтриваха с ръкави, уплашени да не изпуснат дори секунда от гледката.

В разширените им зеници се отразяваше не просто нова планета, а един съвсем различен спектър на живота. Нашето Слънце вече не я заслепяваше. Тя сияеше със собствена, мека, неонова светлина — тъмнозелени континенти, пресечени от вени от течно злато, и океани, които фосфоресцираха в лилаво под невидимата прегръдка на своята атмосфера. Но най-поразителното бяха светлините на цивилизацията им — те не бяха разпръснати на петна като нашите градове, а пулсираха в перфектни, концентрични кръгове, които сякаш дишаха в синхрон с кораба.

— Вижте… — прошепна Ваяна, а гласът ѝ трепереше от вълнение. Сините ѝ очи пронизваха светлината, а сълзи на радост потекоха по малкото ѝ личице. — Те ни светят. Те ни казват… „Здравейте“.

Никол намести малките си очилца и прегърна братовчедка си, а Максим застана до капитан Налбантов. Погледна го с огромните си, топли кафяви очи, в които се четеше обичта на цялото човечество. Тези очи сякаш гледаха игра на шах с часовник, настроен на две минути време — назад във времето и сега отново напред в пространството.

Златните нишки на планетата започнаха да премигват в познатия, ритмичен такт. На всеки две минути.

„Нашата собствена сянка ни беше довела у дома“, мислеше си Никол.

Корабът започна своята бавна, спираловидна маневра за снижаване към фосфоресциращите океани. Компютърът на борда започна да отброява разстоянието до първия контакт, но цифрите вече нямаха значение. Всички сензори, всички сложни уравнения на физиката и астрономията бледнееха пред простото откритие, което децата на този кораб току-що бяха направили. Те не бяха изгубени в безкрайната, студена пустош на Космоса. Човечеството никога не е било само.

Докато „Хелиос“ разтваряше спирачните си криле над златните светлини на новия свят, старото Слънце гореше в мрака. Там, на точно сто и двадесет секунди разстояние, Земята продължаваше своя устремен ход, без да подозира, че нейното бъдеще току-що бе пристигнало. Всички на кораба бяха напуснали миналото си, за да застанат лице в лице с утрешния ден. Защото понякога, за да намериш нов дом, не е нужно да прекосяваш галактики. Нужно е само да имаш смелостта да погледнеш на две минути зад светлината.

Всичко това разказа ученичката Никол М. пред своите приятели в обсерваторията във Варна, на творческата среща по астрофизика.

there is another world

Our whole lives we were taught to look toward the stars in search of a new home, never suspecting that it had been hiding in our own shadow all along. For centuries, we humans have been building ships to voyage into interstellar space, to reach the cosmos, while our true twin was breathing in sync with us—a world comfortably nestled in a perfect cosmic game of hide-and-seek.

The crew of the Helios pursued its flight thanks to decades of diligent work by physicists, scientists, engineers, sci-fi writers, brilliant thinkers, and computer specialists. The view through the porthole was the shrinking Earth, making everyone on board feel as though they were just a few astronomical minutes away from the place where everything begins anew.

The ship’s engines hummed with a steady, barely perceptible rumble, but in the corridors of the Helios, silence had long been an illusion. Children floated by, delighting in the low gravity, bouncing like slow-motion balls against the steel walls. The older teenagers stood with their foreheads pressed against the thick glass of the portholes. The blue light of Earth—the home they remembered only vaguely—reflected in their eyes. All of them were captives of a vast anticipation.

Captain Nalbantov pondered how to explain to the youth, and especially to Leo, that the planet they were flying toward was not just a new land, but a twin that had been waiting for billions of years exactly two minutes behind the sunlight. Leo was a nine-year-old boy with freckles and eyes that sparked with the eternal, restless curiosity of Earth.

“Captain?” he called out softly. “Is it true that time is different over there?”

The Captain grabbed one of the safety handrails on the wall to keep from drifting upward. “Time flows just the same for them as it does for us. The difference is in the light. They are two minutes behind it. It’s our turn to catch up with them.”

Leo tried to process what he had just heard. “So, if they look at us through a telescope, they will see our past?” His eyes widened in astonishment.

Nalbantov gazed at the boy. He wished he could explain this phenomenon in a child’s terms. “They will see Earth as it was two minutes ago. And we will see them as they were back then. We are like two trains, Leo, moving on the very same track, one behind the other. Except our train decided to switch tracks to see who is driving the one ahead.”

The boy fell silent, staring into the darkness before them, where the Sun paled behind the ship’s protective shields. “What if they don’t want to meet us?” he asked so quietly that his voice barely carried over the hum of the ventilation. “What if they hid behind the Sun on purpose?”

For a moment, the Captain was tempted to tell one of those comforting lies that adults quickly invent for children. But Leo deserved the truth. All of these children deserved it—they were our future, flying toward the absolute unknown.

“They weren’t hiding, Leo,” the Captain replied. “Three years ago, when our antennas in Atacama caught the first signal, it wasn’t just noise. It was a code. Short, rhythmic, repeating every two minutes. It was as if they were saying: ‘We know you’re there. Come and see us.’ They weren’t hiding from us; physics was hiding them. They were simply waiting for us to grow up enough to look behind the light.”

Leo didn’t answer. At that exact moment, the red light in the corridor blinked three times, and the deep, bass rumble of the engines shifted into a sharp, piercing whistle. The ship began to decelerate. The automated voice of the computer followed, digital and cold: “Warning. Course correction complete. Entering the zone of eternal eclipse. Solar shield retracting in five, four, three…”

Weightlessness dissolved beneath the passengers’ feet as gravity smoothly returned. A total silence fell. Only the rapid beating of Leo’s little heart could be heard as his eyes searched for his friends. Rising from their hammocks, the inseparable cousins Nicole, Maxim, and Vaiana fixed their stares ahead as if watching a fairy tale come to life. They pressed their palms and foreheads against the cold glass of the portholes so tightly that their breath fogged it up. They quickly wiped it away with their sleeves, terrified of missing even a second of the view.

Reflected in their dilated pupils was not just a new planet, but a completely different spectrum of life. Our Sun no longer blinded it. It glowed with its own soft, neon light—dark green continents crossed by veins of liquid gold, and oceans that phosphoresced in purple under the invisible embrace of its atmosphere. But most striking of all were the lights of their civilization—they were not scattered in patches like our cities, but pulsed in perfect, concentric circles that seemed to breathe in sync with the ship.

“Look…” whispered Vaiana, her voice trembling with emotion. Her blue eyes pierced through the light, and tears of joy streamed down her little face. “They are shining for us. They are telling us…”

Nicole adjusted her small glasses and hugged her cousin, while Maxim stepped up next to Captain Nalbantov. He looked at the captain with his huge, warm brown eyes, which held the affection of all humanity. Those eyes seemed to look at a game of chess with a clock set to two minutes—back in time, and now forward in space once more. The golden threads of the planet began to blink in that familiar, steady rhythm. Every two minutes.

“Our own shadow had brought us home,” Nicole thought.

The ship began its slow, spiral maneuver to descend toward the phosphorescing oceans. The onboard computer started counting down the distance to first contact, but the numbers no longer mattered. All sensors, all complex equations of physics and astronomy paled before the simple discovery that the children on this ship had just made.

They were not lost in the endless, cold void of space. Humanity had never been alone.

As the Helios spread its braking wings over the golden lights of the new world, the old Sun burned in the darkness. There, exactly one hundred and twenty seconds away, Earth continued its rushing course, completely unaware that its future had just arrived. Everyone on the ship had left their past behind to stand face-to-face with tomorrow. Because sometimes, to find a new home, you don’t need to cross galaxies. You only need the courage to look two minutes behind the light.

В офиса – наблюдавах през прозореца как небето изливаше мъката си в обилен, проливен дъжд. Изкуственото осветление в офиса очерта дебела, жълта линия по средата на прозореца. Вгледах се от линията нагоре в мрачното небе и се замислих за тайните му. А под нея (под линията) бяхме ние: хората, дърветата, реките – един ужасяващо забързан свят, светът на роботите.

Чуваше се цък, цък, цък… дран… Звънтяха клавишите на компютри и цъкаше луминесцентното осветление, които ни държаха в плен. Не можеше да не се подчиниш на ежедневието, иначе то щеше да те отвее, щеше да те осироти и после къде, къде – право над жълтата черта, право в небето.

Извън офиса – а сега накъде… През локвите и покрай профучаващи автомобили?… Червени автобуси, претъпкани, че чак наклонени, а в тях пътници – с погледи, вторачени в мобилните си телефони. Дъждовните локви или задушаващият въздух в автобуса?… Избрах дъжда, тръгнах и вървях механично.

Витрините на огромните магазини подмамващо светят. Вратите им се отварят, преди да ги докоснеш, и се озоваваш в топла и приветлива зала с парфюми, лъскави чанти и силно гримирани продавачки. Тук шумът е различен, някак си прелъстяващ, и те моли нежно да се усмихваш и да говориш с хора, с живи хора, а не с роботи, машини…

В кафенето на последния етаж – удобно меко кресло, ниска масичка и мирис на кардамон. Локум от рози – гъдел за гърлото. Ето тук с удоволствие ще ви разкажа за вратата към приказките: от реалност до фантастика. Някои от вас вече са пътешествали с мен от Москва до Сибир, в горите на Тоскана, от Родопите до Лъвските планини в Африка, в Египет покрай река Нил до големите пирамиди. А помните ли совалката „Тера“, помните ли потъналия град в стъкления тесеракт? Ще се отдалечим от всичко това, за да стигнем далече, далече до Земя, на която никой не е стъпвал. Нека я открием.

Синята пустиня – той вървеше по гребена на оазис, покрит със синьо-златист прашец, подобен на пясък, и се взираше в леден купол, кацнал върху високата каменна постройка. Колкото повече се доближаваше, толкова повече учудването му нарастваше. Привиждаше му се, че сградата се върти, фасадата ѝ се сменяше: ту прозорци, ту врати, ту ледени висулки, кристали.

– Каква странна пустиня – си говореше момчето, – като че ли постройката е мираж… – и едва влачеше краката си.

Умората надделя и малкият пътешественик се задъхваше, краката му се заплетоха и лицето му докосна синьо-златистия прашец. Нослето му почувства ефирна, опияняваща миризма, напомняща уханието на теменужки в сладките води на бързей.

Къдрокосият малчуган замаха с ръце, като че ли се кани да плува, но не успя да помръдне. Беше светло и въпреки умората не затвори очи. Не настъпваше нощ, беше ден, ден и отново ден.

Чу се шум, отначало като свистене, който премина в бръмчене и с огромна сила се строполи пред малкото личице на странния дребосък. Силна светлина му пречеше да види спрялата пред него машина във формата на дракон. Виждаше само вратата, обкантена със злато, която плавно се отвори. Към него се доближи стройната фигура на момиче. Непознатата се надвеси с любопитство и му подаде ръка.

Никола обикаляше около машината и погледът му шареше върху копчетата и механизмите в кабината на дрона. Беше се качвал на дрон, но този беше различен. Докосна тялото на дрона дракон и като че ли ръката му галеше фината кожа на животно.

– Аз съм Рия – протегна ръка младата девойка пилот. – А ти кой си, какво правиш тук?

– Никола, Никола се казвам – зарадван отговори дребосъкът и очите му светнаха.

– Качвай се, ще те повозя – покани Рия новия си познат.

Никола скочи с лекота в кабината, седна до нея. Вратите се затвориха херметически. Рия нахлузи шлем и подаде един шлем и на Никола. Летяха, летяха леко, без шум. Никола се обърна и проследи фината слънчева диря върху златисто-синия пясък, която очертаваше дрона от разстояние.

Приземиха се пред каменната сграда храм със стъкления купол. Онази постройка, която дребосъкът съзерцаваше, докато вървеше през Синята пустиня.

Слязоха от дрона точно когато вратите на храма се отвориха. Стените вътре бяха целите с издълбани по тях странни знаци. Никола се доближи, вгледа се в красиво „избродирани“ чертички, точки, ченгелчета.

– Рия, какъв е този надпис, на какъв език е? – С жаден поглед и нетърпение Никола очакваше отговора на девойката пилот.

– Това не е позната система от знаци за повечето от нас. От години идвам тук да ги преписвам.

Рия носеше през рамо малка кожена чантичка. Извади от нея тетрадка и метална писалка, на която имаше лампичка. Доближи писалката до стената и насочи снопа светлина върху надписа. Тогава цялата стая светна в синьо-златисто. Храмът светеше с цвета на Синята пустиня.

– Каква красота, каква е тази постройка, каква магия, като че ли Синята пустиня е тук! – възкликна Никола и започна оживено да се разхожда, вглеждайки се в надписите по каменните стени.

– Тези стени са от природен материал, който реагира на светлината – започна Рия. – Ето, в тази тетрадка, в която преписвам тези знаци, мама и татко ги разчитат, макар и бавно, и записваме превода.

– И какво разказват тези знаци? – попита дребосъкът.

– Това е историята на хората преди нас, които са напуснули Синята пустиня. Те са я наричали още Поясът на Земята. Открили са нова земя и ни завещават част от техните знания. Тук на тези стени има изписани много тайни, но ни отнема години да ги разгадаем.

– А как да стигнем до Стъкления купол? – припряно попита Никола.

Рия повдигна рамене:

– Никой досега не е достигнал Стъкления купол. Тук пише, че този, който го достигне, ще успее да види Новата Земя. Дори и с дрона не мога да докосна Стъкления купол – около него има нещо странно, което го пази от допир.

Никола крачеше нервно, оглеждаше се наоколо, устремен в търсенето на пътя към Стъкления купол, но беше в безизходица.

– Рия, това е огромна постройка храм, колко години са писали по тези стени, кога ще успеете да изчетете всичко написано тук? – изнервен запита дребосъкът.

Никола се приближи до Рия, която беше забила поглед в тетрадката си.

– Ето тук се чете така – каза Рия: – „Вие, които ще владеете летенето, ще умеете да предавате информация на огромни разстояния – през планини, морета, ще стигнете Космоса, ще се докоснете до Марс, но ще изгубите уменията, които са ви присъщи по природа в гонитбата си за недостижимото. И колкото повече достигате върхове, толкова повече ще губите низини“.

Никола седна на студения под, гласът на Рия се носеше с ехото. Следейки и гледайки лицето на Рия, съсредоточила поглед в тетрадката, Никола забеляза нещо странно. Образът на Рия се отразяваше в Стъкления купол. Никола си представяше, че тя чете оттам горе, а очите ѝ следяха изписаното по стените, които ги заобикалят.

За миг Никола усети безпокойството, което се преплиташе с чувство на загадъчност, но успя да разпознае природната холограма, за която беше слушал от любимия си учител. Стана бавно, изправи се пред Рия, хвана брадичката ѝ и я повдигна с малката си ръчичка, така че Рия да погледне към Стъкления купол.

Рия видя собствения си образ, очите ѝ замръзнаха в точка, но успяха да видят цялата картина.

– Може би ще успеем да разгадаем тайната как да гледаме от Стъкления купол. Тук има сила, която създава холограма – спокойно и отчетливо говореше Никола. – Колкото повече достигате висини, толкова повече губите низини… – повтори Никола превода на Рия.

– Никола, нека отново дойдем тук утре – предложи Рия.

Точно когато излязоха от храма, тежката врата зад тях се затвори със смущаващ трясък. Никола се обърна да я отвори, но беше невъзможно.

– Вратата се затвори завинаги… – почти извика Рия. – Това беше едно от техните предупреждения.

Драконът дрон се вдигна леко. Дълго летя над пустинята, докато стигна водоем. Рия спусна страничните колесници във форма на медузи. Никола гледаше през огледалата, разположени върху външната част на летящото устройство.

– Та ние сме върху водна повърхност… – учуден каза Никола.

– Това е единствената пустиня, в която има река. Реката преди столетия е била под пустинята, но нашите предшественици са успели да я изведат на повърхността – обясни Рия.

Стигнаха брега, Рия скочи първа от машината и помогна на дребосъка да слезе, забавлявайки се с неговата непохватност и с учудения му поглед.

За трета поредна година с огромно вълнение кацам на летище Варна (от Великобритания – живея в Лондон), за да се потопя във фестивалните води на литературата и изкуствата на МРФ БЛАГОсловение, Варна.
В началото тази година бе един вълнуващ концерт (преди самото начало на МРФ на 20 ноември във Фестивален и конгресен център, Варна): „Ще ти говоря за любов” – концерт-спектакъл на изключително талантливия певец Стефан Митров във връзка с 30 годишната му творческа дейност (изнесен дни преди това и в София – в НДК). С голямо вдъхновение, стилно и много вълнуващо Стефан Митров изпълни и 2 песни по текстове на поета от Варна Станислав Пенев.
На следващия ден в Арт салона на Радио Варна ние, писателите открихме Трети Международен Рождественски Фестивал „БЛАГОсловение“: ПРИЗВАНИЕТО – със Слово, Музика и Танц в света на изкуството.
Гости на МРФ бяха Акад. Марин Кадиев, Иван Ненов – Датков, Веска Марешка. Изненада за нас бе и личното отношение към Рождественския Фестивал на певеца Стефан Митров, който дойде специално по време на фестивалната премиера на „Брегове“ 2025 в Радио-Варна да поздрави нас, писателите, които сме включени в Антологията и нашата творческа дейност с новата си песен по стихотворение на Станислав Пенев, създадена изцяло от варненски екип: „Всяка вечер ти пиша писмо“. С него беше и невероятната, голямата Вида Пиронкова – композитор, поетеса. Явно съдбата ме срещаше отново с представител на семейство Пиронкови – по различни поводи. Преди години бях на изложба на художника Петър Пиронков в Българския Културен Институт в Лондон. А сега се срещнах и се запознах и с неговата сестра – Вида Пиронкова, композитор, поетеса.

https://www.facebook.com/share/v/1Bme46nbw9/

През 2010 г. с огромно вълнение следях и посещавах тенис мачовете на Уимбълдън, където Цветана Пиронкова се класира на четвърт финалите и победи Винъс Уилямс. А Цветана Пиронкова е племенница на Вида Пиронкова. Боже, боже, все звезди в литературата, в изобразителното изкуство, в музиката и в спорта около мен! И то във Варна! И то – на МРФ „БЛАГОсловение“ 2025!
С много ентусиазъм и огромна радост споделям, че в първия фестивален ден – 21 ноември бе представена българо-английската литературна антология „Брегове” с участието на писатели от Сдружение „Литературно Общество”, Варна и Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ–СЕПИ) Варна, в които членувам, от цяла България и на писатели от Албания, Белгия, Египет, Кения, САЩ, Великобритания, както и от ЕС. На МРФ „БЛАГОсловение“ 2025 четох на английски и превеждах на английски, както и на български език (от английски).
Изказванията на присъстващите на 21-ви на МРФ творци преди или след прочита на творбите им от Антологията бяха израз на дълбоки философски истини и емоционални състояния, потвърждаваха възхода на творческия човешкия дух и дълбоката чувствителност на съвременника.
Като огромна награда за всички нас беше и словото на Акад. Марин Кадиев, което ни увлече с представянето на наши писатели-предци и национални герои по нов начин и със съвременно виждане.
Акад. Марин Кадиев за мен, а и за всички членове на СНБП във Варна е източник на проницателност, на дълбоко изследователско вглеждане в литературата и в съвременния литературен процес с точна и ясно оценка на реалното литературно битие. И на съвременното творчество. Той ни учи непрекъснато да гледаме на творчеството в литературата като свещенодействие.
По стар български обичай чаша червено вино в края на събитието ни събра на емоционален разговор и нови копнежи в литературен план, както и за изкуството днес.

(исторические воспоминания и размышления моего
отца, записано мной за день до смерти)

Перевод: Лариса Литвинова

В безумии повседневной жизни, в
неизмеримом невежестве, в колыбели жизни, но не в
мудрости мудреца, истина подобна тени в зеркале. Вы
также видите это, и когда пытаетесь прикоснуться к
ней, то видите изображение вашей руки. Вы решаете,
есть ли она или просто поглаживаете зеркало и
проходите мимо, не присматриваясь к следующей
тени. Нет отступления, нет страха! Разум и боевой дух,
дух и вера, любовь и свет идут рука об руку. Все это
глубоко внутри меня и в моей природе. И даже если я
бегаю босиком по пыльным улицам, шагаю по лужам,
я знаю цену усердия, цену труда и дисциплины.
… Я высоко поднимаю голову и вижу огромную
здоровую фигуру моего отца, который бросает тюки
весом 500 кг. Что сильнее, его разум или его
телосложение, или, может быть, то и другое? Когда я
доберусь до него, я хочу вырасти – думал я, когда был
маленьким кудрявым мальчиком с коричнево-
зелеными глазами, жаждавшими знаний!
Улицы вокруг гавани были пыльными, толпа
медленно рассеивалась, пока свист полицейского не
доставал людей. Вновь прибывшие беженцы искали
своих встречающих, а те, кому некого было
высматривать, с тревогой следовали своей интуиции.
Стресс и переживания сделали их уязвимыми и по-
детски доверчивыми. Прошло десять лет с тех пор, как

приехали мои родители, но они, казалось, сливались с
новой толпой беженцев. Они носили одинаковую
одежду, говорили на одном языке, испытывали
одинаковую боль … (и как будто их глаза всегда
плакали, плакали)
Я продавал на удачу шоколад, газеты, читал
новости, ходил в школу. Дни были долгими, ночи
короткими.
За столом вечером я слушал молитву моей
матери, и мои руки не могли сдержать себя, они
тянулись за хлебом. Скуки не было, мои сестры
рассказывали друг другу, что происходило в школе,
читали, пели … Когда я услышал «Изгнанники, жалкий
обломок ничтожный народа…»*, моя старшая сестра с
таким волнением прочитала стихотворение – я
выхватил книгу из ее рук и закричал! – Я-во-ров…
Я запомнил это имя и сильные слова его
“Армяне” … Я запомнил их на всю жизнь.
Мы учились в армянской школе в центре
города. Однажды на уроке истории я не был
внимателен и почувствовал длинный кнут на своем
плече и строгие глаза барона Шамаляна. Мое сердце
сильно забилось, я встал и не знал, что сказать, но
решил читать «Армян» Яворова, и так я избежал
наказания. А глаза барона Шамаляна смотрели на
меня с большой любовью, и даже добрая улыбка
пробежала по лицу учителя.

• Левон, поздравляю тебя с тем, что выучил всё
  стихотворение наизусть. На этот раз перехитрил меня,
  но вы должны быть внимательны и в моё время
  изучать историю ….

Я помогал родителям, и небольшое время
уделял урокам. То, чему я научился в классе, было
моей подготовкой. Мой отец отправил меня учиться
ремеслу. Я начинал как подмастерье у электрика, учась
у лучших специалистов в городе. Работа и идеи, друзья
и семья, реальность и мечты переплелись. Мне было
уже 16 лет, когда я стал сварщиком на большом
немецком корабле, где я преднамеренно учинил
пожар …
Пистолет был приставлен к моей груди,
холодные голубые глаза немца уставились на меня и
угрожали:

• Ты не умеешь читать, что ты здесь делаешь?
  Кто начал этот пожар?
  Я ответил приветствием на немецком, и
  спокойно посмотрел на него, а болгарский начальник
  по судоремонту затрепетал рядом с ним за нас обоих:
• Он не умеет читать по-немецки, он не
  виноват!» Он сварщик …
  Так я избавился, спасая свою шкуру. Но,
  конечно, я был виновен – состоял членом группы
  Реймса, и этот пожар на корабле был нашей целью …
  Я поступил в казарму. Служил в 8-м
  Приморском полку. Жестокие законы, фашистское
  присутствие еще более четко определили мое
  мировоззрение и мою ненависть к сторонникам
  фашистской Германии. Наша страна быстро сменила
  направление своей политики, и я вступил в ряды
  добровольцев-солдат, маршируя с ними на фронт. Я
  услышал строгий голос моего отца, и его тяжёлая рука
  схватила меня:

• Вы должны были сказать нам, что пошли на
  фронт. Запомни – в бою не бегут назад, никогда не беги
  назад, мальчик мой…
  Эти слова моего отца спасли меня от
  трассирующих пуль (красных пуль), когда я остался
  один перед немецким бункером в городе Ниш. Я
  чувствовал, как уходят мои друзья, но я был слишком
  близко к немцам, я даже слышал их. Я закопался и
  подождал, потом я бросил наступательную дымовую
  шашку, чтобы уйти. Меня настигла граната, которую я
  буду носить с собой до самого последнего момента –
  она ударила меня по лицу. По дороге я притащил
  раненого солдата, и мы оба добрались до больницы в
  Пироте.
  Мы победили! Я вернулся в наш прекрасный
  город Варну и наблюдал за морем, которое также
  забрало жертв жестокой власти. А теперь мои
  величавые – более 90 лет я воздавал дань уважения
  этим героям, в том числе моим армянским товарищам,
  и посвятил свою книгу «Девять печальных волн
  достигают берега» …
  Позвольте мне снова стать юношей, молодым
  человеком в моих историях …
  Я любил спорт, я любил плавать, я занимался
  боксом, и выпады мальчиков не проходили мимо
  меня. Я хотел быть сильным, как мой отец, гордым и
  волевым, как он. Я знал, что он был ФЕДАИН и имел
  под своим командованием 25 всадников. Он часто
  говорил мне:
• Садись, пиши! Мне есть что рассказать …
  Но я всё откладывал в этой и следующей
  повседневной суете жизни – не пропустить встречу, не

пропустить матч … Я был озадачен, чтобы учиться …
Мне удалось отлично выучить болгарский язык,
улучшить свой немецкий. Я тоже учил русский не у
кого-нибудь, а у великого Мошникова, но этого было
мало. Я продолжил свое образование и помимо
математики и экономики меня очень интересовали
философия, логика, политика …
Потеря самого дорогого моему сердцу
человека – моей прекрасной матери, возложила на мои
плечи огромную тяжесть и ответственность старшего
сына, как отца в семье. Я повзрослел ещё раз! Я начал
соревноваться с моим отцом. Как и он, я видел ужас
войны, жестокость экстремального мышления,
жестокую «справедливость». Его опыт и прежний путь
должны были быть стерты, почти скрыты, ужасами
Второй мировой войны из моей памяти.
Но такие вещи не могут быть забыты – они не
должны повторяться … И теперь нам нужна палочка
барона Шамаляна – гениального историка – чтобы
держать нас с открытыми глазами и ушами, постукивая
нас по плечу, чтобы учить истине, напугать нас, чтобы
запомнить!
Годы шли … И войны изменились – они стали
более современными, некоторые с глобальным
характером, но они все еще оставались жестокими.
Люди также меняются, страны распадаются,
правительства коррумпированы. Но истина – она
всегда перед нами, даже как тень в зеркале, мы видим
это каждый день!

Левон ОВАНЕЗОВ

член Ассоциации
литературного общества – Варна (SLOV), член Союз

независимых болгарских писателей (SNBP), член Союза
европейских писателей и писателей с других
континентов (SEPI), председатель Шахдома «Л.
Ованезов» – Варна

СВЕТЛОЙ ПАМЯТИ ЛЕВОНА ОВАНЕЗОВА ПОСВЯЩАЕТСЯ….

Лариса Литвинова

В тихий весенний день
великого Поста, 8 апреля 2020г,
ушёл с Земли, маленький,
светлый человек, впитавший в
себя мудрость жизни,
обладавший великой силой духа
Левон Ованезов. Его жизнь была
связана с прекрасным
болгарским городом Варна.
Мне посчастливилось лично
познакомиться с Левоном в первый свой приезд в
Болгарию в 2014 году. Он приехал в Албену, вместе со
Станиславом Пеневым и Георгием Ковачевым, где я с
подругой остановилась в гостинице «Добруджа».
Несмотря на то, что Левон Ованезов являлся членом
нескольких союзов писателей, мне его представили,
как международного арбитра ФИДЕ по шахматам. Мы
встречались и позже, уже в его доме в Варне. Уютный
маленький дворик, увитый виноградной лозой, был
тих и приветлив. Даже не верилось, что здесь когда-то
проходили шахматные баталии, а дом посещали
шахматисты с мировой известностью. Меня поразил
хозяин дома. Небольшого роста, сухенький старичок в
белых одеждах, взял у меня из рук сумку с книгами,
проявляя при этом истинную галантность, даже в
своём преклонном возрасте. Здесь я услышала из его
уст историю военной юности, когда он поджигал
фашистские корабли. Он хорошо относился к России,
неплохо владел русским языком, был разносторонне
одарённым, образованным человеком. При этом

проявлял деликатность, вежливость и слыл мудрецом.
Что было его истиной? Несгибаемая воля, любовь к
жизни и всем её проявлениям, постоянное движение,
развитие и совершенствование. Что им двигало,
откуда бралась энергия преобразований, где
скрывалась истина для этой цельной личности? Он
смог открыть свою тайну для людей в последние дни
своей земной жизни, передав её самому близкому и
дорогому человеку, своей дочери Тити Шахинян.
Воспоминания об её отце опубликованы в майском
номере газеты «Литература и Общество» (Варна).
Предлагаю вашему вниманию раскрытую истину
Левона Ованезова со слов его дочери. Вечная ему
память!

“Левон Ованезов стоеше пред нас – със светлина в очите, с думи, които стоплят, с шахматно дръзновение и страст, които вдъхновяват. Стоеше ли?… ДА! И ОСТАНА В СЪЗНАНИЕТО НИ ! И СЕГА! И СЕГА е тук: един голям баща, един голям човек, един устремен към постижения и силно вдъхновен наш съвременник.” ( Станислав Пенев)

На 17 Май във Варна се проведе шахматен турнир мемориал , организиран от Николай Петров и съдействието на Иван Янакиев.

“ЗА ТОЗИ МЕМОРИАЛ ИМА ТОЧЕН СПИСЪК С ИМЕНА НА ХОРАТА КОИТО ПОМОГНАХА ФИНАНСОВО ТОЙ ДА СЕ СЛУЧИ ЗА КОЕТО ИМ БЛАГОДАРЯ ОЩЕ ВЕДНЪЖ!!!
СЪЩО ТАКА БЛАГОДАРЯ НА ММ. МИНКО ШИШКОВ И МС. КМ.ДИМИТЪР ЯНЕВ ЗА ТОВА ,ЧЕ ПОМОГНАХА С ИНВЕНТАР И С ЖЕЛАНИЕ ДА ПОМОГНАТ!
БЛАГОДАРЯ НА МС. МИЛЕН ПЕТРОВ ЗА ПРЕКРАСНОТО И БЕЗПРИСТРАСНО СЪДИЙСТВО!
БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ СЪСТЕЗАТЕЛИ И ГОСТИ НА МЕМОРИАЛ ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ!

ОБИЧАМ ВИ ПРИЯТЕЛИ!!!
С УВАЖЕНИЕ И ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ!
ПОКОРЕН ФЕН НА ВСИЧКИ ВАС “

( Николай Петров)

Слово изнесе почетният член на шах клуб Левон Ованезов,редактор на в.Литетатура и Общество,варненският поет Станислав Пенев:

СЛОВО ЗА ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН
Преди няколко години Левон Ованезов Минасян премина от временния свят във вечността, където няма болки, няма въздишки и напрежение, а само светлина и истина. Казват, че времето лекува, но времето ни кара да осъзнаем и най-важното, а то е, че Левон Ованезов Минасян ни липсва. Въпреки, че всеки един от нас, които сме тук, е достоен негов наследник и може би – точно заради това.
Като че ли беше вчера, когато той бе до нас: Левон Ованезов Минасян – човекът, изпълнен с достойнство, с много желания и инициативност, приятелят, вдъхващ сили, кураж и жизнеустойчивост с протегната към всеки ръка, съвременникът, готов да промени света, за да го направи по-добър. Чувствителна натура с висок интелект… Левон Ованезов стоеше пред нас – със светлина в очите, с думи, които стоплят, с шахматно дръзновение и страст, които вдъхновяват. Стоеше ли?… ДА! И ОСТАНА В СЪЗНАНИЕТО НИ ! И СЕГА! И СЕГА е тук: един голям баща, един голям човек, един устремен към постижения и силно вдъхновен наш съвременник.
За него животът не беше нищо друго освен подвиг – непрестанен подвиг на любовта и уважението към ближния. И правеше много за другите, учеше ни да не се боим, да не падаме духом, да не се привързваме към преходното, да гледаме постоянното напред и към възвишеното в реални граници. И най-важното: да оставяме трайна и дълбока следа във всичко, което вършим.
Преминал през страдания и несгоди, останал непоколебим в убежденията си и в разбиранията си, роден в свят, пълен с изпитания, израснал сред трудности, той избра най-трудния, но и най-благословения път – да помага на хората, да бъде активен и като профсъюзен деец, и като общественик, и като шахматен деятел: арбитър на ФИДЕ и шахматист. Защото шампионският дух беше негова карма.
Човек с голяма духовна сила Левон Ованезов Минасян ни остави наследство по-ценно от злато и сребро – наследството на добротата, състраданието, хуманността, на спортната състезателност и на спортното щастие.
Днес, няколко години след неговата кончина ние си спомняме с удовлетворение и с радост уроците му по човечност, които ни изпълваха с надежда. И общуваме с него, защото той е жив в сърцата на всички, които приемахме думите му, съветите му, вижданията му и бяхме заедно с него.
Да бъде вечна и блажена паметта му!
Да пребъде делото му на известен шахматен деятел с изключителни заслуги за Варна, за страната и в международен план! Един благословен и изпълнен с добродетели човек, който привличаше вдъхновяваше и помагаше на всеки да спечели своите шахматни битки и в живота – Левон Ованезов Минасян.

Крайно подробно класиране след 6 кръга

-παραμύθι –

Πολύχρωμα φώτα φώτιζαν τη μικρή πόλη στην κοιλάδα του ποταμού Άρνο. Τα πεύκα
μύριζαν φρεσκάδα και οι μικρές λάμπες που ήταν σκαρφαλωμένες πάνω τους έλαμπαν
και έσβηναν. Τα Χριστούγεννα πλησίαζαν! Έκανε κρύο και έπεφτε χιόνι, ο αέρας ήταν
τραγανός και καθαρός και κάθε λέξη που ειπώθηκε έμοιαζε να καταπίνεται και να
βυθίζεται στο άγνωστο. Η Μαίρη προσπάθησε να ακούσει τη συζήτηση των φίλων της,
που χτυπούσαν χαρούμενα τα χέρια τους – ο ήχος έλειπε.
Ο άνεμος δεν σταμάτησε, αντίθετα δυνάμωσε, το χιόνι συσσωρεύτηκε γρήγορα. Οι
τρεις φίλες πλησίασαν τον Άγιο Βασίλη και η Σουζάν το αψήφησε:

• Άγιε Βασίλη, το μεγάλο μας όνειρο είναι να ανέβουμε στο έλκηθρό σου, εδώ σε αυτόν
  τον λόφο και να φτάσουμε στο ποτάμι.
  Ο Άγιος Βασίλης χάιδεψε τη μακριά λευκή γενειάδα του, τους κοίταξε και χαμογέλασε:
• Δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα…
  -Τι; Τι;- φώναξαν δυνατά οι φίλοι.
• Δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα αξίζει το όνειρό σας να ανεβείτε στο έλκηθρό μου,
  αλλά επειδή είστε εδώ χωρίς τους γονείς σας και δεν μπορείτε να πληρώσετε, θα σας
  δώσω μια άλλη ευκαιρία”, ο γέρος έκανε μια παύση για λίγο. – Φτιάξε μια ιστορία για
  την πόλη, και αν είναι ενδιαφέρουσα, θα σας κάνω μια βόλτα με το έλκηθρο.
  Η Ζάρα και η Σουζάν φώναξαν ομόφωνα στη φίλη της:
  -Μαίρη, Μαίρη, είσαι η μαγική μας αφηγήτρια, σε παρακαλώ, φτιάξε μια κατάλληλη
  ιστορία πιο ενδιαφέρουσα και πιο ακριβή από δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα.
  Ένα αχνό χαμόγελο χάρισε στο πρόσωπο της Μαίρης, εκείνη έκλεισε τα μάτια της,
  πήρε μια βαθιά ανάσα και είπε:
• Δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα, χμμμ.. Λοιπόν, θα σας πω για την πόλη μας, την
  οποία μερικές φορές ονειρεύομαι ότι είναι ένα βασίλειο. Το βασίλειο του νεαρού
  βασιλιά – του βασιλιά Αρθούρου. Αλλά πρώτα, ας κάτσουμε στο έλκηθρο, όσο θα λέω
  και Μαίρη στράφηκε προς τον ασπρογένη γέροντα.
  Η χαρούμενη παρέα κάθισε στο έλκηθρο, ο Άγιος Βασίλης καθάρισε τους θολωμένους
  φακούς των γυαλιών του και περίμενε με ανυπομονησία τη Μαίρη να αρχίσει να
  διηγείται.
• Η πόλη των ονείρων… Μια φορά κι έναν καιρό υπήρχε ένα μικρό βασίλειο, μια πόληβασίλειο, που βρισκόταν στον ποταμό Άρνο. Ο βασιλιάς της βασιλικής πόλης ήταν
  γέρος, χήρος, αλλά είχε δύο κληρονόμους, τον Αρθούρο και τον Σουρέν.
  Η Μαρία κοίταξε δειλά στα μάτια του Αϊ Βασίλη και εκείνος την παρότρυνε απαλά:
• Πήγαινε, πήγαινε, παιδί μου.
  Η Μαίρη πήρε μια ανάσα παγωμένου αέρα:
• Μια μέρα ο βασιλιάς αποφάσισε να δοκιμάσει τις ικανότητες των γιων του, την
  επιδεξιότητα, την υπομονή και τη σοφία τους. Τους είπε: “Αγαπητοί μου γιοι,
  μεγαλώσατε πια και πρέπει να αποφασίσω ποιος από εσάς είναι άξιος, ικανός και σοφός
  να κυβερνήσει το βασίλειο”.
  Ο μεγαλύτερος γιος ήταν σχολαστικός και αμέσως υπενθύμισε στον πατέρα του: “Μα,
  ω βασιλιά, ο νόμος προστάζει τον πρωτότοκο γιο πρέπει να κληρονομήσει το θρόνο,
  αλλιώς ένας κακός οιωνός μπορεί να συμβεί σε όλους”.
  “Αγαπητέ μου γιε, αυτό είναι αλήθεια, αλλά θέλω να δω ποιος είναι πιο ικανός από
  σένα να κυβερνήσει, Σουρέν.” “Αγαπητέ μου βασιλιά”, είπε ο μικρός γιος του βασιλιά,
  ο Αρθούρος – είμαι έτοιμος να σας ακούσω”.
  Η Μαρία έκανε μια παύση, κοίταξε την Σουζάν στα μάτια, σκέφτηκε και συνέχισε:
  “Παιδιά μου, έχετε ένα βράδυ για να σκεφτείτε, να ζωγραφίσετε, να σχεδιάσετε και να
  μου δείξετε ποιο είναι το πρώτο πράγμα που θα φτιάξετε αν ο καθένας σας γίνει
  βασιλιάς, για να κάνετε το βασίλειο πιο όμορφο και τη ζωή των υπηκόων ακόμα
  καλύτερη.” Οι πρίγκιπες αποσύρθηκαν στα δωμάτιά τους και το επόμενο πρωί
  χτύπησαν την πόρτα του πατέρα τους. “Βασιλιάς”, είπε ο Σουρέν, “περάστε!” και
  παρέδωσε τρεις τεράστιες ζωγραφιές με κάστρα, εκκλησίες και στάβλους όμορφα
  σχεδιασμένους. Ο βασιλιάς τα κοίταξε με θαυμασμό και είπε: “Αυτό είναι υπέροχο, γιε
  μου, αλλά γιατί χρειαζόμαστε περισσότερα κάστρα και στάβλους, όταν το βασίλειό μας
  είναι μικρό και το κάστρο στο οποίο ζούμε είναι αρκετό. Η εκκλησία που είναι δίπλα
  στο ποτάμι φιλοξενεί όλους τους κατοίκους μας και οι στάβλοι είναι περισσότεροι από
  τα άλογα στο βασίλειο μας»
  Ο Αρθούρος, ο μικρότερος γιος, πλησίασε τον βασιλιά και του έδωσε σεμνά ένα μικρό
  σχέδιο. Ο βασιλιάς το κοίταξε και ρώτησε: “Τι είναι αυτό, γιε μου, δεν νομίζω ότι ξέρεις
  να ζωγραφίζεις- πες μας για να ακούσουμε τις απόψεις σου.” “Βασιλιά”, άρχισε ο
  Αρθούρος, “αυτό είναι ο όμορφος ποταμός μας, ο Άρνο, και αυτό που προσπάθησα να
  ζωγραφίσω πάνω από τον ποταμό είναι μια γέφυρα. Αν μαζέψουμε όλους οικοδόμους,
  χτίστες και σοβατζήδες μας, μπορούμε να χτίσουμε μια γέφυρα για να ενώσουμε τις
  δύο πλευρές του ποταμού. Και όλοι οι κάτοικοι θα μπορούν να απολαμβάνουν τα προς
  το ζην – θα υπάρχει έντονη εμπορική δραστηριότητα και η πόλη μας θα γίνει η Πόλη
  των Ονείρων”, κατέληξε ο Άρθουρ.
  Η Μαίρη σταμάτησε, κοίταξε όλους όσους κάθονταν στο έλκηθρο και περίμεναν και
  συνέχισε:
  Ο σοφός βασιλιάς σηκώθηκε αργά από το θρόνο του, πλησίασε τους γιους του και
  είπε: “Είμαι ένας πολύ γέρος βασιλιάς, αλλά πολύ ευτυχισμένος, πατέρας τέτοιων
  γιων. Το θαυμάσιο χάρισμα του Σουρέν στο σχέδιο και στη ζωγραφική και η σπουδαία
  ιδέα του Αρθούρου – πιστεύω ότι εσείς οι δύο θα μετατρέψετε το βασίλειο στην Πόλη
  των Ονείρων.
  Σε σένα, Αρθούρε, δίνω το βασιλικό στέμμα και σε σένα Σουρέν, τα κλειδιά αυτού του
  κάστρου. Το στέμμα και το κάστρο είναι αδιαχώριστα, το ίδιο και εσείς, οι γιοι μου –
  σας εύχομαι να είστε αδιαχώριστοι. Σας εύχομαι να προλάβετε και να ξεπεράσετε τα
  100 χρόνια μου!”
  Επικράτησε σιωπή, το έλκηθρο ξεκίνησε και επιταχύνθηκε κατεβαίνοντας τον λόφο,
  έφτασε στο ποτάμι. Ο Άγιος Βασίλης χάιδεψε τη Μαρία στον ώμο, κοίταξε τη
  χιονισμένη γέφυρα πάνω από τον Άρνο και είπε:
• Αυτά είναι τα πιο υπέροχα Χριστούγεννα μου, τα Χριστούγεννα στην πόλη των
  ονείρων.
• ‘Μαίρη, Μαίρη’, φώναξαν τα κορίτσια, πάμε βόλτα, η βόλτα είναι πραγματική – στην
  Πόλη των Ονείρων!
  ΕΥΤΥΧΙΣΜΕΝΟ ΤΕΛΟΣ !

Десетте камбани на Уестмистърското Абатство бият в памет на невинните жертви от Геноцида над арменците от 1915 г.: камбаните бият тревожно, звънът им е в чест на канонизирането на мъчениците

„ПОМНЯ И ОСЪЖДАМ. ПОМНЯ И ИЗИСКВАМ. ЖИВЕЯ И ПОМНЯ. ЖИВЕЯ И ИЗИСКВАМ“.

За първи път във Великобритания се проведе Вселенска служба, посветена на жертвите на арменския геноцид. Това уникално събитие, организирано от декана на Уестминстърското абатство д-р Джон Хол с помощта на арменския посланик д-р Армен Саркисян в известната и знакова за Англия катедрала, събра видни общественици, дипломати, епископи и прелати на Англиканската, Католическата и Православната църква, арменци, живеещи в Обединеното кралство, както и представители на арменските общности по света. Почетни гости бяха президентът на Република Армения Серж Саркисян, принц Чарлз (сега крал), Негово Светейшество Карекин ІІ – католикос на всички арменци, епископът на Лондон и пастор на кралското семейство, представителят на архиепископа на Кентърбъри Негово Преосвещенство лорд Ричард Чартрес, баронеса Каролайн Кокс и кметът на Уестминстър.

В препълнената катедрала церемонията започна с църковна композиция на Йохан Себастиан Бах на орган, последвана от литургия на арменски език. Деканът на Уестминстърското абатство, откривайки церемонията, се позова на библейската притча за братята Каин и Авел: „Когато Каин убива брат си Авел, Господ го пита: „Къде е брат ти Авел?“. Каин отговаря: „Не знам, аз не съм му пазач.“. Тогава Господ отвръща: „Какво си сторил? Чуй, кръвта на брат ти крещи изпод земята!“. Д-р Джон Хол очерта паралел между тази притча и случилото се преди 100 години с арменците – невинни жертви на престъпници, чиито сърца са били пълни с омраза. Той прочете молитва и завърши с думите: „Тази вечер сме тук, за да почетем паметта на невинните жертви арменци отпреди 100 години. Да се молим с копнеж за мир, помирение и уважение между народите. И сега – 100 години по-късно, кръвта на невинните жертви на геноцида крещи изпод земята като ехо, чува се като грохот.“

След откъса от Евреи 4:14-16, прочетен от преподобния проф. Върнър Уайт, и Марк 10:35-45, прочетен от Негово Преосвещенство епископ Ховаким Манукян (служещ в арменската църква във Великобритания и Ирландия), последва словото на Негово Преосвещенство Ричард Чартрес: „Днес почитаме паметта на мъчениците от голямата катастрофа през 1915 г. в присъствието на техните потомци. Когато А. Хитлер е искал да защити жестоката си кауза, е казал: „Кой днес помни арменците?“ и се е надявал, че престъпленията се заличени. Да се забравят мъчениците е предателство. Тази служба днес, в присъствието на президента на Армения, е поредният принос към многогодишните усилия за признаване на страданията на арменските мъченици. Това е вик на признание и утеха. Не можем да променим миналото, но сме отговорни за това как го помним. А да помним е дълг!“

Епископът продължи с интересен исторически факт: „През 1269 г., когато Уестминстърското абатство е било осветено, крал на Армения става Лео ІІ, който е бил в добри отношения с краля на Англия. Приносът на експертите в арменската архитектура при строенето на замъци е безспорен, какъвто е и във военното инженерство, а това е видимо тук. Присъствието на Негово Височество – Принца на Уелс (сега крал на Великобритания), заедно с нашите изтъкнати гости от Армения е обещаващо за възстановяването и задълбочаването на нашите древни връзки чрез узаконяването на паметта на мъчениците и е посветено на каузата за международен мир и хармония. Тази вечер ние приветстваме усилията на Арменската църква и на самите арменци да извоюват справедливо признание на мъченията от миналото. Всеки, който отдава почит на арменската история, е благодарен за куража на хора като Хрант Динк, чиято гибел отприщи наводнение от спомени. Тази древна нация, заселила се по земите на Анатолийското плато преди хилядолетия, е демонстрирала изключителна находчивост да поддържа арменската култура и идентичност, независимо от нападенията и заплахите на завоеватели и цели империи. На нашето тържествено честване в памет на светите мъченици – на тези, които са загинали невинни през 1915-а, аз вярвам силно, че арменците се подготвят за велики бъдещи арменски векове.“

Епископ Чартрес не пропусна да отбележи и личната трагедия на композитора Комитас (Гомитас), чиято колекция от произведения е неговият голям принос в музиката за орган, а неговата поезия призовава не само да помним, но и да гледаме към светлината. Той завърши с пожеланието: „Нека душите на светите мъченици почиват в мир и се издигнат в слава.“

Молитви бяха прочетени и от преподобния Кристофър Шолц, Джон Уитингдейл (член на Парламента, награден от кралицата с Ордена на Британската империя и държавен секретар за културата, медиите и спорта), Шаке М. Чилингирян (потомка на оцелели от Киликия), Елен Адамян (роднина на оцелели от Муш и Сасун) и Негово Височество д-р Армен Саркисян – посланик на Армения (бивш министър-председател 1996-1997 г.) и внук на оцелели от Ерзурум и Алашкерт.

Последва реч на Карекин ІІ, в която той отбеляза: „Дълбок духовен комфорт за нас е, че чрез тази колективна молитва и служба в Уестминстърското абатство почитаме паметта на нашите загинали предшественици, молим се за освещаване и канонизиране на мъчениците, както и за мир и защита на хуманността. С благословията на Господ нека добрите връзки и съвместната работа между нашите две страни и народи се засилят и бъдат плодотворни.“

В настъпилото след службата оживление под звъна на камбаните хората се поздравяваха и общуваха с високите духовни и официални лица, както и с гостите от различни страни. В осветената катедрала и навън се носеше колективната молитва за признание и пробуждане.