има друг свят

Цял живот ни учеха да гледаме към звездите в търсене на нов дом, без да подозираме, че той през цялото време се е криел в собствената ни сянка. С векове ние, хората, строим кораби, за да отпътуваме в междузвездното пространство, да достигнем космоса, докато истинският ни близнак е дишал в синхрон с нас. Един свят, удобно настанен в перфектна космическа криеница.
Екипът на „Хелиос“ следваше своя полет благодарение на десетилетия усърден труд на физици, учени, инженери, писатели фантасти, гении на мисълта и компютърни специалисти. Гледката през илюминатора беше смаляващата се Земя – като че ли всички на борда са само на няколко астрономически минути от мястото, където всичко започва отначало.
Двигателите на кораба работеха с равномерен, едва доловим тътен, но в коридорите на „Хелиос“ тишината отдавна бе илюзия. Прелитаха деца, които се забавляваха с ниската гравитация, подскачайки като бавни топки покрай стоманените стени. По-големите, тийнейджърите, стояха притиснали чела в дебелите стъкла на илюминаторите. В очите им се отразяваше синята светлина на Земята — домът, който те помнеха бегло. Всички те бяха заложници на едно огромно очакване.
Капитан Налбантов обмисляше как да обясни на младежите и особено на Лео, че планетата, към която летят, не е просто нова земя, а близнак, който е чакал милиарди години на точно две минути зад слънчевата светлина. Лео беше деветгодишно момче с лунички и очи, в които искреше вечното, неуморно любопитство на Земята.
— Капитане? — извика той тихичко. — Вярно ли е, че там времето е различно?
Капитанът се хвана за една от предпазните дръжки на стената, за да не отплува нагоре.
— Времето си тече еднакво и за тях, и за нас. Разликата е в светлината. Те са на две минути зад нея. Наш ред е да ги настигнем.
Лео се опитваше да осмисли казаното:
— Значи, ако те погледнат към нас с телескоп, ще виждат миналото ни? — Очите му се разшириха от изумление.
Налбантов се вгледа в момчето. Искаше му се да може да обясни този феномен по детски.
— Ще виждат Земята такава, каквато е била преди две минути. А ние тях — каквито са били тогава. Ние сме като два влака, Лео, които се движат по една и съща релса, един зад друг. Само че нашият влак реши да смени коловоза и да види кой кара предния.
Момчето замълча, вглеждайки се в тъмнината пред тях, където Слънцето бледнееше под короната на защитните екрани на кораба.
— Ами ако те не искат да се засичаме? — попита то толкова тихо, че гласът му едва надвика шума на вентилацията. — Ако нарочно са се крили зад Слънцето?
За момент Капитанът се изкуши да изрече някоя от онези успокояващи лъжи, които възрастните бързо съчиняват за деца. Но Лео заслужаваше истината. Всички тези деца я заслужаваха — те бяха нашето бъдеще, което летеше към абсолютното непознато.
— Те не се криеха, Лео — отвърна Капитанът. — Преди три години, когато антените ни в Атакама уловиха първия сигнал, той не беше просто шум. Беше код. Кратък, ритмичен, повтарящ се на всеки две минути. Сякаш ни казваха: „Знаем, че сте там. Елате и ни вижте“. Те не се криеха от нас, физиката ги криеше. Просто ни чакаха да пораснем достатъчно, за да погледнем зад светлината.
Лео не отговори. В същия миг червената светлина в коридора премигна три пъти, а дълбокият, басов тътен на двигателите се промени в остро, пронизващо свистене. Корабът започна да спира. Последва автоматичният глас на компютъра, дигитален и студен:
„Внимание. Корекцията на курса е завършена. Навлизане в зоната на вечното затъмнение. Слънчевият щит се прибира след пет, четири, три…“
Безтегловността се разпадаше под краката на пътниците, докато гравитацията плавно се завръщаше. Настъпи пълна тишина. Чуваше се само учестеното туптене на сърчицето на Лео, който с поглед търсеше приятелите си. Ставайки от хамаците си, неразделните братовчеди Никол, Максим и Ваяна вторачиха погледи напред, сякаш гледаха вълшебна приказка. Притиснаха длани и чела в студеното стъкло на илюминаторите толкова силно, че дъхът им го замъгли.
Те бързо го изтриваха с ръкави, уплашени да не изпуснат дори секунда от гледката. В разширените им зеници се отразяваше не просто нова планета, а един съвсем различен спектър на живота. Нашето Слънце вече не я заслепяваше. Тя сияеше със собствена, мека, неонова светлина — тъмнозелени континенти, пресечени от вени от течно злато, и океани, които фосфоресцираха в лилаво под невидимата прегръдка на своята атмосфера. Но най-поразителното бяха светлините на цивилизацията им — те не бяха разпръснати на петна като нашите градове, а пулсираха в перфектни, концентрични кръгове, които сякаш дишаха в синхрон с кораба.
— Вижте… — прошепна Ваяна, а гласът ѝ трепереше от вълнение. Сините ѝ очи пронизваха светлината, а сълзи на радост потекоха по малкото ѝ личице. — Те ни светят. Те ни казват..”Здравейте”.
Никол намести малките си очилца и прегърна нейната братовчедка, а Максим застана до капитан Налбантов. Погледна капитана с огромните си топли кафяви очи, а в тях се четеше обичта на цялото човечество. Тези очи сякаш гледаха играта на шах с часовник, настроен на две минути време — назад във времето и сега отново напред в пространството.
Златните нишки на планетата започнаха да премигват в познатия, ритмичен такт. На всеки две минути.
„Нашата собствена сянка ни беше довела у дома“, мислеше Никол.
Корабът започна своята бавна, спираловидна маневра за снижаване към фосфоресциращите океани. Компютърът на борда започна да отброява разстоянието до първия контакт, но цифрите вече нямаха значение. Всички сензори, всички сложни уравнения на физиката и астрономията бледнееха пред простото откритие, което децата на този кораб току-що бяха направили.
Те не бяха изгубени в безкрайната, студена пустош на космоса. Човечеството никога не е било само.
Докато „Хелиос“ разтваряше спирачните си криле над златните светлини на новия свят, старото Слънце гореше в мрака. Там, на точно сто и двадесет секунди разстояние, Земята продължаваше своя устремен ход, без да подозира, че нейното бъдеще току-що бе пристигнало. Всички на кораба бяха напуснали миналото си, за да застанат лице в лице с утрешния ден.
Защото понякога, за да намериш нов дом, не е нужно да прекосяваш галактики. Нужно е само да имаш смелостта да погледнеш на две минути зад светлината.

Всичко това разказа ученичката Никол М. пред своите приятели в обсерваторията във Варна, на творческата среща по астрофизика.

there is another world

Our whole lives we were taught to look toward the stars in search of a new home, never suspecting that it had been hiding in our own shadow all along. For centuries, we humans have been building ships to voyage into interstellar space, to reach the cosmos, while our true twin was breathing in sync with us. A world comfortably nestled in a perfect cosmic game of hide-and-seek.

The crew of the Helios pursued its flight thanks to decades of diligent work by physicists, scientists, engineers, sci-fi writers, geniuses of thought, and computer specialists. The view through the porthole was the shrinking Earth—making everyone on board feel as though they were just a few astronomical minutes away from the place where everything begins anew.

The ship’s engines hummed with a steady, barely perceptible rumble, but in the corridors of the Helios, silence had long been an illusion. Children floated by, delighting in the low gravity, bouncing like slow-motion balls against the steel walls. The older ones, the teenagers, stood with their foreheads pressed against the thick glass of the portholes. In their eyes reflected the blue light of Earth—the home they remembered only vaguely. All of them were hostages to a vast anticipation.

Captain Nalbantov pondered how to explain to the youth, and especially to Leo, that the planet they were flying toward was not just a new land, but a twin that had been waiting for billions of years exactly two minutes behind the sunlight. Leo was a nine-year-old boy with freckles and eyes that sparked with the eternal, restless curiosity of Earth.

“Captain?” he called out softly. “Is it true that time is different over there?”

The Captain grabbed one of the safety handrails on the wall to keep from drifting upward.

“Time flows just the same for them as it does for us. The difference is in the light. They are two minutes behind it. It’s our turn to catch up with them.”

Leo tried to process what he had just heard:

“So, if they look at us through a telescope, they will see our past?” His eyes widened in astonishment.

Nalbantov gazed at the boy. He wished he could explain this phenomenon in a child’s terms.

“They will see Earth as it was two minutes ago. And we will see them as they were back then. We are like two trains, Leo, moving on the very same track, one behind the other. Except our train decided to switch tracks to see who is driving the one ahead.”

The boy fell silent, staring into the darkness before them, where the Sun paled beneath the crown of the ship’s protective shields.

“What if they don’t want to meet us?” he asked so quietly that his voice barely carried over the hum of the ventilation. “What if they hid behind the Sun on purpose?”

For a moment, the Captain was tempted to tell one of those comforting lies that adults quickly invent for children. But Leo deserved the truth. All of these children deserved it—they were our future, flying toward the absolute unknown.

“They weren’t hiding, Leo,” the Captain replied. “Three years ago, when our antennas in Atacama caught the first signal, it wasn’t just noise. It was a code. Short, rhythmic, repeating every two minutes. It was as if they were saying: ‘We know you’re there. Come and see us.’ They weren’t hiding from us; physics was hiding them. They were simply waiting for us to grow up enough to look behind the light.”

Leo didn’t answer. At that exact moment, the red light in the corridor blinked three times, and the deep, bass rumble of the engines shifted into a sharp, piercing whistle. The ship began to decelerate. The automated voice of the computer followed, digital and cold:

“Warning. Course correction complete. Entering the zone of eternal eclipse. Solar shield retracting in five, four, three…”

Weightlessness dissolved beneath the passengers’ feet as gravity smoothly returned. A total silence fell. Only the rapid beating of Leo’s little heart could be heard as his eyes searched for his friends. Rising from their hammocks, the inseparable cousins Nicole, Maxim, and Vaiana fixed their stares ahead as if watching a fairy tale come to life. They pressed their palms and foreheads against the cold glass of the portholes so tightly that their breath fogged it up.

They quickly wiped it away with their sleeves, terrified of missing even a second of the view. Reflected in their dilated pupils was not just a new planet, but a completely different spectrum of life. Our Sun no longer blinded it. It glowed with its own soft, neon light—dark green continents crossed by veins of liquid gold, and oceans that phosphoresced in purple under the invisible embrace of its atmosphere. But most striking of all were the lights of their civilization—they were not scattered in patches like our cities, but pulsed in perfect, concentric circles that seemed to breathe in sync with the ship.

“Look…” whispered Vaiana, her voice trembling with emotion. Her blue eyes pierced through the light, and tears of joy streamed down her little face. “They are shining for us. They are telling us…”

Nicole adjusted her small glasses and hugged her cousin, while Maxim stepped up next to Captain Nalbantov. He looked at the captain with his huge, warm brown eyes, which held the affection of all humanity. Those eyes seemed to look at a game of chess with a clock set to two minutes—back in time, and now forward in space once more.

The golden threads of the planet began to blink in that familiar, rhythmic rhythm. Every two minutes.

“Our own shadow had brought us home,” Nicole thought.

The ship began its slow, spiral maneuver to descend toward the phosphorescing oceans. The onboard computer started counting down the distance to first contact, but the numbers no longer mattered. All sensors, all complex equations of physics and astronomy paled before the simple discovery that the children on this ship had just made.

They were not lost in the endless, cold void of space. Humanity had never been alone.

As the Helios spread its braking wings over the golden lights of the new world, the old Sun burned in the darkness. There, exactly one hundred and twenty seconds away, Earth continued its rushing course, completely unaware that its future had just arrived. Everyone on the ship had left their past behind to stand face-to-face with tomorrow.

Because sometimes, to find a new home, you don’t need to cross galaxies. You only need the courage to look two minutes behind the light.

This story was shared by a student, Nicole M., to her friends at the Varna Observatory during a creative meeting on astrophysics

В ПАМЕТ НА МОИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ – ПРЕМИНАЛИ ПРЕЗ УЖАСА НА ЕДНА ЖЕСТОКА ИМПЕРИЯ

Дълга редица от изнурени жени и деца в дрипи, боси вървяха през Пустинята и аз ги следвах отгоре, във въздуха /като призрак/, като свидетел на процесията на мъчения и анихилация на една древна нация вървяща към гибелта си. Очите ми се спираха от лице на лице запомняйки всяка черта на тяхната отличителна раса. Дъхът ми спря, мозъкът ми беше като фотоапарат заснемайки, а сърцето ми бе изтръпнало. Това изглеждаше истинско! Отворих очите си и не повярвах, че беше Сън – как е възможно да видя лица, които никога не съм виждала и да усещам тяхната душевна болка. Колко странно се почувствах. Не беше лесно да забравя този Сън, но ежедневието настъпи и беше различно, модерно, стойностно изпълнено с вдъхновение и чудатости отново.

Забързана из улиците на многополитния град, сред пъстротата от викториански постройки, остъклени небостъргачи, красиви градини и оживени улици стигнах до голямата порта на Британския музей.

Срещата ми в музея с приятелки беше оживена и се надпреварвахме да споделяме радостни моменти от изминалата седмица. Разглеждахме една от залите на музея и коментирайки и четейки исторически факти, очите ми се спряха на стара географска карта, на която с големи букви пишеше УРАРТУ. Дали наистина това голямо царство е било родина на древните арменци, дали произхождаме от племето Урарту? Не можех да не споделя на приятелките си този факт и това доведе до емоционални разкази, които бях слушала от свои роднини.

Когато им разказах за моя прароднина, която бягайки с мъжа си, за да спаси живота си в земите на Ван се наложило да прекарат нощта в гора близка до езерото. Жената родила в тъмната нощ, а новороденото й дете било поставено в динена кора, вместо в пелени. В тъмнината жената отпила от езерото и на сутринта мъжът й с ужас видял кръв по лицето й. Тя всъщност отпила не вода, а от кръвта на закланите от турците арменци, хвърлени във водите на езеро Ван. И тримата успели да се спасят и прекосят Черно море и намерили своя роден дом в България.

Моите събеседнички ме гледаха с широко отворени очи и като че ли недоумяваха, че не разказвам филм на ужасите, а една истина, една трагедия. Споделих им, че вследствие на многохилядните трагедии и жестокости на османските турци оцелелите арменци изоставят родните си места и се заселват в различни земи и живеят в Русия, Арабския свят, Америка, Латинска Америка и Европа.

Горчивината от моя разказ възбуди любопитството на приятелките ми, които не познаваха фактите свързани със съдбата на арменския народ.

Прибирайки се към дома се наслаждавах на пролетното слънце, което страдаше от приливи и отливи на яркост, но бях вече свикнала с тази промяна. Бързах с книгата на Филип Марсден в ръка „На кръстопът”. Оказа се, че в българския превод липсва една глава, както ми сподели самия автор, с когото се запознах по повод на представянето на друга негова книга „Етиопска трагедия”. Неговото послание към мен: „На една арменка от България, гражданка на Лондон” беше един скромен лозунг към диаспората, доказвайки, че сме по цял свят. Марсден е един изключителен разказвач за съдбата на арменския народ, основавайки се на исторически факти от книги, документи, разкази на оцелели от Геноцида и неговата морална оценка на случилото се с арменците по време на Отоманската империя.

Заглавието на книгата му „На кръстопът” е многозначително. Дори днес се питам дали арменският народ е отново на кръстопът, дали днес след 100 години ще се покаже на света истината за случилото се с тях по време на Османската империя.

Предстоеше ми пътуване до Италия и сърцето ми бе изпълнено с радост и нетърпение. Посетих своя брат близнак и семейството му във Флоренция. Цветовете, атмосферата въздействаха особено и се почувства и италианския темперамент на пазара, където хората разпалено разговаряха и свободно размахваха с ръце изразявайки своите емоции. Един от продавачите ни попита какви сме, откъде сме? Отговорихме му, че сме от България, но че сме от арменски произход. Неговата реакция беше бърза : „А, знаем за кланетата над арменския народ, за геноцида”. Продавач от пазара знаеше в Италия за арменците и тяхната съдба.

В навечерието на италиански празник посетихме концерт в „Кaза Бунаротти” – забележителен флорентински музей. Място, където да се чества величието на твореца Микеланджело. Къщата беше изпълнена с художествена атмосфера от картините и скулптурите на Микеланджело. В градината на къщата се проведе концерт – потопихме се в музиката на Верди, Пучини, Хендел и артистите бяха облечени в костюми и маски от 15 век. Моята племеница Люси едва изчака края. Тя стана и с възхита аплодира с „Брависимо!”. Моите и на брат ми очите се срещнаха с радост и одобрение.

Люси започна с любопитство да разглежда градината и като че ли търсеше удобно място. Намерих я седнала на едно червено и плюшено диванче със златни обкови и не можех да не се възхитя на нейната изящност и елегантност. Нейната изтънченост като че ли я правеше част от фамилията на този дом. Внезапно Люси погледна с огромните си и топли кафяви очи и ме прикани да седна до нея. Хвана ръката ми и започна да ми разказва съня си под въздействието на класическата музика. Люси говореше бавно, но с дълбока емоция – как в някаква голяма стара къща в непознат за нея град влиза висок и снажен мъж с трима души арменци. Мъжът се обръща към домакинята на дома с молба да укрие бежанците в мазето. На следващия ден две заптиета влизат и претърсват къщата. Снахата замълчала, но възрастната жена посочила с пръст към мазето. Тримата арменци били обезглавени пред къщата. Малко момиченце започнало да крещи и да удря баба си все по-силно и по-силно.” Спрях Люси, защото почувствах нейното напрежение. Но тя продължи: „Малкото момиченце започнало да заеква, да хълца и напълно загубило способността си да говори.”

Този сън беше покъртителен, но по-ужасяваща беше истината, че всичко това се беше случило, това беше историята на моя дядо Ованес, живеейки в земите на Ван, където се славел със своята храброст и защитавал местните арменци. Беше невероятно, като че ли Люси е благословена с интелектуално прозрение чрез Съня си. Дядо ми Ованес е отишъл в къщата на свой приятел кюрдин и тъй като стопанина не бил в къщата се доверил на съпругата и снахата да укрият една жена арменка и двама младежи арменци. И така както в съня на Люси тези хора са били открити и обезглавени. Когато дядо Ованес разбрал за случилото се подпалил къщата на кюрдина, като спасил снахата и детето, а старицата викала в опожарената къща за помощ.Обзеха ме смесени чувства на жал, на мъст, на гняв, на състрадание. Възможно ли е патриотизма на моя дядо да е причина за нашата „Карма” да сънуваме, да преминаваме през ужасите на миналото или проклятията на кюрдската жена в опожарената къща да ни връщат към миналото. Нашето мислене като че ли оперира на различни честоти от общоприетата норма, когато сънуваме. Нашите сънища са нашето генетично наследство, които ни напомнят нашите корени, нашата идентичност.

За трета поредна година с огромно вълнение кацам на летище Варна (от Великобритания – живея в Лондон), за да се потопя във фестивалните води на литературата и изкуствата на МРФ БЛАГОсловение, Варна.
В началото тази година бе един вълнуващ концерт (преди самото начало на МРФ на 20 ноември във Фестивален и конгресен център, Варна): „Ще ти говоря за любов” – концерт-спектакъл на изключително талантливия певец Стефан Митров във връзка с 30 годишната му творческа дейност (изнесен дни преди това и в София – в НДК). С голямо вдъхновение, стилно и много вълнуващо Стефан Митров изпълни и 2 песни по текстове на поета от Варна Станислав Пенев.
На следващия ден в Арт салона на Радио Варна ние, писателите открихме Трети Международен Рождественски Фестивал „БЛАГОсловение“: ПРИЗВАНИЕТО – със Слово, Музика и Танц в света на изкуството.
Гости на МРФ бяха Акад. Марин Кадиев, Иван Ненов – Датков, Веска Марешка. Изненада за нас бе и личното отношение към Рождественския Фестивал на певеца Стефан Митров, който дойде специално по време на фестивалната премиера на „Брегове“ 2025 в Радио-Варна да поздрави нас, писателите, които сме включени в Антологията и нашата творческа дейност с новата си песен по стихотворение на Станислав Пенев, създадена изцяло от варненски екип: „Всяка вечер ти пиша писмо“. С него беше и невероятната, голямата Вида Пиронкова – композитор, поетеса. Явно съдбата ме срещаше отново с представител на семейство Пиронкови – по различни поводи. Преди години бях на изложба на художника Петър Пиронков в Българския Културен Институт в Лондон. А сега се срещнах и се запознах и с неговата сестра – Вида Пиронкова, композитор, поетеса.

https://www.facebook.com/share/v/1Bme46nbw9/

През 2010 г. с огромно вълнение следях и посещавах тенис мачовете на Уимбълдън, където Цветана Пиронкова се класира на четвърт финалите и победи Винъс Уилямс. А Цветана Пиронкова е племенница на Вида Пиронкова. Боже, боже, все звезди в литературата, в изобразителното изкуство, в музиката и в спорта около мен! И то във Варна! И то – на МРФ „БЛАГОсловение“ 2025!
С много ентусиазъм и огромна радост споделям, че в първия фестивален ден – 21 ноември бе представена българо-английската литературна антология „Брегове” с участието на писатели от Сдружение „Литературно Общество”, Варна и Асоциация на европейски писатели и писатели от други континенти (АСЕПИ–СЕПИ) Варна, в които членувам, от цяла България и на писатели от Албания, Белгия, Египет, Кения, САЩ, Великобритания, както и от ЕС. На МРФ „БЛАГОсловение“ 2025 четох на английски и превеждах на английски, както и на български език (от английски).
Изказванията на присъстващите на 21-ви на МРФ творци преди или след прочита на творбите им от Антологията бяха израз на дълбоки философски истини и емоционални състояния, потвърждаваха възхода на творческия човешкия дух и дълбоката чувствителност на съвременника.
Като огромна награда за всички нас беше и словото на Акад. Марин Кадиев, което ни увлече с представянето на наши писатели-предци и национални герои по нов начин и със съвременно виждане.
Акад. Марин Кадиев за мен, а и за всички членове на СНБП във Варна е източник на проницателност, на дълбоко изследователско вглеждане в литературата и в съвременния литературен процес с точна и ясно оценка на реалното литературно битие. И на съвременното творчество. Той ни учи непрекъснато да гледаме на творчеството в литературата като свещенодействие.
По стар български обичай чаша червено вино в края на събитието ни събра на емоционален разговор и нови копнежи в литературен план, както и за изкуството днес.

(исторические воспоминания и размышления моего
отца, записано мной за день до смерти)

Перевод: Лариса Литвинова

В безумии повседневной жизни, в
неизмеримом невежестве, в колыбели жизни, но не в
мудрости мудреца, истина подобна тени в зеркале. Вы
также видите это, и когда пытаетесь прикоснуться к
ней, то видите изображение вашей руки. Вы решаете,
есть ли она или просто поглаживаете зеркало и
проходите мимо, не присматриваясь к следующей
тени. Нет отступления, нет страха! Разум и боевой дух,
дух и вера, любовь и свет идут рука об руку. Все это
глубоко внутри меня и в моей природе. И даже если я
бегаю босиком по пыльным улицам, шагаю по лужам,
я знаю цену усердия, цену труда и дисциплины.
… Я высоко поднимаю голову и вижу огромную
здоровую фигуру моего отца, который бросает тюки
весом 500 кг. Что сильнее, его разум или его
телосложение, или, может быть, то и другое? Когда я
доберусь до него, я хочу вырасти – думал я, когда был
маленьким кудрявым мальчиком с коричнево-
зелеными глазами, жаждавшими знаний!
Улицы вокруг гавани были пыльными, толпа
медленно рассеивалась, пока свист полицейского не
доставал людей. Вновь прибывшие беженцы искали
своих встречающих, а те, кому некого было
высматривать, с тревогой следовали своей интуиции.
Стресс и переживания сделали их уязвимыми и по-
детски доверчивыми. Прошло десять лет с тех пор, как

приехали мои родители, но они, казалось, сливались с
новой толпой беженцев. Они носили одинаковую
одежду, говорили на одном языке, испытывали
одинаковую боль … (и как будто их глаза всегда
плакали, плакали)
Я продавал на удачу шоколад, газеты, читал
новости, ходил в школу. Дни были долгими, ночи
короткими.
За столом вечером я слушал молитву моей
матери, и мои руки не могли сдержать себя, они
тянулись за хлебом. Скуки не было, мои сестры
рассказывали друг другу, что происходило в школе,
читали, пели … Когда я услышал «Изгнанники, жалкий
обломок ничтожный народа…»*, моя старшая сестра с
таким волнением прочитала стихотворение – я
выхватил книгу из ее рук и закричал! – Я-во-ров…
Я запомнил это имя и сильные слова его
“Армяне” … Я запомнил их на всю жизнь.
Мы учились в армянской школе в центре
города. Однажды на уроке истории я не был
внимателен и почувствовал длинный кнут на своем
плече и строгие глаза барона Шамаляна. Мое сердце
сильно забилось, я встал и не знал, что сказать, но
решил читать «Армян» Яворова, и так я избежал
наказания. А глаза барона Шамаляна смотрели на
меня с большой любовью, и даже добрая улыбка
пробежала по лицу учителя.

• Левон, поздравляю тебя с тем, что выучил всё
  стихотворение наизусть. На этот раз перехитрил меня,
  но вы должны быть внимательны и в моё время
  изучать историю ….

Я помогал родителям, и небольшое время
уделял урокам. То, чему я научился в классе, было
моей подготовкой. Мой отец отправил меня учиться
ремеслу. Я начинал как подмастерье у электрика, учась
у лучших специалистов в городе. Работа и идеи, друзья
и семья, реальность и мечты переплелись. Мне было
уже 16 лет, когда я стал сварщиком на большом
немецком корабле, где я преднамеренно учинил
пожар …
Пистолет был приставлен к моей груди,
холодные голубые глаза немца уставились на меня и
угрожали:

• Ты не умеешь читать, что ты здесь делаешь?
  Кто начал этот пожар?
  Я ответил приветствием на немецком, и
  спокойно посмотрел на него, а болгарский начальник
  по судоремонту затрепетал рядом с ним за нас обоих:
• Он не умеет читать по-немецки, он не
  виноват!» Он сварщик …
  Так я избавился, спасая свою шкуру. Но,
  конечно, я был виновен – состоял членом группы
  Реймса, и этот пожар на корабле был нашей целью …
  Я поступил в казарму. Служил в 8-м
  Приморском полку. Жестокие законы, фашистское
  присутствие еще более четко определили мое
  мировоззрение и мою ненависть к сторонникам
  фашистской Германии. Наша страна быстро сменила
  направление своей политики, и я вступил в ряды
  добровольцев-солдат, маршируя с ними на фронт. Я
  услышал строгий голос моего отца, и его тяжёлая рука
  схватила меня:

• Вы должны были сказать нам, что пошли на
  фронт. Запомни – в бою не бегут назад, никогда не беги
  назад, мальчик мой…
  Эти слова моего отца спасли меня от
  трассирующих пуль (красных пуль), когда я остался
  один перед немецким бункером в городе Ниш. Я
  чувствовал, как уходят мои друзья, но я был слишком
  близко к немцам, я даже слышал их. Я закопался и
  подождал, потом я бросил наступательную дымовую
  шашку, чтобы уйти. Меня настигла граната, которую я
  буду носить с собой до самого последнего момента –
  она ударила меня по лицу. По дороге я притащил
  раненого солдата, и мы оба добрались до больницы в
  Пироте.
  Мы победили! Я вернулся в наш прекрасный
  город Варну и наблюдал за морем, которое также
  забрало жертв жестокой власти. А теперь мои
  величавые – более 90 лет я воздавал дань уважения
  этим героям, в том числе моим армянским товарищам,
  и посвятил свою книгу «Девять печальных волн
  достигают берега» …
  Позвольте мне снова стать юношей, молодым
  человеком в моих историях …
  Я любил спорт, я любил плавать, я занимался
  боксом, и выпады мальчиков не проходили мимо
  меня. Я хотел быть сильным, как мой отец, гордым и
  волевым, как он. Я знал, что он был ФЕДАИН и имел
  под своим командованием 25 всадников. Он часто
  говорил мне:
• Садись, пиши! Мне есть что рассказать …
  Но я всё откладывал в этой и следующей
  повседневной суете жизни – не пропустить встречу, не

пропустить матч … Я был озадачен, чтобы учиться …
Мне удалось отлично выучить болгарский язык,
улучшить свой немецкий. Я тоже учил русский не у
кого-нибудь, а у великого Мошникова, но этого было
мало. Я продолжил свое образование и помимо
математики и экономики меня очень интересовали
философия, логика, политика …
Потеря самого дорогого моему сердцу
человека – моей прекрасной матери, возложила на мои
плечи огромную тяжесть и ответственность старшего
сына, как отца в семье. Я повзрослел ещё раз! Я начал
соревноваться с моим отцом. Как и он, я видел ужас
войны, жестокость экстремального мышления,
жестокую «справедливость». Его опыт и прежний путь
должны были быть стерты, почти скрыты, ужасами
Второй мировой войны из моей памяти.
Но такие вещи не могут быть забыты – они не
должны повторяться … И теперь нам нужна палочка
барона Шамаляна – гениального историка – чтобы
держать нас с открытыми глазами и ушами, постукивая
нас по плечу, чтобы учить истине, напугать нас, чтобы
запомнить!
Годы шли … И войны изменились – они стали
более современными, некоторые с глобальным
характером, но они все еще оставались жестокими.
Люди также меняются, страны распадаются,
правительства коррумпированы. Но истина – она
всегда перед нами, даже как тень в зеркале, мы видим
это каждый день!

Левон ОВАНЕЗОВ

член Ассоциации
литературного общества – Варна (SLOV), член Союз

независимых болгарских писателей (SNBP), член Союза
европейских писателей и писателей с других
континентов (SEPI), председатель Шахдома «Л.
Ованезов» – Варна

СВЕТЛОЙ ПАМЯТИ ЛЕВОНА ОВАНЕЗОВА ПОСВЯЩАЕТСЯ….

Лариса Литвинова

В тихий весенний день
великого Поста, 8 апреля 2020г,
ушёл с Земли, маленький,
светлый человек, впитавший в
себя мудрость жизни,
обладавший великой силой духа
Левон Ованезов. Его жизнь была
связана с прекрасным
болгарским городом Варна.
Мне посчастливилось лично
познакомиться с Левоном в первый свой приезд в
Болгарию в 2014 году. Он приехал в Албену, вместе со
Станиславом Пеневым и Георгием Ковачевым, где я с
подругой остановилась в гостинице «Добруджа».
Несмотря на то, что Левон Ованезов являлся членом
нескольких союзов писателей, мне его представили,
как международного арбитра ФИДЕ по шахматам. Мы
встречались и позже, уже в его доме в Варне. Уютный
маленький дворик, увитый виноградной лозой, был
тих и приветлив. Даже не верилось, что здесь когда-то
проходили шахматные баталии, а дом посещали
шахматисты с мировой известностью. Меня поразил
хозяин дома. Небольшого роста, сухенький старичок в
белых одеждах, взял у меня из рук сумку с книгами,
проявляя при этом истинную галантность, даже в
своём преклонном возрасте. Здесь я услышала из его
уст историю военной юности, когда он поджигал
фашистские корабли. Он хорошо относился к России,
неплохо владел русским языком, был разносторонне
одарённым, образованным человеком. При этом

проявлял деликатность, вежливость и слыл мудрецом.
Что было его истиной? Несгибаемая воля, любовь к
жизни и всем её проявлениям, постоянное движение,
развитие и совершенствование. Что им двигало,
откуда бралась энергия преобразований, где
скрывалась истина для этой цельной личности? Он
смог открыть свою тайну для людей в последние дни
своей земной жизни, передав её самому близкому и
дорогому человеку, своей дочери Тити Шахинян.
Воспоминания об её отце опубликованы в майском
номере газеты «Литература и Общество» (Варна).
Предлагаю вашему вниманию раскрытую истину
Левона Ованезова со слов его дочери. Вечная ему
память!

“Левон Ованезов стоеше пред нас – със светлина в очите, с думи, които стоплят, с шахматно дръзновение и страст, които вдъхновяват. Стоеше ли?… ДА! И ОСТАНА В СЪЗНАНИЕТО НИ ! И СЕГА! И СЕГА е тук: един голям баща, един голям човек, един устремен към постижения и силно вдъхновен наш съвременник.” ( Станислав Пенев)

На 17 Май във Варна се проведе шахматен турнир мемориал , организиран от Николай Петров и съдействието на Иван Янакиев.

“ЗА ТОЗИ МЕМОРИАЛ ИМА ТОЧЕН СПИСЪК С ИМЕНА НА ХОРАТА КОИТО ПОМОГНАХА ФИНАНСОВО ТОЙ ДА СЕ СЛУЧИ ЗА КОЕТО ИМ БЛАГОДАРЯ ОЩЕ ВЕДНЪЖ!!!
СЪЩО ТАКА БЛАГОДАРЯ НА ММ. МИНКО ШИШКОВ И МС. КМ.ДИМИТЪР ЯНЕВ ЗА ТОВА ,ЧЕ ПОМОГНАХА С ИНВЕНТАР И С ЖЕЛАНИЕ ДА ПОМОГНАТ!
БЛАГОДАРЯ НА МС. МИЛЕН ПЕТРОВ ЗА ПРЕКРАСНОТО И БЕЗПРИСТРАСНО СЪДИЙСТВО!
БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ СЪСТЕЗАТЕЛИ И ГОСТИ НА МЕМОРИАЛ ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ!

ОБИЧАМ ВИ ПРИЯТЕЛИ!!!
С УВАЖЕНИЕ И ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ!
ПОКОРЕН ФЕН НА ВСИЧКИ ВАС “

( Николай Петров)

Слово изнесе почетният член на шах клуб Левон Ованезов,редактор на в.Литетатура и Общество,варненският поет Станислав Пенев:

СЛОВО ЗА ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН
Преди няколко години Левон Ованезов Минасян премина от временния свят във вечността, където няма болки, няма въздишки и напрежение, а само светлина и истина. Казват, че времето лекува, но времето ни кара да осъзнаем и най-важното, а то е, че Левон Ованезов Минасян ни липсва. Въпреки, че всеки един от нас, които сме тук, е достоен негов наследник и може би – точно заради това.
Като че ли беше вчера, когато той бе до нас: Левон Ованезов Минасян – човекът, изпълнен с достойнство, с много желания и инициативност, приятелят, вдъхващ сили, кураж и жизнеустойчивост с протегната към всеки ръка, съвременникът, готов да промени света, за да го направи по-добър. Чувствителна натура с висок интелект… Левон Ованезов стоеше пред нас – със светлина в очите, с думи, които стоплят, с шахматно дръзновение и страст, които вдъхновяват. Стоеше ли?… ДА! И ОСТАНА В СЪЗНАНИЕТО НИ ! И СЕГА! И СЕГА е тук: един голям баща, един голям човек, един устремен към постижения и силно вдъхновен наш съвременник.
За него животът не беше нищо друго освен подвиг – непрестанен подвиг на любовта и уважението към ближния. И правеше много за другите, учеше ни да не се боим, да не падаме духом, да не се привързваме към преходното, да гледаме постоянното напред и към възвишеното в реални граници. И най-важното: да оставяме трайна и дълбока следа във всичко, което вършим.
Преминал през страдания и несгоди, останал непоколебим в убежденията си и в разбиранията си, роден в свят, пълен с изпитания, израснал сред трудности, той избра най-трудния, но и най-благословения път – да помага на хората, да бъде активен и като профсъюзен деец, и като общественик, и като шахматен деятел: арбитър на ФИДЕ и шахматист. Защото шампионският дух беше негова карма.
Човек с голяма духовна сила Левон Ованезов Минасян ни остави наследство по-ценно от злато и сребро – наследството на добротата, състраданието, хуманността, на спортната състезателност и на спортното щастие.
Днес, няколко години след неговата кончина ние си спомняме с удовлетворение и с радост уроците му по човечност, които ни изпълваха с надежда. И общуваме с него, защото той е жив в сърцата на всички, които приемахме думите му, съветите му, вижданията му и бяхме заедно с него.
Да бъде вечна и блажена паметта му!
Да пребъде делото му на известен шахматен деятел с изключителни заслуги за Варна, за страната и в международен план! Един благословен и изпълнен с добродетели човек, който привличаше вдъхновяваше и помагаше на всеки да спечели своите шахматни битки и в живота – Левон Ованезов Минасян.

Крайно подробно класиране след 6 кръга

-παραμύθι –

Πολύχρωμα φώτα φώτιζαν τη μικρή πόλη στην κοιλάδα του ποταμού Άρνο. Τα πεύκα
μύριζαν φρεσκάδα και οι μικρές λάμπες που ήταν σκαρφαλωμένες πάνω τους έλαμπαν
και έσβηναν. Τα Χριστούγεννα πλησίαζαν! Έκανε κρύο και έπεφτε χιόνι, ο αέρας ήταν
τραγανός και καθαρός και κάθε λέξη που ειπώθηκε έμοιαζε να καταπίνεται και να
βυθίζεται στο άγνωστο. Η Μαίρη προσπάθησε να ακούσει τη συζήτηση των φίλων της,
που χτυπούσαν χαρούμενα τα χέρια τους – ο ήχος έλειπε.
Ο άνεμος δεν σταμάτησε, αντίθετα δυνάμωσε, το χιόνι συσσωρεύτηκε γρήγορα. Οι
τρεις φίλες πλησίασαν τον Άγιο Βασίλη και η Σουζάν το αψήφησε:

• Άγιε Βασίλη, το μεγάλο μας όνειρο είναι να ανέβουμε στο έλκηθρό σου, εδώ σε αυτόν
  τον λόφο και να φτάσουμε στο ποτάμι.
  Ο Άγιος Βασίλης χάιδεψε τη μακριά λευκή γενειάδα του, τους κοίταξε και χαμογέλασε:
• Δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα…
  -Τι; Τι;- φώναξαν δυνατά οι φίλοι.
• Δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα αξίζει το όνειρό σας να ανεβείτε στο έλκηθρό μου,
  αλλά επειδή είστε εδώ χωρίς τους γονείς σας και δεν μπορείτε να πληρώσετε, θα σας
  δώσω μια άλλη ευκαιρία”, ο γέρος έκανε μια παύση για λίγο. – Φτιάξε μια ιστορία για
  την πόλη, και αν είναι ενδιαφέρουσα, θα σας κάνω μια βόλτα με το έλκηθρο.
  Η Ζάρα και η Σουζάν φώναξαν ομόφωνα στη φίλη της:
  -Μαίρη, Μαίρη, είσαι η μαγική μας αφηγήτρια, σε παρακαλώ, φτιάξε μια κατάλληλη
  ιστορία πιο ενδιαφέρουσα και πιο ακριβή από δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα.
  Ένα αχνό χαμόγελο χάρισε στο πρόσωπο της Μαίρης, εκείνη έκλεισε τα μάτια της,
  πήρε μια βαθιά ανάσα και είπε:
• Δύο χρυσά βασιλικά νομίσματα, χμμμ.. Λοιπόν, θα σας πω για την πόλη μας, την
  οποία μερικές φορές ονειρεύομαι ότι είναι ένα βασίλειο. Το βασίλειο του νεαρού
  βασιλιά – του βασιλιά Αρθούρου. Αλλά πρώτα, ας κάτσουμε στο έλκηθρο, όσο θα λέω
  και Μαίρη στράφηκε προς τον ασπρογένη γέροντα.
  Η χαρούμενη παρέα κάθισε στο έλκηθρο, ο Άγιος Βασίλης καθάρισε τους θολωμένους
  φακούς των γυαλιών του και περίμενε με ανυπομονησία τη Μαίρη να αρχίσει να
  διηγείται.
• Η πόλη των ονείρων… Μια φορά κι έναν καιρό υπήρχε ένα μικρό βασίλειο, μια πόληβασίλειο, που βρισκόταν στον ποταμό Άρνο. Ο βασιλιάς της βασιλικής πόλης ήταν
  γέρος, χήρος, αλλά είχε δύο κληρονόμους, τον Αρθούρο και τον Σουρέν.
  Η Μαρία κοίταξε δειλά στα μάτια του Αϊ Βασίλη και εκείνος την παρότρυνε απαλά:
• Πήγαινε, πήγαινε, παιδί μου.
  Η Μαίρη πήρε μια ανάσα παγωμένου αέρα:
• Μια μέρα ο βασιλιάς αποφάσισε να δοκιμάσει τις ικανότητες των γιων του, την
  επιδεξιότητα, την υπομονή και τη σοφία τους. Τους είπε: “Αγαπητοί μου γιοι,
  μεγαλώσατε πια και πρέπει να αποφασίσω ποιος από εσάς είναι άξιος, ικανός και σοφός
  να κυβερνήσει το βασίλειο”.
  Ο μεγαλύτερος γιος ήταν σχολαστικός και αμέσως υπενθύμισε στον πατέρα του: “Μα,
  ω βασιλιά, ο νόμος προστάζει τον πρωτότοκο γιο πρέπει να κληρονομήσει το θρόνο,
  αλλιώς ένας κακός οιωνός μπορεί να συμβεί σε όλους”.
  “Αγαπητέ μου γιε, αυτό είναι αλήθεια, αλλά θέλω να δω ποιος είναι πιο ικανός από
  σένα να κυβερνήσει, Σουρέν.” “Αγαπητέ μου βασιλιά”, είπε ο μικρός γιος του βασιλιά,
  ο Αρθούρος – είμαι έτοιμος να σας ακούσω”.
  Η Μαρία έκανε μια παύση, κοίταξε την Σουζάν στα μάτια, σκέφτηκε και συνέχισε:
  “Παιδιά μου, έχετε ένα βράδυ για να σκεφτείτε, να ζωγραφίσετε, να σχεδιάσετε και να
  μου δείξετε ποιο είναι το πρώτο πράγμα που θα φτιάξετε αν ο καθένας σας γίνει
  βασιλιάς, για να κάνετε το βασίλειο πιο όμορφο και τη ζωή των υπηκόων ακόμα
  καλύτερη.” Οι πρίγκιπες αποσύρθηκαν στα δωμάτιά τους και το επόμενο πρωί
  χτύπησαν την πόρτα του πατέρα τους. “Βασιλιάς”, είπε ο Σουρέν, “περάστε!” και
  παρέδωσε τρεις τεράστιες ζωγραφιές με κάστρα, εκκλησίες και στάβλους όμορφα
  σχεδιασμένους. Ο βασιλιάς τα κοίταξε με θαυμασμό και είπε: “Αυτό είναι υπέροχο, γιε
  μου, αλλά γιατί χρειαζόμαστε περισσότερα κάστρα και στάβλους, όταν το βασίλειό μας
  είναι μικρό και το κάστρο στο οποίο ζούμε είναι αρκετό. Η εκκλησία που είναι δίπλα
  στο ποτάμι φιλοξενεί όλους τους κατοίκους μας και οι στάβλοι είναι περισσότεροι από
  τα άλογα στο βασίλειο μας»
  Ο Αρθούρος, ο μικρότερος γιος, πλησίασε τον βασιλιά και του έδωσε σεμνά ένα μικρό
  σχέδιο. Ο βασιλιάς το κοίταξε και ρώτησε: “Τι είναι αυτό, γιε μου, δεν νομίζω ότι ξέρεις
  να ζωγραφίζεις- πες μας για να ακούσουμε τις απόψεις σου.” “Βασιλιά”, άρχισε ο
  Αρθούρος, “αυτό είναι ο όμορφος ποταμός μας, ο Άρνο, και αυτό που προσπάθησα να
  ζωγραφίσω πάνω από τον ποταμό είναι μια γέφυρα. Αν μαζέψουμε όλους οικοδόμους,
  χτίστες και σοβατζήδες μας, μπορούμε να χτίσουμε μια γέφυρα για να ενώσουμε τις
  δύο πλευρές του ποταμού. Και όλοι οι κάτοικοι θα μπορούν να απολαμβάνουν τα προς
  το ζην – θα υπάρχει έντονη εμπορική δραστηριότητα και η πόλη μας θα γίνει η Πόλη
  των Ονείρων”, κατέληξε ο Άρθουρ.
  Η Μαίρη σταμάτησε, κοίταξε όλους όσους κάθονταν στο έλκηθρο και περίμεναν και
  συνέχισε:
  Ο σοφός βασιλιάς σηκώθηκε αργά από το θρόνο του, πλησίασε τους γιους του και
  είπε: “Είμαι ένας πολύ γέρος βασιλιάς, αλλά πολύ ευτυχισμένος, πατέρας τέτοιων
  γιων. Το θαυμάσιο χάρισμα του Σουρέν στο σχέδιο και στη ζωγραφική και η σπουδαία
  ιδέα του Αρθούρου – πιστεύω ότι εσείς οι δύο θα μετατρέψετε το βασίλειο στην Πόλη
  των Ονείρων.
  Σε σένα, Αρθούρε, δίνω το βασιλικό στέμμα και σε σένα Σουρέν, τα κλειδιά αυτού του
  κάστρου. Το στέμμα και το κάστρο είναι αδιαχώριστα, το ίδιο και εσείς, οι γιοι μου –
  σας εύχομαι να είστε αδιαχώριστοι. Σας εύχομαι να προλάβετε και να ξεπεράσετε τα
  100 χρόνια μου!”
  Επικράτησε σιωπή, το έλκηθρο ξεκίνησε και επιταχύνθηκε κατεβαίνοντας τον λόφο,
  έφτασε στο ποτάμι. Ο Άγιος Βασίλης χάιδεψε τη Μαρία στον ώμο, κοίταξε τη
  χιονισμένη γέφυρα πάνω από τον Άρνο και είπε:
• Αυτά είναι τα πιο υπέροχα Χριστούγεννα μου, τα Χριστούγεννα στην πόλη των
  ονείρων.
• ‘Μαίρη, Μαίρη’, φώναξαν τα κορίτσια, πάμε βόλτα, η βόλτα είναι πραγματική – στην
  Πόλη των Ονείρων!
  ΕΥΤΥΧΙΣΜΕΝΟ ΤΕΛΟΣ !

Десетте камбани на Уестмистърското Абатство бият в памет на невинните жертви от Геноцида над арменците от 1915 г.: камбаните бият тревожно, звънът им е в чест на канонизирането на мъчениците

„ПОМНЯ И ОСЪЖДАМ. ПОМНЯ И ИЗИСКВАМ. ЖИВЕЯ И ПОМНЯ. ЖИВЕЯ И ИЗИСКВАМ“.

За първи път във Великобритания се проведе Вселенска служба, посветена на жертвите на арменския геноцид. Това уникално събитие, организирано от декана на Уестмистърското абатство д-р Джон Хол с помощта на арменския посланик д-р Армен Саркисян в известната и знакова за Англия катедрала, събра видни общественици, дипломати, епископи и прелати на Английската католическа и провославните църкви, арменци, живеещи в Обединеното кралство, както и представители на арменските общности по света. Почетни гости бяха президентът на Р Армения Серж Саркисян, принц Чарлз (сега Крал), Негово Светейшество Карекин ІІ – католикос на всички арменци, епископът на Лондон и пастор на кралското се-мейство, представител на архиепископа на Кентърбъри, негово преосвещенство лорд Ричард Чартрес, баронеса Карелайн Кокс, кмета на Уестмистър. В препълнената катедрала церемонията започна с църковна композиция на Йохан Себастиан Бах на орган, последвана от литургия на арменски език.
Деканът на Уестмистърското абатство, откривайки церемонията, се позова на библейската притча за братята Каин и Авел:„Когато Каин убива брат си Авел, Господ го пита: „Къде е брат ти Авел?”. Каин отговаря:„Не знам, аз не съм му пазач.” Тогава Господ отвръща:„Какво си сторил – чуй, кръвта на брат ти крещи изпод земята?” Д-р Джон Хол очерта паралел между тази притча и случилото се преди 100 години с арменците – невинни жертви, жертви на престъпници, чиито сърца са били пълни с омраза. Той прочете молитва и завърши с думите: „Тази вечер сме тук, за да почетем паметта на невинни жертви-арменци от преди 100 години. Да се молим с копнеж за мир, помирение и уважение между народите. И сега – 100 години по късно, кръвта на невинните жертви на геноцида крещи изпод земята като ехо, чува се като грохот.”

След Евреи 4: 14-16, прочетен от преподобния проф. Върнър Уайт и Св. Марк 10: 35-45, прочетен от негово преосвещенство епископ Ховаким Манукян – служещ в арменската църква във Великобритания и Ирландия, последва словото на Негово Преосвещенство Ричард Чартрес: „Днес почитаме паметта на мъчениците от голямата катастрофа през 1915 г. в присъствието на техните потомци. Когато А.Хитлер е искал да защити жестоката си кауза е казал: „Кой днес помни арменците?” и се е надявал, че престъпленията се забравят. Да се забравят мъчениците е предателство. Тази служба днес в присъствието на президента на Армения е поредния принос към многогодишните усилия за признаване на мъченията на арменските мъченици (жертви). Това е вик на признание и утеха. Не можем да променим миналото, но сме отговорни за това как да го помним. А да помним е дълг!” Епископът продължи с интересен исторически факт:„През 1269 г. когато Уестмистърското Абатство е било осветено, цар на Армения става Лео ІІ и е бил в добри отношения с краля на Англия. Приносът на експертите в арменската архитектура в строенето на замъци е безспорен, какъвто е и във военното инженерство, а това е видимо тук. Присъствието на Негово Височество – Принца на Уелс (сега Крал на Великобритания)заедно с нашите изтъкнати гости от Армения е обещаващо за възстановяване и задълбочаване на нашите древни връзки чрез освещаването на паметта на мъчениците и е посветено на каузата за международен мир и хармония. Тази вечер ние поздравяваме усилията на Арменската църква и на самите арменци да узаконят справедливо признание на мъченията от миналото.

Всеки, който отдава почит на арменската историая е благодарен на куража на хора като Хрант Динк, чийто траур бе като наводнение от спомени.

Тази древна нация, заселила се в земите на Анадолското плато за хилядолетие е демонстрирала изключителна находчивост да поддържа арменската култура и идентичност, независимо от нападенията и заплахите на завоеватели – цели империи.На нашето тържествено честване и отпразнуване за светите мъченици, на тези, които са загинали невинни през 1915-та, аз вярвам силно, че арменците се подготвят за велики бъдни арменски векове.” Епископ Чартлес не пропуска да отбележи и личната трагедия на композитора Гомитас, чиято колекция от композиции са негов принос в музиката за орган, а неговата поезия призовава не само да помним, но и да гледаме към светлината. Завърши с пожеланието: „Нека душите на светите мъченици почиват в мир и се издигнат в слава.”

Молитви бяха прочетени и от преподобния Кристофър Шолц, Джон Уттингейл –член на Парламента и награден от Кралицата с орден на британската империя, секретар на културата, медиите и спорта, Шаке М.Чилингирян – потомка на оцеляла от Килчекия, Елен Адамян – роднина на оцеляли от Муш и Сасун, Негово Височество д-р Армен Саркисян – посланик на Армения (бивш министър-председател 1996-1997), внук на оцелели от Ерзерум и Алашкерт.
Последва реч на Карекин ІІ, в която отбеляза: „Дълбок духовен конфорт за нас е, че чрез тази колективна молитва и служба в Уестмистърското абатство, почитаме паметта на нашите загинали предшественици и се молим за освещаване и канонизиране на мъчениците, молим се и за мир и запазване и защита на хуманността.

С благословията на Господ нека добрата връзка и съвместна работа между нашите две страни и народи да се засилят и да бъде плодородна.
В настъпилото след службата оживление и звъна на камбаните, хората се поздравяваха и общуваха с високите духовни и представителни лица, както и с гостите от различни страни.

В осветената катедрала и навън се носеше колективната молитва за признание, за пробуждане.

In the series – “In Memory of My Predecessors Who Walked through the Horror of a Cruel Empire”

The small path was trodden, and the footprints of a hoofed animal could be clearly seen in the dirt. Here and there in the soft soil were the tracks of roe deer. Have I walked these steps because to do so is so pleasant, filling me with great joy? I breathed in deeply, as if I could inhale the entire Akhtamar. I took in the sweet scent of violets, in front of me in a garden of purple flowers.

Their sweetness caressed my soul, and the picture wet my eyes. Here is the fairy tale that my grandmother wrote, which today I will read through her memory, through her strength and spirit! I am Fedayi’s[i] granddaughter and his love; this strong woman is my grandmother. Her name is Takouhi, which means ‘Queen’ in the Armenian language.

In Akhtamar, the trees are one-of-a-kind, centuries-old heirs from the time of Urartu. Every leaf contains a story, and they each have their seasonal colour and beauty. The air is full of fragrance from the lilac plants, so light and heady.

The nearby lake is like a turquoise mirror. Underneath is a city of magic, waiting to break out through the surface and share its stories with us. Have I missed introducing you to ancient architecture, houses over 100 years old, with neat balconies covered in ivy, and windows with wooden shutters? All of them were deserted, lonely, almost asleep.

Takouhi was the youngest daughter of Pop (priest) Vartan, and she was only 13 years old. Her pale skin and unusual chestnut-coloured eyes were extremely striking. Her mannerisms did not suit her fragile age, and her sharp mind was filled with eloquent words.

She was friends with Raya, a girl who lived with her grandparents. Raya’s parents were exiled in Diyarbakır, with Tülay, the beautiful mayor’s daughter, who was loving and compassionate. The three girls had known each other since childhood. Each of them was of different nationalities, subjects of the Ottoman Empire, which was in its sunset. Raya was blue-eyed, slim and tall; her appearance made everyone who saw her gasp, especially if her scarf was off and her golden hair was loose around her face and shoulders. Tülay was Raya’s complete opposite – she had darker skin and dark-brown eyes. Her hair was so black that it shone almost blue in sunlight. They were all so young and innocent, they didn’t even notice that they were being admired wherever they were together.

The three girls gathered for a chat under a distant tree and talked about what had happened at school that day. They would argue, discuss books, and pick flowers, all the while enjoying each other’s company until one day they too were overtaken by the evil that the Empire brought down on its subjects. Hiding behind the tree, the three friends heard screams and the cracking of a whip. Not far from them walked ragged, bearded, bloodied prisoners dragging their feet. The girls held hands and tears streamed down their faces. A loud cry sent the Zaptiyes (Ottoman Gendarmerie) in their direction as Raya called out:

“Dad, Dad, I’m here, I’ll save you!” Raya screamed in her native language, unknown to her friends.

Raya’s father turned, searching in panic for his daughter.

“Run Raya, hide!” Goran shouted helplessly in Bulgarian.

The Zaptiyes followed Raya’s shouts and Goran’s eyes and quickly surrounded the girls and asked them in Turkish, “Which one of you was calling and what did you say? Who are you? What are you doing here?” Their voices were harsh and cold.

“I am Tülay, Osman Pasha’s daughter, please let us go home now,” Tülay spoke quietly and paused, trembling all over.

One of the Zaptiye looked at her and ordered Tülay to separate from her friends. Tülay didn’t move and held Raya and Takouhi’s hands even tighter.

The Zaptiye’s anger sparked at her defiance and he swung off his horse and pulled Tülay towards him with all his strength. Tülay shouted helplessly, but the strong hands did not let her go.

“You will answer to my father!” – Tülay challenged as the Zaptiye continued to hold on to her.

The neighing of horses was heard, in the distance, distracting the Zaptiye. Tülay took advantage of the moment and bit him on the arm. He yelped in pain and she ran to her friends, who were holding hands pressed against the tree.

Takouhi recognized the brave Fedayi (Armenian revolutionary) Ovannes and without hesitation rushed to the prisoners. She was powerless to untie them and looked around for a knife, a sabre, anything that would release them. Her eyes darted around until she found a sharp stone. She grabbed it and began to cut the rope of one of the prisoners. The man spoke to her as she worked to release him, “May God reward you, girl – here, here, one of my hands is free, leave it to me, I will finish, I will untie the rope…”

While Ovannes’ group fought the Turkish Zaptiyes, the girls managed to untie the rest of the prisoners.

“Let’s blindfold them!” shouted Takouhi and held out her scarf. Tülay and Raya followed her.

The horseman took the tired and hungry prisoners to the Armenian Vagaravank[ii]. There they were given shelter and food. However, Ovannes expected that very soon, the Turkish zaptiyes would be found, released and would try to get their revenge.

“Girls,” the Fedayi began, turning towards the trio. “We will send you to your homes, do not tell anyone about what happened and do not leave your homes!”

“Tülay, you are a good friend, and brave. Don’t tell your parents anything!”- Raya said to her friend.

———–

Pop Vartan looked his daughter in the eyes and asked her immediately, “Where have you been? You look strange, did something happen? Where is your headscarf?”

“I gave it to Tülay so that her father wouldn’t scold her for losing hers,” answered the girl quietly.

Takouhi’s mother looked at her, stroked her head and asked her young daughter to sit at the table to eat. Waiting for her were her beloved older brother and sister, Haiganush and Levon, both of whom were teachers of the Vagaravank (monastery).

A prayer followed, Takouhi’s voice trembling. In the morning, a loud knock on the door made Pop Vartan jump.

At the door was the Zaptiye. “Pop Vartan, where is Ovannes?” asked the Zaptiye as he stormed into their home. His eyes sought the Fedayi. Takouhi managed to cover her hair with a scarf and her sister hid behind the stove. Her brother stepped forward.

“We have not seen him; he has not worked on our lands for a long time. What happened, why are you looking for him?”

“It’s none of your business!” Snapped the Zaptiye. “We’ll find him!”

———–

The mosque was quiet and only a few people were praying when Ovannes’ pursuers swooped in and began searching for him. They asked everyone if they had seen him, and they described him as a tall Armenian with darker skin.

They approached a Kurd, looked at him and asked him who he was and where he was from as they had not seen him before in the mosque. The Kurd answered them that he was from the neighbouring village. He was wearing typical Kurdish clothing.

“Say the prayer!” The zaptiye ordered him.

The Kurdish man began the prayer calmly and continued it.

“Let’s go, this is not a Fedayi,” said one of the Turkish pursuers.

The one disguised in Kurdish clothes was Ovannes. He completely disappeared from the lands of Van, never to be seen again. That was until the fateful night in which all of Takouhi’s family were slaughtered, and Ovannes appeared and saved her life.

Ovannes and Takouhi left Van for good. At first, they settled in Odessa, and then in Varna. They were in Raya’s homeland and learned how to speak her language. Takouhi never forgot her childhood in Van and grieved for her loved ones whom she no longer saw. She also remembered her friends, and that terrifying night by her favourite tree. The young woman started a family and named two of her children after her beloved brother and sister, whose lives were taken prematurely. Takouhi was the sole survivor of Pop Vartan’s family.

When she lived in Odessa, Takouhi saw settlers from Van and her eyes would embrace each one of them and she would say a prayer, her heart crying for them. It was the same in her new hometown of Varna. She met runaways from Van, seeking comfort in them and they in her. She went to the small Armenian church in the centre of town and taught the local Armenians traditional prayers and told them about what happened in Van. Takouhi’s stories touched everyone both young and old, and they all admired her fighting spirit.

As she grew and became a grandmother, Takouhi continued to tell others about her life, like a dream in which her relatives had passed through the horror of a cruel Empire. The brave Fedayi worked and fed his large family in a world of kindness and humanity, a world of love and hope. Neither he nor his beloved ever returned to the lands of Van.

Now, in our modern world, I listen to their songs which are recorded on tapes, and how they recite poems in Armenian and Bulgarian. I feel the sadness and trepidation in their voices, as well as a feeling of love for their lost homeland and the childhood of loved ones taken away. Their prayers were their strength, their knowledge, their weapon. They are, as the great Yavorov says, “From an always brave nation, a martyr, children of a troubled slave mother and victims of an audibly great feat.”

These are my ancestors, my grandparents from Van!

[i] Fedayi (Western Armenian: Ֆէտայի Fedayi; Eastern Armenian: Ֆիդայի Fidayi), also known as the Armenian irregular units or Armenian militia, were Armenian civilians who voluntarily left their families to form self-defense units and irregular armed bands in reaction to the mass murder of Armenians and the pillage of Armenian villages by criminals, Turkish and Kurdish gangs, Ottoman forces, and Hamidian guards during the reign of Ottoman Sultan Abdul Hamid II in late 19th and early 20th centuries, known as the Hamidian massacres. Their ultimate goal was always to gain Armenian autonomy (Armenakans) or independence (Dashnaks, Hunchaks) depending on their ideology and the degree of oppression visited on Armenians.

[ii] The church is currently under the care of a 63-year-old Kurdish shepherd living in the village. It is noted that the monastery complex was never renovated under any government and was abandoned by the state. Varagavank was built in the 7th century in the historical province of Vaspurakan, in the south-eastern part of the city of Van, on the western slope of Mount Varaga. It was once the residence of the Archbishop of Van.