The morning was fresh, but the air heavy, full of the noise coming from whizzing motorcycles, cars, and trains.
The pupils were in a rush, running to school. Their laughter and teasing flew in the air and hung strangely between the glass buildings in the modern Glass City.
Drones flew in the atmosphere and landed on roofs. This is how some people of the Glass City went to work in 2025. The air transport is available only for few, and it wasn’t known to Nia’s family yet.
Nia was first to arrive at school in the early morning and always waited on the roof, where the drones land. One of those manned aerial vehicles in the shape of a big spider belonged to the director of the school, Mr. Popov and the other to the music teacher, Mr. Baron
“Good morning, Nia.” Getting off his octagonal drone, Mr. Baron smiled. “It’s nice of you to meet me on the roof. We are on time for the first lesson.”
Nia’s gaze turned to the shiny flute and the red velvet cloak in the music teacher’s hands.
The pupils were already in the music classroom and were talking loudly, telling stories to each other. The door opened, and gentle Nia sneaked with quick steps to the first little desk. It became silent, and all pupils were standing peacefully next to their little wooden desks.
“Good morning, class,” said the young music teacher cheerfully.
“Good morning, Mr. Baron,” the children replied enthusiastically, noticing the red velvet cloak and the silver flute on the big wooden desk in front of them.
“Today we are going to retell an old fairy tale with the influence of the music.”
“Which tale? Which tale?” the children shouted all together.
But before the music teacher could answer, Nia quickly said, “Little Red Riding Hood! Yes, it’s why you have brought the red velvet cloak, right?” She turned toward the teacher.
“Yes, it is Little Red Riding Hood. Let the fairy tale begin under the music of the spheres. This music is connected to the planet’s movements, and with the full moon, this is magic music. Nia, you are the storyteller. Victor, you are to play the piano looking at my composition notes, and I will be on the flute,” said Mr. … and looked at the class. “You all will be writing your own fairy tale with the influence of the music and Nia’s story.”
The first piano keys were hit and resembled the sound of a flying object, and when the flute started, Nia began narrating.
“In a lovely early morning in the Glass City, cars moved slowly on the wide roads, the modern invented ‘tramrunners’ curved like snakes amongst the glass buildings, and people were running on the pavement in this fast, everyday life. The sky also had passengers, not many, but enough; people on drones travelled to their destinations. On one of the drones was the little witty Alma. The girl succeeded to start the drone and to fly it without the permission of her parents.”
Nia paused for a second, as the music was about to change into a very high note. This made Nia change her voice into a more dramatic tone.
“And the little angelic-looking girl lost control of the big machine. The aerial vehicle dropped between high forest trees. When it landed heavily onto the soil, Alma took her red velvet cloak and jumped off the drone. She walked between the trees in the forest. Her fear grew and filled her heart. The girl snuggled into her red velvet cape.”
Nia took a breath and was unexpectedly taken by the sudden change of the music and continued her story.
“Alma started shouting for help, touching each tree and caressing the leaves, when the black eyes of an animal were in front of her. It was a big grey wolf, sly, cunning, with an unwholesome appetite waiting for its prey.”
Nia was breathless and listened to the music when the flute started a gentle tune, which made everybody sad, and the story continued.
“Alma went close to a tree and hugged it. She bit her lip and watched how the wolf spun its tail. Little Alma put her hand into her cloak pocket and felt a cold, little object. Heart beating wildly in her chest, she took her hand out.”
Nia looked at her classmates, and then her sight was caught by the colourful apple drawings on the glass window, but the eager eyes of her classmates and the music triggered her next part of the story like no one else could.
“Alma was holding a little silver apple that was transmitting strong lights straight to the wolf’s eyes. The wolf’s fur stood on end and he leapt with fright, letting his prey bound away.
“It was a full moon. Then Alma ventured to throw the apple into the wolf’s paws and quietly walked back, step by step looking for the drone. The bloodthirsty wolf circled around the apple, losing his orientation. His roars were heard from afar in the entire woods.
“Alma ran, touched the trees, the leaves, and spoke to them, with the feeling that they have memory. She passed a thick, powerful trunk with palm feathers.
“Thank you, leaves,” she murmured, frightened. And her dearest wish was there—the drone was standing in the forest. She climbed up on the wheels, reached the seat, secured the belt around herself, and looked at the vehicle screen. Her gaze rested on the small monitor that read: ‘Get home, Little Red Riding Hood. Press the small emergency green button and you will hear the takeoff instructions for the airfields of the Glass City.’ Alma’s face glowed. The moon shone brightly, and just as the drone rose, Alma heard the roar of the bloodthirsty wolf.”
The music faded. The piano gradually subsided, and the flute was still imitating the roar of the wolf.
First was silence and then happy applause.
“Nia, you’re our magic narrator,” the children cried aloud.
Nia took off the magical red cape and she again was the little, curious, golden-haired girl whose eyes sparked love and wisdom, but there was also the secret of the red riding hood in them.
The photo was taken by Rumyana Yantcheva- VarnaRumyana Yantcheva and Levon Ovaneozov
9 MAY — DAY OF VICTORY OVER FASCIST GERMANY AND DAY OF VICTORY FOR A UNITED EUROPE
Why did Hitler’s Germany attack exactly on June 22, 1941? The answer is: because 22 June is the longest and the brightest day of the year for the implementation of Operation ‘Barbarossa’.
Hitler’s German army numbered 8 million soldiers against five-and-a-half of the Soviet Union.
The front line was 2900 km long.
61 countries from 4 continents with 2 billion people participated in the war.
On March 1, 1941, Bulgaria declared war on the United States, but not a single Bulgarian soldier took part on the Eastern Front against our liberators from the Turkish slavery — brotherly Russia.
The battle for Stalingrad was a key moment and a turning point for the freedom of all mankind. A 300,000 Nazi army led by Field Marshal Paulus (Friedrich Wilhelm Ernst Paulus) was captured. (Leading to the ultimate defeat and capture of about 265,000 German personnel.) France first embraced freedom and named a whole area (as big as a small town) in Paris Stalingrad; and a museum, parks, gardens, and a metro station.
On June 23,1941, Russians’ favourite song “Vstavai Strana Ogromnaia, Vstavai na smertni boi…” (Get up gigantic country, Get up to mortal war) was aired.
In the month of August 1941 at 12.30 am the revolutionary youth organisation blew up a big and a long composition of petrol-filled tanks designed for the Eastern Front against Russia at the Freight Station in Varna. That night, at midnight, Varna was all in white day. The rising of the youth organisation was followed by factories, towns and villages for armed struggle and sabotage. The more the Soviet army was on the Hitler’s Germany-Berlin lair, the more ruthless and cruel the fascist occupiers became.
For each partisan’s head, Boris III’s government gave 50,000 leva. Many partisans, supporters and aiders were imprisoned and some were taken to camps. More than 2000 houses were turned into ashes. The Partisan groups rose in squads and even more massively participated in the resistance movement against the fascist lackeys, gendarmerie and police.
To assist the partisan detachments, Russia helped by sending instructors and supplying weapons. In the city of Varna, on the River Kamchia, all the fighters were killed by the gendarmerie. England also sent its own instructors to help the partisan movement and supplied weapons and food products by air.
During the major battles between the First Bulgarian Occupation Army and the Partisans in the area of the village of Tzarna Trava (Southern Serbia) on March 27 – 28, 1944, Major Mostyn Llewellyn Davies, Captain Jack and Sergeant Shane were killed. England’s volunteer Major William Frank Thompson, a poet, a humanist, deserves attention. He was captured alive in Litakovo, Sofia District, Botevgrad Municipality, and after 10 days of interrogation by military investigators was shot. There is a monument of Major Thompson in the village of Litakovo.
My focus is now towards the sea. I remember how, in the month of May 1944, nine heroes of the resistance movement were arrested. After brutal police inquiries, they were transferred to a motorboat 5 km from Cape Galata into the sea. They placed them a rope on their necks and a stone on their feet. They were shot on the stern of the motorboat one after another at a standstill so that there would be no trace. One of the victims is my brother-in-law Garabed Khachadurian.
The allies, the United States and England, fought fierce battles in the Far East with Japan. After the landings in Normandy and Sicily, they joined the combat against Hitler’s Army in Europe.
On 9 September 1944 the Soviet army crossed the borders of Bulgaria and in Varna they were welcomed with hugs and bouquets of flowers.
I joined the Eight Infantry Regiment as a volunteer. In front of the city of Nis in Yugoslavia, we attacked the reinforced concrete fortifications built by the glorified SS division. As a machine gunner, I had an accurate sight and fired at the bunker’s embrasure. I must have hit the target and killed German soldiers in their hiding place. Unnoticed by me my combat comrades retreated back and I found myself alone 35 meters from the German bunker. I buried myself into the ground. There followed a drum fire with tracing cartridges (ie, red bullets). The German soldiers were under the impression that I was dead. I threw a grenade in front of me, followed by a second one and a smoke curtain was formed. The German soldiers started firing a trench mortar at me and grenades. A piece of grenade ricocheted at a stone rock and hit stuck my face. The blood run like a waterfall, but I managed to reach the divisional hospital. On the morning I found myself at the Army Hospital in Pirot. Following the doctors’ advise, no surgery was performed so I can avoid a mark on my face. The piece of grenade melt with time. Now the trace of the grenade on my face is hardly noticeable. But I’ve been carrying it for 74 years as a World War II gift.
In Moscow, in 1945, a parade dedicated to the victory over Hitler’s Germany took place. On this parade was only invited the Bulgarian General Vladimir Stoichek, Commander of 400,000 Bulgarian Army, who took part in the fighting together with the Third Ukrainian Front led by Marshal Tolbuhin. The heroism of the Bulgarian army was famous in Hungary during the 20-day fierce battles of Drava – Sobolch. In the history of World War II, they were recorded as the Drava’s Epopee (Epic).
Nowadays, it sounds up to date Julius Fuchik’s call ” People Watch! Never a war! “.
The Immortal Regiment will continue its march for peace in the world and in the years to come.
Bow to our liberators from the five-century Turkish slavery – our brotherly Russia. Always with Russia, because we are two Slavic nations.
Thank you, dear participants, of the celebration. You were so good and patient to listen to me.
May 9, 2019
Varna
96 years old Levon Ovanezov Minassian, Volunteer from World War II
Here is the video of the speech: Filmed by Rumyana Yancheva
Защо Хитлеристка Германия нападна точно на 21 юни 1941 год. Отговорът е: защото 21 юни е най-дългият светъл ден за изпълнение на плана „Барбароса”.
Военната численост на Хитлеристка Германия наброяваха 8 милиона срещу пет и половина на Съветския съюз.
Фронтовата линия бе дълга 2900 км.
Във войната участваха 61 държави от 4 континента с два милиарда население.
На 1 март 1941 год. България обяви война на САЩ, но нито един български войник не участва на Източния фронт срещу нашите освободители от турско робство – братска Русия.
Сталинградската битка бе ключов момент и повратен пункт за свободата на цялото човечество. Беше пленена 300-хилядна хитлеристка армия начело с фелдмаршал Паулс. Франция първа прегърна свободата и наименува в Париж цял район „Сталинград” (колкото един малък град), музей, паркове и градини и метро.
На 23 юни 1941 год. по ефира прозвуча любимата песен „Ставай страна огромная, ставай на смертний бой…”
През месец август 1941 год. на Сточна гара – гр.Варна в 12,30 ч.,в полунощ, революционната младежка организация взриви голяма и дълга композиция цистерни пълни с бензин, предназначен за Източния фронт срещу Русия. В тази нощ, в полунощ, Варна осъмна като бял ден. Подвига на младежката организация бе последван по заводи, фабрики, градове и села за въоръжена борба и саботажни действия. Колкото повече Съветската армия настъпваше към бърлогата на Хитлеристка Германия – Берлин, толкова по-безмилостни и жестоки ставаха фашистките окупатори.
За всяка партизанска глава Правителството на Борис ІІІ даваше по 50 000 лв. Много партизани, ятаци и помагачи минаха през затвори и лагери. Повече от 2000 къщи се превърнаха в пепелища. Партизанските групи нараснаха в отряди и още по-масово участваха в съпротивителното движение срещу фашистките лакеи, жандармерия и полицаи.
В помощ на партизанските отряди помогна Русия с инструктори и снабдяване с оръжие. В град Варна, на река Камчия, в сражения с жандармерията загинаха всички бойци. Англия също изпрати свои инструктори в помощ на партизанското движение и по въздуха снабдяваше с оръжие и хранителни продукти.
При големи сражения между Първа българска окупационна армия и партизаните в района на село Църна Трава на 27 – 28 март 1944 год. загиват майор Дейвие, капитан Джек и сержант Шейн. Заслужава внимание доброволеца от Англия майор Уилям Франк Томпсън – поет – хуманист. Бива заловен жив в Литаково, Софийски окръг, Ботевградска община и след 10-дневен разпит от военни следователи бива застрелян. Има издигнат паметник на майор Томпсън в село Литаково.
Сега погледът ми е насочен към морето. Спомням си как през м.май 1944 год. бяха арестувани деветима герои от съпротивителното движение. След жестоки инквизиции от полицията ги прехвърлиха в моторна лодка на 5 км от нос Галата навътре в морето. Поставиха им по едно въже на врата и камък на краката. Бяха застреляни на кърмата на моторната лодка един след друг в упор, за да не остане никаква следа. Един от застреляните е моят сват Гарабед Хачадурян.
Съюзниците САЩ и Англия водеха ожесточени сражения в Далечния изток с Япония. След десантите в Нотердам и Силиция се включиха в сраженията с Хитлеристката армия в Европа.
На 9 септември 1944 год. Съветската армия преминава границите на България и в град Варна бяха посрещнати с прегръдки и букети цветя.
Аз се включих в състава на Осми пехотен приморски полк като доброволец. Пред град Ниш – Югославия атакувахме железобетонните укрепления построени от прехвалената СС дивизия. Като картечар имах точен мерник и стрелях по амбразурата на бункера. Навярно съм улучил целта и са загинали немски войници в скривалището. Незабелязано от мен бойните ми другари се оттеглили назад и се озовах сам на 35 метра от бункера. Окопах се в земята. Последва барабанен огън с трасиращи патрони (т.е. червени патрони). Немските войници останаха с впечатление, че съм мъртъв. Аз хвърлих една граната пред мен, образува се димна завеса, последва втора, но по мен започнаха да стрелят с минохвъргачка и една граната след удар на каменна скала залепна като гербова марка на лицето ми. Кръвта шурна като водопад. Окървавен пристигнах в дивизионната болница. На заранта се озовах в Армейската болница в гр.Пирот. изпълних лекарските съвети от болницата – без операция, за да не остане белег за цял живот, а парчето граната ще се стопи с времето. Сега това парче граната в лицето ми е трудно забележимо. Но го нося вече 74 години като подарък от Втората световна война.
В Москва през 1945 год. се състоя парад, посветен на победата над Хитлеристка Германия. На този паради единствено бе поканен българският генерал Владимир Стоичек – командващ 400 000 българска армия, взела участие в бойните действия съвместно с Трети украински фронт с ръководител маршал Толбухин. Героизмът на българската армия се прочу в Унгария при 20-дневните ожесточени сражения на Драва – Соболч. В историята на Втората световна война са записани като Дравската епопея.
Днес актуално звучи повика на Юлиус Фучик „Хора бдете! Никога война!”.
Безсмъртният полк ще продължи своя поход за мир в света и в следващите години.
Поклон пред нашите освободители от петвековното турско робство братска Русия. Винаги заедно с Русия, защото сме два славянски народа.
Благодаря Ви уважаеми и скъпи участници на тържеството. Бяхте така добри и търпеливи да ме изслушате.
„Луната е като медена пита, с много накацали по нея
пчелички, които я хранят и тя става все по-ярка и плътна…”- бърбореше си Зара, докато я наблюдаваше с бинокъла си през капандурата на малката таванска стаичка на вила „Амон-Ра”. Вилата бе кацнала върху височина зад едно яворово дърво, което с листата си предпазваше от слънце и от влага. Красивата „Амон-Ра” бе бяла като птица, на чиито криле имаше интересни скулптури, наподобяващи египетски фараони.
Зара слезе бавно по скърцащите стълби, влезе в
трапезарията, но не завари никой там и излезе. Спомни
си, че родителите ѝ са на разкопките край една пирамида и се зарадва, че може да скита до по-късно.
Беше горещо и нежното ѝ лице бе обгоряло. Зара носеше бяла рокля от лен,
сламена шапка и слънчеви очила, но Слънцето грееше силно
и лъчите му проникваха през роклята, през шапката и през
очилата.
Зара вървеше по посока към реката, минавайки покрай
портокалови, мандаринови, лимонови дървета, отрупани
с плодове, финикови палми с дълги зелени перести листа
и червени фурми. Обърна се назад, за да се увери, че не се е
отдалечила много от вилата и усмивка се изписа по лицето
ѝ при вида на „бялата птица” – вила, на чиито крила като
пазачи седяха гордо двете скулптури – фараоните.
Продължи пътя си и много скоро стигна до реката,
проследи я с поглед, търсейки края ѝ, но не успя да го види.
Реката бе дълга, широка и с много извивки, безкрайна… Огледа
се във водите ѝ и самодоволно завъртя шапката си на една
страна. Нещо се движеше и на фона на лицето ѝ, което се
отразяваше на повърхността на водата. Изведнъж изскочи
главата на голямо водно животно. То отвори устата си и
Зара настръхна при вида на острите му зъби.
Неочаквано някой я докосна по рамото, тя изкрещя
уплашена, а водното животно пред нея се гмурна обратно и
заплува по течението на реката. Зара видя до себе си едно
тъмнокожо момченце с черна къдрава коса, което ѝ каза
нещо, но тя сви рамене, понеже не разбираше неговия език.
Двамата се погледнаха и прихнаха да се смеят. Зара протегна
ръката си и си каза името:
– Зара.
– Гомидас… – се чу детското гласче.
Зара подскочи от радост и заговори на арменски.
– Гомидас – като великия арменски композитор, тогава ти
си арменец, знаеш ли арменски?
– Да – ухили се Гомидас – видях, че се оглеждаш в реката,
приличаш на чуждоземка и може би мога да те упътя за нещо
наоколо.
– Какво беше това в реката? – Зара сочеше с ръка към
водата – ти успя ли да го видиш, много странно нещо, което
май не беше риба.
– Да, да, това е риба, която живее тук в Нил и се казва
„Африкански тигър”, но е риба.
Гомидас направи пауза и продължи:
– Тя се храни с други водни себеподобни.
Зара го слушаше с интерес и силно изразения му източно-
арменски диалект я забавляваше.
– А защо Луната има толкова странен вид днес? Гледах я
през бинокъла си и ме впечатлиха заобикалящите я светулки
– попита Зара.
– Светулки ли, около Луната? – попита къдрокосият
малчуган, учуден. Да не би да искаш да кажеш звездите?
– Да, да, звездите. Не се сетих как е тази дума на арменски и
затова използвах думата светулки. Но и те са като звездите,
само че тук на Земята. Светят и угасват – продължи Зара.
Гомидас хитро се усмихна и ѝ предложи да я заведе в
тайното си скривалище. Зара го погледна учудващо, но
любопитството ѝ надделя и рече:
– Добре, Барон Гомидас, изненадай ме!
Вървяха покрай реката и стигнаха голяма величествена
пирамида. Зара се вгледа в страховитата, извисена над тях
пирамида, но погледът ѝ се премести върху скулптурата на
странно изглеждаща човешка глава.
– Какво е това? – обърна се тя към Гомитас.
– Нарича се Сфинкс, крилато чудовище с глава на жена и
тяло на лъв – отвърна Гомидас – но ела, ела насам, върви до
мен.
Двамата заобиколиха величествената скулптура
на Сфинкса и стигнаха до две огромни дървета с много
разклонения и с много, много листа, после се промъкнаха
между клоните.
– Това е моята тайна “пирамида” – каза гордо малкият
чаровник и продължи – Ако погледнеш отвън, отдалеч, тези
две огромни дървета образуват Пирамида и тук вътре се
случват чудеса. Погледни колко са високи дори небето не се
вижда.
Зара погледна нагоре, но дърветата бяха наистина
безкрайни и светлината едва се прокрадваше сред тях.
Странно, неочаквано нещо ярко жълто-оранжево проникна
между листата.
– Какво е това? Какво се случва? – попита Зара учудена.
– Това е Луната, като че ли се приближава до нас –
развълнуван отговори Гомидас и подкани Зара – Погледни, тя
слиза все по-ниско и по-ниско.
Изведнъж пред Зара и Гомидас се показа една голяма
огнена топка, също като медена пита. Зара протегна ръка,
но топлината, която излъчваше тази медена пита я принуди
да се отдръпне. Гомидас направи знак на Зара да не пипа, а да
гледа. Чу се шумолене и леки стъпки. Изящна Газела доближи
Медената пита и издаде няколко звука. Жълто-кафявата
козина на Газелата блестеше на фона на ярката светлина, а
белите ѝ коремни части бяха пухкави и предизвикателни.
Гомидас гледаше в захлас, но се сепна от странен глас,
казвайки нещо на някакъв древен език. Усмихна се доволен,
че успя да разпознае отделни думи от старинния египетски
език и преведе на Зара. – Вие сте потомка на стар арменски род.
Произнасяйки тези думи малкият къдрокоско се вгледа с
любопитство в момичето.
– Гомидас, но какво става, откъде идва този човешки глас?
– едва продума Зара от вълнение.
Гомидас помисли за миг и успя да попита на
древноегипетски:
– Кой говори?…
Странният глас отново се чу, а Гомидас въодушевено
преведе:
– Когато Луната докосне Земята, тук в тази вълшебна и естествена, сътворена от дървета пирамида, а Газелата, нашата Кралица на доброто, почувства топлината ѝ, най- древният мъдрец на Египет заговаря чрез тях… И всичко това се сбъдва само при пълнолуние…
– О,о,о – възкликна Зара – като че ли сънувам. Ти знаеше ли
за магията на Пирамидата от дървета?
– Не знаех за всичко, което току-що се случи, макар че
често идвам тук. Майка ми Амира, нейната майка, нейната
баба, прабаба ми също са идвали тук…
– Да, разказвай! – окуражи го Зара, очарована от
отражението на Луната върху кадифеното с матово-румен
цвят личице на Гомидас.
– Когато бях малък, майка ми ме доведе тук и ми се
причуха странни думи. Повторих ги и тя ми каза, че това е
древен египетски език и ще ме научи на езика на Древната
цивилизация. Той се е предавал от поколение на поколение и
всички в нейния род говорят на древен египетски.
– А дали майка ти, баба ти, прабаба ти са имали такива
преживявания тук?- полюбопитства отново Зара.
– Не на всекиго се случва подобно нещо и ако се случи, то е
различно за различните хора.
Докато разговаряха „Медената пита” започна да
избледнява, а грациозната Кралица на Добротата погледна
с топлите си кафяви очи, като че ли искаше да участва в
разговора, но не можеше.
Гомидас се доближи до Зара и инстинктивно се поклони
пред Газелата, Зара го последва. Когато се изправиха, Газе-
лата я нямаше. Чуха как леките ѝ стъпки се отдалечават.
Настъпи тишина и сякаш времето спря. Зара се озърташе
недоумявайки, но усети, че тъмнината се сгъстява.
– Гомитас, бързо, да тръгваме, защото скоро няма да
можем да намерим пътя към реката.
На излизане от Пирамидата Зара докосваше листата
така, като че ли вярваше, че се подписва върху тях. Вечерта
беше звездна с ярки звезди, а Луната – отново на небето.
Зара отвори вратата на „Амон-Ра” задъхана и срещна
тревожния поглед на майка си.
– Вече е тъмно, малка госпожице, къде беше? Търсихме те,
чакахме те и се безпокояхме.
– Мамо, запознах се с един малък къдрокоско – Гомидас и с
него разгледахме пирамидата, Сфинкса и дърветата, но ще
разказвам утре когато не се вълнувам така.
Красива усмивка премина по лицето на Кая, която
познаваше чудатостите, с които дъщеря ѝ я изненадваше
често.
На другата сутрин миризмата на баница и кафе събудиха
Зара. Тя скочи от леглото си и побягна към кухнята.
– Седни да закусиш Зара! – прикани я майка ѝ и продължи
– Вчера, докато бяхме на разкопките, около нас се движеха
камили с хора, с товари и видяхме невероятно красива Газела.
Баща ти веднага започна да я рисува по памет…
– Така ли? Опишете ми я. Мамо, татко, та това е
Кралицата на добротата тук в Египет.
– Тя заслужава това име – учуден погледна дъщеря си
Калуст – но как ти хрумна? – настояваше художникът.
– Аз я видях и погалих, но ще ви разкажа по-късно. Сега
бързам.
Зара грабна парче баница и излезе да не закъснее за сре-
щата си с Гомидас. Мислите ѝ препускаха, краката ѝ – също.
Задъхана тя се спря пред дузина малчугани, които се караха
на арабски и тя нищо не разбираше. Очите ѝ се втренчиха
в една нежна ръка, високо вдигната държаща цигулка. Зара
усети безпокойство, доближи се и видя малкия си къдрокос
приятел.
– Гомидас! – викна тя – Защо се карате?
– Зара, моля те, спаси цигулката ми!
Зара подскочи и за миг се озова до Гомидас. Взе цигулката
и стресна присъстващите с непознат дори за нея самата
глас.
– Не се карайте! – се чу на западноарменски диалект.
Смуглите момчета спряха да крещят и погледнаха
стройното кестеняво момиче.
– Коя си ти? Какъв език говориш? – попита Амал.
Зара повдигна рамене, но с жестове им посочи пирамидите
в далечината и се запъти към тях. Палавниците я следваха.
Стигнаха Сфинкса и Зара отново погледна изплашено и дочу как
се смееха приятелите на Гомидас, усетили страха ѝ. Обърна
се и ги изгледа въпросително и в този момент погледът ѝ
се спря върху нежното личице на малко момиченце, което
стоеше безмълвно.
– Гомидас, тук има едно малко момиченце? – развълнувано
попита Зара.
– Да, това е сестричката на Амал, Азиза, която винаги е с
нас, но тя не може да говори. Нейното име много ѝ подхожда
– „азиза” на арабски означава „мила”.
Зара доближи момичето и видя, че сивите очи на Азиза се
усмихваха. Азиза сви дясната си ръка, доближи я до гърдите
си и се поклони, това бе нейният поздрав. Впечатлена,
Зара я хвана за ръка и продължи към пирамидата от
дървета, следвана от шумната компания на тъмнокожите
непослушници. Промъквайки се между дърветата, момчетата
се оглеждаха и късаха листа, шегуваха се, докато страшния
рев на животно не ги стресна. Всички замръзнаха на място.
Ревът се приближаваше и пред тях се появи яростен лъв с
буйна грива. Лъвът мяташе опашка и оглеждаше за плячката
си. Децата се разтрепераха… Малката Азиза стисна още по-
силно ръката на Зара. Лъвът се въртеше и душеше.
– Гомитас, защо не прогоним с камъни този лъв, как така
всички тези момчета не мърдат? – тихичко прошепна Зара,
следейки движенията на лъва.
– Не можем. Тук лъвът е свещено животно и дори моите
приятели – пакостници няма да му посегнат.
Момчетата започнаха да шепнат нещо на арабски,
обърнати към Гомидас.
– Гомидас, какво ще правим? Ти винаги идваш тук. Покажи
ни силата си, избави ни от лъва, той е кръвожаден – страхливо
нареждаше брата на Азиза.
Гомидас се доближи до Зара и взе цигулката, а лъвът
започна още по-нервно да се разхожда. Тогава Зара се досети
за баницата и я хвърли пред лапите на хищника, който я
помириса и излапа със замах.
Децата гледаха изплашени, а по лицето на малката Азиза
се търкулнаха сълзи. Листата на дърветата се разлюляха.
Разнесе се нежна музика. Гомидас засвири на детската си
цигулка и държеше очите си затворени. Чуха се леки стъпки,
които като че ли се удвояваха, утрояваха и доближаваха.
Листата се размърдаха и три високи газели заобиколиха лъва.
Чу се страховит рев. Гомидас отвори очи и всички чакаха със
страх, дали лъвът ще ги нападне. Тогава стана чудо. Малката
Азиза проговори и повтори три пъти някакви странни думи.
Газелите се приближиха още по-близо до лъва, който се обърна
и побягна. Чу се вик на радост, всички крещяха, но гласът на
Азиза ги сепна отново.
– Азиза, скъпа моя, ти говориш? – доближи я брат ѝ Амал.
Тя му кимна с глава и се обърна към Гомидас.
– Гомидас, какво казах преди малко. Аз чух тези думи тук и
не ги разбирам.
Всички запрегръщаха малката Азиза. Тогава гласът на
Гомидас надви гласовете им.
– Нашата планета. Нашата планета. Това е на стар
египетски език и него Азиза продума за първи път.
Зара намигна заговорнически на Гомидас и каза:
– И без да превеждаш, знам, че Азиза каза великите думи
НАШАТА ПЛАНЕТА!
“The Moon is like a honeycomb, with a lot of bees on it that feed it and it becomes ever brighter and thicker…” – Zara chattered as she watched The Moon with her binoculars through the dormer of the small attic room of Villa ‘Amon-Ra’. The cottage was perched at a height behind a maple tree, which leaves kept it from the sun and moisture.
The beautiful ‘Amon-Ra’ was white as a bird on whose wings had exciting sculptures resembling Egyptian pharaohs.
Zara went slowly down the creaking stairs, walked into the dining room, but found nobody; her parents had gone already out. The girl remembered that they are at the excavations near a pyramid.
The teenager was delighted to be able to wander until later. She felt the heat and her tender face was hurting as it was tanned. Zara wore a white linen dress, straw hat and sunglasses, but the sun shone brightly, and its rays penetrated through the
dress, through the hat, and through the glasses.
Zara headed for the river, passed by orange, mandarin, lemon trees, plump trees with
fruits, finches palms with long green wide-feather like leaves and red dates. She turned
back to make sure she was not far away from the villa, and a smile appeared on her face at the sight of the ‘white bird’ – a villa on which wings like guards were proudly sitting two sculptures – The Pharaohs.
She continued her path, and very soon she reached the river, she followed it, looking for
its end, but she could not see it. The river was long, wide and with many curves, endless…
The girl looked at her reflection in the water, turned her hat happily on one side.
Something was moving on the surface of the water exactly where her face was reflected.
Suddenly a head came out, a head of a large aquatic animal. It opened its mouth and Zara bristled at the sight of its sharp teeth.
At this very moment someone gently touched her shoulder, she screamed frightened, and the aquatic animal in front of her dived back and swam along the river. Zara looked at a dark-skinned little boy with a black curly hair standing next to her. The boy told her something, but she shrugged as she did not understand his language.
They looked at each other and laughed. Zara reached out her hand and introduced herself
– Zara.
– Gomidas… – the boy’s voice was heard.
Zara jumped in joy and spoke in Armenian.
– Gomidas – like the great Armenian composer, then you are Armenian, do you speak Armenian?
– Yes – Gomidas grinned – I saw you were looking at the river. You look like an alien, and
maybe I can show you around.
– What was that in the river? – Zara pointed the water – did you managed to see it, a bizarre
thing, which it was not a fish.
– Yes, yes, this is a fish that lives here in the Nile, and it is called ‘African Tiger,’ but it’s a
fish.
Gomidas paused and continued: – It eats other water-like ones.
Zara listened to him with interest, and his pronounced East-Armenian dialect was entertaining her.
– And, why The Moon has such a strange look today? I watched her through my binoculars,
and I was impressed by the fireflies surrounding her – Zara asked.
– Fireflies, around The Moon? – asked the dark-haired boy, amazed. – Do you mean the
stars?
– Yes, yes, the stars. I did not remember this word in the Armenian language, and so I used the word fireflies. But they are like the stars; only they are here on Earth. They turn on and go out – Zara continued.
Gomidas cleverly smiled and offered to take her to a secret place. Zara looked at him
surprisingly, but her curiosity prevailed, and she said: – All right, Baron (Mr) Gomidas,
surprise me!
They walked along the river and reached a great majestic pyramid. Zara stared at the fearsome, raised above the pyramid, and then her eyes stared at the sculpture of a strange looking human head.
– What is this? – She turned to Gomidas.
– It’s called Sphinx, a winged monster with a female head and a lion’s body – said Gomidas
– but do come on, follow me.
They walked around the magnificent sculpture of the Sphinx and came to two huge trees
with many branches, and many, many leaves. They sneaked between the branches.
– That’s my secret ‘pyramid’ – said the young charmer and continued proudly – If you
look from outside, from away, those two huge trees form a Pyramid and here inside miracles happen. Look how tall they (trees) are; even the sky is not capable of letting its rays through.
Zara looked up, but the trees were endless, and the light barely dispersed amongst them.
Strange, unexpectedly, something bright yellow-orange broke between the leaves.
– What is this? What is happening? – Zara asked, astonished.
– This is The Moon as if she is approaching us -exclaimed Gomidas excitedly and urged
Zara- Look she descends lower and lower.
Suddenly, Zara and Gomidas sow a big fiery ball, like a honeycomb. Zara reached out, but
the heat that the honeycomb radiated forced her to withdraw. Gomidas signalled Zara
not to touch, but to watch. There was rustling and light footsteps, an exquisite Gazelle
approached The Moon in front of the teenagers’ eyes. The Gazelle cried and made a few
sounds. Her yellow-brown coat gleamed against the backdrop of the bright light; her
white parts were fluffy and challenging.
Gomidas stared at the Gazelle, but a strange voice was saying something in some ancient
language. Smiling Gomidas recognized some separate words from the ancient Egyptian
language and translated to Zara. – You are a descendant of an old Armenian family. Saying
these words, the little curly-haired boy looked at Zara with curiosity.
– Gomidas, but what is happening, where does this human voice come from?
– Do not worry.
Gomidas thought for a moment and managed to ask on Ancient Egyptian language: –
Who’s talking?…
The strange voice was heard again, and Gomidas translated: – When The Moon touches
The Earth, here in this magical and a natural Pyramid created by trees, and the Gazella,
our Queen of Goodness, felt her (The Moon’s) warmth, the ancient sage (wise man) of
Egypt speaks through them … And all this will come true only at full moon…
– Oh, oh – exclaimed Zara – I seem to be dreaming. Did you know about the pyramid of
trees?
– I did not know everything that just happened, though I often come here. My mother
Amira, her mother, my grandmother, my great-grandmother also came here…
– Yes, tell me! – Zara encouraged him, fascinated by the reflection of The Moon on the velvet
with a matt-rum skin colour face of Gomidas.
– When I was young, my mother brought me here, and I then heard strange words. I repeated
them in front of my mom, and she told me it was the ancient Egyptian language and
promised to teach me the ancient language of an ancient civilization. It has been passed
on from generation to generation – all in her family speak ancient Egyptian.
– And did your mother, your grandmother, your great-grandmother have such experiences
here? – Zara inquired again.
– Not everybody is experiencing the same, and if it happens, it is different for different
people.
As they talked, ‘the Honeycomb’ started to fade, and the graceful Queen of Goodness
looked with her warm brown eyes, seemed to want to participate in the conversation, but
she could not.
Gomidas approached Zara and instinctively bowed in front of the Gazelle, Zara followed
him. When they got up, Gazelle was gone. They heard her light footsteps move away.
There was silence, and it seemed as if time had stopped. Zara looked around, but she felt
the darkness thicken.
– Gomidas, let’s go because we will not be able to find the way to the river.
Exiting the Pyramid, Zara touched the leaves as if she believed she was signing on them.
The evening was full of bright stars and The Moon – back again in the sky.
Zara opened the door of ‘Amon-Ra’ breathlessly and met her mother’s anxious look.
– It’s dark now, little lady, where have you been? We were looking for you, we waited for
you, and we were worried.
– Mommy, I met a little boy – Gomidas, and with him, we examined the pyramid, the Sphinx,
and the trees, but I would say more tomorrow when I’m not so excited.
A beautiful smile passed over Kaya’s face, which she knew the strangeness with which her
daughter had surprised her often.
The smell of banitza (cheese pastry) and coffee woke Zara up the next morning.
She jumped off her bed and fled to the kitchen. – Sit for breakfast Zara! – Her mother
asked her, and continued – Yesterday, while we were at the excavations, we were moving
around camels with people, with loads and we saw incredibly beautiful Gazella. Your father
immediately began painting her by memory…
– Right? Describe it. Mom, Dad, that’s the Queen of Goodness here in Egypt.
– She deserves that name – Kalust looked surprised at his daughter – but how did you
think of such a name – insisted the artist-father.
– I saw and caressed her, but I’ll tell you later. Now I’m in a hurry.
Zara grabbed a piece of banitza and went out not to be late for her date with Gomidas. Her
thoughts drifted (were racing), her legs, too.
She took a deep breath and stopped in front of a dozen kids who were fighting and screaming
in the Arabic language. She did not understand anything. Her eyes stared at a gentle
hand, a high-held holding violin. Zara felt anxious, approached the group and saw her
little curly- haired friend.
– Gomidas! – She shouted -Why are you quarrelling?
– Zara, please save my violin! – shouted Gomidas. Zara jumped, and for a moment she
found herself next to Gomidas. She took the violin and startling with a stranger even for
herself voice.
– Don’t argue! – a western-Armenian dialect was heard. The boys stopped screaming and
looked at the slender chestnut-haired girl.
– Who are you? What language do you speak? – asked Amal.
Zara shrugged, but with gestures, she pointed to the pyramids in the distance and headed
for them. The impish youngsters followed her.
They reached the Sphinx, and Zara looked at the Sphinx again, scared, and heard how the
boys were laughing at her, sensed her fear. Zara looked at them questioningly, and at that
moment her gaze stopped on the gentle face of a little girl, who stood silently.
– Gomidas – who is this little girl here? – Excited Zara asked.
– Yes, this is the sister of Amal, Aziza, who is always with us. She cannot talk. Her name is
very appropriate to her – Aziza in Arabic means “dear.”
Zara approached the girl and saw the grey eyes of Aziza smiled. Aziza shrugged her right
hand, approached her hand to her chest and bowed, that was her greeting. Impressed,
Zara grabbed her hand and continued towards the pyramid trees, followed by the noisy
company of the dark-skinned boys.
Sneaking through the trees, the boys looked around and broke the leaves, joked until a
terrible roar of an animal did not start. They all froze in place.
The roar approached, and a fiery lion appeared with a loud mane. The lion poked his tail
and looked for prey. The children trembled… The little Aziza gripped Zara’s hand. The lion whirled around.
– Gomidas, why do not we put out this lion with stones? And why your friends are not
doing anything? – murmured Zara quietly, tracking the lion’s movements.
– We cannot. Here the lion is a sacred animal, and even my naughty friends will not touch him.
The boys started whispering something in Arabic, facing Gomidas. – Gomidas, what are we going to do? You always come here. Show us your strength, save us from the lion; he is blood-haunted – cowardly ordained the brother of Aziza.
Gomidas approached Zara and took the violin. The lion began even more nervously to
walk around. Zara then remembered about the banitza and threw it in front of the predator.
He smelled and swallowed the pastry. The children looked frightened, and on the face
of little Aziza tears were rolling. The leaves of the trees were trembling.
Soft music started. Gomidas played on his small violin, holding his eyes closed. There
were light footsteps, which seemed to double, tripled and approached.
The leaves moved, and three slender gazelles surrounded the lion.
There was a terrible roar. Gomidas opened his eyes, and everyone waited with fear that
the lion will attack them. Then a miracle happened. The little Aziza spoke and repeated
three strange words.
The Gazelles approached the lion even closer, who turned and fled. There was a shout of
joy, all shouting, but the voice of Aziza startled them again.
– Aziza, my dear, are you talking? – Her brother Amal approached her.
She nodded and turned to Gomidas.
– Gomidas, what did I say a while ago. I heard these words here, and I do not understand
them.
They all embraced the little Aziza. Then the voice of Gomidas overcame their voices:
– ‘Our Planet. Our Planet’. This is an old Egyptian language, and Aziza spoke first the language of the Ancient Egyptians.
Zara winked conspiratorially at Gomidas and said, – And without translating, I know Aziza said the great words – ‘OUR PLANET!’
Наредени в редица, като войници строени, дърветата
чакаха командата на „Генерала”, техният могъщ и непобедим „Генерал” – Времето. Денят беше толкова дълъг, колкото се очакваше да бъде и нощта. Равноденствие на Острова.
„Океански вятър” – беше командата на „Генерала”, листата летяха в красиви цветове, но войниците-дървета стояха на стража и не помръдваха. Улиците бяха отрупани с листа – жълти, оранжеви, като старо злато, полукафяви…
Шумът от колите, от тракането на влаковете, биенето
на камбаните от църквите се надпреварваха. Заваля силен
проливен дъжд. Забързани, прескачайки локви, пресичайки улици, хората се лутаха в надпревара да намерят покрив, под който да се скрият.
Но не, „Генерала” издаде своята свирепа заповед, небето
изрева, букет от светлинни лъчи се разпръсна във въздуха.
Беше 22 септември, летището беше претъпкано, много от
полетите отложени, поради силния вятър.
Лора се беше хванала здраво за ръката на майка си, а на
гърба си носеше малката си раничка.
– Мамо, нали ще успеем да излетим, всички ни чакат в
Африка, татко и приятелите ми.
– Да, Лора, само не се отделяй от мен. Ела да пием топъл
шоколад, докато чакаме за нашия полет.
*****
Монотонно, почти без шум, летеше големия Боинг, а
Лора слушаше любимите си песнички със слушалки на ушите,
когато на екрана в самолета започна прожекция на National
Geographic. Беше обичаният от нея Сър Дейвид Атънбъро
– гласът му, мек и увлекателен, разказваше за мамутите в
Африка, за шимпанзетата.
Лора поглъщаше информацията с такова вълнение, очите
ѝ прескачаха от екрана върху лицето на майка ѝ, върху лицата
на пътниците и пак върху екрана. „Генералът” се обади,
самолетът се разлюля, наклони на една страна, принизи се,
изправи се хоризонтално и започна да се издига. „Генерал”
– така наричаше Времето, малката Лора.
Загледана във филма, Лора не усети как наближиха (Free
Town) Фрийтаун. Възторжени, пътниците ръкопляскаха за
мекото кацане, с благодарност към Пилота-Капитан. Лора
скочи, грабна раничката си и на стълбичката за слизане от
самолета почувства топлия въздух.
– Ха, ха – обърна се Лора към майка си, – тук и „Генерала”
ни обича, топло, светло, а небето е толкова синьо.
Майка ѝ се усмихна, хвана я за ръка и двете бързаха към
изхода, чакаше ги кола, за да продължат към селото, където
ги очакваха.
****
Бръмчаха комари, Лора спеше в леглото си, заобиколена
от тюлени завеси. Почувства нещо топло в краката си и леко
хлипане. Отвори очи и видя малкия си приятел Буно, който ѝ
се радваше. Лора скочи и прегърна белия пудел. След закуска
грабна Буно и хукна към училището в селото, където децата
я посрещнаха бурно. Улиците бяха прашни, въздухът тежък,
но небето беше синьо.
– Лора, Лора, добре дошла – провикна се слабичката
Касандра и се хвърли отгоре ѝ да я прегръща.
Двете приятелки се смееха, заобиколени от няколко
техни връстници. Учебната година вече беше започнала.
– Лора, ще учиш ли с нас, запиши се отново в нашия клас
– примоли се Сам, а Касандра ги прикани да я следват.
– Искате ли да отидем в края на селото, където има едно
огромно блато, зад него красиви дървета и палми, където
живеят шимпанзетата?
Лора я попита учудена:
– Но как така, шимпанзетата живеят толкова близко, не
са ли опасни, те са пакостници.
– Тръгвайте – подвикна Касандра.
– Тръгвайте дружина – насърчи ги Лора. Къдрокосия
дребосък Фино и Сам палавника последваха момичетата.
Групата стигна блатото и ято комари кръжаха около тях.
Децата бяха тренирани, започнаха да се мажат с гел против
комари и да пръскат със спрей против насекоми, докато
напълно се отърваха от малките щипалки.
Лора усети потупване по главата и подскочи, погледна
встрани и видя маймуна, която седеше на задните си крака
изправена като човек. Буно побягна с лай. Пот започна
да избива по челото на Лора и със заекване тя попита
приятелката си:
– Каква е тази маймуна? Ходи като човек на задните си
крака, страх ме е…
Касандра се доближи до маймуната и ѝ подаде орех.
Маймуната сръчно счупи ореха със зъби и задъвка с
удоволствие.
– Това е Бонобо – тази маймуна е дошла от Конго, тя е
много близка до човека, не е като онези малки шимпанзета –
Касандра сочеше към едно дърво, където бяха се разположили
няколко маймунки.
Лора погледна в посока към дървото и видя как едно
шимпанзе се облизваше, хрупаше листа. Обърна се към Бонобо
и срещна черните му очи, побутна го по рамото. Маймуната
усети това побутване като закачка и отвърна по същия
начин.
– Бо-но-бо, Бо-но-бо – бавно говореше Лора и гледаше
маймуната в очите.
Касандра пое на свой ред:
– Бо-но-бо, Бо-но-бо…
Всички деца в едно изговаряха името: Бонобо.
Очите на маймуната се движеха от Лора към Касандра,
после се преместиха върху Сам и достигнаха малкия къдрокос
Фино.
Фино се стресна, когато Бонобо отскочи и се доближи до
него. Маймуната хвана ръката на изплашения дребосък, така
както би го направил и човек. Всички гледаха изумени.
Докато голямата маймуна държеше за ръка Фино, ято
комари ги нападнаха. Бонобо размаха лапи, за да ги прогони.
Слънцето грееше някак неестествено. Потъмня, въздухът
стана оранжев, като че ли всички гледаха през оранжева
завеса. „Генерала” се намеси – помисли си Лора.
– Вижте Бонобо, козината му блести в оранжево –
въодушевена сочеше Косандра с ръка към Бонобо.
Бонобо се размърда, мина покрай всички деца, като ги
удряше леко по рамото, като че ли ги предупреждаваше за
нещо.
– Бонобо ни кани да го следваме – досети се Лора.
Тръгнаха по прашния път, а камъчетата по пътя имаха
оранжев оттенък. Едва догонваха голямата маймуна, а Фино
се спря задъхан.
– Накъде вървим? – попита той изморен.
– Върви, върви – подкани го Лора, – „Генерала” ни спусна
тази оранжева завеса, за да виждаме всичко в красиво и топло
оранжево.
– Кой е „Генерала”? – попита Касандра.
– „Генерала” е времето, той раздава командите – хитричко
отговори Лора.
– Ха, ха – се чу дружно хихикане, – Лора, ти си фантазьорка
– каза Сам и хвърли камъче по Бонобо. Маймуната издаде
силен звук и подгони Сам. Грабна го с двете си ръце и го вдигна
високо.
Всички затаиха дъх, Лора се доближи до Бонобо и се вгледа
в черните му очи, смесени чувства я обзеха. Като че ли Бонобо
изпитваше болка и яд едновременно.
Лора погали огромния си приятел.
– Бонобо, не се дразни, Сам си играе, това е момчешка
игра.
Бонобо гледаше красивото личице на Лора, направи
гримаса, отвори широко уста, прозя се и пусна Сам, който
полетя към земята. Голямата маймуна отвори широко
дългите си ръце и започна доволно да се бие по гърдите ту
с лявата, ту с дясната ръка. Лора разтвори ръцете си и
имитирайки Бонобо, започна да се удря по гърдите, всички
я последваха. Бонобо проследи малчуганите с поглед, тупна
леко Лора по главата и ги прикани да го следват.
Въздухът ставаше все по-плътен и по-оранжев.
– Почакайте, почакайте – със задоволство се провикна
Касандра, – знам защо въздухът е плътен и оранжев. В часа
по география учителката ни обясни, че се очаква Сахара и
Атлантическият океан да се „съюзят”. Вятърът ще разнася
песъчинки от Сахара във въздуха и океанът ще помогне за
това.
– Да, точно така – потвърди Сам и продължи, – но какво
ли правят животните в горите, в пустините, в океана?
Лора следеше разговора замислена, когато бяха
стреснати от поредното прозяване на Бонобо и продължиха
да го следват. Техният водач понякога правеше скокове,
за да прескача купчини камъни или дъбове, но децата се
затрудняваха. Движеха се бавно. Изведнъж гледката пред
тях се промени.
– Вижте река, о-о-о-огромна е… – провикна се Лора.
– Това е река Сева – в нея има малки крокодили – отвърна
Сам.
Доближиха се до реката. Оранжевото слънце ѝ предаваше
мистериозно синьо-оранжев оттенък. Продължиха да вървят
покрай реката, поглеждайки плахо за крокодили. Плуваха
рибки, обагрени в оранжево от слънцето, Лора се спря и
замечтано въздъхна.
– Изглежда точно така, както в приказката „Златната
рибка”, дали да не си пожелаем нещо, може и да се сбъдне.
– Ха, ха, ха – дружно се разсмяха всички, а Бонобо с един
отскок се озова до Лора.
Но се чуха чуруликане на птици, летящи в различни
посоки.
– Вижте, вижте, зелен гълъб – провикна се Касандра.
– А тук на това дърво, погледнете, кацна сив папагал –
разпалено сочеше нагоре Сам.
– Погледнете – разнесе се пискливото гласче на Фино-
птица в металическа зелена пелерина.
Чуваше се невероятна песен от различните птици в ярки
цветове, с красиви крила.
Бонобо подскачаше и за миг се отзова на едно от
дърветата, опитвайки се да хване сивия папагал.
– Бонобо, слизай, не гони папагала – провикна се Лора.
– „Бонобо, не гони папагала” – чу се тънкото гласче на
папагала… ”Бонобо, не гони папагала” – отново се разнесе
пискливото гласче…
Всички прихнаха, а Бонобо подскачаше от клон на клон,
докато папагалът полетя и се загуби в гората.
– Ху-ху-хю-хю – чу се граченето на птица.
– Вижте колко е безшумна – провикна се Лора, – погледнете,
точно на клона над главата на Бонобо.
– Това е сова – продължи Лора – мъдра и тайнствена.
– Красива е – провикна се Фино, въртейки се около дървото
– има кичур от перца по главата си, тъмношоколадови пера с
бели ивици по крилата.
Совата се снижи, за да избегне Бонобо.
– Клюнът ѝ е жълт – пое Касандра, – красива е, но от баба
си знам, че совата е предшественик на зла участ.
Хищната птица започна да лети безшумно около Бонобо,
който се беше отказал да я гони и беше се изправил отново
на задните си крака с приятелчетата си.
За голямо учудване на всички совата кръжеше около Бонобо
и го докосваше с крилата си. Бонобо се въртеше и следеше
с поглед крилатата красавица. Совата кацна на рамото на
голямата маймуна и запя:
– Ху-ху-хю-хю…
Всички наобиколиха приятеля си и се втренчиха в острите
нокти, големия клюн и кафявите очи на птицата.
Бонобо заподскача с птицата на рамото си, а дружината
го последва.
Вървяха, отминаваха махагонови дървета, блата, докато
накрая се измориха. Седнаха около един дъб, върху листата,
окапали от дърветата, когато се чу как нещо разрязва
въздуха. Няколко стрели се забиха около тях. Децата скочиха
пъргаво и видяха, че са заобиколени от хора с кожени полички
и стрели в ръцете си.
– Това е местното племе – започна Касандра, когато пред
нея скочи Бонобо в целия си ръст. Но Касандра продължи,
провирайки глава под раменете на Бонобо със странни думи.
Един от ловците-стрелци ѝ отговори.
Бонобо пристъпи напред, но Касандра подскочи към
стрелеца и го приветства по странен начин.
Всички последваха нейните жестове, а Касандра поясни:
– Това е едно от малкото останали племена. Те
продължават да живеят недокоснати от модерния живот.
Това е племето Сусу. Зная за тях от баба си, която е живяла
в близост до тези места, тук, до река Сева. Единственото,
което успях да кажа на техния племенен език, е МИР.
Появи се момче с лък в ръка и започна да събира забитите
стрели около малчуганите. Момчето от племето следеше
совата, която прехвърчаше безшумно. Лора гледаше без-
мълвна, а Фино се доближи до Бонобо. Совата кръжеше, но
полетя и се изгуби в необятната гора. Жена от племето се
доближи и каза нещо на техния език. Обърна се към Касандра,
наведе се и докосна земята пред нозете ѝ и с жест ѝ показа,
че това е тяхната земя, земята на племето.
Тогава Лора се доближи до жената и вдигна високо ръцете
си към небето, разтвори ръце и се обърна, сочейки Сам, Фино,
Бонобо, Касандра, после момчето от племето, жената и
останалите.
– Небето е за всички – се чу нежният глас на Лора.
Бонобо вървеше, имитирайки Лора, с вдигнати дълги ръце
към небето и после обикаляше и сочеше всеки с ръце…
Мъж от племето с малка брадичка, гола глава и украшения
– гердани по врата, каза нещо и посочи с жестове да го
последват.
Бонобо и дружината му го следваха, вървяха между
дървета в близост до реката, по хлъзгави камъни и стигнаха
до сламените къщички на племето Сусу. Деца, жени, старци
се разхождаха наоколо в полички от различни кожи. Тогава
мъжът-водач от племето се обърна към своите хора, каза
нещо на Сусу-език и всички присъстващи вдигнаха ръка за
приветствие и поздравиха малчуганите.
Водачът ги заведе до невероятно красиво място, реката
течеше от едната страна, а от другата препускаха коне,
странни като леопарди-котки в сиво и черно, бягаха маймуни…
а в далечината група лъвове ревяха и се гонеха.
Децата гледаха и им се искаше да се доближат до
животните, но човекът от племето застана пред тях и ги
спря. После се приближи до Лора, която не изпускаше от очи
Леопарда-котка на сиво-черни петна, беше малкa и си играеше
и тичаше между останалите животни.
– Това е Леопардова Генета – се чу на развален английски, и
племенният човек се обърна към Лора. Лора подскочи:
– Леопардова Генета, колко е красива, а вие говорите
английски? – зарадвана продължи Лора и сивосините ѝ очи
станаха още по-ярки.
Мъжът се усмихна и продължи:
– Говоря крио и развален английски. Тук се говори езикът
на природата – като посочи животните, небето, земята и
доближи лъка до гърдите си.
Децата ги наобиколиха и заслушаха в думите на човека
от племето.
Чу се прозяване, Бонобо отново напомни за себе си. Когато
се обърнаха към него, го видяха да бяга, отдалечавайки се от
тях.
– Бонобо откри семейството си – възторжено извика Сам,
сочейки към група маймуни, към които Бонобо се приближи. И
те като него седяха на задните си крака и радостно се биеха
в гърдите.
Племенният човек прикани дружината да го следва и
стигнаха до реката.
– Погледнете колко е чиста реката, можем ли да влезем?
– продължи Фино, събу сандалите си и нагази във водата – О-
о-о, тя е ледено студена…
Сам, Лора и Касандра нагазиха в студената вода, а
племенният човек ги гледаше, когато до него се приближи
момчето от племето, заедно с малката Леопардова Генета.
– Вижте, вижте, дъното блести, какви са тези камъчета
– каза Фино, наведе се и извади едно блестящо камъче.
Камъчето отразяваше оранжевото Слънце.
– Фино, това е диамант – в тази река има диаманти – каза
Сам.
Всички се приближиха до Фино да пипнат диаманта и при
докосването му цялата река засвети с невероятна светлина.
С цвят на старо злато и сребро се покри реката от блясъка
на диаманта и силните оранжеви лъчи на Слънцето.
Совата се появи отново. Тъмношоколадовите ѝ крила сър-
фираха по повърхността на реката, а очите ѝ се превърнаха
в диаманти.
Не само децата гледаха учудено, но племенният човек
изсвири с уста и всички жители на Сусу се насъбраха.
Заобиколени от блясък, Лора, Сам, Касандра и Фино от една
страна в диамантената река Сева, племето Сусу на брега, а
совата кръжеше над всички и пееше:
– У, у, у… ю, ю, ю…
Леопардовата Генета се престраши и нагази в реката,
когато совата силно заграчи и я прокуди със силните си
диамантени очи и огромните разперени крила.
Изведнъж оранжевият въздух се избистри, небето отново
беше синьо. Дъното на реката се виждаше ясно с накацалите
по него диаманти.
Совата прелетя, устремена към Фино, грабна с големия
си жълт клюн диамантчето от ръката на дребосъка и се чу
само едно „пльок”… – камъчето падна в реката и потъна при
останалите камъчета.
Децата стъпваха внимателно по неравното дъно на Сева
и излизайки от реката, бяха посрещнати с песента и танца
на племето Сусу.
Сам започна да се полюлява в такта на песента, последван
от мокрите до колене Лора, Касандра и Фино. Тогава момчето
от племето, с което те се срещнаха по-рано в гората, им
заговори:
– Аз съм Тама и говоря английски.
Сам доближи зарадван и му се поклони.
– Аз съм Сам, това са Фино – дребосъка, Лора и Касандра.
Тама им се усмихна, загледа се в сивосините очи на Лора за
миг и после каза:
– Сам, ти си смел, приеми този лък и стрели като подарък.
Използвай ги само ако е нужно.
– Лора – обърна се Тама към нея, – поверявам ти
Леопардовата Генета, тя има същия цвят очи като твоите.
Тя ще ви пази по пътя – усмихна ѝ се Тама.
Децата се сбогуваха с племето и поеха своя път.
Голямата котка грациозно подтичваше, а Лора се
опитваше да споделя същите крачки. Касандра и останалите
вървяха зад тях. Спряха се до едно красиво дърво, когато
изведнъж почувстваха хладина, свеж въздух.
– Вижте отсреща Планините – посочи Фино…
Сам застана до него, Лора и Касандра се присъединиха.
Леопардовата Генета започна да се върти и да души.
Беше се стъмнило.
– Тези планини приличат на два огромни лъва. Погледнете
главите и гривите около тях – говореше бавно Лора.
– Да, вижте отворената уста на лъва, отляво, а зъбите
му сигурно са от дъбовете на дърветата – отбеляза Сам.
– Тези планини са Лъвски планини – природата ги е изваяла
от скали, дъбове, дървета, пръст… – продължи Лора.
Сам за първи път опита да стреля с лъка и изпрати една
стрела право в главата на Лъва-Планина.
Леопардовата Генета изръмжа и побягна. Планината се
разтресе. Всички се сгушиха до дървото уплашени от шума.
– Не използвай стрелата, ако не е нужно – се чу гласът на
Тама от племето Сусу – ехото разнасяше неговото послание
и кънтеше силно в ушите на децата…
– Сам, какво направи? – с укор го погледна Касандра.
– Но как е възможно гласът на Тама да идва от планината,
където забих стрелата? Та нали той остана назад близо до
реката и животните – тревожно говореше Сам и препли-
таше езика си. Думите му почти не се разбираха.
Тогава пред тях се появи совата със светещите диаман-
тени очи, която кръжеше с красивите си шоколадови крила.
Тя прелетя покрай Лора, после около Касандра и докосна всеки
един от тях…
– Следвайте совата – продължи гласът на Тама, – тя ще
ви покаже пътя, се чу отново откъм планината, като че ли
Лъвът-Планина говори с гласа на Тама.
– Нашата страна носи името Сиера Леоне, което озна-
чава Лъвски планини – продължи Тама. – Лъвски планини,
Лъвски планини – кънтеше наоколо.
Красивата сова полетя напред и пътят се освети от
диамантените ѝ очи. Децата я следваха, следваха гласа на
Природата, заобиколени от Лъвските планини.
****
Комарите бръмчаха, кацаха по нослето на Лора и накрая
я събудиха. Буно се хвърли в скута ѝ и започна да лае, радваше
се, че Лора е отново в своето креватче.
– Мамо – каза Лора, – толкова много имам да ви разказвам,
за гората с махагоновите дървета, за красивите птици
и совата с диамантените очи, за приятеля ни Бонобо, за
племето Сусу и Тама – пазител на Лъвските планини.
– Да, чакахме те да се събудиш, малка скитнице. По-добре
напиши всичко видяно, за да го прочетеш на съучениците си.
Започваш училище днес в класа на твоите приятели.
Лора подскочи радостна, отвори тетрадката си и
написа:
„Ние живеем в прекрасна Планета. Нейните тайни се
пазят от дърветата, животните, племената, които са
близко до природата. Ние трябва само да я обичаме силно
и съхраняваме истинските ѝ жители, родени на нея… Лора
продължи и завърши с „Щастлив Край” – повтаряха го
Лъвските планини и въздухът кънтеше с гласа на Тама.
Ordered in a row, like soldiers lined up, the trees were waiting for the command of the ‘General,’ their powerful and invincible ‘General’ – The Weather. The day was as long as it was supposed to be the night. Equinox on the Island. ‘Ocean Wind’ was the command of the ‘General.’ Leaves in beautiful colours were flying, but the tree-soldiers stood on guard and did not move. The streets were covered with leaves – yellow, orange, like old gold, semi-brown…
The noise of the cars, the trampling of the trains, the ringing of the church-bells – all of them were racing. Heavy torrential rain made people run, jump over puddles, people were wandering in a hurry to find a roof, under which to hide.
But no, the ‘General’ issued its fierce command. The sky roared and a bunch of light rays scattered in the air. It was September 22; the airport was crowded, a lot of flights delayed due to a strong wind.
Lora had held her mother’s hand firmly and carried her rucksack on her back.
– Mom, will we be able to take off? Everyone’s waiting for us in Africa, my dad, and my friends.
– Yes, Lora, do not get away from me. Let’s have a hot chocolate drink while we are waiting for our flight.
Monotonous, almost no sound, the big Boeing was flying, and Lora listened to her favourite songs with earphones when screening on the plane was showing National Geographic programme. It was her beloved Sir David Attenborough. His voice, soft and fascinating, narrated about the mammoths and chimpanzees in Africa.
Lora absorbed the information with such excitement, her eyes jumped from the screen over her mother’s face, on the faces of the passengers and again on the screen. The ‘General’ called, the plane swung, tilted to one side, lowered, and then elevated upright and began to rise. ‘General’ – this is how little Lora called the Weather.
Watching the natural wildlife documentary of David Attenborough, Lora completely lost track of time, when the plane landed at Freetown Airport. The passengers enthusiastically applauded for the soft landing, thanks to the Pilot-Captain.
Lora jumped, grabbed her little rucksack and walked down the aisle and reached the ladder of the plane and felt the warm air.
– Haha – Lora smiled -here the ‘General’ loves us. It is warm, bright, and the sky is so blue.
Her mother smiled, grabbed her hand, and they both hurried to the exit. Outside there was a car waiting to take them to the village, where they were expected.
*****
Mosquitoes buzzed, Lora slept in her bed, surrounded by tulle-netting curtains. She felt something warm at her feet and light sneezing. She opened her eyes and saw her little friend, Buno, who was happily playing. Lora jumped and hugged the white poodle. After breakfast, she grabbed Buno and ran to the school in the village where the children greeted her with pathos. The streets were dusty, the air heavy, but the sky was blue.
– Lora, Lora, welcome – the slender Cassandra shouted and jumped up and down, and hugged her.
The two girls laughed, surrounded by several friends, classmates. The school year had already begun.
– Lora, will you study with us? Please re-enter our class – Sam asked.
Cassandra asked the little group to follow her:
– Do you want to go to the end of the village where there is one huge swamp, and behind it, there are beautiful trees and palm trees where chimpanzees live?
Lora asked her friend with astonishment:
– But how can chimpanzees live so close to the habitable area, aren’t they dangerous species, and very mischievous?
– Let’s go – Cassandra shouted.
– Ok, let’s go guys -Lora encouraged the rest.
The curly haired little boy Fino and his mischievous friend Sam followed the girls. The group reached the swamp, and many mosquitoes ran around them. The children were trained and started to apply gel against mosquitoes and spray with an insect spray until they were completely rid of the small ’earwig.’
Lora felt a pat on her head and jumped, looked aside and saw a monkey standing on its legs, standing as a man. Buno ran with barking. Sweat started on Lora’s forehead, and she asked with a stammer:
– What is this monkey? – It walks like a human on his back legs; I am frightened..
Cassandra approached the monkey and handed him a walnut.
The monkey deftly broke the walnut with teeth and chewed with pleasure.
– This is Bonobo – this monkey has come from Congo, he is very close to mankind, and it is not like those little chimps – Cassandra pointed to a tree where a few monkeys had settled.
Lora looked at the tree and saw one chimpanzee licked, crunched the leaves. She turned to Bonobo and met his black eyes, and gently pushed his shoulder. The monkey felt this as a tease and responded the same way.
– Bo-no-bo, Bo-no-bo – Lora said slowly, looking the monkey in the eyes.
Cassandra took the turn:
– Bo-no-bo, Bo-no-bo…
All the children called at once the name ‘Bonobo.’ The monkey’s eyes moved from Lora to Cassandra, then they moved to Sam and reached the little curly haired Fino.
Fino was startled when Bonobo jumped up and approached him. The monkey caught the hand of the frightened little boy as a human would do. Everyone was amazed.
While the big monkey held Fino’s hand, a flock of mosquitoes attacked them. Bonobo waved his paws to drive them away.
The sun shone somewhat unnaturally, darkened the air and it turned it in orange colour. It looked like everyone was looking through an orange curtain. The ‘General’ had intervened, was Lora’s thought.
– Look at Bonobo; his coat shines in orange – excitedly pointed Cassandra.
Bonobo shifted, passed by all the children, gently slapped each of them on their shoulders, as if warning them for something.
– Bonobo invites us to follow him – Lora got Bonobo’s message.
They walked the dusty road, and the pebbles along the way were with an orange tinge. The children were barely catching up the big monkey when Fino stopped breathless:
– Where are we going? – Fino already tired asked his friends.
– Go ahead – Lora said- The ‘General’ has dropped us this orange curtain so we could see everything in a beautiful and warm orange colour.
– Who is the ‘General’? – Cassandra asked.
– The ‘General’ is the ‘Weather’ who gives orders – Lora answered.
– Ha, ha – all laughed – Lora, this is a fantasy – Sam said, and threw a pebble towards Bonobo.
The monkey made a loud sound and chased Sam, grabbed him with its both paws (hands) and lifted him up very high. Silent moment as all children held their breath. Lora approached Bonobo and stared into his black eyes, and she got mixed feelings. Bonobo felt pain and anger at the same time.
Lora stroked Bonobo’s shoulder:
– Bonobo, do not mind, Sam is only playing with you, it’s a boys game.
Bonobo stared at Lora’s beautiful face, and he stretched his chin, opened his mouth wide, yawning and let go of Sam, who flew to the ground. The big monkey opened wide its long arms and began to hit (tap) happily on his chest first with the left, then with the right hand. Lora opened her hand’s too and imitated Bonobo, began to tap herself, everyone followed her. Bonobo looked at them all, gently tapped Lora’s head and then invited them all to follow him.
The air grew thicker and more orange.
– Wait, wait – Cassandra called her friends – I know why the air is dense and orange. In our geography lesson, the teacher explained to us that the Sahara and The Atlantic Ocean are to “unite.” The wind will spread grit (sands) of Sahara in the air, and the ocean will help this process.
– Yes, that’s right – Sam confirmed – but what will the animals do in the woods, in the deserts, in the ocean?
Lora listened to the conversation when they were startled by Bonobo’s next yawn, and all of them continued to follow the big monkey-guide. Their guide sometimes jumped over piles of stones or oaks, but the kids couldn’t do that. They moved slowly. Suddenly the view in front of them has changed.
– Look at the river, oh-oh-oh-oh – Lora exclaimed.
– This is the river Seva – there are small crocodiles in it – continued Sam.
They approached the river. The orange sun contributed to the mysterious blue-orange hue of the river surface. They continued to walk along the river, looking timidly for crocodiles. They saw fish swimming coloured in orange by the sun. Lora stopped and sighed dreamily:
– It looks exactly like in the tale of the ‘Golden fish,’ and according to this tale we make a wish, and the golden fish will make it happen.
– Ha, ha, ha- all of them laughed together, and Bonobo with one jump joined Lora.
There was a chirping of birds flying in different directions.
– Look, look, this is a green pigeon – Cassandra shouted.
– And here on this tree, look, a grey parrot – Sam pointed upward.
– Look – Fino’s squeaky voice – a bird in a metallic green cloak.
There was an incredible song from different birds in bright colours, with beautiful wings.
Bonobo jumped, and was on the tree, trying to catch the grey parrot.
– Bonobo, get off, do not chase the parrot – Lora called.
“Bonobo, do not chase the parrot,” said the parrot with a thin voice
…”Bonobo, do not chase the parrot,” the shrieking voice continued…
They all laughed, and Bonobo jumped from branch to branch, while the parrot flew away and got lost in the woods.
– Hu-hu-hue-hue – a bird croaked.
– See how silent it is – Lora said – look all, right on the branch over Bonobo’s head.
– It’s a screech-owl – Lora continued – wise and mysterious.
– She is beautiful – said Fino, spinning around the tree – she has a string of feathers on her head, dark chocolate feathers with white stripes on the wings.
The screech-owl lowered to avoid Bonobo.
– Her beak is yellow – Cassandra said – it’s a beautiful bird, but I know from my grandma that the screech-owl is a precursor of evil fate.
The predatory bird began to fly silently around Bonobo, who stopped to chase her any further and was standing up again on his back legs amongst his friends.
To the great surprise to all, the bird was circling Bonobo and touched him with her wings. Bonobo was spinning and watching the sight of the winged beauty. The screech-owl landed on the shoulder of the big monkey and sang:
– Hu-hu-hu-hy…
They all surrounded their friend and stared at the sharp nails, big beak, and brown eyes of the bird.
Bonobo jumped with the bird on his shoulder, and the company followed.
They walked, passed mahogany trees, swamps until they finally got tired. They sat around an oak, on the leaves fallen from the trees when they heard something cut the air. Several arrows jammed around them. The children jumped, and they saw that they were surrounded by people with leather skirts and arrows in their hands.
– This is the native tribe – Cassandra started moving forward towards the tribe man, and Bonobo jumped in front of her with his full stature. But Cassandra pushed her head through Bonobo’s arm and continued saying strange words.
One of the hunters answered.
Bonobo stepped forward, but Cassandra jumped to the shooter and strangely greeted him.
Everyone followed her gestures, and Cassandra explained:
– This is one of the few remaining tribes. They continue to live untouched by modern life. This is the Susu tribe. I know about them from my grandmother who lived near these places, here, to the river Seva. The only thing, which I could say in their tribal language is ‘Peace.’
A boy came up with a bow in his hand and began collecting the arrows around the kids. The boy from the tribe was following with eyes the screech-owl that passed silently. Lora was staring speechlessly at the boy. Fino approached Bonobo. The screech-owl was circling but flew and lost in the vast forest.
A woman from the tribe approached the group and said something in their language. She turned to Cassandra and leaned forward and touched the ground at her feet and, with a gesture, that this is their land, the land of the tribe.
Then Lora approached the woman and lifted her arms up to go to the sky, opened her hands and turned, pointing to Sam, Fino, Bonobo, Cassandra, then the boy from the tribe, and the rest.
– The sky is for all – Lora’s said with a gentle, soft voice.
Bonobo was moving; mimicking Lora with his long arms raised to the sky and then went around and pointed each one with his hands…
At this very moment a man from the tribe with a small beard, and a colourful necklace on his neck said something in his language and gestured to the kids to follow him. He was the tribe leader.
Bonobo and his friends followed him, walking between trees near the river, slippery stones, and they came to the straw houses of the Susu tribe. Children, women, old men were walking around in different colours leather skirts alike. Then the tribal leader turned to his people; he said something in Susu-tongue and everyone present raised their hands to greet the strange group of kids.
Then tribe-leader took them to an incredibly beautiful place, the river running on one side, and horses on the other side, strange like leopard-cats in grey and black, running monkeys… and in the distance, a group of lions roared and chased each other.
The children were looking, and they wanted to get closer to the animals, but the tribe-man stood before them and stopped them.
Then he approached Lora, who was following with eyes the leopard-cat in grey-black spots which was little and was playing, running between the other animals.
– This is Leopard Genetta – somebody said in broken English.
Lora jumped and saw the tribe- leader talking to her:
– Leopard Genetta, how beautiful she is, and you speak English? – asked Lora and her grey eyes got even brighter.
The man smiled and continued:
– I speak Krio and broken English. But here all of us speak the language of nature – and he pointed the animals, the sky, the earth and he brought his bow to his chest.
The children surrounded them and listened to the words of the man of the tribe.
There was a loud yawn; Bonobo reminded of himself again. When Sam turned to him, saw Bonobo run away, moving away from them.
– Bonobo has found his family – Sam shouted incredulously, pointing to a group of monkeys that Bonobo approached. And they like him stand on their hind legs and tap themselves happily in the chest.
The tribal man urged the company to follow him. They reached the river.
– Look at how clean the river is, can we get in? – Continued Fino, took off his sandals and hurled into the water – Oh, it’s cold…
Sam, Lora, and Cassandra broke into the cold water, and the tribal man looked at them. A young boy approached the tribe -leader along with the little Leopard Genetta.
– Look, look, the bed of the river is shining, what are these pebbles – Fino said, leaning forward and pulling out a glittering pebble.
The pebble reflected the orange sun.
– Fino, it’s a diamond – there are diamonds in this river – said Sam.
Sam, Cassandra, and Lora approached Fino to touch the diamond and with the touch of the diamond the whole river illuminated in incredible light. With the colour of old gold and silver, the river was covered with a glitter of the diamond and the intense orange rays of the sun.
The screech-owl reappeared. Her dark chocolate wings wandered on the surface of the river; her eyes turned in diamonds.
Not only the children looked astonished, but the tribal man whistled, and all the inhabitants of Susu gathered together.
Surrounded by brilliance, Lora, Sam, Cassandra and Fino of one side of the river Seva, the Susu tribe on the shore.
The screech-owl rounded overall and sang:
– Uuu, u, u…
The Leopard Genetta run, waded into the river when the screech-owl forced her out (caw) with her strong diamond eyes and huge outstretched wings.
Suddenly the orange air cleared, the sky again was blue. The bottom of the river was visible with shining diamonds.
The screech-owl flew toward Fino, grabbed the diamond with her big yellow beak from the little boy’s hand, and all heard “plock” – the stone fell into the river and sank to the remaining pebbles.
The children stepped carefully on Seva’s uneven bed and coming out of the river were greeted with the song and the dance of the Susu tribe.
Sam began to swing into the tact of the song followed from the wet to knees Lora, Cassandra, and Fino. Then the boy from the tribe they met earlier in the forest said:
– I’m Tama, and I speak English.
Sam approached and greeted him:
– I’m Sam, that’s little Fino, and those are Lora and Cassandra.
Tama smiled at them, staring at Lora’s grey-blue eyes for a moment and then said:
– Sam, you’re brave, take that bow and arrows as a gift. Only use them if necessary.
– Lora – Tama turned towards her – I trust you, the Leopard’s Genetta has the same colour eyes like yours. She’ll keep you on the road -Tama smiled.
The children said goodbye to the tribe and took their way. The big cat was graceful, and Lora was trying to share the same steps. Cassandra and the rest were behind them. All stopped by a beautiful tree when suddenly they felt crisp, fresh air.
– Look at the mountains – Fino said.
Sam stood beside him, Lora and Cassandra joined. The Leopard’s Genetta began to sniff. It was dark.
– These mountains look like two huge lions. Look at the heads and the hairs around them – Lora said slowly.
– Yes, look at the open mouth of the lion, on the left and the teeth formed from oak trees – Sam said.
– These mountains are Lions Mountains – nature has sculpted them from rocks, oaks, trees, earth… – Lora continued.
Sam first attempted to shoot with the bow and sent one arrow right in the head of the Lion-Mountain.
Leopard’s Genetta growled and fled. The mountains were shaking… Children all huddled at the tree, scared by the noise.
– Do not use the arrow if you do not need it – the voice of Tama from the Susu tribe, echoed, and spread his message loud.
– Sam, what did you do? – asked Cassandra.
– But how can Tama’s voice come from the mountain, where did I hit the arrow? And we left Tama back near the river, and the animals – Sam said stammering. His words were almost incomprehensible.
Then the screech-owl with the glowing diamond eyes appeared and circled with her beautiful chocolate colour wings.
She flew past Lora, then around Cassandra and touched every one of them…
– Follow the screech-owl – Tama’s voice continued – she will show you the way – the voice was heard again from the mountain as if the Mountain Lion speaks with Tama’s voice.
– Our country is called Sierra Leone, the ’Lions’ mountains’ – Tama continued. – ‘Lions’ Mountains’, ‘Lions’ mountains – echoed around.
The beautiful screech-owl flew forward, and her diamond eyes illuminated the road. The children followed her, following the voice of nature, surrounded by the Lions’ Mountains.
*****
The mosquito buzzed, landed on Lora’s nose, and finally woke her up. Bono jumped into her lap and began to bark, glad that Lora is back in her bed.
– Mum – said Lora – have so much to tell you, about the forest with the mahogany trees, about the beautiful birds and the screech-owl with diamond eyes, about our friend Bonobo, and the Susu tribe and Tama – the Guardian of the Lion Mountains.
– Yes, we waited for you to wake up, a little wanderer. Better write everything you see to read it to your classmates. You start school today in the class of your friends.
Lora jumped joyfully, opened her notebook and wrote:
“We live in a wonderful Planet. Her secrets are kept by the trees, the animals, the tribes that are close to nature. We only need to love our Planet loudly and to keep her true inhabitants born to her… Lora continued and ended with “Happy End,” repeated the lion’s mountains and the air echoed with Tama’s voice.
В неделя, преди първия учебен ден, Зара реши да набере горски цветя за любимата си учителка.
– Мамо, излизам, ще събера цветя за госпожица Шахинян.
– Добре, но не се бави, готвя от любимите ти пълнени червени пиперки – отговори майката на Зара.
Зара се облиза доволно, усмихна се и се забърза, вратата се хлопна зад гърба ѝ. Хукна по стълбите с обичайното си тананикане и на втория етаж срещна баба Назо, която я привика и почерпи с шоколад. Зара благодари и прегърна старицата.
– Къде си се забързала, красавице? – попита я с треперещия си глас немощната баба.
– Отивам до горичката на хълма, в края на селото ни, да набера горски цветя за първия учебен ден.
– Тази горичка – започна старицата – е моето любимо
място, от моите детски години. И аз като теб често ходех с
приятелки, събирахме цветя и нетърпеливо чакахме появата
на костенурка, на диво животно и треперехме да не ни
настигне змия.
На Зара очите бяха изпълнени с нежност и обич. Прегърна
бабичката и се забърза, излезе от блокчето и тръгна по улица
„Гарибалди”. На тази улица бяха любимите ѝ магазини. Зара
гледаше витрините и кокетно се усмихваше на собственото
си отражение. Дяволита мисъл мина през главата ѝ: „О, утре
ще бъдат изненадани как от най-мъничката в класа сега съм
най-висока, а може би и най-стройна!”
Зара усети нечий поглед, обърна се и изкрещя от
радост при появата на най-красивата си приятелка –
Шушан. Двете момичета се прегърнаха и не смогваха да
се наприказват. Тръгнаха заедно и вървейки по тротоара,
подритваха жълтите есенни листа, а топлият вятър
галеше развълнуваните им лица.
Шушан се спря до едно дърво и отключи катинара на новото си колело.
Очите на Зара светнаха. Шушан ѝ предложи разходка и Зара седна на
рамката на колелото. Отначало Шушан завъртя педалите
несигурно, но постепенно ускори. Бързо стигнаха до хълма,
до горичката. Зара скочи пъргаво от колелото и прикани
Шушан да я последва. Шушан предпочиташе горските рози и
минзухари, а Зара се оглеждаше за големи цветя.
– Шушан – с приповдигнат глас извика Зара, – познаваш
ли нашата съседка, баба Назо? Тя като дете е брала цветя
от тази гора и е виждала костенурки, змии и други горски
животни.
– Като че ли тази гора е единственото вечно място тук, в
нашето селце – отвърна Шушан, която радостно подскачаше
от крак на крак. – Моите родители също обичат тази горичка
и дори знам, че тяхната първа среща е била тук.
Шушан събираше диви рози, а Зара се бореше с едно
високо цвете, което наподобяваше слънчоглед. Зара дръпна
цветето няколко пъти, но не успя да го изтръгне. Шушан ѝ
се притече на помощ. Двете момичета дърпаха ожесточено,
пъшкаха и лека пот потече по челата им. Изведнъж дочуха
глас. Слънчогледовото цвете отвори листата си и отвътре
се показа малка пчеличка, която с тънките си крачка се
прехвърляше от лист на лист, като че ли искаше да задържи
слънчогледа отворен.
– Здравейте, мили мои, аз съм пчелата Джиджи и нося със
себе си тайни от миналото, тайни от векове.
– Но как е възможно това? – надпреварваха се Зара и
Шушан.
– Как е възможно една пчеличка да говори? – продължаваха
развълнувани момичетата.
– Аз не познавам друг начин на живот, знам, че съм по-
различна от моите горски приятели. Живея тук, в това
огромно цвете, което никога не увяхва, не изсъхва и ме топли
през зимата – жужеше пчеличката.
– Джиджи, Джиджи, това е невероятно, какви още тайни
крие тази горичка? – попита Зара.
– Следвайте ме, ще ви заведа при вълшебното перо–
пискливото гласче на пчелата се разнесе в горската
тишина.
Слънцето залязваше, въглено-черните очи на Зара като че
ли ставаха все по-тъмни, а зелените очи на Шушан блестяха
като изумруди. Красотата на момичетата още повече
развълнува Джиджи и тя кацаше от цвят на цвят, летеше и
докато стигна до един стар пън и помоли:
– А сега, красавици, пъхнете ръцете си зад този пън и ще
намерите вълшебното перо.
Зара избърза, заобиколи стария пън, бръкна в дупката зад
него и усети нещо хладно, издърпа малката си ръка, която
държеше перото. Шушан го грабна от ръката на Зара и двете
започнаха да се карат и да се гонят.
– Не ти, а аз го намерих, перото е мое – настояваше Зара,
– върни ми перото!
Джиджи бръмчеше около тях и кацаше ту върху Зара, ту
върху Шушан, и повтаряше:
– Спрете, спрете, не се карайте, перото няма да пише,
ако продължавате така!
Но зачервени, приятелките продължаваха да спорят и не
отстъпваха.
Силно раздразнена, Джиджи се устреми първо към Зара,
боцна ръката ѝ, а след това последва боцване по ръката на
Шушан. Двете момичета извикаха от болка и Шушан изпусна
перото, което падна върху листата по земята. Настъпи
мълчание и изведнъж се чу шумолене. Перото се издигна леко
и феерично и се спря върху малък, млад дъб. Чу се леко дращене,
перото танцуваше. Върху меката част на дъба се изписа:
„Да бъдеш…”
Двете момичета погледнаха написаното и не повярваха
на очите си. Зара скочи и каза:
– Но това е началото на фраза от Шекспировия „Хамлет”
– застана гордо издекламира с патос: „Да бъдеш или да не
бъдеш!”
– Какво е това перо? – развълнувана питаше русата
къдрокоска Шушан.
Тогава Джиджи се позавъртя около Шушан, кацна на
нослето ѝ. Шушан изтръпна, а Зара се смееше. Тънкото гласче
на Джиджи отново се чу:
– Зная, че само много специални деца като вас са имали
подобно преживяване. – Джиджи хвръкна върху нослето на
Зара и продължи. Перото пише един път на сто години!
– Тогава ние сме щастливки – каза Зара и махна с ръка да
отстрани Джиджи от носа си.
– След нас някой след цели 100 години ще бъде щастлив
– изрече Шушaн.
Очите на момичетата проследиха вълшебното перо и
видяха как то пише:
„Истината има спокойно сърце.”
„Не бива да остаряваш, преди да си поумнял.”
Джиджи обикаляше и досаждаше:
– Какво, какво ви написа отново вълшебното перо?
Кажете, кажете…
Зара седеше втрещена, а Шушан бавно повдигна перото,
седна върху шумата и се опита да пише върху дъба, но нищо
не се получаваше.
– Перото иска да е свободно, то пише, твори само когато
е свободно – пискливо нареждаше мъничката хвърката. – Про-
чети, прочети написаното.
Шушан прочете:
„Истината има спокойно сърце.”
„Не бива да остаряваш, преди да си поумнял.”
Думите се носеха като песен във въздуха, а Джиджи
бръмчеше и каза:
– Колко е красиво това, колко мъдро! Прелестно е, дори за
мен, малката пчела.
Развълнуваните приятелки се хванаха за ръка и в глас
извикаха:
– Шекспир, Шекспир, дали е от сонетите? – каза Зара. –
Трябва да питаме госпожица Шахинян.
Перото се премести върху един голям жълт лист, паднал
от дървото, и започна отново да пише:
„Когато моят Маестро издъхна, аз все още бях в неговата
ръка и наследих по магически начин мислите му. Не можех да
намеря покой от мъка и се пренесох в тази красива гора, в
Света на приказките. Моят Маестро беше ненадминатият,
вечният поет на всички времена, наричаха го Бард…” Перото
спря.
Леки сълзи се търкулнаха по бузката на Зара, а Шушан я
хвана за ръката, стисна я здраво и каза:
– Не плачи, перото на Шекспир е живо, то е вечно и ние ще
разкажем на всички наши приятели за вълшебното перо на
Барда.
On a Sunday before the first day of school, Zara decided to gather around in the woods and to pick-up wildflowers for her favourite teacher.
– Mom, I am going out to pick up flowers for Ms. Shahinian.
– Well, do not stay out long, as I am cooking your favourite stuffed red peppers – replied Zara’s mom.
Zara licked her lips with pleasure, smiled at her mum and rushed towards the door, and slammed the door in her hurry. She ran down the stairs with her usual humming and met granny Bella on the second floor. Granny gave Zara a chocolate bar. Zara thanked and hugged the old woman.
– Where are you off to, gorgeous girl? – Asked the frail old woman with a trembling voice
– Going to the woods on the hill at the end of our village to pick-up wildflowers for the first day of school.
– This grove – began the old woman – is my favourite place of my childhood. And I like you often went with friends, collecting flowers and impatiently waited for the appearance of a tortoise. I saw wild animals and of course, was afraid of snakes.
Zara’s eyes were filled with tenderness and affection; she embraced the old woman, and then hurried out of the building and walked down to “Garibaldi” street, where were her favourite stores. Zara looked at the shop windows and coquettishly smiled at her reflection: mischievous thoughts went through her head: “Oh, tomorrow my classmates will be surprised how the tiniest girl in the class has become the tallest and perhaps, the most slender!”
Zara felt someone’s gaze, turned back and exclaimed with joy at the appearance of her most beautiful friend – Shushan; both girls hugged each other and couldn’t stop talking. They walked together kicking the yellow autumn leaves fallen from the trees, as the warm wind caressed the girls’ excited faces.
Shushan stopped beside a tree and unlocked the padlock on her new bike. Zara’s eyes lit up. Shushan offered Zara a ride. Zara sat on the crossbar. Initially, Shushan pedalled with uncertainty but gradually accelerated. Very soon they reached the hill to the forest. Zara jumped nimbly from the bike and called Shushan to follow her into the woods…
Shushan preferred wild roses and tulips and Zara looked for large flowers.
– Shushan – cheerfully shouted Zara – do you know our neighbour, granny Bella? She also came to this forest as a child and like us, picked flowers saw tortoise, snakes and other wild animals.
– As if this forest is the only eternal place here in our village – said Shushan, and happily hopped from foot to foot. – My parents also love this grove: I know that their first date was here.
Shushan gathered wild roses, and Zara struggled with a high flower that resembled a sunflower. Zara pulled several times, but could not tear away the tall flower. Shushan went to her rescue. The two girls pulled violently, groaning as drops of light sweat ran down their foreheads. Suddenly they heard a voice.
The sunflower petals opened, and a little bee popped out and with her thin legs was shifting from petal to petal, as if she was trying to keep the sunflower open.
– Hello, my dear, I’m “Gigi the bee,” and I carry with me the secrets of the past, secrets from centuries.
– But how is this possible? – Zara and Shushan were talking over each other.
– How can a bee speak? –continued the excited girls.
– I do not know any other way of life; I know I’m different from my forest friends. I live here in this huge flower that never fades, nor dries out and keeps me warm in winter – buzzed the bee.
– Gigi, Gigi, it’s incredible what secrets this grove hides? – said Zara.
– Follow me; I will take you to the magic pen- the shrill voice of the bee travelled into the air of the big and silent forest.
The sun was setting, and Zara’s charcoaled eyes seemed to grow darker, and in contrast, Shushan’sgreen eyes sparkled like emeralds. The beauty of the girls excited Gigi more, and she eagerly alighted landing from flower to flower, flying and falling again until she came to an old stump and prayed:
– Now beauties, put your hands behind the stump, and you will find the magic pen.
Zara hurried, around the old stump, reached in the hole behind it and felt something cool, pulled her little hand out holding a pen.
Shushan grabbed Zara’s hand, and the two began to quarrel and chase each other.
– Not you, but I found it; the pen is mine – insisted Zara –give me back my pen!
Gigi buzzed around them and perched on Zara’s arm, then on Shushan’s, and kept repeating:
– Stop, stop, do not argue, because the pen will not write if you keep quarrel!
With flushed faces, the little friends continued to argue and were not intending to retreat.
Highly irritated, Gigi rushed first to Zara, and nipped her hand, and then did the same to Shushan’s arm. Both girls cried out in pain and Shushan dropped the pen, which fell on the forests leaves on the ground.
In the silence, the girls heard a rustle. The pen rose slightly and began to float towards a small, young oak, which is where it stopped. There was a faint scratching and like a feather dancing. On the soft part of the oak an expression was written:
“To be…”
The two girls looked at the writing and did not believe their eyes. Zara jumped up and said:
– But this is the beginning of a phrase from Shakespeare’s “Hamlet” – proudly stood and recited with pathos: “to be or not to be!”
– What is this pen? – Asked the curly blonde Shushan excitedly.
Then Gigi turned around towards Shushan, settled on her nose, and Shushan shuddered, Zara laughed. Gigi’s pitch voice came out again:
– I know that only exceptional children like you had a similar experience. Gigi then flew over Zara’s little nose and continued – the pen writes once in a hundred years!
– Then we’re lucky – said Zara and waved Gigi out of her nose.
– Somebody after us, after another 100 years will be happy again – exclaimed Shushan.
The eyes of the girls followed the magic pen and saw how the pen continued writing:
“The truth has a calm heart.”
“You’re not supposed to get old until you’re wise.”
Gigi was buzzing around and insisted:
– Tell me; tell me, girls, what has the magic pen written again? Tell, tell…
Zara slowly lifted the pen, sat down on the forest’s leaves and tried to write on the oak, but nothing came out.
– The magic pen needs to be free; it writes only when it is free – the tiny bee’s squeaky voice continued. – Read it, read to me the last text of the magic pen.
Then Shushan read:
– “The truth has a calm heart.”
– “You’re not supposed to get old until you’re wise.”
The words floated like a song in the air, and Gigi said:
– How beautiful, how wise! It’s lovely, even for me, a little bee.
Excited the girls held hands and cried aloud: Shakespeare, from the Shakespeare’ plays – said Zara. – We have to ask Ms. Shahinian to confirm.
The magic pen has moved over a large yellow tree leaf and began again to write on the leaf:
“When my maestro died, I was still in his hand and magically inherited his thoughts. I could not find peace from grief, and so I moved to this beautiful forest in the World of Fairy Tales. My Maestro was the unrivalled poet, the eternal poet of all times; everyone called him “the Bard” … Then the pen stopped writing.
Light tears rolled down on Zara’s face, and Shushan took her hand, squeezed her tight and said:
– Do not cry, the magic pen of Shakespeare is alive, it is eternal, and we will tell all our friends about the magic pen of the Bard.
Мери рисуваше, спираше и поглеждаше с бинокъла си, и
после пак продължаваше да рисува. Гледаше през прозорчето на таванската стаичка, само откъдето можеше да види църквата потънала в мъгла, но много самотна, заобиколена от височини.
– Мери, слизай да вечеряш, цял ден си затворена в тази
стаичка, с какво се занимаваш? – попита майка ѝ.
С бързо трополене Мери се показа и майка ѝ Лиза я погледна и прихна от смях. Баща ѝ я погали по главата и каза:
– Вече знаем какво си правила цял ден, нослето ти е
синьо, а бузките розово-жълти, защо така си се маскирала
– подигравателно я закачи баща ѝ Самуил.
Мери подаде на баща си лист-рисунка. Лицето на Самуил
се озари, приближи я близо до очите си, после я отдалечи и
каза:
– Мери, миличка, ти си талантлива. Как си успяла да
видиш всичко това от такова разстояние и в тази мъгла,
която зловещо покрива част от църквата?
– Татенце, аз гледах през твоя голям бинокъл – оправда се
Мери.
– Да, но дори и да си гледала през бинокъла, ти си успяла
да видиш неща, които биха убегнали от погледа на повечето
хора. Утре сутрин ще ви заведа с майка ти Лиза до Великата
църква.
Утрото беше ясно, мъглата се беше вдигнала и бе паднала
роса. Пътищата бяха влажни, но Самуил караше внимателно
и успя да навлезе с колата навътре в планината, близко до
църквата. Очите на Мери се отвориха широко при появата
на голяма каменна стена. Това беше стената от обратната
страна на входа на църквата. Мери отвори вратата на
колата и в движение извика:
– Следвайте ме, бързам да я видя на светло и да вляза в
тази каменна красавица.
– Мери, не тичай, хлъзгаво и неравно е тук, ще паднеш,
изчакай ни – провикна се Лиза.
Но развълнуваната тийнейджърка не приемаше съвети и
устремена към целта си, се подхлъзна и направо се пренесе
по баира надолу до една каменна чешма. Спря се, пое си дъх
и вдигна главата си нагоре, да разгледа скулптурата над
чешмата. Отначало видя странни букви, невъзможно за нея
да ги разчете, но погледът ѝ се спря върху скулптура-глава
на младо и много красиво лице на жена. Изящните ѝ черти
завладяха Мери и тя интуитивно протегна ръка, но не можеше
да я достигне. Нечувано чудо – капки като сълзи потекоха от
каменното лице, от каменните очи. Мери следеше случилото
се и не можеше да повярва. Лек шум привлече погледа ѝ надолу,
към коритото на чешмата и малки светлинки я накараха да се
наведе. Сълзите се бяха превърнали в кристалчета. Учудена,
уплашена, Мери вдигна погледа си към каменното лице, но
очите бяха вече затворени.
– Мери, Мери – дочу гласа на майка си Лиза, – ела да влезем
в църквата.
Мери грабна прозрачните камъчета, пъхна ги в джобчето
си и почувства как сърцето ѝ бие, ще се пръсне от почуда.
Влязоха в църквата, която бе потънала в прах и руини. Лиза
застана пред олтара и се прекръсти, а Мери оглеждаше
стените, по които още се виждаха избледнели рисунки.
– Къде вървиш, внимавай, доста е разрушено – се чу
звънливият глас на Лиза и въздухът в църквата го пренасяше,
като че ли се удряше от стена на стена и кънтеше.
Мери се сепна, погледна за миг майка си и протегна ръка
към стената. Стената беше студена, но Мери доближи
и другата си ръка, като че ли прегръща лицето на красиво
младо момиче. Образът от рисунката беше същият като
лицето на скулптурата върху чешмата.
– Благодаря ти за топлината! – тънък глас се разнесе в
църквата.
Лиза се обърна и попита дъщеря си:
– Мери, ти ли изрече тези думи с такъв тайнствен глас?
– Не, мамо, не съм аз, странно откъде идва този странен
глас.
Самуил се доближи до жена си и дъщеря си и им каза:
– Лиза, Мери, не мърдайте, останете по местата си. Кой
е, кой си ти, покажи се! – твърдо го прикани Самуил.
Тогава пред всички прехвърча голям бял сокол, който
кръжеше и не кацаше.
– А ти кой си, откъде идеш? – нервно попита Мери бялата
птица.
– Аз съм царският сокол, който живее тук в тази обител
– нежно изпя соколът. Аз съм приятелят на принцеса
Мариан, която бе най-красивата и благородна принцеса, най-
обичаната в старото арменско царство.
Мери изчака, докато ехото повтаряше думите на сокола,
и нетърпеливо попита:
– Разкажи ни, разкажи ни за принцесата!
Соколът кацна върху олтара, беше красив, бял, с големи,
силни черни очи.
– Когато ни нападнаха вражеските нашественици – разне-
се се тънкият глас на птицата, – малката принцеса гледаше
как опустошаваха и убиваха, но беше крехка и безсилна да
помогне. Тогава нейният баща – великият арменски цар Артур
– ѝ отреди да се скрие в тази църква и аз да я закрилям. Скрихме
се тук с принцеса Мариан и се спасихме от нашествениците,
но сърцето на малката принцеса се късаше от мъка. Един
ден стар и дрипав човек влезе в църквата и започна да се
моли, точно тук пред този олтар, на който съм кацнал. В
молитвата си той споменаваше името на царицата и името
на красивата принцеса Мариан – соколът спря, но думите все
още се разнасяха във въздуха. Прехвърча, заобиколи олтара
два пъти и кацна отново, като че ли изпитваше нужда да си
поеме дъх, както хората правят.
– Излязох от скривалището си – продължи соколът, –
а човекът възкликна: „Приятелю, соколе, къде е малката
принцеса?” – „Кой си ти, стари човече, и откъде ме познаваш
и питаш за малката принцеса?” – „Аз съм твоят цар Артур,
успях да избягам от кулата и обещах на пазача диаманти,
за да освободя моята царица”. Дочула гласа на царя, баща си,
принцеса Мариан изскочи от скривалището си зад завесата
и нежно запрегръща дрипавия цар. Случи се нещо нечувано,
принцесата се разплака с едри сълзи, които се търкулнаха
по нежното ѝ лице, и лек шум се разнесе в тишината. Царят
погледна, погали атлазеното лице на Мариан, и видя как
в краката на принцесата се търкаляха малки светещи
камъчета. Наведе се и видя, че сълзите на дъщеря му са се
превърнали в диамантчета. Царят събра диамантите,
целуна дъщеря си и се втурна към кулата да спаси, да откупи
своята царица.
Соколът отново разпери крилете си и полетя, но Мери не
отстъпваше:
– Разкажи, разкажи ни какво се случи после! Спасиха ли
царицата?
Соколът се приближи до Мери, погледна я с големите си
черни очи и отново кацна на олтара.
– Да, царското семейство беше спасено и заживя тук,
в тази величествена църква, незнайно от всички. Минаха
години и принцесата се превърна в млада, красива девойка.
Баща ѝ – царят – се тревожеше за кого да я омъжи, така че
никой никога да не разбере коя е.
Мери погледна влажните очи на сокола и се огледа в тях
като в черно мраморно огледало.
– Един ден – продължи нежният глас на сокола – млад
момък се спря до реката, недалеч от църквата, за да напои
коня си. В това време принцеса Мариан събираше цветя до
реката и съзерцаваше красивия кон. Момъкът я видял и не
можел да откъсне очите си от нея. Запътил се към нея и
когато я приближил, я поздравил и попитал коя е, къде живее.
Мариан скромно отговорила, че е селско момиче и живее
в околността с родителите си, и побегнала. Но момъкът
я проследил и влязъл тук, в църквата, след нея, хванал я за
ръката и ѝ казал: ”Моля те, ела с мен да те представя на моите
родители, ти си тази, която толкова много търся да стане
моя невеста.” Принцеса Мариан погледна Царя и Царицата,
които наблюдаваха смаяни, но с радост я насърчиха. „Да,
отивай, хубавице, и ние ще бъдем тук и ще чакаме покана от
родителите на този момък, за да вдигнем сватба”. Красивата
принцеса седна на изящния кон, а момъкът държеше юздите
и вървеше до коня. Минаха дни, седмици, но нямаше вест от
Мариан и непознатия момък. Тогава царят ми заръча да я
търся. Летях от къща на къща, кацах от дърво на дърво, от
двор на двор, но не можех да намеря нашата принцеса. Най-
накрая се досетих за двореца – доближих го и видях момъка
натъжен. Втурнах се през отворения прозорец. Попитах го
къде е красавицата, за която искаше да се ожени, попитах го
кой е и защо е в двореца. Той ме погледна развълнуван и рече:
„Аз съм син на Великия султан, който превзе това царство и
исках да направя от моята избраница достойна принцеса и да
заживеем тук, в двореца. В нощта, в която пристигнахме тук,
тя ме помоли да я освободя и да я забравя. Тогава аз отказах
– продължаваше момъкът отчаяно и тя се вкамени, превърна
се в камък не само сърцето ѝ, но и нежното ѝ лице. Взех
вкаменената красавица и я отнесох до църквата, поставих я
нависоко над една чешма. Не можех да вляза в църквата и да
разкажа за случилото се.”
Соколът отново спря, прехвърча два пъти от единия край
на църквата до другия и продължи разказа си:
– Летях и не исках всичко това да е истина, но видях
чешмата, а над нея – каменното лице на принцеса Мариан.
Очите ѝ се отвориха и една сълза се търкулна надолу и падна
в коритото на чешмата, и се превърна в диамант. Взех
диаманта с клюна си и го занесох на моите господари – царя
и царицата. Царят разпозна веднага сълзата-диамант.
Разказах им за случилото се. Натъжени, отидоха и почистиха
старата чешма и написаха на старинен арменски език: „Тук
живее най-благородната принцеса на Великото арменско
царство, чиито сълзи дори са диаманти. Амин.”
Мери се доближи до сокола, извади двете малки
диамантчета от джобчето си и ги показа на голямата
граблива птица. Соколът нервно започна да кръжи и да грачи
като птица. Мери хвана ръката на майка си, баща ѝ я потупа
по рамото и излизайки от църквата, Мери видя, че соколът
ги следва.
– Мамо, аз съм Соколската принцеса!
Мери рисуваше, спираше и поглеждаше с бинокъла си, и
Our Planet in the World of Fairytales (Нашата планета в света на приказките) 