The Shuttle “Terra”

Fiction, “Strictly Prohibited”

The lights through the hatch of the ship’s window was soft blue but deep. It was almost like they were travelling over thick walls coated in blue.
It was an extraordinary ship with sophisticated apparatus. Little Slaven was in it, examining the peculiar objects, devices, and books inside.
‘Come along, and take a walk, lean on the neighbouring objects to maintain your balance’, the snub-nosed boy timidly said to his little sister.
The children walked, staggering, and sticking to one another. Their eyes couldn’t miss the rare glass boxes, bright buttons, and the fairy curtains that fell from the ceiling, alike silvery-white transparent barriers. The curtain-barriers were at the end of each chamber.
Slaven and Mira were the only youngsters on-board the “Terra” Shuttle, and they couldn’t recall how they both got on it. A tall man in elegant blue attire approached them, nodded at them, and then invited them to sit on a glass bench. He smiled at them and asked, ‘Do you know where you are?’

His voice didn’t sound like that of an ordinary earthman; it sounded like it had travelled through a pipe, vibrating with an echo…
Slaven, who had been afraid, got over his fear and said, ‘I do not remember how we got here. But I know we’re on a flying ship. Who are you? You sound strange’.
‘I am Ven, and you’re our visitor at the “Terra” Shuttle. We are from the planet Terra, and you are Earthians. We speak almost all the 6,500 languages you Earthians speak, and we keep archiving your race’s history’.
‘How do you manage to speak that many languages? Where are our parents? Are there any other Earthians on the “Terra” Shuttle?’ asked Mira, her blue eyes fixated on the tall Planetian.
Slaven gripped his little sister’s hand.
‘You are here so we can show you our planet and teach you to remember. You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry – your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘Ah…. even in my dream, I never imagined that Mira and I would see another planet!’ Slaven exclaimed.
‘Follow me’, the tall Terra resident said.
They climbed up a staircase, and before them, a huge hall with glass walls appeared. Mirrored squares were nicely laid over the glass wall as if someone had drawn them with granite pebbles.
‘You can move closer to the glass-mirror wall’, Ven said, smiling at them.
Mira looked at herself in the small squared-mirrors and saw that the colour of her eyes was darker than usual. This mirror gave them a deep blue colour, and her gaze became astute. Her thoughts jumped as if they were opening the squares.
Mira approached and gently touched one of the square mirrors. She jumped back instinctively as the square slid out of the glass wall to reveal a locker, which opened on her touch. Slaven approached his sister, and they both peeked curiously into the open box.
‘This is our mobile library’, Ven said.
‘Can we get this leather book out of the box to look at it?’ Mira asked.
‘Yes—open it’, Ven encouraged his little guests.

Slaven pulled out the heavy book and unfolded it. On the first leather page, an animal, stars, and planets were carved above it.
‘But what is this—what kind of animal is this?’ Slaven asked Ven, curiously.
Ven took the book in his hands, bent down and pointed, ‘This animal existed thousands of years ago and inhabited the Planet Yuris. Many other planets and stars surrounded the old Yuris. This Planet died, paving the way for a new planet to be born’.
‘Do you know what the new planet was?’ Mira asked.
‘The new planet is yours, the planet Earth with its new inhabitants—you Earthians’.
‘But that’s amazing. How do you know? How old is your planet Terra?’ Slaven asked.
‘We’ve been in the Galaxies for billions of years. We do not wage wars. We keep what we inherit, and we keep what remains of those who perish. You Earthians are one-sided and very aggressive. You are looking for more space, you are provoking wars and those who survive to continue the same process. You need a change’.
Slaven stared at the book, and then his eyes moved to the mirror drawer in the glass library. He saw his reflection. ‘It can’t be’, he thought. ‘It is impossible. It is a dream’. And then it all disappeared.
Slaven woke up, jumped from bed, and looked around. He saw that he was in his room. He ran barefoot into the kitchen. Then he pushed the door to Mira’s room open and saw how sweetly his little sister slept.
‘What’s happening?’ said his mother. ‘Who runs around the house this early in the morning barefoot?’
‘I am, Mom. I am, Slaven’. The boy saw his mother approaching.
‘Let’s go to the kitchen, I’ll prepare breakfast. Come, tell me why you woke up so early on a Saturday. Did we miss a sporting event, a movie or a fair?’ asked Joanna, Slaven and Mira’s mother.
‘Mom, I’m going to tell you my dream, but I need you not to interrupt me. When I am done, I need to know if there are other planets with other human beings’, Slaven said to his mom with a trembling voice.
Joanna put toasted bread, slices of cheese, a jug of fresh milk, and a jar of jam on the table, and listened to her son’s incredible story.
Slaven’s voice awakened Mira, then their father. They all sat around the round table, having breakfast and listening attentively to Slaven narrating his dream as if someone was painting. Paintings were changing, facts were convincing while the little narrator stopped.
‘The “Terra” Planet’, Slaven’s father repeated. ‘Terra means Earth and judging by your dream there is a planet Terra—another Earth more developed than ours’.
Mira jumped from her chair and approached her brother. ‘Tell me what they said while you were on the Terra Shuttle. Is there a secret we can learn from them?’
‘Mira, that’s all I remember from my dream. Do you want us to go to the old library and look for books, old books, the oldest book?’ They both started heading out.
‘Children do not be late’, the parents called.
Mira and Slaven headed for the tram stop.
Mira wore a small rucksack over her back. She’d carefully put a small torch, a notebook, and a pen inside. While Slaven added a box of his favourite waffles with peanut cream. They got into the tram and talked about the Terra Shuttle. The people in the tram listened with interest.
The tram stopped. The last stop was near the old town library. Mira and Slaven reached the building and were happy to see that the library was open.
Mira and Slaven hurried around huge sculptures, glass windows with old books, gramophone records, manuscripts, book covers made of silver. They stopped at a window displaying a book made of leather.
‘Slaven, look at this leather book’, Mira said, pointing at the window case. Her blue eyes glowed as if it penetrates the window.
The children had their eyes fixed on the book behind the glass window when the librarian—a middle-aged man—approached them.
‘Children, no matter how much you stare, you cannot unfold the leather pages of this ancient book. Stay away from the glass. But you can come with me if you want to learn more about the book’.
Startled, Slaven and Mira were stood quiet and listened to the librarian with keen interest. They followed him to a small monitor where the book could be viewed electronically. The pages of the book had been scanned and with a gentle touch, the screen could all be viewed at once. There was a sign: This is one of the oldest books in the world with cuneiform inscriptions. Early Cognitive Logography System. Slaven absorbed the information, but this was not the book he saw in his dream.
‘Let’s go’, Slaven said to his sister and turned around, but Mira was no longer behind him. She was gone. Alarmed, Slaven started walking from room to room, running through the corridors. A map of Planets caught his attention. And one of them was Yuris. He stopped in front of the map, touched the planet Yuris, and sadness ran all over his face. He felt someone pull on his sleeve. And when he saw the little, blue-eyed Mira, he was ecstatic.
‘Come on quickly. You’ll be amazed by what I found, follow me’, Mira said.
They run hand-in-hand and with quick steps. Soon, they reached the hall with all the walls covered with glass. They had square-shaped mirrors on them, painted with gems of garnets.
‘But this is unbelievable. It’s as if we were in the Terra Shuttle’, Slaven said.
‘Do you remember the mirror drawer I touched in your dream?’ Mira asked.
Slaven looked around and pointed at it when he found it. They reached out and read the words printed on it: Do not touch. These lockers are locked and encoded. Mira cleared her throat and tapped on it, surprising her brother. The drawer opened.
Their curious eyes peeked quickly, but there was no leather book inside as in Slaven’s dream.
Mira produced her little flashlight and shined it inside the drawer, but it was empty.
‘It was just a dream’, Slaven said, ‘but I saw this room. Perhaps, there is no such planet as Terra, and this leather book does not exist’.
A strong ray illuminated the room through the round glass ceiling. There was noise, commotion, and people were running down the corridors and rushing outside.
‘Look, see, what a great Shuttle’, a man’s voice said.
Mira and Slaven, both of whom were panting from running, stood at the exit of the library and stared into the sky. They saw an unusual metal shuttle move away.
‘Mira, do you think maybe, while we think we dreamt it, we’ve truly been to the shuttle? And how is it possible to have the same glass-mirrored room in the library with drawers?’ Slaven said excitedly.
Mira jumped happily, pulled out her projector, lit it, and waved the departing ship goodbye.
Slaven ate his waffles:
‘One day, we will know who we are, of what kind our planet is, and whether we can communicate with other planets’.

‘Are we going to keep the Earth’s 6,500 languages’, said the little wise red-head Mira, the freckles on her face grew brighter.

**
T
he morning was cool. High in the mountain, the air was crystalline. There was a signal, sounded like a noise coming from the equipment in the station hidden in the huge mountain peak. The young scientist watched the changes in the chart and recorded every encoded signal. The signals came from a spacecraft, from another galaxy. Suddenly the signals stopped. The sky blackened.
Slaven was alone waiting for his colleagues to arrive from their day’s lap. He checked the recorders of the little measuring gadgets they had mounted around. He tried to contact the team, but there was no connection.
He had been wading through the snow with mini devices adjusted on his helmet—one to capture signals from other planets, the other was a video camera and the third, a radio transmitter.
He did not receive any signals, and no one responded to his contact attempts. He walked for a long time and saw no trace of his colleagues. It would soon be impossible to continue. The temperature was around minus 40 degrees Celsius. The air was a bizarre blue, then it became bright blue and dense. He passed through the blue air and could see nothing. It looked almost as though he was surrounded by blue walls. He remembered his dream from his childhood, looking through the Terra Shuttle hutch. The view was the same! Blue, light, light blue! Dense! His experience and knowledge as a scientist—a physicist—could not explain this.
He suddenly remembered Ven’s words: ‘You children are pure, genuine, and everything you see and memorise will be genuine. Do not worry; your parents are here, and with their consent, we will show you secrets that no Earthian knows so far’.
‘I have to use my memory’, thought the young scientist. He recalled climbing a ladder and getting into the mirror library on the Terra Shuttle from his childhood dream. He began to raise and lower his legs as if he was climbing a ladder. It was difficult, the cold had stiffened his arms and legs muscles. In the vast, white, snow-covered area in front of him, he did not see a ladder and desperately struck his legs, to trample in one place.
Strong light blinded his eyes, he heard a signal, his radio screamed alarmingly, ‘Slaven, I hear you, I hear your breathing. Where are you?’, called Mira. Strangely, her voice sounded exactly like Ven’s—like it was coming from a trumpet, like an echo.
‘Mira, Mira, I’ve been walking for a long time to find you. I’m cold, but I see a huge luminous body coming up—’
‘Slaven, Slaven— talk, say something…’
**
M
ira stroked her brother’s cold face. The burning logs in the fireplace kept the room warm and cosy. Slaven opened his eyes and saw Mira smiling down at him, his colleagues around him.
‘Slaven, we’re all fine, and your recording is great. But never, ever leave alone in these conditions.
‘Mira, go on, play the recording’, Slaven said, hurrying from his bed.
Sitting around the fireplace, amid the crackling logs, the young physicists watched the record Slaven had managed to capture when he saw the huge glowing object and then remembered nothing.
The light came from a shuttle moving close to Slaven. Everyone stared in amazement as the shuttle moved close to Slaven, so close they could see Planetians getting on-board. They could also see two children walking hand-in-hand following a tall Planetian. The children were led to a mirrored glass room.
‘Slaven, it’s amazing, inexplicable…’-whispered Mira.
Suddenly the light diminished, and the Shuttle flew away.
Everyone still stared at the black screen on the monitor in utter disbelief.

Story also available on:

https://fairytalez.com/user-tales/the-shuttle-terra/

 

Фантастика “Строго секретно”

Светлината през кръглия прозорец – люка на кораба, бе нежносиня, но плътна, като че ли летяха край плътни стени и всичките бяха боядисани в синьо.

Необикновен кораб със сложно оборудване, в който малкият Славен разглеждаше заобикалящите го странни предмети, устройства и книги.

– Ела Мира, ела да се поразходим, опирай се на всичко, което е около нас – плахо покани своята сестричка малкият чипоноско.

Децата вървяха, залитайки, придържайки се едно друго, а очите им не изпускаха странните стъклени кутии, цветни копчета, фееричните като завеси спуснати от тавана сребърно-бели прозрачни прегради. Тези завеси- прегради бяха в края на всяко отделение.

Славен и Мира бяхa единствените деца, пътници в Совалката „Тера” и не помнеха как са попаднали в нея. До тях се доближи висок мъж в елегантно синьо облекло, кимна им с глава и ги покани да седнат на стъклена пейка. След това им се усмихна и запита:

– Знаете ли къде се намирате? – гласът му звучеше не като на обикновените земляни, а като че ли през някаква тръба и кънтеше като ехо.

Славен се престраши:

– Не помня защо и как се озовахме тук, но ние сме на летателен кораб. А вие кой сте – колко странно говорите?!

– Аз съм Вен, а вие сте наши гости на Совалката „Тера”. И сме от планетата „Тера”, а вие сте Земляни. Говорим почти всички 6500 езика на земляните и пазим цялата им история.

– Как така, как умеете да говорите толкова много езици? Къде са нашите родители? Има ли и други земляни на Совалката „Тера”? – попита Мира и сините ѝ очи се взряха във високия планетянин, а Славен стисна здраво ръката на малката си сестричка.

– Вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим да помните. Вие деца, сте чисти, неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно. Не се тревожете, вашите родители са тук и с тяхно съгласие ще ви покажем тайни, които никой землянин досега не знае.

– Ах – възкликна Славен – и на сън не съм си представял, че ние с Мира ще видим друга Планета.

– Следвайте ме – подкани ги високият жител на „Тера”.

Изкачиха някакви стълби и пред тях се откри огромна зала със стъклени стени и множество огледални квадрати, като че ли някой ги е рисувал с гранитни камъчета.

– Може да се доближите до стъклено-огледалната стена – предупреди ги Вен.

Мира се огледа в малките огледалца-квадрати  и видя, че цветът на очите ѝ е по-тъмен от обикновено. Това огледалце им придаваше дълбоко син цвят, а погледът ѝ стана проницателен. Мислите ѝ скачаха, прескачаха, като че ли отваряха квадрати.

Малката красавица се доближи и нежно се докосна до квадратно огледалце. Подскочи инстинктивно назад, тъй като квадрата се плъзна навън от стъклената стена. Това беше кутия-шкафче, което се отваряше при докосване. Славен доближи сестра си и двамата надникнаха любопитно в отворената кутия.

– Това е нашата подвижна библиотека – насочи ги Вен.

– Можем ли да извадим кожената книжка отвътре, да я разгледаме? – попита Мира.

– Да, отворете я … – отвърна Вен.

Славен измъкна книжка, която тежеше доста и започна да я разгръща. На първата кожена страница бе изобразено животно, а над него звезди и други планети.

– Но какво е това Вен, как да разгадаем тази рисунка? – заинтересува се Славен.

Вен взе книгата в ръце, наведе се и посочи:

– Това е животно от преди хиляди години и е обитавало Планетата Юрис. Планета е загинала и по-късно се е родила Нова Планета. Била е заобиколена от много други планети и звезди.

– А знаете ли коя е Новата Планета, появила се при загиването на Юрис? – попита Мира.

Новата Планета е вашата – планетата Земя с нови обитатели, вие – земляните.

– Но това е невероятно… Откъде знаете това? Колко стара е вашата планета Тера? – попита Славен.

– Ние сме в Галактиките от милиарди години. Ние не водим войни, а пазим това, което ни е завещано, пазим и това, което остава от тези, които загиват. Вие земляните сте едностранчиви и много агресивни. Вие търсите пространства, водите войни и тези, които оцелеят продължават същия процес. Трябва ви промяна.

Славен съзерцаваше книгата, огледалното чекмедже – шкафче от стъклената библиотека и виждаше своя образ. Не може да бъде, мислеше той, това е невъзможно, това е сън и точно тогава всичко изчезна. Тъмнина. Славен се разбуди, подскочи, огледа се и видя, че е в стаята си. Изтича бос в кухнята. После бутна вратата на стаята на Мира и видя как сладко спи малката му сестричка.

– Какво става? – каза майката на Славен и на Мира. – Кой тича сутрин рано, рано бос?

– Аз съм мамо, аз съм – Славен – и момчето видя как майка му се доближава.

– Да отидем в кухнята, ела, ще направя закуска. Хайде, разказвай какво е толкова важно сутрин рано в събота. Да не би да пропуснем някое спортно мероприятие или филм, или панаир? – игриво го разпитваше майка му Йоанна.

– Мамо ще ти разкажа съня си, но те моля да не ме прекъсваш и после да ми кажеш има ли истина и възможно ли е да съществуват други планети с други човекоподобни? – трепетно нареждаше Славен. Йоанна сложи печени филийки със сирене, каничка прясно мляко, мармалад на масата и се заслуша в невероятния разказ на сина си.

Гласът на Славен събуди Мира, а след нея и баща им. Седяха около кръглата маса, закусваха и продължаваха да слушат разказа на Славен. Никой не проговори. Като че ли някой рисуваше. Картини се сменяха, факти се поднасяха убедително, докато малкия разказвач спря.

– Планетата „Тера” – повтори бащата – „Тера” означава Земя и съдейки по твоя сън съществува планета Тера, т.е. Земя в по-развит вид на нашата Планета Земя.

Мира скочи от столчето си и се доближи до Славен.

– Разкажи ми, какво ни казаха от Совалката „Тера”, има ли тайна, която можем да научим от тях?

– Мира, това е всичко, което помня от съня си. Искаш ли да отидем в старата библиотека и да потърсим книги, стари книги, най-старата книга…

– Деца, не се бавете – им извикаха родителите.

Мира и Славен излязоха и се запътиха към трамвайната спирка.

Мира носеше на гърба си малка раничка, в която грижливо и предвидливо бе прибрала малък прожектор, тетрадка и химикал, а Славен разкопча раничката ѝ и добави от любимите си вафли с фъстъчен крем. Качиха се в трамвая и разговаряха разпалено за Совалката „Тера”. Хората около тях им кимаха и слушаха с интерес.

Трамваят спря, последната спирка беше недалеч от старата градска библиотека. Мира и Славен стигнаха до сградата и с радост видяха, че могат да влязат, библиотеката беше отворена.

Мира се забърза между огромни скулптури, стъклени витрини, в които имаше стари издания на книги, на грамофонни плочи, на ръкописи, на корици – облицовки на книги изработени от сребро. Спряха се на витрина, където се съхраняваше книга, изработена от кожа.

– Славен, погледни, виж тази книга от кожа – провикна се Мира и сините ѝ очи засвяткаха, като че ли искаха да проникнат през витрината.

Децата бяха залепили лицата си на витрината, когато до тях се доближи пазачът, човек на средна възраст.

– Деца, колкото и да се взирате няма да можете да разгърнете кожените страници на тази древна книга. Стойте по-далеч от стъклото и ако искате да научите повече за книгата, елате с мен.

Славен и Мира се стреснаха, застанаха мирно и заслушаха с интерес служителя на библиотеката. Последваха го до един малък монитор, на който можеше да се разглежда книгата страница по страница. Само с леко докосване се прелистваха страниците от книгата. Имаше и табелка: „Това е една от най-старите книги в света, с надписи на клинопис. Ранна логографическа система на клинопис”. Славен попиваше информацията, но това не беше книгата от неговия сън.

– Да тръгваме – каза Славен на сестричката си и се обърна, но видя, че Мира я нямаше. Разтревожен да не я изгуби, Славен тръгна да обикаля от зала в зала, тичайки по коридорите и се заоглежда, докато погледът му бе привлечен от карта с множество Планети. Една от тях носеше името Юрис. Момчето се спря пред картата, докосна планетата Юрис и тъга се изписа по лицето му. Почувства как някой го дърпа за ръкава и подскочи от радост като видя малката, синеока Мира.

– Бързо идвай, ще се учудиш какво намерих, следвай ме – оживено го задърпа Мира.

Хванаха се за ръце и с бързи крачки стигнаха зала цялата в стъкло, огледала и различни фигури по тях, нарисувани с камъчета от гранати.

– Но това е невероятно… Като че ли сме в Совалката „Тера” – разпали се Славен.

– Помниш ли от съня си, кой квадрат докоснах – попита Мира – Насочи ме.

Славен се огледа и подкани Мира точно към този, който с нежно докосване Мира бе отворила в съня си. Доближиха се и прочетоха надпис: „Не пипайте. Тези шкафчета са заключени и кодирани.” Но Мира се престраши и за учудване на брат й докосна квадратното огледалце. Шкафчето се отвори.

Любопитните им очи надникнаха бързо, но вътре я нямаше кожената книга от съня на Славен.

Мира извади малкото си фенерче, освети всички ъгли на шкафчето, но то беше празно.

– Разбира се, това беше само сън – каза момчето – но в него аз видях тази стая. Навярно няма такава планета „Тера” и тази кожена книжка не съществува.

Силен лъч освети стаята през кръглия стъклен таван. Чу се шум, суматоха, хората тичаха по коридорите и бързаха да излязат навън.

– Вижте, вижте, каква невероятна Совалка – се чу мъжки глас.

Мира и Славен, задъхани на изхода на библиотеката отправиха поглед към небето и видяха необикновена метална совалка да се отдалечава.

– Мира, дали наистина сме били на Совалката, докато си мислим, че спим и сънуваме? И как е възможно да има тук в библиотеката същата стъклено-огледална стая с шкафчета? – развълнувано говореше Славен.

Малката Мира заподскача от радост, извади прожекторчето си, светна го и замаха за сбогом към отлитащия кораб.

Славен ядеше от любимите си вафли и говореше:

– Нали ще узнаем един ден кои сме, коя е нашата планета и дали ще можем да общуваме с други планетяни.

– Ще запазим ли земните 6500 езика – каза малката мъдра червенокоска, а луничките на лицето ѝ станаха още по-ярки.

——-

Утрото беше прохладно, високо в планината въздухът беше кристален. Чуваше се бибиткането на апаратура в станцията, скрита в огромния планински връх. Младият учен наблюдаваше измененията в графиката и записваше всеки кодиран сигнал. А сигналите идваха от космически кораб, от друга Галактика. Изведнъж сигналите спряха. Небето почерня. Славен беше сам и чакаше колегите си от поредната обиколка, която правеха всеки ден и проверяваха записващите устройства, които бяха монтирали наоколо. Опита се да се свърже с тях, но нямаше връзка.

Газеше в снега със скафандър, на който имаше три мини устройства: едно за улавяне на сигнали от други планети, второ, което беше видеокамера, а третото радио-предавател.

Не улавяше сигнали и никой не отговаряше на опитите му за връзка. Вървеше и не виждаше следи, много скоро щеше да е невъзможно да продължи. Беше -40⁰С, въздухът добиваше странен син цвят, докато напълно стана светлосин и плътен. Преминаваше през синия въздух и не виждаше нищо, като че ли около него бяха издигнати сини стени. Досети се за съня си от детските години, как гледа през люка на Совалката „Тера” – гледката беше същата! Синя, светло, светлосиня! Плътна! Опитът и знанията му на учен, физик не подсказваше връзка и логика в това преживяване.

Думите на Вен: „Деца вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим и да помните, вие сте чисти и неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно.” – изведнъж изплуваха от малкото шкафче на паметта.

„Трябва да използвам паметта си.” – помисли си младият учен. Спомни си как изкачиха някаква стълба и попаднаха с Мира в голямата стъклено-огледална библиотека, в Совалката „Тера” от детския им сън. Започна машинално да вдига и сваля краката си, като че ли се изкачва по стълба. Вървеше трудно, студът сковаваше ръцете, мускулите на краката ставаха все по-неподвижни. В огромната, бяла, заснежена площ пред себе си не виждаше стълба и отчаяно започна да си удря краката, да тъпче на едно място. Силна светлина заслепи очите му, чу сигнал, радиостанцията му крещеше тревожно:

– Славен, Славен, чувам те, чувам дишането ти, къде си – викаше Мира, а гласът ѝ звучеше точно като на Вен, като че ли идва от тръба, като ехо.

– Мира, Мира, вървях дълго, за да ви открия, премръзнал съм, но виждам как огромно светещо тяло се доближава…

– Славен, Славен, говори …

—-

Мира погали премръзналото лице на брат си. Дръвцата горяха в камината. Славен отвори очи и съзря засмяното лице на Мира, видя и колегите си.

– Славен, всички ние сме добре, а ти си направил страхотен запис. Но никога, никога не тръгвай сам в тези условия…

– Давай, пускай филма – оживен скочи от леглото Славен.

Насядали около камината младите физици гледаха филмчето, което Славен бе заснел когато видя огромния светещ обект и не помнеше повече нищо, премръзнал от студ.

Светлината идваше от Совалка, която се снижаваше близо до Славен. Всички впериха поглед в момента, когато Совалката се доближи и се виждаше как някакви хора се движеха в нея. Различни съоръжения и две малки деца хванати за ръце следваха висок планетянин. Децата бяха отведени в огледално-стъклена стая.

– Славен, това е невероятно, необяснимо…

Изведнъж светлината започна да намалява и Совалката отлетя.

Всички гледаха като онемели черния екран на монитора.

Годината беше 315! Огромната дървена врата с издълбани по нея глави на животни и плодове привлякоха погледа на тълпата, чакаща да нахълта. Портата се отвори, забързани мъже, жени насядаха в красивия театър – гордостта на великия архитект Налбантян.

Театърът – един огромен шестоъгълник, построен с нееднакви по форма камъни, наричани туфи в естествения си цвят, преливаше от бледожълто до пепел от рози.

Светлината влизаше през шестте огромни прозореца, които гостоприемно фамилиарничеха със Слънцето. По стените имаше закачени красиво изработени метални свещници, а в средата – пейки, подредени във формата на елипса като на амфитеатър. Пейките бяха от солиден дървен материал с различни орнаменти.

Мъж на средна възраст пристъпи към центъра на амфитеатъра, огледа публиката и вдигна ръка за поздрав с думите:

– Добре дошли, мили хора. На този ден нашият велик повелител, Царят на Араратското Царство, ме прати тук да ви предам неговите завети и молби.

Чу се гръмко поздравление, усмивки озариха лицата на поданиците на Царството.

– Стоя пред вас и чувствам колко сте силни и единни – ораторът спря, пристъпи напред с думите – Нашият Цар ви казва:

„Вашите думи са законите на Царството.”

„Вашата вяра – силата и вечността на Царството.”

„Вашите умения са бъдещето на Царството.”

Бурни викове на радост и ръкопляскания се разнесоха и ехото не стихваше.

Ораторът изчака търпеливо, вслушвайки се в инстинкта си, повтори трите велики послания на Царя, но този път продължи с приповдигнат тон:

– Да живее Царството с неговия талантлив и храбър народ. Предстои среща на Царе, Ханове от Кавказието и Балканите, среща посветена на мира.

Хората разпалено ръкопляскаха и се провикваха:

-Искаме мир с асирийците, с персите, с народите от Кавказ, Задкавказието, от Балканите.

-Искаме търговия оттатък Арарат – провикна се млада жена.

Ораторът любопитно се огледа, търсейки смелата поданичка на Араратското Царство, тя вече бе станала права:

-Ето вижте, изработих този „хачкар” (кръст) от дърво и камъни от езерото Ван, а тази кърпичка бродирах с лика на свещената планина Арарат – продължи младата Забел.

Хората се надигнаха и всеки искаше да погледне. Гласове на възхита, на одобрение:

-Прекрасно е!

Тогава ораторът се доближи до нея, погледна с любопитство красивото ѝ лице:

-Това е похвално, Вие сте смела и сръчна. Позволете ми да отнеса тези сувенири на Царя с Вашето послание „за търговия оттатък Арарат”.

Нежното лице на Забел порозовя, очите ѝ станаха още по-тъмни. Изпод красивата забрадка се подаваха две кестеняви плитки.

Ораторът вдигна ръка в знак на одобрение, помоли за мълчание.

-Мили хора, тук в тази обител ще се свика Световният Събор.

– Световен Събор – се чу от тълпата.

Човек на завидна възраст се изправи. Белите му коси бяха бели като ризата му.

-Да, кажете, елате насам – обърна се Ораторът към Стареца.

Старецът с леки стъпки заслиза по стъпалата и енергично се отправи към Оратора, усмихна се и погледна към насядалите.

-Живея на тази земя от преди нашия народ да бъде покръстен, от преди тези врати да са издялани така красиво, от преди построяването на тази обител. Помня времена на преходи, на глад, на войни, на победи и величие.

Беше тихо, всички бяха вперили поглед в стареца. Някои станаха на крака, други кимаха с глава, напрягаха се да чуят тихия глас на белокосия.

-Помня раждането на нашия велик Цар и дори раждането на неговия баща. Помня чуждите владетели, техните завоевания, грабежи, коварства – продължи старецът с треперещ глас. – След всяка битка вървях дълго, катерих се по върховете на Арарат. Дишах кристално чистия въздух, неопетнен, спокоен. Поемах глътката на куража, на обичта, на надеждата, че ще се прекратят боевете, че ще спрат плачовете на жени и деца. Почувствах природата като наш повелител, исках тя да възцари мира на човечеството. Но и тя плачеше заедно с нас, с нашите сърца. Планината се разгневи, снежни лавини се свличаха метежно. Тогава се скрих в една пещера.

Забел гледаше стареца и скришом се наведе да изтрие сълзите си.

Старецът спря, като че ли преглъщаше голям залък….

-Продължете, продължете – викаше тълпата.

-Запалих си огън в пещерата, тя бе мой втори дом. Много често ходех там и бях оставил моите специални „помощници” в случай, че снегът натрупа.

Аудиторията бе затаила дъх. Старецът продължи с игрив поглед този път.

-Бях си направил дебели дървени сопи, като бастуни, чиито краища бях издялал във формата на ходила на птица, грабливa птица, която лети само в нашата свещена планина. Бях наблюдавал кацането й по снега и силата на природата събуди моя разум. Тази птица е силна и с формата на нейните крака, моите бастуни могат да газят в снега. Моето послание се крие само в една дума – каза старецът и спря.

Тогава смелата Забел отгатна посланието, че е магията и силата на Арарат. Забел стана и рече:

-Арарат, Арарат – и тогава тълпата задружно пое: – Арарат! Арарат!

Ехото като че ли разнасяше свещеното име безконечно.

-Мили хора, миролюбци, всички ваши желания, думи, предмети, сувенири ще отнеса на Царя. До свикването на Световния Събор остават 12 изгрева и 12 залеза на Слънцето. Нека достойно посрещнем високите гости, с оживен пазар, с гозби, с музика – изрече на един дъх Ораторът.

Настана пълно оживление, хората обсъждаха предстоящата Велика среща. Заизлизаха от голямата обител.

Вратите се затвориха, местният ковач заключи с голям катинар и предаде ключа на Оратора с думите:

-Предайте този ключ на Великия Цар на Араратското Царство. Този ключ пази всички думи, изречени днес тук в тази обител.

Ораторът взе ключа и потегли.

Смениха се 11 изгрева и 11 залеза на Слънцето.

Работливи дърводелци изработваха бъклици, дървени кукли, занаятчии продаваха накити, пъстри черги, платове и се надвикваха на пазара. Наследили майсторството на своите предшественици от Царството на Урарту, местните умееха да изработват медни предмети, съчетани с дървен материал и скъпоценни камъни от езерото Ван.

На пазара се появи млад мъж в облекло неприсъщо за поданиците на град Ван, столицата на Араратското Царство. Чужденецът разглеждаше с любопитство, спираше се и купуваше различни предмети от различни сергии. Отдалечаваше се и кимаше на продавачите с благодарност.

Вървейки с вързоп на рамо и оглеждайки каменните постройки, погледа на странника спря върху красиво изработен „хачкар” (кръст). Доближи се до стената от туфи, на която бе издялан кръстът, докосна с ръка, пръстите му шареха като че ли опипваха дантела.

Странникът се отдалечи с чувство на възхищение, а радостта в душата му се удвои и крачките му се ускориха.

Слънцето залезе!

На следния ден Слънцето се издигаше бавно, докато достигна най-високия връх на планината Арарат. Това беше 12-ят изгрев от деня, в който Ораторът бе обявил свикването на Световния Събор. Пътищата бяха шумни, оживени. Хора се стичаха от различни посоки пред огромните порти на шестоъгълната каменна обител.

Приятелките Роза и Телма следяха оживлението и се радваха, че ще могат да видят Великия Цар на Араратското Царство и гостите от Царствата на страните от Кавказ, Задкавказието и Балканите.

Момичетата умело си проправяха път и успяха да се доберат до големите врати.

-Роза, аз нося моята дървена кукла с лунния камък-огърлица – каза Телма и измъкна малка дървена кукла изпод бродираната си пелерина.

Роза погледна и рече:

-Колко е красива, краката ѝ се движат, ръцете ѝ са толкова изящни, а огърлицата ѝ е като на тaзи на Царицата-майка на Персия!

-Но ти откъде знаеш каква е огърлицата на Царицата-майка на Персия? – попита Телма с изненада.

-Обичам да слушам приказките на моя дядо Воскен. Той е виждал Царицата на Персия, която получила за подарък от Царя на Араратското Царство Лунен камък. Царицата на Персия съчинила стих за „Лунния камък от езерото Ван” в знак на благодарност – отговори Роза.

-А знаеш ли стиха на Персийската Царица, моля те, моля те, Роза, кажи ми го… – примоли се Телма на приятелката си.

-Не знам, но днес можем да разберем, ако ни допуснат да влезем на Царския Събор – ще попитам Царя на Персия – гордо каза Роза.

Нечия ръка докосна рамото на Роза и малката красавица заподскача от радост:

-Дядо, дядо, знаех си, че ще дойдеш. Аз и Телма имаме важна мисия – сериозно вече продължи десетгодишната внучка на Воскен. – Да попитаме Царя на Персия дали знае стиха на своята майка – Царицата-майка, стиха за „Лунния камък от езерото Ван”.

Старецът не можа да скрие вълнението си от молбата на своята внучка, от смелите малки момичета.

Портите се отключиха и се чу силно скърцане, земята се разтресе под тежестта им. Но всичко се разсея, когато нежната музика на дудук се разнесе, въздухът трептеше, като че ли сто птички пееха песните на сто народа, различни, тъжни, весели и опияняващи.

Зададоха се гостите, облечени в красиви дрехи от коприна, кадифе, с накити от злато, с камъни в различни цветове. Последен влезе Ораторът и портите се затвориха!

Телма и Роза бяха почти притиснати от тълпата в единия край на пътеката пред театъра, а дядо Воскен се оглеждаше как да измъкне момичетата от това оживено място, когато с радост зърна Забел, опитваща се и тя да се промъкне.

-Забел, Забел, насам – ръкомахаше старецът.

Момичетата се обърнаха, за да видят към кого се обръща дядо Воскен и видяха пред себе си стройна млада жена.

-Здравейте – каза Забел, – не можем да влезем, искаше ми се само да надзърна.

-Да – каза дядо Воскен, – но още един залез и още един изгрев на Слънцето и ще чуем решението на Царете, на Хановете. – Това е моята внучка Роза и нейната приятелка Телма. Те са тук с мисия – шеговито каза старецът.

-Здравейте, аз съм Забел и вече успяхте да ме спечелите, щом сте тук с мисия – и усмивка озари лицето на елегантната Забел.

-Искаме да узнаем за стиха на Царицата-майка на Персия за „Лунния камък от езеро Ван” – каза Роза и хвана приятелката си Телма за ръка.

Забел понечи да отговори, когато пискливо момчешко гласче ги прекъсна:

-И аз искам да науча за стиха на Царицата-майка на Персия – каза къдрокосият Карен, облечен в бяло и вече с петна от нар по ризата си.

-Карен, какво правиш тук? Трябваше да си на пазара и да помагаш на татко – нервно се обърна към него Забел.

Телма и Роза се спогледаха и леко се подсмихваха.

-Деца – каза дядо Воскен, – можем да разгледаме планината и езерото. Ще се върнем за отговорите на високите гости, а може би и за вашия, малки госпожици – обърна се Воскен към малките приятелки.

Дядо Воскен си пробиваше път, а след него в редица го следваха Забел, Роза, Телма и най-накрая дребосъкът Карен, който носеше нар и чоплеше от него семка по семка, а ръцете му бяха целите в червено-цикламен цвят.

Оглеждайки високата обител и тълпата пред нея, странникът в бяло, който обикаляше от дни, забеляза дядо Воскeн и следващите го малчугани и погледът му спря върху стройната Забел. Приближи ги и попита:

-Знаете ли кога ще привърши Великият Събор, Царският събор – и се загледа в стареца.

Дядо Воскен погледна странника, който говореше прекрасно езика на Араратското царство и запита:

-Момче, как се казваш и откъде идеш?

-Казвам се Ара и съм от съседна Персия. И аз като вас искам да знам какво ще се реши на Царския Събор.

-Тогава тръгвай с нас, ще разгледаме Арарат и езерото Ван и отново ще се върнем тук, преди да отворят големите порти на тази обител, събрала Царете на нашите съседи.

Вървяха дълго, докато стигнаха до подножието на величествената планина. Изморени насядаха по каменистите височини и се наслаждаваха на песента на птичките, на трепета на малките цветчета, разпръснати безразборно, на стройни борчета и вдишваха от кристалния въздух на Арарат. Ара единствен от всички стоеше прав и искаше с поглед да погълне цялата планина. Очите му се оживиха и тъмносивият им цвят напомняше на тъмен облак, но ведрото му лице с матова кожа събираше слънчевите лъчи и издаваше усещане на благородство и спокойствие. Изисканите му черти не убегнаха от погледа на мъдрия дядо Воскен.

Групата продължи да се катери по буренясал хълм. Стигнаха височината и много бързо се спуснаха по стръмната ѝ част, следвайки дядо Воскен, който не отстъпваше на младите със своята жизнена натура.

Роза се подхлъзна и в желанието си Телма да я задържи се поднесе и тя надолу с приятелката си.

Двете момичета се спряха пред входа на Пещерата. Скоро до тях стигнаха и останалите. Дядо Воскен запали един прът като факел и всички го следваха.

За миг Пещерата бе осветена. Телма извади малката си дървена кукла изпод пелерината, където я пазеше, когато Карен се вторачи в нея и я дръпна с все сила от ръцете на Телма. Настана объркване. Роза се опитваше да издърпа куклата от Карен, а Телма говореше и хленчеше. Забел стисна брат си за ухото и спокойно му рече:

-Върни куклата на момичетата, палавнико.

-Но аз, аз съм я дялал от дърво и аз ѝ сглобих ръцете и краката, а татко добави Лунния камък и роклята – заоправдава се Карен.

Забел понечи да отговори, цялата потънала в срам, когато дядо Воскен се намеси:

-Това е похвално, че ти си толкова талантлив, сръчен и че умееш да дърводелстваш на тази възраст. Ти ще ми помогнеш да направим чудеса от дървени пръчки. Върни куклата на момичетата.

В този момент Забел забеляза „помощниците”–бастуни на земята. Наведе се и вдигна един от тях. Краят на бастуна наистина беше с крак на птица. Карен остави куклата пред краката на момичетата, като я намести да е седяща и закачливо им се извини:

-Куклата трябва да си почине малко… нямаше да ви я отнема… дядо Воскен, това е чудо, което сте направили с тези бастуни, наистина ли бастуна ви стъпва като птица?

-Да, чедо, когато падне следващият сняг, ще газим през него с тези бастуни – радостен отвърна старецът.

-Но аз мога да направя огромна птица от борово дърво и крила от листата на дървото и ще можем да летим, вместо да газим в снега – каза малкият умник.

Ара почувства как този малчуган е не само палав, но буден, смел и много чаровен и се обади, макар тихо да следеше случилото се:

-Карен, аз бих летял с твоята дървена птица, за да разгледаме тази красива планина.

Карен се зарадва и бързо се отзова до Ара, сякаш виждаше в него свой защитник.

-Да, деца, ще има птици, с които ще летим – мъдро отговори дядо Воскен, – и такива умници като вас ще ги изработят, но ще ми трябва много, много дълъг живот да видя това да се случи и да се кача на такава крилата птица.

Старецът приготви чай от храсти, набрани в планината. Пещерата беше като негов дом, беше я украсил с пъстри черги, чайник, свещници.

-Знам, че сте учудени как една пещера може да бъде уютна. С години наред носех по нещичко, за да мога по-дълго да прекарвам време си тук. Превърнах я в дом, на който вие сте първите гости!

Отпиха от чудотворния планински чай и Карен продължаваше да дразни Телма и Роза, които много бързо скриха куклата от погледа му, а Ара продължаваше да мисли за Лунния камък, окачен върху красиво издяланата дървена кукла.

Отпочинали излязоха от пещерата и продължиха по посока на езерото. Вървяха по каменисти повърхности, после следваха тревисти, буренясали хълмове, когато изведнъж Забел спря и се загледа – Езерото беше в нозете им.

-Тюркоазени води в прегръдката на планината – каза Ара и погледна към Забел.

Роза, Телма и Карен ги доближиха и за голямо учудване на всички, Карен отново не издържа на изкушението и грабна куклата от ръцете на Телма. Започнаха да се карат и докато дядо Воскен се намеси, видяха как дървената кукла лети към тюркоазеното езеро.

Роза стисна ръката на приятелката си Телма, а с другата се протягаше във въздуха, но беше твърде късно. Всички следяха с поглед как куклата доближава езерото и чакаха най-болезнения момент – нейното падане във водата и потъване.

Карен гледаше виновно и не знаеше какво да каже, стоеше настрани, очите му гледаха надолу към куклата, а сърцето му туптеше силно.

-Какво направих, в желанието си да подържа куклата за малко, аз станах причина да я изгубим в дъното на езерото Ван – отчаян каза дребосъкът.

-Хората на Ван са горди, открити, упорити, но и много дружелюбни – чу се гласът на белокосия старец – това езеро се е наричало от месопотамците „Река от Наири”. В него е потънала великата крепост от времето на Царството на Урарту.

Всички слушаха като омагьосани, колко бързо дядо Воскен изтръгна тъгата от лицата на момичетата и къдрокосия палавник.

-В езерото Ван се влива великата река Тигър и това езеро има тайни. Вашата дървена кукла ще се превърне в принцеса в тюркоазеното езеро – успокои ги дядо Воскен.

Ара се усмихна и се вгледа в езерото, като че ли се опитваше да разчете нещо. Пое въздух и издекламира:

-Луната към езерото Ван отправи поглед

и там остави част от своя чар!

А езерото в знак на благодарност

Дари я с Лунен дар!

И този дар е Лунен камък

с магията на планината Арарат

и свети в снежнобяло за мир и благодат!

-Това е стихът на Царицата-майка на Персия за „Лунния камък от езерото Ван”, нали? – досети се Роза и запрегръща приятелката си.

Телма, повтаряше: „Луната към езерото Ван отправи поглед…”

-Синко, ти трябва да си от царския род на Персия – вълнуващо рече дядо Воскен.

-Да, дядо Воскен, аз съм внукът на Персийската Царица-майка. Когато бях малък, тя разказваше за Стара Персия, за богатството, за древната култура, но сърцето и беше пленено от чистотата и великодушието на Царя на Ван. За нея Лунният камък беше повече от един обикновен камък – тя бе родена тук, до езерото Ван. Разказваше ми за езерото и ми се доверяваше, вярвайки, че ще наследя царството на Персия и ще въдворя мир между двата народа – Араратския и Персийския. Затова съм тук днес с вас, за да опозная хората на вашето царство, а моят баща Великият цар на Персия е в голямата обител на Царския събор.

———————————-

Срещата в Царския Събор продължи дълго. Чуваха се спорове, смехове, но никой не можеше да погледне през дебелите стени на шестоъгълната обител. Хората отвън се бяха разотишли. Само конярите и скъпо оседланите коне бяха на стража в красивата нощ.

Беше се свечерило и тъкмо когато поднесоха богатата вечеря на високите гости, продължаващи да разговарят оживено, Ораторът помоли за тишина:

-Мили гости, позволете на Царя на Араратското Царство да ви предаде думите на своя народ – и тогава Ораторът връчи ключа на портите в ръцете на Царя:

-Скъпи гости:

„Думите на моите поданици са законите на Царството.”

„Вярата на моите поданици е силата и вечността на Царството.”

„Уменията на моите поданици са бъдещето на Царството.”

Гостите отпиваха от вкусното, сладко червено вино от нар и чакаха какво ще последва.

Царят на Араратското Царство вдигна ключа пред погледите на Царе и Ханове и го завъртя три пъти във въздуха. Гостите мълчаха в недоумение, когато се чуха гласове:

„Искаме мир с асирийците, с персите, с народите от Кавказ, Задкавказието, от Балканите. Искаме търговия оттатък Арарат.” – се чу женски привлекателен глас. Последва крехкият глас на мъдреца, на белокосия старец с историята за Арарат и ехо разнасяше името на планината.

Гостите въртяха глави, търсейки откъде идват тези гласове.

Тогава Царя върна ключа отново на Оратора.

Продължиха да пируват с виното на мира!

Така Царят на Араратското Царство запази мира за още няколко десетилетия.

Забел последва Принц Ара в Царството на Персия, където бе посрещната като Принцесата на мира от Царството на Лунния камък.

Карен остана верен приятел на Роза и Телма, а дядо Воскен остана завинаги в Пещерата на свещената планина Арарат.

Щастлив край!

– Christmas, Christmas, Christmas – Little Harry was repeating happily and was looking at the beautifully wrapped gifts under the Christmas tree.

Edmon was spinning his tail and circling and barked when he saw Harry.
– Come on my little friend, come on let’s take a walk in the snow!–the little boy said to the dog. Edmon lifted his paws, looked at Harry with his warm brown eyes, and barked as a sign of consent.

– Mom, I’m going to walk Edmon out in the snow– Harry said.
– Do not be late, I’m preparing a Christmas dinner, and you know there will be gifts tonight – Harry’s mother replied.

Harry smiled, whistled to his loyal friend, and both got outside in seconds. Edmon was
running in the snow, and Harry followed him obediently. The forest seemed even more
beautiful, the pine trees covered with snow (in white), and the sound of the river’s whirlpool around, made it magic.

Harry glanced at Edmon and saw his little friend stop near the river. Harry caught up with him, wondering why Edmon did not move, his fur coat bristled, and the beautiful husky began barking abruptly. Then Harry noticed a small bridge, followed by many tiny steps, difficult to determine their origin if they were from a small animal. Curiosity prevailed, and Harry continued, wading in the snow, sauntering towards the bridge, and Edmon followed him. Harry reached the bridge, took a step on the bridge with a slight fright, glanced down, and saw the stream flowing on trees and other objects on the surface. He took a breath and continued more confidently in the snow.

– Edmon, why are you barking, what are you unhappy about? Do you feel any trouble, my friend? – Asked Harry with worry.

Edmon continued to bark and follow his master. They felt the cold and were close to freezing when they reached the opposite side of the river. Then the husky run with such speed as if he was chasing prey. Harry could hardly catch up with him and saw Edmon suddenly stopped, not making a sound, looking around. Harry approached his pet and felt the silence was pressuring him, felt fear and embraced Edmon.

– Edmon, and now where to? – Harry whispered in his ear. Something very fast, with the
speed of light, passed before them and hid. Edmon began to sniff, and the smell led him
to a tall fence. Harry followed Edmon, and as he reached the fence, a strong light drew his gaze. Behind the fence of the pine trees, there was a cottage made of large uneven stones.

Edmon broke and tried crawling, squeezing through the dense hedge of pine trees, and
managed to make a gap. The husky sneaked and followed by Harry on his hands and
feet, and they both found themselves in front of the cottage, staring in fear. Harry stood
up and approached the door, but it was heavy. Tired he pushed with his whole body and
Edmon accelerated and threw himself onto the door. The door opened. Light and warmth attracted the uninvited guests. There was a fireplace, Harry approached it, and his little face shone.
– Anyone here, we are friends – Harry said with lack of courage.

Not long for the answer to appear: – Yes, I am the master of the cottage, you are welcome,
come and warm up – said a small build old man with a vivacious look. A smile adorned the old man’s face as Harry, and the wet dog beside him appeared. – Who are you, boy, how did you get through my pine fence? – continued the old man.

– I’m Harry, and this husky is my best friend, Edmon, thanks to him we got in here. – That’s good, well, sit here, by the fireplace, Harry, and warm-up, I’ll make tea- the old man invited him. Suddenly Edmon broke loose and ran around to chase someone.

Something fell upon Harry’s head, who panicked, and Edmon barked even harder.
The old man appeared with a teapot in his hand and laughingly said: – Gabby, Gabby, come here, behave, these are our guests. Then Harry saw that the thing that was on his head was a little monkey pet that had graciously moved over the old man’s shoulder.

They sat down around a small wooden table in squares in gold and black. The tea smelled of flowers.
Edmon had quieted and was mumbling hungry Harry’s legs.
– Harry, I’m going to feed your friend Edmon too, and I’m hoping he will behave and not
bark at my gentle girl Gabby. I’m very, very old, my name is Leo, and I live here with my
only friend Gabby, who always listens to me – the old man said calmly.
– Hahaha, Gabby cannot speak, so she makes no remarks – Harry smiled, and said and
continued – How old are you, Grandpa Leo?
– I’m 120 years old, and my little friend is 100 – Leo said. – Oh – Harry shouted -what’s the secret to living so long, Grandpa Leo? Tell me – Harry waved his arm with eager. – Many years ago -the old man began – when I was a little boy like you, hordes of neighbouring Kingdom invaded and took our city. Then I fled to the mountain and got to know each altitude, a hill, I even had friends – animals, and I fed them when I could. I was looking for a place to hide from the cold and fall into a habitable cave. There lived an old man who, before closing his eyes, taught me to play in the oldest game.

– Which is the oldest game? – Harry asked.
– How come, no one told you? This is the chess game! – continued Grandpa Leo. – I was
playing with the old man every night, and I was getting more and more confident. Before
he died, the old man gave me his chess box with the chess figures and the only book he
managed to hide from the invaders. The book is called “Persian Tales.” I read them, reread them, and finally understood their lessons and their wisdom. I decided to go back to town. I was walking for days, hiding from hungry bears, weeping from fear and praying to succeed, to find my parents’ home, to find my parents alive – the old man said, and his eyes got almost in tears.

– Keep going – Harry urged him, and Edmon followed his master with a growl.
– I reached the town – said Grandpa Leo in a trembling voice – and felt calm, the devastating storm was over. Life was going on, people were busy, and the market was trading.
I looked at the watermelon vendor and shouted with joy, “Dad, Dad!”. We embraced, he
wiped my tears, asked me where I was hiding and what was this box in my hands. We
went home; everything was the same, preserved. My mother hugged me with love and joy.
I told my parents about the old man, about the Persian Tales I already knew by heart, and showed them the chess box with the figures.

Grandpa Leo sipped some tea and continued:
– Then my mother opened her arms and exclaimed excitedly” Tomorrow night the new
King will open the castle doors for the one who can play the most ancient game. The winner
will receive a prize. “ The next day I went to the castle, and the guards were laughing at
me.” Hey, you little boy, what is in this box?” “Please convey to the King that I am Leo – the
little chess player.” The guards laughed. When the King heard about the little chess player, he called me immediately. He stared at me with curiosity and the wooden box that I held in my hands. “Boy, where did you get this chess box from?” “I inherited it from an old man who taught me how to play,” I replied to the King. “Then let us measure our strength,” the King said with a smile on his face. We sat to play chess on my chessboard.

The King became very thoughtful and offensive. I could not always guess his moves and gradually began to lose. “Boy,” said the King, “you can move the figures, you know the rules, but you cannot beat me.” “My King,” I replied, “If you allow me to progress and I win, without offending you, I’ll do it right away.” Then the King looked at me and said, “There is wisdom in you. Where did you learn wisdom, boy? “From the old ‘Persian Tales,’ “I replied. “Why did you ask for permission to win the game?” The King continued. “Because in the game of chess the complete victory is called checkmate.” “And what of that?” The King asked me. “. If I tell you Checkmate – that means insulting you – the meaning of this word is, “Death to the King.” “Oh, oh …” the King managed to exclaim. What is your wish, I will gladly reward you?”

Then I asked the King to grant me (to bestow on me) with longevity. And he generously replied, “You will live long and have this monkey pet Gabby as a royal present
for you.”

Harry listened; his eyes sparkled with a challenge – to ask the old man to teach him to play chess. Grandpa Leo showed him the figures, their names and how to move them on the chessboard. It wasn’t easy for the boy to take all in; he struggled to remember all and to start to place the figures on the chessboard. It was late eve, and it was getting dark. Grandpa Leo urged Harry to leave, so to get home in time for the Christmas Eve.

– Grandpa Leo, I promise to come back with Edmon again and play chess with you – said
the kid. The old man embraced him, patted Edmon on his head and sent them.

Outside, a strong wind blew, and the snow had covered all traces. Edmon led and managed to cross the bridge again, drowning in the deep snow and guarding the wind. They arrived home, and Harry’s mother welcomed them: – Where are you, Harry, in this wind and snow you could be lost?
– Mom, Mom, we had the most magical walk with Edmon, but I’ll tell you after dinner.

The Christmas tree was lit (shone), and it was time for presents. Harry smiled, and his father pointed to the presents:

– Harry, here it is – this box, wrapped in gold paper and a blue ribbon, is your gift.

Harry began to untie the ribbon, to open slowly and gradually faster and clumsily, tore the packaging, and a wooden box of gold and black squares shone in
front of his eyes.

– Chess! Chess! Harry shouted victoriously. -This is the clever game, the game of the beautiful mind. Harry’s parents watched with joy, and with surprise, that their son knew about this game. Harry looked at them and thanked them with the words: – And you know, I do not want ever to become a King so I can play this wise game and freely say CHECKMATE.

Коледа, Коледа, Коледа – радваше се малкият Хари и
скришом поглеждаше към красиво увитите подаръци под елхата.

Едмон си въртеше опашката и обикаляше в кръг, и излая, като видя Хари.
– Приятелю, хайде на разходка по снега!
Едмон си изправи лапите, погледна с топлите си кафяви очи и излая в знак на съгласие.
– Мамо, излизам да разходя Едмон – каза Хари.
– Да не закъснявате, приготвям коледна вечеря и знаеш, че тази вечер ще има подаръци – отговори майката на Хари.

Хари се ухили, подвикна на верния си приятел и хукнаха през вратата навън. Едмон правеше пътечка през снега,
а Хари го следваше послушно. Гората изглеждаше още по-
красива, борчетата покрити със сняг, а наоколо се чуваше
клокоченето на реката.

Хари хвърли бърз поглед към Едмон и видя как малкият
му приятел се спря в близост до реката. Хари го настигна
и недоумяваше защо Едмон не мръдва, козината му беше
настръхнала и започна да лае отсечено и силно. Тогава Хари
забеляза малко мостче, а по него следи от много стъпки,
трудно да се определят от какво животно са.

Любопитството надделя и Хари тръгна, газейки в снега,
крачейки бавно към мостчето и Едмон го последва. Хари стъпи,
направи крачка по моста с лека уплаха, погледна надолу и видя
как течението на реката носи дръвца и други предмети по
повърхността си. Пое си дъх и продължи по-уверено в снега.
– Едмон, защо лаеш, от какво си недоволен? Да не би да
усещаш беда, приятелю? – извика Хари.

Но Едмон продължаваше да лае и да следва Хари. Вече
бяха премръзнали, когато стигнаха на отсрещната страна
на реката. Тогава Едмон хукна с такава бързина, като че ли
гонеше плячка. Хари едва смогваше да го догони и видя Едмон
застанал на едно място без да издава звук, да се озърта. Хари
го доближи и почувства как тишината го притиска, усети
страх и прегърна Едмон.

– Едмон, а сега накъде? – прошепна му в ухото Хари.
Нещо много бързо, светкавично мина пред тях и се скри.
Едмон започна да души и миризмата го отведе до висока
ограда от борчета. Хари следваше Едмон и стигайки до
оградата, силна светлина привлече погледа му. Зад оградата
от борчета имаше къщурка, направена от големи неравни
камъни.

Едмон се разлая и опита да се провре през плътния
плет от борови дръвчета, и успя да направи пролука. Ловко
се промъкна, а зад него Хари пропълзя на ръце и крака и
двамата се озоваха пред къщурката, гледайки уплашено.
Хари се изправи и приближи към вратата, но беше тежка.
Хари натискаше с цялото си тяло, а Едмон се засилваше и
хвърляше върху вратата, докато я отворят. Светлината
и топлината привлякоха неканените гости. Имаше камина,
Хари се доближи и малкото му личице грейна.

– Има ли някой тук, ние сме приятели – страхливо каза
Хари.
Отговорът не закъсня:
– Да, аз съм стопанинът, добре сте ми дошли, елате да се
стоплите – показа се дребничък старец, с много жив поглед
и усмивка украси лицето му при вида на Хари и мокрото куче
до него.

– А ти кой си, момче, как успяхте да се промъкнете през
моята борова ограда? – продължи старецът.
– Аз съм Хари, а този хъски е моят най-добър приятел –
Едмон, благодарение на него се промъкнахме тук.
– Добре, добре, седни тук, до камината, Хари, и се стопли,
ще направя чай – загрижено го покани старецът.

Изведнъж Едмон се разлая и хукна да обикаля да гони някого.
Нещо се стовари върху главата на Хари, който панически се
развика, а Едмон, гледайки, се разлая още по-силно. Старецът
се появи с чайник в ръка и смеейки се, нареди:
– Габи, Габи, ела тук, дръж се прилично, това са наши
гости.

Тогава Хари видя, че нещото, което беше върху главата му,
е малка маймунка, която много грациозно се прехвърли върху
рамото на стареца. Седнаха около малка дървена масичка,
на която бяха нарисувани квадрати в златно и черно. Чаят
ухаеше, Едмон се беше укротил и се умилкваше огладнял в
краката на Хари.

– Хари, ще нахраня и твоя приятел Едмон, и се надявам да
се държи прилично и да не лае по нежната Габи. Аз съм много,
много стар, казвам се Лео и живея тук с моята единствена
приятелка Габи, която винаги ме слуша – изрече старецът
спокойно.

– Ха-ха-ха, та Габи не може да говори и затова не прави
забележки – усмихвайки се, каза Хари и продължи: – На колко
си години, дядо Лео?
– Аз съм на 120 години и моята малка приятелка е на 100
– каза Лео.
– Охо, извика Хари – каква е тайната да се живее толкова
дълго, дядо Лео? Кажи ми – въодушевен размахваше ръце
Хари.
– Преди много, много години – започна старецът, – когато
бях малко момче като теб, нахлуха конници от съседното
царство и превзеха нашия град. Тогава избягах в планината
и опознах всяка височина, хълмче, дори си имах приятели
– животинки, и ги хранех, когато можех. Търсех място да
се скрия от студа и попаднах в една обитаема хралупа. Там
живееше един старец, който, преди да затвори очи, ме научи
да играя на най-древната игра.

– Коя е най-древната игра? – попита Хари.
– Как така, никой ли не ти е казал? Та това е играта шах!
– продължи дядо Лео. – Играех със стареца всяка вечер и все
повече и повече напредвах. Преди да издъхне, старецът ми
подари шахматната си кутия с фигурите и единствената
книга, която успял да скрие от нашествениците. Книгата се
казва „Персийски приказки”. Четях ги, препрочитах ги и накрая
разбрах поуките и мъдростта им. Реших да се върна обратно в
града. Вървях с дни, криех се от гладни мечки, плачех от страх
и се молех да успея и да намеря бащиния си дом и родителите
си – спря старецът с навлажнени очи.

– Продължавай, продължавай – нетърпеливо го подкани
Хари, а Едмон го последва с ръмжене.
– Стигнах до града – говореше дядо Лео с треперещ глас –
и като че ли пак беше спокойно, опустошителната буря беше
свършила. Животът продължаваше, хората бяха забързани,
а на пазара кипеше търговия. Погледнах към продавача на
дини и изкрещях от радост: “Татко, татко!…” Прегърнахме
се, той избърса сълзите ми, попита ме къде съм се крил и
каква е тази кутия в ръцете ми. Прибрахме се у дома, всичко
бе запазено, а майка ми ме обсипа с обич и радост. Разказах
на родителите си за стареца, за „Персийските приказки”,
които вече знаех наизуст, и им показах шахматната кутия
с фигурите.

Дядо Лео отпи малко чай и продължи.
– Тогава майка ми разтвори ръце и развълнувано извика:
„Утре вечер новият Цар ще отвори вратите на замъка за
този, който умее да играе на най-древната игра. Победителят
ще получи награда”. На другия ден отидох до замъка, а
пазачите ми се надсмиваха. “Ей, дребосъчко, каква е тази
кутия в ръката ти, какво държиш тук?” “Моля да предадете
на Царя, че аз съм Лео – малкият шахматист”. Пазачите се
засмяха.

Когато Царят чул за малкия шахматист, ме повика
незабавно. Вгледа се в мен с любопитство и в дървената
кутия, която носех в ръце. “Момче, откъде носиш този
шах?”. „Аз го наследих от един старец, който ме научи да
играя” – отвърнах аз на Царя. “Тогава нека премерим силите
си” – каза Царят с усмивка на лице. Седнахме да играем шах
на моята шахматна дъска. Царят стана много замислен
и нападателен. Не успявах винаги да отгатна ходовете му
и постепенно започнах да губя. “Момче – каза Царят, – ти
можеш да местиш фигурите, знаеш правилата, но не можеш
да ме победиш”. “Царю – отговорих аз, – ако ми позволите да
напредна и да ви победя, без да ви обидя, ще го сторя веднага”.
Тогава Царят ме погледна и каза: “В тебе има мъдрост.
Откъде си се научил на мъдрост, момче?” “От старите
“Персийски приказки” – му отговорих аз. “И защо ми поиска
разрешение да ме победиш?” – продължи Царят. “Защото в
играта на шах пълната победа се нарича шахмат”. “И какво
от това?” – ме попита Царят. ”. Ако ви кажа ШАХМАТ – това
означава да ви обидя – смисълът на тази дума е: „Смърт
на Царя”. “О-о-о… – успя да възкликне Царят. Избери си едно
желание, което да изпълня за теб”. Тогава помолих Царя да
ме дари с дълголетие. А той щедро ми отговори: “Ще живееш
дълго и ще имаш приятелка дълголетничка – маймунката
Габи, царски подарък за теб”.

Хари слушаше, от очите му искреше предизвикателство
– да помоли стареца да го научи да играе на шах. Дядо Лео
му показа фигурите и как се редят, как се казват и как се
местят.

Хари се увлече да разглежда шахматните фигури и да ги
нарежда върху шахматната дъска. Свечеряваше се и тогава
дядо Лео прикани Хари да тръгва, за да се прибере навреме за
коледната вечер.
– Дядо Лео, обещавам пак да дойдем с Едмон и да играем на
шах – каза малчуганът.

Старецът го прегърна, потупа Едмон по главата и ги
изпрати. Навън духаше силен вятър и снегът беше покрил
всички следи. Едмон поведе и успяха отново да преминат през
мостчето, газейки в дълбокия сняг и пазейки се от вятъра.
Стигнаха дома, а майката на Хари ги посрещна:

– Къде сте, Хари, в този вятър и сняг можете да се
изгубите?
– Мамо, мамо, имахме най-вълшебната разходка с Едмон,
но ще ви разкажа след вечеря.
Елхата грееше и настъпи часът за подаръците. Хари се
усмихна и баща му го прикани:

– Да, ето тази кутия, обвита със златна хартия и синя
панделка, е твоят подарък.
Хари започна да развързва панделката, да отваря
бавно и постепенно по-бързо и несръчно, скъса опаковката
и пред очите му блесна дървена кутия със златни и черни
квадрати.

– Шах! Шах! – извика победоносно Хари. – Това е играта на
мъдреца, играта на красивия ум.
Родителите на Хари гледаха и с радост, и с изненада, че
техният син знае за тази игра.
Хари ги погледна и благодари с думите:
– И знаете ли, не искам никога да стана цар, за да мога
да играя на тази мъдра игра и спокойно при победа да казвам
ШАХМАТ.

От поредицата Сън – в името на моите предшественици, преминали през ужаса на една жестока империя

Отпечатъци от малки ходила по пясъка, а вълните тичат да ги изтрият…

Мари вървеше по брега избягвайки горещия пясък, следейки с поглед собствените си стъпки, които изчезваха при всяка доближаваща се вълна. Беше в непознат за нея град, но като че ли сърцето и усета ѝ се бореха с мисълта на собственото й аз – едно младо момиче. Нима никога не съм ходила по този бряг преди, той ми е някак си познат. А може би се заблуждавам с брега от родния ми град, където всяко лято тичам по плажовете, чакам вълните да ме докоснат, а с тях и спомените на огромното море, спомените на многобройните бежанци, на деца, майки, бащи, братя, сестри, баби и дядовци (ако е имало), на хора от един древен род, на хора, които вечно ги достигат вълните на изпитанията.

„Не е трудно да узнаеш истината, трудно е да я запомниш” – си припомни Мари думите на майка си.

Сега, когато родителите ѝ, нейните свидетели не са сред живите, въпросите ѝ за този град висят във въздуха.

Мари прехвърляше в мислите си отделни спомени от разказваното от родителите й и очите ѝ светеха. Като че ли тъгата се сблъскваше с радостта, че може да подиша морския бриз, който са дишали предците ѝ на този бряг.

Беше изпълнена с очаквания от предстоящата среща. Нейна роднина щеше да я чака в Чираган сарай и времето на срещата наближаваше. Мари изтърси пясъка от краката си, обу сандалите и се запъти по преките улички към Палата – Чираган сарай. Пресичаше вече, когато я стресна клаксона на една кола. Мари подскочи и с три крачки се озова на тротоара. Пред нея пъплеше трамвай.

Погледът ѝ се спря върху една пътничка, гледаща през прозореца и когато погледите им се срещнаха, като че ли електрически импулс премина по гръбнака на Мари. Момичето в трамвая беше неин пълен образ, нейна двойничка, но носеше кърпа на главата си, така че не се виждаше цвета на косата. Мари ѝ махна с ръка и момичето отговори, устните ѝ се раздвижиха.

Мари се затича след трамвая, тичаше по тротоара, блъскаше се в хората като обезумяла и се надяваше двойничката ѝ да се досети и слезе на следващата спирка.

Задъхана Мари спря в очакване, но не видя непознатото момиче. Сълзи потекоха по бялата й кожа, като че ли беше изгубила близък човек. Трамваят потегли, Мари тръгна с бавни стъпки и точно, когато стигна светофарите, пред нея се изправи собственият ѝ образ – момичето със забрадката, нейната двойничка.

Двете се гледаха. Мари протегна ръка и се представи:

– Мари Налбантян.

Девойката отвърна:

– Севда Селиоглу.

Мари се опита, но не знаеше езика на събеседничката си. Тогава се досети да жестикулира, като ѝ посочи пътя към Чираган Сарай. Двете влязоха във фоайето и непознатото момиче изчака настрани, докато Мари разговаряше с жената от рецепцията:

– Имам среща с г-жа Анна, бихте ли ми казали дали е пристигнала – попита Мари на английски.

Консиержа ѝ кимна да го следва. Влязоха в по-малко фоайе, където златните инкрустации по стените, огромните кристални полилеи, красиво изтъканите килими накараха Мари да се изчерви, но нейната двойничка ѝ кимна одобрително. И така стигнаха до малка масичка от тъмно дърво, която за крака имаше красиво изработени дървени слончета.

„Каква изящност…” – помисли си Мари и в този момент към тях се обърна жена, облечена в нежно лилаво, със забрадка, от която се подаваше непослушен тъмен цвят кичур коса.

-Здравейте – очаквах една Мари, а не две – смутена, но с чувство за хумор протегна ръка жената на средна възраст на западноарменски диалект.

-Аз съм Мари, а това е Севда Селиоглу, с която съдбата ни срещна преди 15 минути.

Севда разбираше, че Мари разказва за тяхната среща и че двете жени говорят на арменски. Сега бе неин ред и момичето се изчерви и попита:

-Ще ми позволите ли да задавам въпроси на турски и вие да превеждате. Шокирана съм и самата аз не знам какво търся тук, но не можех да не следвам двойничката си. Коя е тя, от къде е. предполагам, че говорите с нея на арменски? Не желая да бъда замесена в нещо, заради което да отговарям – с чувствителен тон продължи момичето.

На Мари очите гледаха в очакване на превода, а жената им предложи да седнат на масата и да поговорят.

-Нали знаете, че според обичаите тук нямаме право три жени да седим без мъжко присъствие. Затова съм поканила съпруга си, а ето го – каза роднината на Мари на арменски и повтори на турски за Севда.

Представителен мъж се доближи до компанията.

И господин Барон Налбантян загледа с недоумение момичетата с поразителна прилика – едната с коса на вълни, а другата подчинена на местните закони млада жена – момиче с грижливо пристегната на главата забрадка.

Госпожа Анна започна:

-Аз съм племенница на вашата майка Мари, но войната и обстоятелствата не ни позволяваха да се срещнем. Вие сте първата, дръзнала да прекоси морето от нашите роднини след толкова години. Не ни е позволено да сме с арменските си имена. Имаме професии, които не бихме имали, ако ни познаваха с името Налбантян.

Господин Барон Налбантян се обърна към Севда Селиоглу и ѝ преведе на турски. Севда стана и отсече:

-Не мога да бъда с вас на една маса, унизително ми е да слушам разговори на арменски в противоречие с моята култура и възпитание.

Мари скочи, хвана двойничката си за ръка и се досети да пробва на английски:

-Не си тръгвай. Не е случайно, че те срещнах и че си приличаме. Вълните на Черно море ме доведоха тук да търся изгубените си роднини, но и навярно нови приятели. Моля те, остани.

Севда отговори с прекрасен английски:

-Добре, ще остана, ти си единствената причина… Как е възможно да си приличам толкова с една арменка. – и веднага усети, че е допуснала грешка и сконфузена се извини.

Тогава неволно, поради напрегната атмосфера, свали забрадката си. Красива, лъскава, къдрава тъмно кестенява коса допълни малкото ѝ личице. Сега двете момичета си приличаха още повече. И двете се гледаха безмълвно, докато госпожа Анна, не се намеси:

-Ще продължим разговора си на английски.

Всички се усмихнаха.

Мари разказваше за живота си и за близките си в красивия морски град Варна, а Севда седеше без да продума. Лелята (Анна) се просълзи на няколко пъти, а мъжът ѝ я погалваше по рамото.

Мари приключи с думите:

-Аз само исках да знам кои са хората, които са обичали родителите ми, близките, които са останали тук, за да мога да допълня щастието си.

Севда се обърна към Мари, а очите ѝ бяха изпълнени с огън, който чакаше своята заповед да пламне.

-Нима животът ти се крепи на миналото. Историята е несправедлива за всеки народ, откъдето да я гледаме. Следвам в Истанбулския университет, факултет – История и журналистика. Главата ми е пълна с въпроси, на които нямам отговори. Но баща ми и майка ми са почтени и уважавани граждани на Истанбул. Ще си тръгна, но ще ти оставя адреса си. Не мога да присъствам на подобен разговор.

Тогава г-н Барон се обърна към младото момиче:

-Госпожице Селиоглу, ще имате още един въпрос повече в главата си, ако си тръгнете от тук сега и може би никога няма да имате същата възможност да научите нещо за Мари, с която толкова много си приличате. Това навярно не е случайно.

Госпожица Селиоглу погледна господин Барон право в очите, кимна му и седна отново. Отпи от ароматния чай, докато Мари я следеше и изпитваше огромно вълнение при мисълта, че тя можеше да бъде родена тук, да има същото възпитание, мислене и пак да изглежда така.

Мари извади малко черно кожено тефтерче, което беше на майка ѝ. Там имаше записки на турски и го подаде на леля си. Леля ѝ отвори тефтерчето точно на страницата, където имаше рисунка на гълъбче и прочете:

-„Мила моя Харика, искам да съм гълъб и да мога да долетя до красивия Босфор, където като деца играехме, тичахме по пясъка, правехме фигурки – аз замъци, а ти кули с мостове. Къде е нашият мост?”

Очите на Севда се отвориха широко, нежната ѝ ръка се протегна през масата:

-Моля Ви госпожо Анна, може ли да видя почерка?

Севда гледаше, разлистваше, четеше и преглъщаше на пресекулки. Погледна Мари и заговори бавно на английски:

-Твоята майка е била приятелката на майка ми Харика. Ние имаме това писмо у дома. Майка го криеше с години, когато един ден чух как говореше на висок глас с татко, разпалено. Той беше гневен и скъса писмото пред насълзените очи на мама – Севда спря, отпи от чая си, помоли за вода и бяло сладко.

Мари я слушаше и като че ли живееше живота на майка си, да срещне приятелката на майка си тук, на Босфора, възможно ли е?

Двете момичета се изгледаха странно. Тогава леля Анна се намеси.

-Можем да се поразходим покрай брега. Знаете ли, че този красив Сарай е построен от главния архитект на Османската Империя, който …

-Господин Балян – побърза Севда – Зная, че цялата фамилия Балян, които са от арменски произход са архитекти на Сараи, Болница, Павилион…

Севда се изправи и помоли за извинение. Отиде бързо до рецепцията и запита:

-Ще мога ли да се обадя по телефона на родителите си от тук?

-Да – отговори младият мъж там и ѝ подаде черен, тежък телефон.

-Мамо, мамо, само ме слушай и не задавай въпроси и не повтаряй имена. Не искам татко да се разгневи. Моля те, ела в Чираган Сарай в малкото фоайе „Султан Мехмет” – имам невероятна изненада.

-Да – отвърна нежен глас – ще дойда съвсем скоро.

Севда се върна при компанията, чу че разговарят на арменски, доближи се и изчака.

-Мама ще дойде, обадих ѝ се, но не можех да ѝ кажа защо – притеснено говореше Севда и бързо завърза кърпата на главата си.

-Много се радвам, благодаря ти за тази възможност – ръцете на Мари се разтрепераха, когато се опита да извади нещо от чантата си. В ръцете си държеше малка златна лъжичка, а на гърба ѝ имаше два инициала – Знам, че това са буквите М и В.

Във фоайето влезе жена, забрадена, със светла кожа и очи в сиво-синьо, като че ли вълните на морето ги бяха обагрили. Жената погледна стъписана двете момичета – дъщеря си в бяло, забрадена и непознатото момиче, което толкова много приличаше на Севда.

-Какво правиш тук дъще, какви са тези хора?

-Мамо, моля те, седни и се запознай с Мари, с която безспорно си приличаме като близначки и с господин и госпожа Налбантян.

Майката на Севда погледна семейството, после Мари и въпросите ѝ заваляха като порой, но не на турски, а на западноарменски диалект.

-Къде е Агавни? Къде е…? Ако сте Налбантян, то вие сте нейни роднини. Цял живот съм чакала този момент, отново да я срещна и силно да я прегърна – просълзи се Харика.

Севда прегърна майка си, а Мари ѝ отговори на арменски.

-Аз съм дъщеря ѝ и знаех, че най-близката ѝ приятелка от детинство е тук и че силно ви обича. Огромната загуба на близки тук, трудностите и бягството ѝ бяха оставили много силен отпечатък. Но това, което често повтаряше е: „Само да можеш да видиш Босфора, да усетиш топлината на вълните и да играеш по пясъците с приятелка, каквато аз имах, която ни спаси живота…”

Севда беше изненадана, че майка ѝ говори арменски. Тогава реши и я помоли да продължи на английски. Харика беше преподавателка по Английска литература в Истанбулския университет.

Жената подаде ръката си на Мари, погледна я в очите и я грабна в прегръдките си, говорейки тихичко:

-Разбирам, че Агавни не е жива, ти си като мое момиче. Всичко, всичко ще ти разкажа и започна на английски – Аз и Агавни бяхме връстнички, съседки. Тя ходеше в арменското училище на две пресечки от тук, а аз в турското училище съвсем наблизо. Всеки ден си учихме уроците заедно, тя пишеше на арменски, а аз на турски. Тя беше една крачка напред, защото можеше да пише и на турски. Един ден решихме, че аз мога да се науча поне да говоря на арменски, тъй като азбуката им беше сложна за мен. И така дните се сменяха, лятото и зимата, есен и пролет, растяхме като сестри. И двете знаехме, че наближават трудни дни с приближаващата война. Бащите ни бяха офицери в армията на Турската империя. Една сутрин, майката на Агавни, Варта, заудря по вратата, като обезумяла:

-Ханъм Метанет, отваряй, побързай… и плачеше – нахълта във вътрешната стая, затвори вратата, огледа се, като че ли търси крадец и продължи – Всички арменски войници са отлъчени от армията на пашата, някои са вече затворници, други убити, изтезавани. Тогава майка ми я прегърна, издърпа я към дивана, хвана я за ръцете и ѝ каза:

-Ние сме като сестри, ще напиша вест до Шефкед, веднага да ми отговори за Вахрам и да го укрие! Вземи дъщеря си и всичко, което е ценно и елате тук у дома.

Метанет целуна приятелката си.

На следващия ден четирите бяхме седнали около масата, облечени в типичните турски одежди. На вратата се почука и се чу груб мъжки глас:

-Отваряй, отваряйте, ви казвам.

Две разпасани заптиета нахълтаха, огледаха ни и попитаха къде са мъжете.

-Как къде – отвърна майка ми – на война!

-Дайте си документите – майка им показа моя и нейния, но горката Варта притисна дъщеря си до себе си и каза: „Нямам документи тук. Ние сме на гости на кака Метанет – ние сме братовчедки.” Заптието я изгледа и излезе от къщата с другото заптие.

Леля Варта се разстрои, въртеше се около масата, мислеше, гледаше дъщеря си и така до полунощ. Когато се стъмни помоли майка да се грижи за Агавни и хукна нанякъде. Никога повече не я видяхме. Получихме писмо от татко, че чичо Вахрам е бил заловен и не знае къде е и ако разпитва ще го заподозрат в съучастие с арменците. Агавни чакаше зад вратата всеки ден и най-малкият шум я караше да отваря, бързо поглеждаше и не спеше с дни. Цялото арменско население от района беше изселено. Чухме за изтезанията, кланетата, но и ние се страхувахме. Майка ми гледаше Агавни като своя дъщеря. Продължихме да ходим в турското училище. Агавни се молеше на турски, говореше турски, пишеше на турски. Стана мълчалива и затворена. Когато баща ми се върна, извика майка ми и говориха тихо, шушукаха. Взеха решение на Агавни да ѝ дадат турско име и тъй като ходи вече в турското училище да кажат, че е тяхна роднина. Само така можеха да я спасят. Стана много тягостно, тревожно за арменците. Една сутрин намерихме леглото на Агавни празно, вратата отворена и торбичката с жълтиците я нямаше. Майка ми плака, а аз ѝ пригласях. Баща ми пушеше суров тютюн и миризмата още повече ме раздразни. Чакахме всеки ден вест, тайно разпитвахме, но не успяхме да научим почти десет години нищо. После получих писмо и веднага разпознах почерка на Агавни на турски. Изтичах при майка ми, която с треперещи ръце разкъса плика и зачете:

-„Мили мои, беше невъзможно досега да ви пиша след онази сутрин, когато видях заптиета да обикалят съседната къща, грабнах торбичката с жълтици и право на пристанището. Докато се криех се натъкнах на ужасно зрелище – пазар на жени, които разголиха до кръста за продан. Между тях беше и майка ми. Тогава покрай мен мина един турчин с фес и потури, но от по-официалните. Приближих го и му предложих жълтици, ако откупи майка и я освободи. Треперех от страх, а той протегна ръката си, взе жълтиците и подхвърли няколко на продавача. Започнаха да се пазарят, но накрая непознатият успя да откупи майка за своя робиня. Когато тя ме видя, ме запрегръща, а аз й дадох своята забрадка, за да се загърне. Непознатият ни отведе в дома си. Оказа се, че е американец роден в Истанбул. Останахме в дома му, докато уреди да ни качат на кораб. Сега живеем във Варна, хората са прекрасни, имаме подслон. Знаем, че татко е жив, научихме от едни други заселници и го издирваме. Обичаме ви много. Майка също ще ти пише, Ханъм Метанет, но сега е малко слаба. В нощта, когато е избягала и са я заловили, успяла да скрие в дрехите си малката златна лъжичка, която твоят дядо е направил за двете ви с инициалите М и В един ден лично ще ти я върне.

Чакаме с нетърпение да ни пишете. Агавни

Харика спря, изтри сълзите си и продължи:

-Скоро след това получих лично до мен адресирано писмо и накрая имаше едно красиво гълъбче, а до него: „Мила Харика, иска ми се да съм гълъб и да долетя до теб…”

Харика спря, когато леля Анна ѝ подаде тефтерчето и позната рисунка и думите бяха там.

Настъпи мълчание. Харика прокара пръсти по страницата, вдигна поглед, а очите ѝ се бяха обагрили във въгленово сиво. Устните ѝ потрепваха, ръката тупкаше нервно по тефтерчето и когато се успокои продължи:

– Ето така, Мари, ти вече знаеш цялата история на приятелството ми от детството с твоята майка Агавни, с моята Агавни.

Мари подаде златната лъжичка:

-Майка ми беше поръчала ако някога намеря истинска приятелка, да ѝ я подаря, защото надеждата да се видите намаляваше.

Харика погали Мари, която протегна златната лъжичка и я подаде на Севда. Сърцето на Севда биеше силно, наведе глава, като че ли се дърпаше от подаръка, но успя да каже „Благодаря” и то на арменски. Усмивки се появиха по лицата на всички, а Мари сложи ръката на сърцето си и ѝ отговори с „Благодаря” също на арменски.

-Мамо, сега разбирам защо беше просълзена в нощта, когато татко скъса писмото. Ще се опитам да му разкажа за приятелството ти и за моята приятелка Мари, ще се опитам да го накарам да чуе това, което аз чух днес. – каза Севда, а очите ѝ пламтяха.

Госпожа и господин Налбантян си тръгнаха с Мари, а Севда се отдалечи с майка си към трамвайната спирка. Харика прегърна дъщеря си и каза:

-Днес беше един от най-щастливите дни в живота ми от твоето раждане. Но ще трябва да научиш малко повече за рода на баща си, преди да му поднесеш разказа си за днешната среща. Ела да седнем на тази пейка.

Очите на Севда замръзнаха в една точка, безлично, без мисъл и като че ли потънаха в бездната. Харика я потупа по рамото и продължи:

-Баща ти е от известен турски род, чиито прародители са живели в онези времена, когато Турската империя губи от силата си, губи територии, а също така и най-силните си военноначалници. Неговият дядо е бил офицер и му било заповядано да наказва арменци и преди всичко да се заеме с жените и децата – или да ги потурчи, или да съдейства за изселването им. Бил млад и изпълнен с идеята за Нова Турция, за Турция без арменци. С готовност приел задачата и служил на Султана без колебание. Допускал и жестокости. Будел се от сън, викал на глас, но не се отказвал от делото си, да служи на своята Родина, на своите идеи. Един ден в конвоя му попаднала млада червенокоса със зелени очи арменка. Лицето ѝ греело, колкото и тъга да имало в очите ѝ, не се предавала духом. Прадядо ти се влюбил и против всички закони я укрил и спасил живота ѝ. В къщата, в която я криел, никой не подозирал, че тя е арменка. Била принудена да се преструва, била изгубила всичките си близки. Тогава прадядо ти започнал постепенно да се отдръпва от отговорностите си в армията, докато накрая се намерил предател, негов приятел и го издал на Султана. Гневът на Султана бил нечуван, но прадядо ти го убедил, че тя е вече мохамеданка и всичко арменско е изтрито от паметта ѝ и от сърцето ѝ. Тогава Султанът пожелал да я види. Това не се харесало на прадядо ти. Върнал се, подстригал косите ѝ, намазал главата ѝ с боя, но не се престрашил да посегне на лицето ѝ. Момичето знаело какво го очаква и посегнало на живота си. Прадядо ти с времето променил възгледите си и бил арестуван, получил смъртна присъда. Ето защо синът от тази любов пораснал без родители, станал истински боец, борел се заедно с младотурците и не подозирал, че и в него тече арменска кръв. Когато се оженил му се родил син с къдрава коса, с червен кестеняв оттенък. Дядо ти бил раздвоен, тъй като жена му била също тъмнокоса като него. След години научил истината за произхода си и за историята на родителите си. На предсмъртния си одър се разкаял пред сина си и жена си: „Толкова много злини съм направил, че нито сълзите, нито прошката, нито молбите ми могат да намалят разкаянието и болката, които тая в себе си. Не вървете против човешката доброта, не се подчинявайте на нечовешки закони. И с никого не споделяйте за моя произход. Разкайвам се и искам прошка.” И така затворил очи, а баща ти не допуска и до ден днешен дори да се споменава думата арменец. А аз се влюбих в неговите непослушни червеникави къдрици – през смях със сълзи завърши Харика.

***

Чу се телефонен звън и леля Анна погледна към стенния часовник, който започна да бие… Беше 8 часа сутринта.

-Ало – отговори Анна на турски.

Разговорът беше кратък. Чичо Барон държеше лулата си и слушаше с огромно внимание, а Мари се опитваше да разгадае какво се говори, тъй като чу името на Севда.

-Ще имаме гости – семейство Селиоглу настояват да се видим и аз ги поканих за вечеря. Обади се самият господин Селиоглу и настояваше да се срещнем и тримата с него.

Времето течеше бавно. Мари излезе на пазар с леля си Анна и обсъждаха с какво да ги нагостят и какво е любимото ястие на Севда.

Масата беше подредена. Красив порцелан и сребърни прибори подредени като за дворцов прием. Мари се възхищаваше на изящността, на майсторството на леля Анна, а чичо Барон излъскваше махалото на стенния часовник, обикаляше масата и си тананикаше стара народна арменска песен.

Гостите пристигнаха. Поздравиха се на турски. Бащата на Севда беше строен, със запазени младежки черти, с прошарени къдрици, а очите му тъжни.

Мари протегна ръка и се представи на английски:

-Аз съм Мари Налбантян.

Мъжът гледаше и не можеше да отмести поглед от Мари, след това се обърна към дъщеря си Севда и лека усмивка премина през лицето му.

Вечерята премина в приятелска атмосфера. Чичо Барон изнесе кратко слово в името на приятелството. Тогава бащата на Севда се изправи:

-Позволете ми да ви благодаря за откровеността и за тази покана. Поразен съм от приликата на дъщеря ми Севда с Мари. Като че ли съдбата ни праща това изпитание, че ние сме еднакви. Ние сме хора, които носим сърца и спомени. Когато вървим по пясъка, стъпките ни са еднакви и вълните винаги ги заличават до следващите стъпки.

Мари се усмихна, сещайки се за утрото, когато вълните се гонеха и изтриваха стъпките ѝ по пясъка.

Бащата на Севда продължи:

-Следите по пясъка се заличават, но нашата памет не може. Колкото и да се съпротивлявах и да слушах управниците ни по арменския въпрос, не е възможно да отрека, че истината се помни. И аз като баща си искам прошка от моите съвременници за трагедиите и пораженията, за избиването на една стара нация, с която днес би трябвало да сме приятели. Да, знаем, че нашите деца си приличат, някои дори и външно – погледна Севда, усмихна се на Мари, – да, знаем, че за всеки от нас има по един гълъб, гълъбът на приятелството.

Очите на Харика светеха. Всички ръкопляскаха и точно когато чичо Барон вдигна чашата си за наздравица, прозорецът шумно се разтвори и нещо прелята и запляска с крила над масата.

В стаята имаше гълъб (Агавни!)

Причината да ставаш сутрин – Режисьор София Христова

4­5, (63­64),

Линка за вестник Литература и ОбществоLIO_br 4-5_2019

LIO_br 4-5_2019

There was a strange sound, a slight squeak, and different lights were changing. The room resembled a disco.

– 5, 4, 3, 2, 1 stop -said the young Mardik.

Sitting on a table was his new gift, a globe-night lamp, which filled the room. The child was looking at the outlines, naming the different states, seas, oceans and continuing to rotate the globe and count to the next STOP.

He chose to stop the globe and began exploring the cities and rivers…

The door opened, and Grandma Marie startled him:

– Mardik, why are you in the dark and only with this night light?

– Grandma, Grandma, on your face is the map of Turkey, oh, I see the Bosphorus[1], do not move, the light is projecting on your beautiful face that part of the world Grandma.

Granny Marie remained speechless, her hands close to her face, her thin fingers crawling over her nose, her forehead. There was a sense of sadness and wonder in her face:

-Mardik, I will tell you about the Bosphorus[2], this is my birthplace. Let’s put the light on, get your notebook, and you can take notes. I want you to tell all of your friends about the beautiful Bosporus. And to tell them about the terrible fate of your ancestors.  You, young people, should fight, so this never happens again.

Mardik was 10 years old, and he could masterfully engage his friends with different stories. He looked timidly as if he was expecting something heavy to fall on his head. Like some coded instinct, he expected the burden of the past.

-Grandma Marie, I’m ready, come here, sit here next to me.

-I was very young, and I remember the maid’s face, the gentle Zoia, who rushed into the dining room with the words” Hanim[3] Elbis, take the kids, prepare your bag, go right away, look no one; walk through the back door, the boat (ship) is leaving in two hours. My mother Elbis approached Zoia, embraced her, and the two women cried. I felt my mother’s hand and then my sister, Arusiak’s hand, who tugged me down the stairs.

I heard Arusiak whining, snivelling and asking where Dad was. Mother did not answer her.

-Grandma, what did you think then? Why in such a hurry? Where were you going? – asked Mardik, carefully following his grandmother’s story.

-I did not suspect anything, I was 5 years old, and Arusiak was 11 years old. We hurried through the dark cobblestone streets of Besiktash,[4] the jewel of Constantinople. We heard a rumble in one of the houses. Talking in Turkish, loud women, screaming, and then my mother grabbed me in her arms and told me to keep silent and close my eyes.

Arusiak seized mother’s hand and ran with her.

Breathless they both paused to rest behind a tree.

We continued running and got to the ship.

I must have been asleep in the hands of my mother, for when I woke I tried to maintain balance, but it was difficult, the ship rocked as it sailed.

Mom gave me bread and cheese – I was starving.

Arusiak kissed me, and she was pleased to say, that we were going to a new country and Dad will be waiting for us there.

Years passed, I grew up, and I knew the terrible truth about the atrocities of those who plundered the joy, pride, talent of our Christian nation.

For centuries Armenians have been architects, artists, composers, soldiers, intellectuals, craftsmen – but this has been wiped out by massacres.

Monstrous, bloodthirsty, rulers organized long trips of Armenians from Turkey to the desert of Deir ez- Zor [5] in Syria. It is difficult to talk about the evils, the victims, the trauma left in the eyes of every surviving Armenian who witnessed what had happened.

The men fought, but it was not possible to fight a multi-thousandth army.

Later, when we settled here, in Varna[6], in this beautiful city, on the same Black Sea, everyone was talking about what was happening in Turkey, and we were continually looking for relatives in the hope of being alive.

I did not understand why, after we had been rescued, my mother’s eyes were often sad, thoughtful as if they were moving somewhere and had to be startled, frightened so to stop their “absence.”

Mardik was saddened by this story of truth and embraced his grandmother.

-Grandma, are not these bloodthirsty and bad people defeated?

—————————–

The classroom was quiet, only the voice of the teacher reading an essay was in the air. From time to time she looked at the pupils as if she was looking for an answer in their eyes.

The teacher paused and finished with the last sentence of the essay:

“This is the story of my grandmother, in whose eyes I see not only the grief but the power of the whole cosmos.”

The teacher closed the notebook, looked at the children and asked,

-Guess who has written this story?

-Mardik, Mardik, Mardik – they shouted together.

—————————–

Mardik was reading with a great interest a material in the library of Etchmiadzin [7] and seemed to remember suddenly the voices of his classmates shouting in his ears, although 15 years had passed.

His interests were in the knowledge of ethnicity, he was attracted to the natural cycle, to the exact sciences, but the Armenian sense of the tragic past of his ancestors screamed in his mind with the voice of Granny Marie.

He left the books of the Alikhanian brothers [8] – prominent physicists, got up and started looking for history books. The walls were alternated with the inscription: Ottoman Empire, Armenian Genocide, Documentary Stories; photos – his eyes failed to track even only the titles.

He pulled one of the many books, opened the pages, and black-and-white photographs seemed to hit him on the face. Horrible images of hungry people, of skeletons of women and children, of the dead … Then he moved away from the books and his eyes stopped at a massive globe, sitting on a table nearby.  As in his childhood, he rotated the globe and memories were loaded into his head. His eyes ran from continent to continent, from state to state, but the rivers were still in red…

-Are you travelling around the world, young man? – A pleasant woman’s voice interrupted him.

Mardik saw a middle-aged woman in front of him, with a gentle face, and very sophisticated manners. With his knowledge of ethnicity, he immediately identified her as an Indo-European[9], the origin of some Armenians.

—————————-

-Welcome to New York, the temperatures here are spring temperatures, and we wish you a pleasant stay. Thank you for flying with Air Armenia.

Mardik opened the baggage cabin and picked up his small briefcase, smiling at the stewardess and looking from the height of the plane. A gentle breeze passed on his face, a breeze of hope, knowing that he would soon be on the red carpet at the opening of the Tribeca Film Festival.

——————————

People were bustling, beautiful women dressed in long evening dresses, glittery outfits, men in black suits, journalists, photographers … There was a festive atmosphere.

Mardik heard the announcement of “Intent to Destroy “and saw Joe Berlinger’s [10] smiling face. Mardik walked down the red carpet and felt the spotlight on his face; he walked shyly to the door where the documentary tale of the Armenian genocide was waiting for him.

The lights went out, a delicate Armenian song filled the air, and a black and white photograph of a wagon packed with children, women in rags, even on its roof appeared on the big screen.

The screenshots were changing, from an old man telling their stories to younger generation Armenians sharing their experience and knowledge on the Genocide. Suddenly Mardik remembered his grandmother Marie. Voices intertwined those of the film’s characters with the voice of his grandmother Marie.

The movie was over; the lamps lit up, no one moved from their place. Silence.

Slowly people began to get up and applaud. Mardik turned his head and saw an elderly woman in tears.

His phone rang, a gentle voice, spoke softly and presented herself as his relative. They met in one of the most challenging and settled neighbourhoods of New York.

Two beautiful women embraced him and led him to their home. They were twins with striking charm.

-Mardik, you are our only relative, whom we already know from your Grandma Marie’s side.

The women competed to tell stories of their Grandmother, and it was difficult to follow the change of languages – in English, in Armenian and again in English.

Mardik told his story and showed a family picture, on which was also the beloved grandmother Marie. The girls looked, and both exclaimed:

-This is amazing; your Grandma Marrie is the same as our grandmother who’s her cousin.

They, in turn, took out one of the many pictures. Mardik looked at a woman a little younger than his grandmother. Then he turned to his beautiful cousins and said:

-In your Grandma’s eyes, I see the grief of the Armenian woman and the love and the power of the whole cosmos. Today, for the first time, I felt hope as I walked along the red carpet and watched Joe Berlinger’s film. I walked on the carpet of truth and of confession, which gave me comfort. I already know we will all be free to share our tragedy with the grandchildren of our killers, they will share tears, and their hearts will be thwarted by the wrongs their ancestors have done. They will ask for forgiveness from us, young Armenians. They will admit and condemn what has happened. I wish I were a hawk who could fly and to go around to spread peace and love.

The two women watched him intrigued, and a tap was heard on the window, they looked and saw a hawk perched outside.

2]Bosporus – The Bosporus is the 32 km (20-mile)-long north-south strait that joins the Sea of Marmara with the Black Sea in Istanbul, and separates the continents of Europe and Asia

[3] Hanim – Mrs

[4] Besiktas -Beşiktaş is one of the oldest districts and neighbourhoods of Istanbul, located on the European side of the city. It’s also considered as one of the city centres

[5]Deir ez-Zor is situated 85 km (53 mi) to the northwest of the archaeological remains of Dura-Europos and 120 km (75 mi) northwest of the remains of the ancient city of Mari. The modern town was expanded by the Ottoman Empire in 1867 around the pre-existing town. In 1915, the city became a point for Armenians subjected to death marches during the Armenian Genocide

[6] Varna -is the third-largest city in Bulgaria and the largest city and seaside resort on the Bulgarian Black Sea Coast.

[7] Etchmiadzin – is the mother church of the Armenian Apostolic Church, located in the city of Vagharshapat (Etchmiadzin), Armenia.^[D] According to scholars it was the first cathedral built in ancient Armenia,^[E] and is considered the oldest cathedral in the world.^[F]

[8] Alikhanian brothers – Artem Alikhanian was born in Elizavetpol, Russian Empire, to an Armenian family of a railway engineer and homemaker.^[2] They had four children: two sons (the elder, Abraham Alikhanov, became a well-known physicist) and two daughters.

[9] Indo-European –

[10] Joe Berlinger – Joseph “Joe” Berlinger is an American documentary film-maker.Academy Award and seven-time Emmy nominated and Peabody and Emmy-winning filmmaker