Честит рожден ден, честит юбилей на Станислав Пенев! Талантлив писател, чиито думи имат силата да ни пренасят в нови светове и да ни вдъхновяват към нови висоти. Креативност и въображение, които са безгранични! Благословен със сърце, изпълнено с обич,ум , изпълнен с творчество!

– приказка –

Разноцветни светлини осветяваха малкото градче в долината на река Арно. Борчетата ухаеха свежо и накацалите по тях малки крушки /лампички/ светеха и угасваха.

Наближаваше Коледа!

Беше студено и заснежено, а въздухът хрупкав, чист, и всяка изречена дума като че ли се поглъщаше и потъваше в незнайното. Мери се напрягаше да чуе разговора на приятелките си, които радостно ръкомахаха с ръце – звукът липсваше. Тогава Мери направи огромна снежна топка и я хвърли право към Зара и Шушан, които подскочиха,обърнаха се към Мери и я притеглиха към себе си.

– За какво си говорите толкова разпалено? – попита Мери.

– Мери – крещеше Зара, – Погледни отсреща до високата елха красивата шейна, прилича на Царска каляска, искаш ли да се повозим на шейната на Дядо Коледа?

– Да – откликна Мери и сложи двете си ръчички като фуния пред устата си и продължи: – Това е най-голямото ми желание.

Вятърът не спираше, а напротив – усилваше се, а снегът се трупаше бързо. Трите приятелки се приближиха до Дядо Коледа и Зара се престраши:

– Дядо Коледа, нашата голяма мечта е да се повозим с твоята шейна надолу, ето тук, по този баир и да стигнем до реката.

Дядо Коледа погали дългата си бяла брада, погледна и трите момичета, усмихна се и каза:

– Две златни царски монети…

– Какво? Какво? – изкрещяха на глас приятелките.

– Две златни царски монети струва вашата мечта да се повозите на моята шейна, но тъй като сте тук без родителите си и не можете да заплатите, ще ви дам друга ъзможност – спря за миг старецът. – Измислете приказка за нашия град и ако е достойна, ще ви повозя с шейната.

Зара и Шушан дружно извикаха:

– Мери, Мери, ти си нашата вълшебна разказвачка, моля те, измисли подходяща приказка, която да е по-интересна и по-скъпа от две златни царски монети.

Лека усмивка украси малкото личице на Мери, тя присви очи, пое дълбоко въздух, потри ръце и каза:

– Две златни царски монети, ммм… – добре, ще ви разкажа за нашия град, който сънувам понякога, че е царство.

Царството на младия цар – цар Артур. Но първо, нека седнем в шейната, докато разказвам – обърна се Мери към белобрадеца.

Веселата компания седна в шейната, а Дядо Коледа изчисти замъглените стъкълца на очилата си и зачака с нетърпение Мери да започне да разказва.

– Градът на мечтите – започна Мери плахо. – Имало едно време едно малко царство, царство-град, разположен по крайбрежието на река Арно. Царят на царството-град бил стар, останал вдовец и имал двама сина –Артур и Сурен.

Мери погледна плахо Дядо Коледа в очите, който нежно я подкани.

– Продължавай, продължавай, чедо.

Мери пое глътка леден въздух:

– Един ден царят решил да изпита способностите на синовете си, тяхната сръчност, търпение и мъдрост, и им рекъл: „Мили мои синове, вече сте големи и трябва да реша кой от вас е достоен, способен и мъдър да управлява нашето царство. Големият син бил придирчив и веднага припомнил на баща си: „Но царю, законът повелява първородният син

да наследи престола, иначе лоша поличба може да сполети царството”. „Мили синко, това е вярно, но аз искам да проверя кой е по-способен от вас да управлява. Не се коси, Сурен. „Мили царю – казал малкият царски син Артур, – аз съм готов да изслушам вашата молба.”

Мери спря, погледна Шушан в очите, замисли се и продължи: – „Мои синове, имате една нощ да мислите, чертаете,рисувате и да ми покажете кое е първото нещо, което ще построите, ако всеки от вас стане цар, за да направите царството по-красиво, а животът на поданиците по-добър.”

Двамата принцове се оттеглили в своите стаи и на другата сутрин почукали на вратата на царя. „Царю – казал Сурен,– заповядайте, – и подал три огромни чертежа с красиво начертани замъци, църкви и конюшни. Царят погледнал с възхита и рекъл: „Това е великолепно, синко, но за какво са ни повече замъци и конюшни, когато нашето царство е малко и замъкът, в който живеем, е достатъчен. Църквата, която  до реката, побира всичките ни жители, а конюшните са дори повече, отколкото конете по нашата земя.” Артур, по-малкият син, се приближил до царя и подал скромно една малка рисунка. Царят се вгледал и попитал: „Какво е това,синко, май не умееш да рисуваш, разкажи ни да чуем твоите виждания.” „Царю – започнал Артур, – това е нашата красива река Арно, а това, което съм се опитал да нарисувам над реката, е мост. Ако съберем всички наши строители, зидари,мазачи, ще можем да построим мост, който да свързва двете страни на реката. Така всички жители ще могат да се радват на прехрана, ще има оживена търговия и нашият град ще се превърне в Град на мечтите – завърши Артур.

Мери спря, погледна всички седнали в шейната, а те седяха като вкаменени в очакване, и Мери продължи:

– Мъдрият цар станал бавно от трона си, приближил се към своите синове и рекъл: „Аз съм много стар, но и много щастлив цар, баща на такива синове. Прекрасната дарба на Сурен да чертае и рисува и великата идея на Артур – вярвам,че вие двамата ще превърнете царството в Град на мечтите.

На теб, Артур, давам царската корона, а на теб, Сурен – ключовете на този замък. Короната и замъкът са неразделни,както и вие, мои синове, ви пожелавам да бъдете. Пожелавамви да настигнете и надминете моите 100 години!”

Настъпи тишина, шейната потегли и ускори по надолнището и стигна до реката. Дядо Коледа потупа Мери по рамото, погледна към заснежения мост над Арно и каза:

– Това е моята най-прекрасна Коледа, Коледа в Града на мечтите.

– Мери, Мери – викаха момичетата, – ние се возим, това наистина е Град на мечтите!

ЩАСТЛИВ КРАЙ!

– poveste–
Lumini multicolore iluminau micul orășel din valea răului Arno. Brăduleții emanau o adiere proaspătă, iar micile beculețe, ce îi împodobeau se radiau intermitent. Ajunul Crăciunului! Era frig și înzăpezit, iar aerul multiplica orice foșnet, era curat, de parcă pașii fiecărui cuvânt se absorbea și afunda în neant. Meri în zadar încerca să audă discuția prietenelor sale, care foarte agitate dădeau din mâini – orice sunet se pierdea. Vântul nu se potolea, ba chiar din contră – bătea mai tare, iar nămeții creșteau repede.
Deodată, ca din poveste din vâltoarea viscolului apăru o sanie trasă de șase reni.

– Ho, ho-o, ia să vedem, cine m-a întâmpinat primii în acest oraș – strigă vizitiul – un bătrân țanțoș, cu barba albă și înzăpezită, îmbrăcat în straie ciudate. Cele trei prietene se apropiară de Moș Crăciun, iar Zara îndrăzni să întrebe:
– Moș Crăciun, avem și noi o mare dorință: să ne plimbăm cu sania ta, uite aici, pe acest deal și să ajungem până la râu.

Moș Crăciun își mângâie barba lungă și albă, apoi le privi surâzând:
– Doi galbeni regali…
– Cât? Cum? – strigară într-n glas prietenele.
– Doi galbeni de aur regali costă dorința voastră, să vă plimbați cu sania mea, dar acum părinții voștri nu sunt aici și nu puteți plăti. De aceea vă ofer altă posibilitate – făcu o pauză Moșul.
– Inventați și povestiți-mi o poveste, și dacă aceasta demnă de ascultat, am să vă plimb cu sania.

Zara și Șușan strigară într-un glas:
– Meri, Meri, tu ești povestitoarea noastră fermecătoare, te rugăm – compune o poveste potrivită, mai interesantă și mai prețioasă decât cele două monede regale de aur.
Un zâmbet ușor înfrumuseță chipul Merii, ea miji ochii, respiră adânc și rosti:
– Doi galbeni regali, m-m-m…bine, vă voi povesti ceva despre orașul nostru, pe care câteodată îl visez ca un regat. Regatul tânărului rege – Regele . Dar haideți, mai întâi să ne așezăm în sanie, până povestesc – se adresă Meri către bătrânul cu barba albă.

Trupa veselă se așeză în sanie, Moș Crăciun șterse lentilele încețoșate ale ochelarilor și așteptă nerăbdător, ca Meri să înceapă.
– Orașul viselor… A fost odată, ca nici odată, un micuț regat, un oraș-regat, poziționat pe râul Arno. Și era bătrân regele acestui oraș-regat, rămăsese și văduv, dar avea doi moștenitori – pe Artur și pe Suren.
Meri privi timid în ochi pe Moș Crăciun, iar el o îndemnă galeș:
– Continuă, continuă, copile.
Meri își luă o gură de aer rece:
– Într-o zi regele hotărî să pună la încercare abilitățile fiilor săi – priceperea, răbdarea și înțelepciunea lor. Le spuse: „Dragii mei copii, de acum sunteți mari și trebuie să hotărăsc care dintre voi este demn, priceput și înțelept, ca să cârmuiască regatul.“
Fiul cel mare, fiind pretențios, imediat aminti lui taică-su: „Dar, Maiestate, legea dictează, ca primul născut să moștenească tronul, alt fel un semn rău se poate abătea pe toată lumea ”. „Așa este, fiule drag, dar vreau să pricep care dintre voi este mai capabil să cârmuiască, Surene.“ „Maiestate, – rosti Artur, fiul cel mic, – eu sunt gata să vă ascult.”

Meri se opri, fixa privirea Șușanei, se gândi puțin și continua: „Fiii mei, aveți timp de o noapte, să chibzuiți, să schițați, să desenați, că să-mi arătați care va fi primul lucru, pe care îl veți construi, dacă unul din voi va fi numit rege, casă devină regatul și mai frumos, iar viața subiecților – și mai bună.”
Prinții se retrase în camerele lor, iar a doua zi bătură la ușa lu taică-su. „Majestate – rosti Suren, – poftiți!“ și întinse trei imense planuri cu desenate frumos castele, biserici și grajduri. Regele le privi fascinat și rosti: „Totul este splendid, fiul meu, dar la ce ne servesc mai multe castele și grajduri, dacă regatul nostru este mic, iar castelul, în care trăim ne e suficient. Biserica la malul râului găzduiește pe toți rezidenții noștri, iar grajdurile sunt chiar mai încăpătoare decât numărul cailor pe pământul nostru.” Artur – fiul mai mic se apropie de rege și îi întinse o mică schiță. Regele o privi gânditor și întrebă: „Dar ce este asta, fiul meu, pare se, că tu nu prea poți să desenezi, povestește ne, să auzim și părerile tale.” „Majestate – începu Artur, – acesta este frumosul nostru râu Arno, iar obiectul, pe care am încercat să-l desenez deasupra râului, este u pod. Dacă vom convoca laolaltă pe toți meșterii noștri în construcții, putem ridica un pod, care să lege cele două maluri ale râului. Toți cetățenii vor avea de câștigat bani muncind la pod, apoi comerțul va reînvia, iar orașul nostru va deveni un Oraș al viselor“ încheie Artur.
Meri se opri, privi către toți, cei din sanie, care așteptau și continuă:
Regele cel înțelept se ridică încet de pe tron, se apropie de fiii săi și grăi: „Eu sunt un rege foarte bătrân, dar și foarte fericit, având asemenea fii. Magnificul har al lui Suren de a desena și de a schița planuri și măreața idee a-lui Artur. Ție, Artur, îți încredințez coroana de rege, iar ție, Suren – cheile acestui castel. Coroana și castelul sunt de nedespărțit, precum și voi, fiii mei – vă binecuvântez să rămâneți nedespărțiți. Vă urez să ajungeți și să depășiți suta mea de ani!”
Se așternu o tăcere, în care sania porni tot mai repede pe panta dealului, ajungând până la râu. Moș Crăciun bătu ușor pe Meri pe umăr, privi către podul înzăpezit, ce trecea peste Arno și mărturisi:
– Acesta este Crăciunul meu cel mai frumos, Crăciunul în Orașul viselor.
– Meri, Meri – strigau fetele, – noi zburăm cu sania, acesta este într-adevăr Orașul viselor! Noi zburăm cu sania. FINALUL FRICIT!

Превод на румънски АДРИАН ВАСИЛЕВ

НАГРАДА ЗА ПОЕТА ОТ ВАРНА СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ

На 29.10.2022 г. бяха обявени наградите на Първи Национален Поетичен Конкурс с Международно участие – 2022 г., посветен на П. К. Яворов (НЧ „Искрица – 1901“ с. Скобелево, Община Димитровград). В Скобелево Яворов работи за кратко като телеграфист в края на 1894 г. и в началото на 1895 г. на местната железопътна гара. Известно е, че тогава той става свидетел на неволите на арменците и пише елегията „Арменци“, в която отразява трагичната съдба на арменските изгнаници. Стихотворението е публикувано за първи път в списание „Мисъл“ през 1900 г.
Жури в състав Атанас Капралов – директор на Националния литературен музей, акад. Марин Кадиев – председател на Съюза на независимите български писатели (СНБП) и Янка Христозова – секретар на „НЧ Искрица – 1901“ класира на първо място с цикъл от три стихотворения – „Вълненията на Яворов“ („Дълбоки очи“, „Любов на кръста“ и „Скоро минах Христовата възраст“)
поета от Варна – Станислав Пенев.
Впечатляващо е, че и трите си творби Станислав Пенев е написал в гр. Елена през м. юли 2022 г. в двора на родната къща на Мина Тодорова – всеизвестната любима на поета Пейо Яворов, на която са посветени някои от най-силните му стихотворения: „Благовещение“, „Вълшебница“, „Две хубави очи“ и други, а след смъртта й (на 20 годишна възраст на 14 юли 1910 г. в Париж, Франция) и драмата „В полите на Витоша“, в която описва отношенията си с Мина.

Ивелина Кръстева

СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ

Цикъл стихотворения „ВЪЛНЕНИЯТА НА ЯВОРОВ“

ДЪЛБОКИ ОЧИ

Тази нощ и окото на бухала
ще запомни едно съзаклятие –
как върлуващи покрай нас духове
да ни скарат ще искат с приятели.

Тази нощ ще забравим леглото си
и ще паднем навярно от кулата,
че не вярвам в легенди и опуси –
те отдавна за мен са под нулата.

Тази нощ всичко ще е отворено –
световете ще влязат завинаги
на живота ни в живите корени
и в крилете на дните отминали.

18.07.2022 г., гр. Елена

ЛЮБОВ НА КРЪСТА

Извира любовта ми в този свят –
нашепват чувствата една поема.
Но свършва бързо тя – зад мен, назад
единствен споменът не се променя.

Изплел е здрава мрежа от мечти –
живота ми улавя с нея сръчно.
И невъзможното в духа шепти –
прогонван съм и търсен неотлъчно…

Привлечен от жена – за кой ли път,
наистина намирам в нея рая?…
А полюсите вечни ме зоват
да търся щастието, да витая…

На Мина силата, на Лора нежността,
на Калиопа младостта и красотата
ме правят жертва – порив на страстта,
а любовта изгаря в тъмнината.

И всяка радост реже нож студен –
до смърт кален от бурите в душата:
осъден съм да бродя съкрушен –
слепец си вече с грях към светлината.

Пак търся любовта, но тя мълчи –
живее с образ земен днес в съдбата…
Очите казват всичко на очи,
превърнати в криле на чистотата.

20.07.2022 г., 16.04 ч. в двора пред къщата
на Мина Тодорова, гр. Елена

***

СКОРО МИНАХ ХРИСТОВАТА ВЪЗРАСТ,
но оставам аз жива мишена…
Нека тичат… Отдавна не бързам:
всяка възраст ми дава – не взема.

И обижда ме времето – кротко
по ръба то на покрива ходи,
а не спира – дарява с уловка,
че в нас вечното всеки ден броди…

Аз съм пратеника на мечтата –
до човека доброто да стигне,
да отвори изцяло вратата
и вулкан нов дори да изригне…

Ще намеря брега си… С прибоя
ще премина през огън и жупел,
че бленуващ надеждата своя
и Голгота с живот съм изкупил.

21.07.2022 г. гр. Елена

“Слънцето е във всеки от нас” – Мардирос Сарян

В Сьбота на 15 Октомври посетихме грандиозен концерт в Лондон,организиран от музиканти с водещ Сипан Олах и с подкрепата на Посолството на Република Армения и Стивън Мурадян,от местната управа на Цьрковното настоятелство в Лондон.

Сипан Олах провежда всяка година подобни концерти на Арменски композитори.( Гомидас,Арно Бабаджанян,Александр Спендиарян).

Красотата на баща и син Сарян представена в музика и картини.

Мардирос Сарян известен Арменски художник,чиито реплики- картини бяха показани в красивата цьрква Our Lady of Victories Church…Едновременно с това слушахме вълнуващите композиции на сина на художника Лазар Сарян поднесени професионално с голяма оригиналност. Водещата на концерта Джоан Зорян Лин представи ключови факти за Сарян и направи изявления за всяко музикално произведение и изпълнител.

Особено силно беше изпълнението на солиста, младия обоист Агоп Мурадян,изпьлнявайки „Оркестрова серенада” от Сарян,редактирана от Олах за соло обой, струнен оркестър и перкусии. По време на проучването си маестро Олах открива, че отпечатаните партитури за това произведение са напълно изгубени. След негова молба Сипан получава ръкописи от дъщерята на Л. Сарян, София, от Ереван и с общи усилия те възстановяват музиката.

Посланика на Армения Варужан Нерсисян,поднесе своята благодарност към организаторите,към Цьрквата,към диаспората вьв време на тежки изпитания на арменския народ,поради продължаващия конфликт с Азербайджан.Много мило и приятелско бе словото и на Monsignor James Curry от Цьрквата Our Lady Victories Church,в което той даде своята висока оценка за Арменската диаспора в Обединеното Кралство и в частност изявите на Klingen Chamber Orchestra ( Клинген камерен оркестр)и Klingen Choir( Клинген хор).

Вечерта приключи с червено вино и сладки приказки.

ВЕСКА ЯНАКИЕВА

На 11 септември 2022 г. на сцената на обновения летен театър в Стара Загора започна поредицата от концерти на проекта „Пеещи артисти“. В продължение на два часа сред почти нестихващи аплодисменти се изявиха обичани поп изпълнители и любими актьори от малкия и големия екран, музиканти: Орлин Горанов, Николай Урумов, Маргарита Хранова, Орлин Павлов, Мая Бежанска, Койна Русева, Добрин Досев, Стефания Колева, Катерина Евро, Мариана Попова, Милена Маркова, Даниел Цочев, Дарин Ангелов, Весела Делчева и много други, както и музикантите от симфоничния оркестър на Георги Милтиядов. Тук бяха изпълнителят и композитор Красимир Гюлмезов от дует „Шик“, зад пианото застана музикантът и композитор Момчил Колев (от дуета с Дони), композиторът Светослав Лобошки, който също беше част от оркестъра, невероятният Людмил Ангелов, както и актьорът Веселин Плачков. „Всички бяха изключителни, дори фантастични! Публиката – зашеметяваща!! Три биса!!!“ възкликна по-късно в социалните мрежи Игор Марковски – продуцент и инициатор на проекта „Пеещи артисти“. Началото на концерта постави гласът на Татяна Лолова – като прелюдия към дуетната й песен с известния български певец Орлин Горанов „Любовта“ *. Благодарение на възможностите на мултимедията на концерта в Стара Загора, както и на предстоящите концерти в Бургас и в София, Орлин Горанов ще изпълнява песента „Любовта“ заедно с образа и гласа на Татяна Лолова. „Идеята за проекта се роди още през 1995-1996 г. в разговорите ни с Тодор Колев и Иван Балсамаджиев. Проектът се случи в тяхна памет и в памет на другите приятели, които не са вече между нас – от Стефан Данаилов и Асен Кисимов до Татяна Лолова.“ отбеляза Игор Марковски. Той започва работа по проект „Пеещи артисти“ преди 3 години и до днес е създал 21 песни, както и видеоклипове към повечето от тях. Те вече са истински хитове и се радват на впечатляваща популярност. На края на концерта на сцената на Летния театър в Стара Загора всички изпълнители изпяха заедно известната култовата песен от филма „Оркестър без име“. Турнето на „Пеещи артисти“ продължава – на 22 септември в летния театър в Бургас, а на 1 ноември с концерт в Зала 1 на НДК в София.

• „Любовта“ – изпълнители Татяна Лолова и Орлин Горанов e осмата песен от проекта „Пеещи артисти“ на продуцента Игор Марковски, записана през пролетта на 2021 г. Създадена е от варненски творчески екип: музика – Доно Цветков, текст – Станислав Пенев, аранжимент – Красимир Илиев. Клипът на песента има вече 450 700 показвания в YouTube на 15.09.2022 г.

СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ

ЛЮБОВТА

Любовта не признава отстъпки,
не повтаря изтрити следи…
Не завива след чуждите стъпки
и не спира пред разни врата.

Любовта не прощава и грешки.
Дава сила, надежда, криле…
Любовта е в очите човешки –
на сърцето не дава да спре.

Любовта не познава измама
и по тъмно за друг не тъжи…
Любовта не очаква покана
и сама, и пред всичко върви…

Любовта не трепери от болка,
в нея ревност съвсем не шепти…
Любовта знае всеки миг колко
силна обич у някой пламти…

Тя по стъпки безброй се изкачва –
и разбива дебели стени…
Любовта все душата изпраща
сред пространствата, във висини.

И по улици нови минава –
старост няма в духа й крилат…
И от нищо не се притеснява –
с нея диша днес целия свят.

Моят баща Левон Ованезов знаеше кой е и защо е тук. Плочата празнува неговото послание,което той отправи от летният театър през 2015 г при награждаването му със златна значка за почетен гражданин на град Варна:

“Пожелавам Ви да достигнете с повече здраве и успех и надминете моите скромни 93г.”.

Организацията по реализиране на този проект бе приета от сьрце от Иван Янакиев, на когото дьлжим огромна признателност.

Дълбока благодарност към дизайнера,който откликна и ме трогна с готовността си да подари своята идея! Това е Димитьр Трайчев,художник,творец!

Благодарности към Община Варна,Градски Съвет на БСП,Съюза на офицерите и сержантите от запаса, Съюза на ветераните от войните на Бьлгария областен съвет -Варна,Арменската Апостолическа Православна Църква -Варна и Шахматните клубове на град Варна за подкрепата.

СЛОВО ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО НА ЧОВЕКА – УСТРЕМЕН, НЕПОКОЛЕБИМ, ДОСТОЕН И ВЕЧЕН КАТО КАМЪКА

ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН беше ЧОВЕК… Човек, който дава надежда, човек, който протяга ръка, човек, който беше превърнал доброто в умение да общува, да състрадава и да гради. Да гради ХОРА КАТО СЕБЕ СИ! ЧО-ВЕ-ЦИ ! Затова той много ни липсва! Липсва ни, но е в нас! В живота на спомените ни, в живота на литературата, която създаваме, в живота на ВРЕМЕТО ни! От днес вече това общуване ще бъде още по-цялостно и пълноценно: ще носи нашето признание и тъгата ни със знака на времето, вграден сега като признание във фасадата на този дом. Камък върху камък, от който ни гледа името му. И ние го гледаме – него и виждаме самия Левон! За да продължим да сме заедно с него – с ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ и да напомняме на другите, че сме били и винаги ще сме заедно. С него, когато общуваше с всеки един от нас в двора на този дом или от фасадата на тази сграда, от нейния балкон на 1-я етаж, както го помним или край трите реда маси и столове с шахматните маси, дъски и часовници и литературните четения. От днес ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН ще общува денонощно от тук с всеки варненец, с всеки европеец, с всеки гражданин на света минаващ по тази улица на морската столица на България – Варна, на родния му град. Ще общува от ПЛОЧАТА НА БЕЗСМЪРТИЕТО! И ЩЕ ГРАДИ ХОРА КАТО СЕБЕ СИ – ХОРА ОТ КАМЪК, НО С ДУША, ХОРА – ЧО-ВЕ-ЦИ !” Независимо от възрастта, независимо от характера, независимо от професията, той намираше общ език с всеки. И приобщаваше, приобщаваше, приобщаваше… Правеше ни единни – единни към шахиграта, единни към промените в живота, единни към призванието ни да сме хора на духа, на съзиданието, на реалността, на възвишеното, на всеобхватното, на най-доброто от доброто. Сплотяваше ни като че ли искаше да ни каже: „Когато нещо те боли или имаш проблем, сподели го с приятел, сподели го с мен, защото имам по-голям житейски опит, направи ме съпричастен и ще ти помогна…“ Беше откровен, възторжен, беше готов да се отнесе подобаващо към всеки, да му повдигне духа и самочувствието, да му помогне, ако имаше нужда от това. Стоеше над нещата и някак с лекота насочваше всеки напред в живота му и в правилната посока, даваше му спасение, криле, решение за преодоляване на кризата. Беше наш баща, брат, приятел, възторжен събеседник, вдъхновител… Оптимист по природа, авангардно, критично и точно мислещ във всеки един момент, морално извисен, нравствено непоклатим. Такъв беше и такъв остава за нас ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН ! Преценяваше всяка своя дума, а добронамереността му струеше, струеше, струеше от погледа, от мекотата на словото, от готовността да се включи, да подаде ръка, да направи крачка към доброто или към възстановяване на истината. Беше неотстъпчив, когато беше убеден, че е прав, беше безкомпромисен в разбирането си за добро и за зло, за настояще и за бъдеще, за всичко, което е под слънцето, защото беше видял и преживял какво ли не: с радост и тъга, с достойнство. ЛЕВОН ОВАНЗОВ МИНАСЯН никога не се предаваше. И никога не измени на себе си! Беше постоянен и дружелюбен. Беше напорист човек, реалист, реалист до болка, но и мечтател. ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН: доброволецът, ветеранът–участник във Втората световна война, организационният работник, общественикът, журналистът, писателят, международният арбитър на ФИДЕ по шах, създателят и ръководител в продължение на 30 години на шахдом във Варна, носещ неговото име – шахдом „Левон Ованезов“ – Варна. И още – носител на десетки ордени и медали, на отличия за трудова слава и спортна дейност, почетен гражданин на Варна. Скъпи наш, ЛЕВОН ОВАНЕЗОВ МИНАСЯН – ние, варненци, гражданите на черноморската столица на България се гордеем с теб. И се радваме, че винаги сме вървели и пак ще вървим ръка за ръка в изпитанията на времето. Вечна слава на живота и делото ти.

Станислав Пенев

Пред очите ми е приятеля Левон Ованезов, с неговата бодра крачка с тежестта на гражданин – общественик на Варна . Зад гърба му са годините на Отечествената война, на корабостроителния завод, на профсъюзния живот. Може би най-отчетливо пред нас се извисяват делата му посветени на шахмата, като организатор и участник в игри и състезания, предоставил и домът си за техните прояви и като автор – историк на неговото развитие във град Варна. Плочата пред която се намираме, е израз на признанието на варненската общественост за неговото дело. Да бъде вечна паметта за него!

Масис Хаджолян

Последното интервю с Левон Ованезов: филм на София Христова

Перевод ЛЮДМИЛА КОРОЛЁВА

В одно прекрасное весеннее утро солнышко ласково улыбалось, играло весёлыми бликами на реке Арно. Стайка красивых птиц пролетала над рекой. Шум реки, щебетани птиц рождало волшебную мелодию, радующую сердце ма- ленькой Мэри. Она бежала вдоль реки, весело напевая не за- тейливую песенку. Остановилась на опушке сосновой рощи. Сколько цветов! Маргаритки, крокусы, и совсем ей неведомые – яркие, душистые! Над ними трепетали крылышками такие же яркие бабочки, летая от цветка к цветку. Мэри бегала, пытаясь поймать их, и незаметно оказалась у входа в пещеру, из глубины которой шёл свет. Страх удерживал её, но любопытство заставило войти в пещеру, и пробираясь вдоль влажных стен, она оказалась внутри большой комна- ты с очень высоким потолком, освещённую так ярко, будто её освещало множество солнц! Маленькая девочка громко вскрикнула, увидев красивую куклу с косами, в короне, ук- рашенной жемчугами. Кукла в руках держала коробочку. Вдруг кто-то коснулся плеча Мэри. Невозможно поверить: одна из красивейших птиц, летевших над Арно, сидит на её плече! Мэри услышала её удивительный голос: «Маленькая Мэри, возьми коробочку из рук куклы и открой её». «Как ты можешь говорить человеческим голосом и откуда знаешь имя мое?» – удивилась Мэри. «Я завещана твоими предками охранять и направлять тебя» – ответила белокрылая птица. Мэри была в полном недоумении – какие предки, что значит предки? «Милая моя, твои предки – это твои родственники, которые жили до твоего рождения. Они были маленькими, как и ты, выросли, как твои родители, а затем стали старенькими, как твои бабушка и дедушка. Потом жизнь их окончилась, и, покидая этот мир, они завещали мне защищать тебя». Мэри трепетной рукой взяла коробочку из рук королевской куклы и открыла её. Красивое золотое кольцо с малиновым рубином лежало там! Девочка надела кольцо на палец и не могла налюбоваться на его красоту! Но вот она увидела лист, на котором золотыми буквами было написано слово. Мэри прочитала по буквам: Т-А-Й-Н-А. Несколько раз она повторила: ТАЙНА, ТАЙНА, ТАЙНА… А птица взмахнула крыльями, прочирикала песенку на прощанье, и улетела. Мэри провожала её взглядом, послала воздушный поцелуй, помахала рукой. Девочка заторопилась домой, ведь ей не терпелось всё рассказать родителям.

Мама встретила её у порога и обеспокоенно спросила, где так долго дочка пропадала. Хорошенькое личико Мэри сияло, глаза блестели. Она взволнованно рассказывала о про- гулке вдоль речки, о красивом лесе, о волшебной пещере. Родители забеспокоились, слушая рассказ девочки, но не поверили ей, конечно, решив, что это просто детские фантазии. Они запретили ей впредь уходить одной так далеко.

На следующий день Мэри играла возле своего дома со своими подружками. Она рассказала им о чудесах, которые с ней приключились вчера. Девочки дружно стали просить её показать чудесную пещеру, куклу с жемчужной короной, говорящую птицу. Мэри не хотелось нарушать обещание, данное родителям. Но ведь она пойдёт не одна, с друзьями, значит, это безопасно. Подружки отправились в путь. Так, бегая за бабочками, подражая пению птиц, срывая цветы – они вдруг оказались перед таинственной пещерой. Они так-же оказались в огромной комнате, поражённые ярким светом внутри неё. Светленькая кудрявая Шушан была просто за- гипнотизирована красивой куклой с короной из жемчуга. Её глаза округлились и горели как изумруды. Мэри предупредила: к кукле прикасаться опасно! Шушан прислушалась к словам Мэри, а спокойная и нежная София неожиданно протянула руку к короне и оторвала одну жемчужину. «София, не надо! Мы не знаем, кому принадлежит эта кукла, она не наша! Верни жемчужину!» Но София на отчаянную просьбу подруги только нахмурилась. Шушан в страхе смотрела на нее… Вдруг вверху послышался шум. Девочки посмотрели наверх, но сильный свет просто ослепило их. И тогда они услышали голос – мягкий, мелодичный, постепенно приближающийся к ним. Это была птица-защитник, которая в тревоге летала в большой комнате и повторяла: «День становится ночью, день становится ночью…». Внезапно словно все солнца, освещавшие комнату, стали гаснуть, стало быстро темнеть. В отчаянии Мэри крикнула птице: «Ты ведь мой защитник, помоги нам, научи, что делать!». «Посмотри на кольцо, кото рое ты носишь на пальце, и получишь ответ на свой вопрос», – ответила птица. Мэри смотрела на красный камень, да, он светится, но ведь он не может говорить… И тут она поняла слова птицы. Ведь кольцо ей было дано с любовью её птицей-защитником! А жемчужина была вырвана силой. Скоро станет совсем темно и выйти из пещеры будет трудно. Слёзы потекли по щекам Мэри. Шушан, увидев это, быстро подбежала к Софии, схватила её за руку и попросила: «Давай вернём эту драгоценность кукле!». Они вместе протянули руки с жемчужиной к короне. И тут же свет стал быстро разгораться! Лица девочек радостно оживились, они услышали, как взлетела птица и быстро пошли к выходу. А на улице уже почти совсем стемнело! Они и не заметили, как прошёл день. Им было страшно в тёмном лесу. Вдруг Мэри почувствовала – что-то шуршит в кармане. А это лист с золотыми буквами,на нём просто светилось слово ТАЙНА! Этот свет освещал им тропинку, ведущую к дому. Когда они вышли из леса, то увидели на листке совсем другое слово – ДРУЖБА!

Чуваше се странен звук, леко скърцане и различни светлини се сменяха, стаята наподобяваше дискотека.

– 5, 4, 3, 2, 1 стоп – гласът на малкия Мардик, седнал на масичка, върху която беше новият му подарък, глобус – нощна лампа, запълваше стаята. Детето оглеждаше очертанията, сричаше имената на държави, морета, океани и продължаваше да върти глобуса и да брои до cледващия СТОП.

Избираше си страна при спирането на глобуса и започваше да разучава градовете и реките…

Вратата се отвори и баба Мари го стресна.

– Мардик, защо си на тъмно и само с тази нощна лампа?

– Бабо, бабо, на лицето ти е картата на Турция, охо, виждам Босфора, не мърдай, светлината прожектира тази част от глобуса на красивото ти лице, бабенце.

Баба Мари остана безмълвна, доближи ръцете си до лицето и тънките й пръсти зашариха по носа, челото. Тъга и почуда се изписаха на лицето й:

– Мардик, ще ти разкажа за Босфора, това е моето родно място.

– Добре, разказвай и без това трябва да напиша есе за Арменския геноцид, а знам толкова малко.

– Хайде да светнем лампата, вземи си тетрадката и записвай. Искам да разкажеш на всички за красивия Босфор и за тежката съдба на твоите прародители, и да се бориш никога да не се повтаря станалото в миналото ни.

Мардик беше навършил 10 години и умееше майсторски да разказва и да увлича приятелите си с различни истории. Очите му гледаха плахо, като че ли очакваше нещо тежко да му се стовари на главата. Като някакъв кодиран инстинкт очакваше и бремето на миналото.

– Бабо Мари, готов съм, ела, седни тук до мен и разказвай.

– Бях много малка и помня лицето на прислужницата, нежната Зоя, която се втурна в трапезарията с думите „Ханъм Елбис, вземи децата, приготвила съм чантата ви, тръгвайте веднага, не поглеждайте никого, вървете по задните улички, корабът ще тръгне след два часа.”Майка ми Елбис се доближи до Зоя, прегърна я и двете жени се разплакаха. Усетих ръката на майка си, а от другата ми страна ръката на сестра ми Арусяк, които ме дърпаха да слизам по бързо по стълбите. Чух как Арусяк подсмърчаше и питаше къде е татко. Майка не й отговори.

– Бабо, ти какво си мислеше тогава, защо така бързате, накъде сте тръгнали, а? – попита Мардик, следвайки внимателно разказа на баба си.

– Не подозирах нищо, бях на 5 години, а Арусяк беше 11 годишна. Бързахме из тъмните, калдъръмени улици на Бешиткаш, перлата на Цариград.

Чухме някаква врява в една от къщите, говореше се на турски, викаха жени, чуваха се писъци и тогава майка ме грабна в прегръдките си и ми каза да мълча и да си затворя очите. Арусяк се хвана за ръката на майка и тичаше заедно с нея. Задъхани и двете се спряха за почивка зад едно дърво. Поехме отново и стигнахме до кораба. Навярно бях заспала в ръцете на майка, защото когато се събудих се опитах да запазя равновесие, но беше трудно, ние се клатушкахме, корабът плаваше. Мама ми даде хляб и кашкавал – бях много гладна, Арусяк ме целуна и зарадвана каза, че отиваме в нова страна и че татко ще ни чака там. Минаха години, поотраснах и знаех ужасяващата истина за жестокостите на ония, които ограбиха радостта, гордостта, таланта на нашата християнска нация.

Векове наред арменците са били архитекти, художници, композитори, войници, интелектуалци, занаятчии – но това секва с масови кланета. Чудовищни, кръвожадни, управниците организираха дълги походи на арменци от Турция до пустинята Дер Зор в Сирия. Трудно е да ти говоря за злините, за жертвите, за травмата, останала в очите на всяка оцеляла арменка, свидетелка на случилото се. Мъжете се бореха, но не беше възможно да се преборят с многохилядна армия. По-късно, когато се установихме тук, в този красив град, на същото море – Черно море, всички говореха какво се случва в Турция и постоянно търсехме близки, роднини с надеждата да са живи. Майка плачеше скрито от нас, аз разбирах, но бях безсилна да я успокоя. Не схващах защо след като сме се спасили, очите на майка бяха много често тъжни, пълни с мисъл, като че ли се пренасяха някъде и трябваше да бъдат стреснати, за да спрат своето „отсъствие”.

Мардик се натъжи и прегърна баба си.

– Бабо, нали са победени тези кръвожадни и лоши хора?

—————————————

В класната стая беше тихо, чуваше се само гласът на учителката, която четеше и от време на време поглеждаше към учениците, като че ли търсеше отговор в очите им.

Учителката направи пауза и завърши с последното изречение от съчинението:

„Това е разказа на моята баба, в очите на която виждам не само мъката, но и силата на целия Космос”.

Учителката затвори тетрадката, погледна към всички и попита:

– Познайте на кого е това съчинение?

– На Мардик, Мардик, Мардик – крещяха дружно децата.

—————————————

Мардик четеше задълбочено в библиотеката Ечмиадзин и като че ли чуваше гласовете на съучениците си, въпреки че бяха изминали 15 години. Интересите му бяха по расология, имаше влечение към природния цикъл, към точните науки, но заложеното в него арменско усещане за трагичното минало на прародителите му, крещеше в съзнанието на младия човек с гласа на баба Мари.

Остави трудовете на братя Алехинян – видни физици, стана и започна да търси нещо по рафтовете с книги по история. Редуваха се стени с надпис: Отоманска империя, Арменски геноцид, Документални разкази; снимки – очите му не успяваха да проследят само заглавията. Издърпа една от многобройните книги, разтвори страниците и черно-белите снимки като че ли го удариха по лицето. Ужасяващите образи на гладни хора, на скелети на жени и деца, на мъртви…

Отдалечи се с книгата в ръка и видя един голям Глобус. Като в детските си години завъртя глобуса и спомени се заредиха в главата му. Очите му шареха, от континент на континент, от държава на държава, но реките още бяха червени…

– Света ли обикаляте млади човече? – го сепна приятен женски глас.

Мардик видя пред себе си жена на средна възраст с изпито лице и много изтънчени обноски. С познанията си по расология веднага я определи като индо-европейка.

—————————————-

– Добре дошли в Ню Йорк, температурите са пролетни и ви пожелаваме приятен престой. Благодарим ви, че летяхте с Еър Армения.

Мардик отвори кабината за чанти и си взе малкото куфарче, усмихна се на стюардесата и погледна от височината на самолета. Нежен бриз мина по лицето му, бриз на надежда, знаейки че много скоро ще мине по червения килим на откриването на Трайбека филм фестивал.

Хората се суетяха, минаваха красиви жени с дълги рокли, със светещи камъни, обшити по тях, мъже във фракове, журналисти, фотографи…

Чувстваше се празнична атмосфера.

Мардик чу обявяването на прожекцията на Intent to Destroy (С цел унищожение) и видя засмяното лице на Джо Берлингер. Тръгна по червения килим и усети прожекторите по лицето си, извървя срамежливо своя път до вратата, зад която го чакаше документалния разказ в картини за Арменския геноцид.

Светлините угаснаха,нежна арменска песен се разнесе, а на екрана се появи черно – бяла снимка на фургон претъпкан с деца, жени в дрипи, дори и по покрива му.

Картините се меняха, старци разказваха, изведнъж Мардик се сети за баба си Мари. Гласовете се преплитаха тези на героите от филма с гласа на баба му Мари.

Филмът свърши, лампите светнаха, никой не мърдаше от мястото си. Тишина.

Бавно хората започнаха да стават и да ръкопляскат.

Мардик се обърна и видя до себе си възрастна жена по очите на която имаше сълзи.

Телефонът му звънна, нежен глас го потърси и се представи като негова роднина.

Срещнаха се в един от много красивите и уредени квартали на Ню Йорк.

Две красиви жени го прегърнаха и го отведоха в красив дом. Бяха близначки с поразителна красота.

– Мардик, ти си единственият ни роднина, когото познаваме вече от страна на баба Мари – твоята баба.

Жените се надпреварваха и беше трудно да се следва смяната на езиците – на английски, на арменски и пак на английски.

Мардик разказа своята история и показа семейна снимка, на която беше и обичаната баба Мари. Момичетата погледнаха и двете в един глас извикаха:

– Това е невероятно, тя е абсолютно същата като нашата баба, с която са братовчедки.

Те от своя страна извадиха една от многобройните снимки. Гледаше го жена малко по-млада от баба му. Мардик погледна двете си красиви братовчедки и каза:

– И в нейните очи виждам мъката на арменката и обичта, и силата на целия Космос. Днес за първи път усетих надеждата, когато вървях по червения килим и изгледах филма на Джо Берлингер. Вървях по килима на истината, на признанието, на утехата. Почувствах и вече знам, че ние всички ще бъдем свободни някой ден да споделяме трагедията си с внуците на нашите убийци, че те ще леят сълзи и сърцата им ще туптят от неправдата, която са извършили техните предци. Те ще поискат прошка от нас, младите арменци, те ще признаят за станалото и ще осъдят случилото се. Иска ми се да бях ястреб и да летя, и да обикалям, и да раздавам мир и любов.

Двете жени го гледаха заинтригувано, а на прозореца се чу почукване – погледнаха и видяха един ястреб, кацнал отвън.

In memory of my late brother Mardiros Levon Minassian (Mardik)

There was a strange sound, a slight squeak, and different lights were changing. The room resembled a disco.

– 5, 4, 3, 2, 1 stop -said the young Mardik.

Sitting on a table was his new gift, a globe-night lamp, which filled the room. The child was looking at the outlines, naming the different states, seas, oceans and continuing to rotate the globe and count to the next STOP.

He chose to stop the globe and began exploring the cities and rivers…

The door opened, and Grandma Marie startled him:

– Mardik, why are you in the dark and only with this night light?

– Grandma, Grandma, on your face is the map of Turkey, oh, I see the Bosphorus[1], do not move, the light is projecting on your beautiful face that part of the world Grandma.

Granny Marie remained speechless, her hands close to her face, her thin fingers crawling over her nose, her forehead. There was a sense of sadness and wonder in her face:

-Mardik, I will tell you about the Bosphorus[2], this is my birthplace. Let’s put the light on, get your notebook, and you can take notes. I want you to tell all of your friends about the beautiful Bosporus. And to tell them about the terrible fate of your ancestors.  You, young people, should fight, so this never happens again.

Mardik was 10 years old, and he could masterfully engage his friends with different stories. He looked timidly as if he was expecting something heavy to fall on his head. Like some coded instinct, he expected the burden of the past.

-Grandma Marie, I’m ready, come here, sit here next to me.

-I was very young, and I remember the maid’s face, the gentle Zoia, who rushed into the dining room with the words” Hanim[3] Elbis, take the kids, prepare your bag, go right away, look no one; walk through the back door, the boat (ship) is leaving in two hours. My mother Elbis approached Zoia, embraced her, and the two women cried. I felt my mother’s hand and then my sister, Arusiak’s hand, who tugged me down the stairs.

I heard Arusiak whining, snivelling and asking where Dad was. Mother did not answer her.

-Grandma, what did you think then? Why in such a hurry? Where were you going? – asked Mardik, carefully following his grandmother’s story.

-I did not suspect anything, I was 5 years old, and Arusiak was 11 years old. We hurried through the dark cobblestone streets of Besiktash,[4] the jewel of Constantinople. We heard a rumble in one of the houses. Talking in Turkish, loud women, screaming, and then my mother grabbed me in her arms and told me to keep silent and close my eyes.

Arusiak seized mother’s hand and ran with her.

Breathless they both paused to rest behind a tree.

We continued running and got to the ship.

I must have been asleep in the hands of my mother, for when I woke I tried to maintain balance, but it was difficult, the ship rocked as it sailed.

Mom gave me bread and cheese – I was starving.

Arusiak kissed me, and she was pleased to say, that we were going to a new country and Dad will be waiting for us there.

Years passed, I grew up, and I knew the terrible truth about the atrocities of those who plundered the joy, pride, talent of our Christian nation.

For centuries Armenians have been architects, artists, composers, soldiers, intellectuals, craftsmen – but this has been wiped out by massacres.

Monstrous, bloodthirsty, rulers organized long trips of Armenians from Turkey to the desert of Deir ez- Zor [5] in Syria. It is difficult to talk about the evils, the victims, the trauma left in the eyes of every surviving Armenian who witnessed what had happened.

The men fought, but it was not possible to fight a multi-thousandth army.

Later, when we settled here, in Varna[6], in this beautiful city, on the same Black Sea, everyone was talking about what was happening in Turkey, and we were continually looking for relatives in the hope of being alive.

I did not understand why, after we had been rescued, my mother’s eyes were often sad, thoughtful as if they were moving somewhere and had to be startled, frightened so to stop their “absence.”

Mardik was saddened by this story of truth and embraced his grandmother.

-Grandma, are not these bloodthirsty and bad people defeated?

—————————–

The classroom was quiet, only the voice of the teacher reading an essay was in the air. From time to time she looked at the pupils as if she was looking for an answer in their eyes.

The teacher paused and finished with the last sentence of the essay:

“This is the story of my grandmother, in whose eyes I see not only the grief but the power of the whole cosmos.”

The teacher closed the notebook, looked at the children and asked,

-Guess who has written this story?

-Mardik, Mardik, Mardik – they shouted together.

—————————–

Mardik was reading with a great interest a material in the library of Etchmiadzin [7] and seemed to remember suddenly the voices of his classmates shouting in his ears, although 15 years had passed.

His interests were in the knowledge of ethnicity, he was attracted to the natural cycle, to the exact sciences, but the Armenian sense of the tragic past of his ancestors screamed in his mind with the voice of Granny Marie.

He left the books of the Alikhanian brothers [8] – prominent physicists, got up and started looking for history books. The walls were alternated with the inscription: Ottoman Empire, Armenian Genocide, Documentary Stories; photos – his eyes failed to track even only the titles.

He pulled one of the many books, opened the pages, and black-and-white photographs seemed to hit him on the face. Horrible images of hungry people, of skeletons of women and children, of the dead … Then he moved away from the books and his eyes stopped at a massive globe, sitting on a table nearby.  As in his childhood, he rotated the globe and memories were loaded into his head. His eyes ran from continent to continent, from state to state, but the rivers were still in red…

-Are you travelling around the world, young man? – A pleasant woman’s voice interrupted him.

Mardik saw a middle-aged woman in front of him, with a gentle face, and very sophisticated manners. With his knowledge of ethnicity, he immediately identified her as an Indo-European[9], the origin of some Armenians.

—————————-

-Welcome to New York, the temperatures here are spring temperatures, and we wish you a pleasant stay. Thank you for flying with Air Armenia.

Mardik opened the baggage cabin and picked up his small briefcase, smiling at the stewardess and looking from the height of the plane. A gentle breeze passed on his face, a breeze of hope, knowing that he would soon be on the red carpet at the opening of the Tribeca Film Festival.

——————————

People were bustling, beautiful women dressed in long evening dresses, glittery outfits, men in black suits, journalists, photographers … There was a festive atmosphere.

Mardik heard the announcement of “Intent to Destroy “and saw Joe Berlinger’s [10] smiling face. Mardik walked down the red carpet and felt the spotlight on his face; he walked shyly to the door where the documentary tale of the Armenian genocide was waiting for him.

The lights went out, a delicate Armenian song filled the air, and a black and white photograph of a wagon packed with children, women in rags, even on its roof appeared on the big screen.

The screenshots were changing, from an old man telling their stories to younger generation Armenians sharing their experience and knowledge on the Genocide. Suddenly Mardik remembered his grandmother Marie. Voices intertwined those of the film’s characters with the voice of his grandmother Marie.

The movie was over; the lamps lit up, no one moved from their place. Silence.

Slowly people began to get up and applaud. Mardik turned his head and saw an elderly woman in tears.

His phone rang, a gentle voice, spoke softly and presented herself as his relative. They met in one of the most challenging and settled neighbourhoods of New York.

Two beautiful women embraced him and led him to their home. They were twins with striking charm.

-Mardik, you are our only relative, whom we already know from your Grandma Marie’s side.

The women competed to tell stories of their Grandmother, and it was difficult to follow the change of languages – in English, in Armenian and again in English.

Mardik told his story and showed a family picture, on which was also the beloved grandmother Marie. The girls looked, and both exclaimed:

-This is amazing; your Grandma Marrie is the same as our grandmother who’s her cousin.

They, in turn, took out one of the many pictures. Mardik looked at a woman a little younger than his grandmother. Then he turned to his beautiful cousins and said:

-In your Grandma’s eyes, I see the grief of the Armenian woman and the love and the power of the whole cosmos. Today, for the first time, I felt hope as I walked along the red carpet and watched Joe Berlinger’s film. I walked on the carpet of truth and of confession, which gave me comfort. I already know we will all be free to share our tragedy with the grandchildren of our killers, they will share tears, and their hearts will be thwarted by the wrongs their ancestors have done. They will ask for forgiveness from us, young Armenians. They will admit and condemn what has happened. I wish I were a hawk who could fly and to go around to spread peace and love.

The two women watched him intrigued, and a tap was heard on the window, they looked and saw a hawk perched outside.

2]Bosporus – The Bosporus is the 32 km (20-mile)-long north-south strait that joins the Sea of Marmara with the Black Sea in Istanbul, and separates the continents of Europe and Asia

[3] Hanim – Mrs

[4] Besiktas -Beşiktaş is one of the oldest districts and neighbourhoods of Istanbul, located on the European side of the city. It’s also considered as one of the city centres

[5]Deir ez-Zor is situated 85 km (53 mi) to the northwest of the archaeological remains of Dura-Europos and 120 km (75 mi) northwest of the remains of the ancient city of Mari. The modern town was expanded by the Ottoman Empire in 1867 around the pre-existing town. In 1915, the city became a point for Armenians subjected to death marches during the Armenian Genocide

[6] Varna -is the third-largest city in Bulgaria and the largest city and seaside resort on the Bulgarian Black Sea Coast.

[7] Etchmiadzin – is the mother church of the Armenian Apostolic Church, located in the city of Vagharshapat (Etchmiadzin), Armenia.^[D] According to scholars it was the first cathedral built in ancient Armenia,^[E] and is considered the oldest cathedral in the world.^[F]

[8] Alikhanian brothers – Artem Alikhanian was born in Elizavetpol, Russian Empire, to an Armenian family of a railway engineer and homemaker.^[2] They had four children: two sons (the elder, Abraham Alikhanov, became a well-known physicist) and two daughters.

[9] Indo-European –

[10] Joe Berlinger – Joseph “Joe” Berlinger is an American documentary film-maker.Academy Award and seven-time Emmy nominated and Peabody and Emmy-winning filmmaker