В ПАМЕТ НА МОИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ – ПРЕМИНАЛИ ПРЕЗ УЖАСА НА ЕДНА ЖЕСТОКА ИМПЕРИЯ
Дълга редица от изнурени жени и деца в дрипи, боси вървяха през Пустинята и аз ги следвах отгоре, във въздуха /като призрак/, като свидетел на процесията на мъчения и анихилация на една древна нация вървяща към гибелта си. Очите ми се спираха от лице на лице запомняйки всяка черта на тяхната отличителна раса. Дъхът ми спря, мозъкът ми беше като фотоапарат заснемайки, а сърцето ми бе изтръпнало. Това изглеждаше истинско! Отворих очите си и не повярвах, че беше Сън – как е възможно да видя лица, които никога не съм виждала и да усещам тяхната душевна болка. Колко странно се почувствах. Не беше лесно да забравя този Сън, но ежедневието настъпи и беше различно, модерно, стойностно изпълнено с вдъхновение и чудатости отново.
Забързана из улиците на многополитния град, сред пъстротата от викториански постройки, остъклени небостъргачи, красиви градини и оживени улици стигнах до голямата порта на Британския музей.
Срещата ми в музея с приятелки беше оживена и се надпреварвахме да споделяме радостни моменти от изминалата седмица. Разглеждахме една от залите на музея и коментирайки и четейки исторически факти, очите ми се спряха на стара географска карта, на която с големи букви пишеше УРАРТУ. Дали наистина това голямо царство е било родина на древните арменци, дали произхождаме от племето Урарту? Не можех да не споделя на приятелките си този факт и това доведе до емоционални разкази, които бях слушала от свои роднини.
Когато им разказах за моя прароднина, която бягайки с мъжа си, за да спаси живота си в земите на Ван се наложило да прекарат нощта в гора близка до езерото. Жената родила в тъмната нощ, а новороденото й дете било поставено в динена кора, вместо в пелени. В тъмнината жената отпила от езерото и на сутринта мъжът й с ужас видял кръв по лицето й. Тя всъщност отпила не вода, а от кръвта на закланите от турците арменци, хвърлени във водите на езеро Ван. И тримата успели да се спасят и прекосят Черно море и намерили своя роден дом в България.
Моите събеседнички ме гледаха с широко отворени очи и като че ли недоумяваха, че не разказвам филм на ужасите, а една истина, една трагедия. Споделих им, че вследствие на многохилядните трагедии и жестокости на османските турци оцелелите арменци изоставят родните си места и се заселват в различни земи и живеят в Русия, Арабския свят, Америка, Латинска Америка и Европа.
Горчивината от моя разказ възбуди любопитството на приятелките ми, които не познаваха фактите свързани със съдбата на арменския народ.
Прибирайки се към дома се наслаждавах на пролетното слънце, което страдаше от приливи и отливи на яркост, но бях вече свикнала с тази промяна. Бързах с книгата на Филип Марсден в ръка „На кръстопът”. Оказа се, че в българския превод липсва една глава, както ми сподели самия автор, с когото се запознах по повод на представянето на друга негова книга „Етиопска трагедия”. Неговото послание към мен: „На една арменка от България, гражданка на Лондон” беше един скромен лозунг към диаспората, доказвайки, че сме по цял свят. Марсден е един изключителен разказвач за съдбата на арменския народ, основавайки се на исторически факти от книги, документи, разкази на оцелели от Геноцида и неговата морална оценка на случилото се с арменците по време на Отоманската империя.
Заглавието на книгата му „На кръстопът” е многозначително. Дори днес се питам дали арменският народ е отново на кръстопът, дали днес след 100 години ще се покаже на света истината за случилото се с тях по време на Османската империя.
Предстоеше ми пътуване до Италия и сърцето ми бе изпълнено с радост и нетърпение. Посетих своя брат близнак и семейството му във Флоренция. Цветовете, атмосферата въздействаха особено и се почувства и италианския темперамент на пазара, където хората разпалено разговаряха и свободно размахваха с ръце изразявайки своите емоции. Един от продавачите ни попита какви сме, откъде сме? Отговорихме му, че сме от България, но че сме от арменски произход. Неговата реакция беше бърза : „А, знаем за кланетата над арменския народ, за геноцида”. Продавач от пазара знаеше в Италия за арменците и тяхната съдба.
В навечерието на италиански празник посетихме концерт в „Кaза Бунаротти” – забележителен флорентински музей. Място, където да се чества величието на твореца Микеланджело. Къщата беше изпълнена с художествена атмосфера от картините и скулптурите на Микеланджело. В градината на къщата се проведе концерт – потопихме се в музиката на Верди, Пучини, Хендел и артистите бяха облечени в костюми и маски от 15 век. Моята племеница Люси едва изчака края. Тя стана и с възхита аплодира с „Брависимо!”. Моите и на брат ми очите се срещнаха с радост и одобрение.
Люси започна с любопитство да разглежда градината и като че ли търсеше удобно място. Намерих я седнала на едно червено и плюшено диванче със златни обкови и не можех да не се възхитя на нейната изящност и елегантност. Нейната изтънченост като че ли я правеше част от фамилията на този дом. Внезапно Люси погледна с огромните си и топли кафяви очи и ме прикани да седна до нея. Хвана ръката ми и започна да ми разказва съня си под въздействието на класическата музика. Люси говореше бавно, но с дълбока емоция – как в някаква голяма стара къща в непознат за нея град влиза висок и снажен мъж с трима души арменци. Мъжът се обръща към домакинята на дома с молба да укрие бежанците в мазето. На следващия ден две заптиета влизат и претърсват къщата. Снахата замълчала, но възрастната жена посочила с пръст към мазето. Тримата арменци били обезглавени пред къщата. Малко момиченце започнало да крещи и да удря баба си все по-силно и по-силно.” Спрях Люси, защото почувствах нейното напрежение. Но тя продължи: „Малкото момиченце започнало да заеква, да хълца и напълно загубило способността си да говори.”
Този сън беше покъртителен, но по-ужасяваща беше истината, че всичко това се беше случило, това беше историята на моя дядо Ованес, живеейки в земите на Ван, където се славел със своята храброст и защитавал местните арменци. Беше невероятно, като че ли Люси е благословена с интелектуално прозрение чрез Съня си. Дядо ми Ованес е отишъл в къщата на свой приятел кюрдин и тъй като стопанина не бил в къщата се доверил на съпругата и снахата да укрият една жена арменка и двама младежи арменци. И така както в съня на Люси тези хора са били открити и обезглавени. Когато дядо Ованес разбрал за случилото се подпалил къщата на кюрдина, като спасил снахата и детето, а старицата викала в опожарената къща за помощ.Обзеха ме смесени чувства на жал, на мъст, на гняв, на състрадание. Възможно ли е патриотизма на моя дядо да е причина за нашата „Карма” да сънуваме, да преминаваме през ужасите на миналото или проклятията на кюрдската жена в опожарената къща да ни връщат към миналото. Нашето мислене като че ли оперира на различни честоти от общоприетата норма, когато сънуваме. Нашите сънища са нашето генетично наследство, които ни напомнят нашите корени, нашата идентичност.
Our Planet in the World of Fairytales (Нашата планета в света на приказките) 