СОВАЛКАТА „ТЕРА”

Фантастика “Строго секретно”

Светлината през кръглия прозорец – люка на кораба, бе нежносиня, но плътна, като че ли летяха край плътни стени и всички те бяха боядисани в синьо.

Необикновен кораб със сложно оборудване, в който малкият Славен разглеждаше заобикалящите го странни предмети, устройства и книги.

– Ела Мира, ела да се поразходим, опирай се на всичко, което е около нас – плахо покани своята сестричка малкият чипоноско.

Децата вървяха, залитайки, придържайки се едно друго, а очите им не изпускаха странните стъклени кутии, цветни копчета, фееричните като завеси спуснати от тавана сребърно-бели прозрачни прегради. Тези завеси- прегради бяха в края на всяко отделение.

Славен и Мира бяхa единствените деца, пътници в Совалката „Тера” и не помнеха как са попаднали в нея. До тях се доближи висок мъж в елегантно синьо облекло, кимна им с глава и ги покани да седнат на стъклена пейка. След това им се усмихна и запита:

  • Знаете ли къде се намирате? – гласът му звучеше не като на обикновените земляни, а като че ли през някаква тръба и кънтеше като ехо.

Славен се престраши:

  • Не помня защо и как се озовахме тук, но ние сме на летателен кораб. А вие кой сте – колко странно говорите?!
  • Аз съм Вен, а вие сте наши гости на Совалката „Тера”. И сме от планетата „Тера”, а вие сте Земляни. Говорим почти всички 6500 езика на земляните и пазим цялата им история.
  • Как така, как умеете да говорите толкова много езици? Къде са нашите родители? Има ли и други земляни на Совалката „Тера”? – попита Мира и сините ѝ очи се взряха във високия планетянин, а Славен стисна здраво ръката на малката си сестричка.
  • Вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим да помните. Вие деца, сте чисти, неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно. Не се тревожете, вашите родители са тук и с тяхно съгласие ще ви покажем тайни, които никой землянин досега не знае.
  • Ах – възкликна Славен – и на сън не съм си представял, че ние с Мира ще видим друга Планета.
  • Следвайте ме – подкани ги високият жител на „Тера”.

Изкачиха някакви стълби и пред тях се откри огромна зала със стъклени стени и множество огледални квадрати, като че ли някой ги е рисувал с гранитни камъчета.

  • Може да се доближите до стъклено-огледалната стена – предупреди ги Вен.

Мира се огледа в малките огледалца-квадрати  и видя, че цветът на очите ѝ е по-тъмен от обикновено. Това огледалце им придаваше дълбоко син цвят, а погледът ѝ стана проницателен. Мислите ѝ скачаха, прескачаха, като че ли отваряха квадрати.

Малката красавица се доближи и нежно се докосна до квадратно огледалце. Подскочи инстинктивно назад, тъй като квадрата се плъзна навън от стъклената стена. Това беше кутия-шкафче, което се отваряше при докосване. Славен доближи сестра си и двамата надникнаха любопитно в отворената кутия.

  • Това е нашата подвижна библиотека – насочи ги Вен.
  • Можем ли да извадим кожената книжка отвътре, да я разгледаме? – попита Мира.
  • Да, отворете я … – отвърна Вен.

Славен измъкна книжка, която тежеше доста и започна да я разгръща. На първата кожена страница бе изобразено животно, а над него звезди и други планети.

  • Но какво е това Вен, как да разгадаем тази рисунка? – заинтересува се Славен.

Вен взе книгата в ръце, наведе се и посочи:

  • Това е животно от преди хиляди години и е обитавало Планетата Юрис. Планета е загинала и по-късно се е родила Нова Планета. Била е заобиколена от много други планети и звезди.
  • А знаете ли коя е Новата Планета, появила се при загиването на Юрис? – попита Мира.
  • Новата Планета е вашата – планетата Земя с нови обитатели, вие – земляните.
  • Но това е невероятно… Откъде знаете това? Колко стара е вашата планета Тера? – попита Славен.
  • Ние сме в Галактиките от милиарди години. Ние не водим войни, а пазим това, което ни е завещано, пазим и това, което остава от тези, които загиват. Вие земляните сте едностранчиви и много агресивни. Вие търсите пространства, водите войни и тези, които оцелеят продължават същия процес. Трябва ви промяна.

Славен съзерцаваше книгата, огледалното чекмедже – шкафче от стъклената библиотека и виждаше своя образ. Не може да бъде, мислеше той, това е невъзможно, това е сън и точно тогава всичко изчезна. Тъмнина. Славен се разбуди, подскочи, огледа се и видя, че е в стаята си. Изтича бос в кухнята. После бутна вратата на стаята на Мира и видя как сладко спи малката му сестричка.

  • Какво става? – каза майката на Славен и на Мира. – Кой тича сутрин рано, рано бос?
  • Аз съм мамо, аз съм – Славен – и момчето видя как майка му се доближава.
  • Да отидем в кухнята, ела, ще направя закуска. Хайде, разказвай какво е толкова важно сутрин рано в събота. Да не би да пропуснем някое спортно мероприятие или филм, или панаир? – игриво го разпитваше майка му Йоанна.
  • Мамо ще ти разкажа съня си, но те моля да не ме прекъсваш и после да ми кажеш има ли истина и възможно ли е да съществуват други планети с други човекоподобни? – трепетно нареждаше Славен. Йоанна сложи печени филийки със сирене, каничка прясно мляко, мармалад на масата и се заслуша в невероятния разказ на сина си.

Гласът на Славен събуди Мира, а след нея и баща им. Седяха около кръглата маса, закусваха и продължаваха да слушат разказа на Славен. Никой не проговори. Като че ли някой рисуваше. Картини се сменяха, факти се поднасяха убедително, докато малкия разказвач спря.

  • Планетата „Тера” – повтори бащата – „Тера” означава Земя и съдейки по твоя сън съществува планета Тера, т.е. Земя в по-развит вид на нашата Планета Земя.

Мира скочи от столчето си и се доближи до Славен.

  • Разкажи ми, какво ни казаха от Совалката „Тера”, има ли тайна, която можем да научим от тях?
  • Мира, това е всичко, което помня от съня си. Искаш ли да отидем в старата библиотека и да потърсим книги, стари книги, най-старата книга…
  • Деца, не се бавете – им извикаха родителите.

Мира и Славен излязоха и се запътиха към трамвайната спирка.

Мира носеше на гърба си малка раничка, в която грижливо и предвидливо бе прибрала малък прожектор, тетрадка и химикал, а Славен разкопча раничката ѝ и добави от любимите си вафли с фъстъчен крем. Качиха се в трамвая и разговаряха разпалено за Совалката „Тера”. Хората около тях им кимаха и слушаха с интерес.

Трамваят спря, последната спирка беше недалеч от старата градска библиотека. Мира и Славен стигнаха до сградата и с радост видяха, че могат да влязат, библиотеката беше отворена.

Мира се забърза между огромни скулптури, стъклени витрини, в които имаше стари издания на книги, на грамофонни плочи, на ръкописи, на корици – облицовки на книги изработени от сребро. Спряха се на витрина, където се съхраняваше книга, изработена от кожа.

  • Славен, погледни, виж тази книга от кожа – провикна се Мира и сините ѝ очи засвяткаха, като че ли искаха да проникнат през витрината.

Децата бяха залепили лицата си на витрината, когато до тях се доближи пазачът, човек на средна възраст.

  • Деца, колкото и да се взирате няма да можете да разгърнете кожените страници на тази древна книга. Стойте по-далеч от стъклото и ако искате да научите повече за книгата, елате с мен.

Славен и Мира се стреснаха, застанаха мирно и заслушаха с интерес служителя на библиотеката. Последваха го до един малък монитор, на който можеше да се разглежда книгата страница по страница. Само с леко докосване се прелистваха страниците от книгата. Имаше и табелка: „Това е една от най-старите книги в света, с надписи на клинопис. Ранна логографическа система на клинопис”. Славен попиваше информацията, но това не беше книгата от неговия сън.

  • Да тръгваме – каза Славен на сестричката си и се обърна, но видя, че Мира я нямаше. Разтревожен да не я изгуби, Славен тръгна да обикаля от зала в зала, тичайки по коридорите и се заоглежда, докато погледът му бе привлечен от карта с множество Планети. Една от тях носеше името Юрис. Момчето се спря пред картата, докосна планетата Юрис и тъга се изписа по лицето му. Почувства как някой го дърпа за ръкава и подскочи от радост като видя малката, синеока Мира.
  • Бързо идвай, ще се учудиш какво намерих, следвай ме – оживено го задърпа Мира.

Хванаха се за ръце и с бързи крачки стигнаха зала цялата в стъкло, огледала и различни фигури по тях, нарисувани с камъчета от гранати.

  • Но това е невероятно… Като че ли сме в Совалката „Тера” – разпали се Славен.
  • Помниш ли от съня си, кой квадрат докоснах – попита Мира – Насочи ме.

Славен се огледа и подкани Мира точно към този, който с нежно докосване Мира бе отворила в съня си. Доближиха се и прочетоха надпис: „Не пипайте. Тези шкафчета са заключени и кодирани.” Но Мира се престраши и за учудване на брат й докосна квадратното огледалце. Шкафчето се отвори.

Любопитните им очи надникнаха бързо, но вътре я нямаше кожената книга от съня на Славен.

Мира извади малкото си фенерче, освети всички ъгли на шкафчето, но то беше празно.

  • Разбира се, това беше само сън – каза момчето – но в него аз видях тази стая. Навярно няма такава планета „Тера” и тази кожена книжка не съществува.

Силен лъч освети стаята през кръглия стъклен таван. Чу се шум, суматоха, хората тичаха по коридорите и бързаха да излязат навън.

  • Вижте, вижте, каква невероятна Совалка – се чу мъжки глас.

Мира и Славен, задъхани на изхода на библиотеката отправиха поглед към небето и видяха необикновена метална совалка да се отдалечава.

  • Мира, дали наистина сме били на Совалката, докато си мислим, че спим и сънуваме? И как е възможно да има тук в библиотеката същата стъклено-огледална стая с шкафчета? – развълнувано говореше Славен.

Малката Мира заподскача от радост, извади прожекторчето си, светна го и замаха за сбогом към отлитащия кораб.

Славен ядеше от любимите си вафли и говореше:

  • Нали ще узнаем един ден кои сме, коя е нашата планета и дали ще можем да общуваме с други планетяни.
  • Ще запазим ли земните 6500 езика – каза малката мъдра червенокоска, а луничките на лицето ѝ станаха още по-ярки.

——-

Утрото беше прохладно, високо в планината въздухът беше кристален. Чуваше се бибиткането на апаратура в станцията, скрита в огромния планински връх. Младият учен наблюдаваше измененията в графиката и записваше всеки кодиран сигнал. А сигналите идваха от космически кораб, от друга Галактика. Изведнъж сигналите спряха. Небето почерня. Славен беше сам и чакаше колегите си от поредната обиколка, която правеха всеки ден и проверяваха записващите устройства, които бяха монтирали наоколо. Опита се да се свърже с тях, но нямаше връзка.

Газеше в снега със скафандър, на който имаше три мини устройства: едно за улавяне на сигнали от други планети, второ, което беше видеокамера, а третото радио-предавател.

Не улавяше сигнали и никой не отговаряше на опитите му за връзка. Вървеше и не виждаше следи, много скоро щеше да е невъзможно да продължи. Беше -400С, въздухът добиваше странен син цвят, докато напълно стана светлосин и плътен. Преминаваше през синия въздух и не виждаше нищо, като че ли около него бяха издигнати сини стени. Досети се за съня си от детските години, как гледа през люка на Совалката „Тера” – гледката беше същата! Синя, светло, светлосиня! Плътна! Опитът и знанията му на учен, физик не подсказваше връзка и логика в това преживяване.

Думите на Вен: „Деца вие сте тук, за да ви покажем нашата планета, да ви научим и да помните, вие сте чисти и неподправени и всичко, което видите и запомните ще бъде достоверно.” – изведнъж изплуваха от малкото шкафче на паметта.

„Трябва да използвам паметта си.” – помисли си младият учен. Спомни си как изкачиха някаква стълба и попаднаха с Мира в голямата стъклено-огледална библиотека, в Совалката „Тера” от детския им сън. Започна машинално да вдига и сваля краката си, като че ли се изкачва по стълба. Вървеше трудно, студът сковаваше ръцете, мускулите на краката ставаха все по-неподвижни. В огромната, бяла, заснежена площ пред себе си не виждаше стълба и отчаяно започна да си удря краката, да тъпче на едно място. Силна светлина заслепи очите му, чу сигнал, радиостанцията му крещеше тревожно:

  • Славен, Славен, чувам те, чувам дишането ти, къде си – викаше Мира, а гласът ѝ звучеше точно като на Вен, като че ли идва от тръба, като ехо.
  • Мира, Мира, вървях дълго, за да ви открия, премръзнал съм, но виждам как огромно светещо тяло се доближава…
  • Славен, Славен, говори …

—-

Мира погали премръзналото лице на брат си. Дръвцата горяха в камината. Славен отвори очи и съзря засмяното лице на Мира, видя и колегите си.

  • Славен, всички ние сме добре, а ти си направил страхотен запис. Но никога, никога не тръгвай сам в тези условия…
  • Давай, пускай филма – оживен скочи от леглото Славен.

Насядали около камината младите физици гледаха филмчето, което Славен бе заснел когато видя огромния светещ обект и не помнеше повече нищо, премръзнал от студ.

Светлината идваше от Совалка, която се снижаваше близо до Славен. Всички впериха поглед в момента, когато Совалката се доближи и се виждаше как някакви хора се движеха в нея. Различни съоръжения и две малки деца хванати за ръце следваха висок планетянин. Децата бяха отведени в огледално-стъклена стая.

  • Славен, това е невероятно, необяснимо…

Изведнъж светлината започна да намалява и Совалката отлетя.

Всички гледаха като онемели черния екран на монитора.

 

 

 

 

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s